Решение № 440 от 1.7.2022 г. на Апелативен съд - София по дело № 1062/2021 г.

производство възражение, подаването на което също е ограничено със срок. При обусловеността на правото на иск на ищеца от надлежно извършено процесуално действие на ответника служебната проверка на съда, разглеждащ установителния иск, обхваща и наличието на възражение на длъжника по чл. 414, ал. 1 ГПК и спазването на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК за подаването му пред съда по заповедното производство. Преценката на съда в заповедното производство, изразяваща се в даване на заявителя на указания по чл. 415, ал. 1 ГПК, не обвързва съда, разглеждащ установителния иск. Освен тези процесуални предпоставки за надлежното упражняване на правото на иск по чл.422 от ГПК за същото следва да са налице и общите процесуални предпоставки за предявяването на установителен иск. Установителен е иска, чиито петитум се ограничава с искане да се разреши граждански спор със силата на присъдено нещо. Наред с общите условия за упражняване на правото на иск, вкл. както положителните предпоставки (процесуална дееспособност, наличие на представителна власт и съобразяването на исковата молба с изискванията за редовност), така и липсата на отрицателните такива (договор за арбитраж, наличието на висящ процес между същите страни, относно същия спор, наличието на висящ процес между същите страни относно друг спор, който е преюдициален), законът е въвел като предпоставка и наличието на интерес от установяването. В конкретния случай, макар и неясно формулирано от въззивниците следва да се приеме, че същите претендират наличието на отрицателна предпоставка за надлежното упражняване на установителния иск по чл.422 от ГПК, тъй като твърдят, че производството по издаването на заповед за изпълнение следва да е приключило. Тези доводи са неоснователни, тъй като заповедното производство е специално съдебно производство, което е функционално свързано с изпълнителния процес, защото е производство за създаване на съдебно изпълнително основание, в случаите когато вземането не се оспорва. Ако вземането се оспори, кредиторът/заявител е принуден да предяви положителен установителен иск. С оглед на това не може да се възприеме като основателно направеното възражение, че заповедното производство следва да е приключило, за да се предяви иска по чл.422 от ГПК. Производството по издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК и заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК не могат да се възприемат като наличие на висящ исков процес относно същото право между същите страни, което по същество представлява отрицателна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск. Неоснователно е второто наведено основание, обосноваващо искане за отмяна на решението и връщането на делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд – нарушаване на принципа на равнопоставеност. Основни принципи на граждански процес са равенството на страните в процеса и състезателното начало. В този смисъл са чл. 9 и чл. 8 от ГПК. Прилагането на тези принципи се гарантира чрез множество процесуални норми, въвеждащи процесуални задължения на съда, измежду които са: задължението на съда да изпрати препис от исковата молба за отговор на ответника (чл. 131 от ГПК), задължението му да призовава страните за първото насрочено от него съдебно заседание и за всяко друго съдебно заседание, което е било пренасрочено в закрито заседание (чл. 140, ал. 3 от ГПК и чл. 142, ал. 4 от ГПК), задължението му да отлага делото, когато някоя от страните и нейния адвокат са в невъзможност да се явят поради препятствие, което не могат да отстранят (чл. 142, ал. 2 от ГПК), задължението му да осигури възможност на страните да се запознаят с исканията и доводите на насрещната страна, с предмета на делото и неговото движение, както и да изразят становище по тях (чл. 8, ал. 3 от ГПК). При неспазването на всяко от тези задължения съществено се нарушава правото на защита на страната в процеса, поради което това е съществено процесуално нарушение на съда, което винаги води до неправилност на постановеното съдебно решение. В конкретния случай, видно от данните по делото на ответниците е била дадена възможност да се запознаят със становищата на ищеца по делото, тъй като на гърба на молбата е поставена отметка, че препис от същото е приет за ответниците. Твърдението, че същите не са качени в електронната папка не може да обоснове извод за ограничаване на правото на защита, с оглед тази отметка, от която се установява, че съдът е изпълнил задължението си да осигури възможност на страните да се запознаят с исканията и доводите на насрещните страни. Твърдението, че с определението по чл.140 от ГПК съдът не е приел представени от ответниците доказателства не може да изведе извод, че е налице процесуално нарушение, ограничило правото им на защита, предвид възможността същите да поискат събирането/приемането на тези доказателства пред въззивния съд. По отношение на наведените твърдения за незаконосъобразност на атакуваното решение (оплаквания по същество) настоящият състав намира следното: Наведените от въззивниците основания за незаконосъобразност на атакуваното решение са: нарушение на принципа на диспозитивното начало (липса на индетитет между заявеното и признато в заповедното производство вземане и заявеното и признато в решението на съда), по отношение на възприетото относно предсрочната изискуемост, погасителната давност, липсата на недобросъвестно поведение от страна на банката, както и по отношение на липсата на неравноправни клаузи по отношение определянето на размера на лихвата. Така наведените доводи за незаконосъобразност на атакуваното решение, съдът в настоящия си състав намира за частично основателни по следните съображения: Относно предмета на делото в производството по иск по реда на чл. 422, ал.1 ГПК в мотивите към т. 18 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по Тълкувателно дело № 4/2013 на ОСГТК, ВКС, се приема, че предмет на делото по установителния иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК е вземането, основано на представения документ - извлечението от счетоводните книги на банката за вземане, произтичащо от договор за кредит, в който размерът и изискуемостта са определени от страните при сключването му. Ако фактите, относими към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост, не са се осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, вземането не е изискуемо в заявения размер и не е възникнало на предявеното основание. Целта на заповедното производство, продължение на което е производството по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, е да се реализират по облекчен ред правата на кредитора. Положението на кредитора не следва да бъде по - неблагоприятно вследствие инициирането на заповедно производство, отколкото, ако той направо бе предявил осъдителен иск за вземането си по общия ред. Съответно не би следвало при развиващото се в хипотезите на чл. 415, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК исково производство, пред банката като кредитор с вземане по чл. 417, т. 2 ГПК да съществуват пречки да получи по всяка от въведените със заявлението претенции - главница, възнаградителни лихви, лихви за забава, неустойки, такси и други суми, чието възникване и изискуемост са доказани в исковото производство, стига тези суми да са в рамките на посочените в заявлението размери. Доколкото предметът на делото по иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК е вземането по представения документ по чл. 417, т. 2 ГПК - извлечение от счетоводните книги, в което съгласно изричното изискване на чл. 60, ал. 2 ЗКИ (ред. ДВ, бр. 59/2016 г.) следва да е посочен броят на вноските, които не са издължени на договорените дати за плащане или са частично погасени, както и общият размер на просрочената сума, няма пречка вземането да се признае за съществуващо в размер на тези вноски, в случаите, когато не е обявена предсрочна изискуемост. Основание на иска са твърдените от ищеца юридически факти, от които произтича претендираното от него субективно материално право. Изменение в основанието на иска е налице, когато ищецът заменя основанието по първоначалния иск с друго основание или когато прибавя ново основание. И в двата случая ищецът изтъква ново основание на иска, като се позовава на друг юридически факт в сравнение с този, посочен в исковата молба, от който произтича защитаваното в процеса накърнено субективно материално право. Не е налице изменение на основанието, в случаите когато съдът извършва преценка на доказателства и твърденията на страните в процеса. Предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали на изпълнение преди датата на настъпването й, но няма за последица изменение на основанието, от което произтича вземането. Вноските с падеж преди датата на настъпване на предсрочната изискуемост и вноските, станали предсрочно изискуеми, са вземания, възникнали на едно и също основание - договора за кредит. По тези съображения позоваването на предсрочната изискуемост не е определящо за основанието на претенцията, предявена по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Правното основание, на което се претендира изпълнение и на вноските с настъпил падеж, и на предсрочно изискуемата главница, е сключеният договор за кредит. Предсрочната изискуемост е подвид на изискуемостта, която имплицитно се предпоставя от всяка претенция за съществуване на определено вземане, а изискуемостта е възможността на кредитора да иска изпълнение на задължението. Ако кредиторът поддържа, че за него се е породила възможност да претендира изпълнение на цялото задължение, но се установи, че такава възможност се е породила само за част от това задължение, искът няма да бъде отхвърлен изцяло, а ще бъде уважен до размера, чиято изискуемост е настъпила. Няма причина това разрешение да бъде отречено за вземанията по банкови кредити, чието изпълнение се търси по реда на заповедното производство. Доказването на настъпилата предсрочна изискуемост на договора за банков кредит е определящо единствено за размера, в който ще бъде признато вземането на кредитора. В този см. тълкувателните мотиви на т.1 от ТР № 8 от 02.04.2019 г. по тълк.д. № 8/2017 г., ОСГТК на ВКС. С оглед на така цитираната практика настоящия състав намира, че направеното възражение от ответниците за липса на съответствие между заявеното и признато в заповедното производство вземане и предмета на делото, очертан с обстоятелствената част и петитума на исковата молба е неоснователно. Посоченото от въззивниците определение не е в противоречие с цитираната в настоящето решение задължителна практика и не лишава съда разглеждащ установителния иск от правомощието да установява факти, посочени в обстоятелствената част на исковата молба. Като неоснователно следва да се възприеме и наведеното твърдение за незаконосъобразно прилагане на погасителната давност от страна на първоинстанционния съд. Видно от мотивите на подадената въззивна жалба ответниците твърдят, че съдът следвало да приложи кратката тригодишна давност по отношение на претенцията за възнаградителна лихва. Тези доводи са основателни по следните съображения: Изискуемостта дава възможност на кредитора да иска и да получи изпълнение във вида и размера, който задължението би имало, ако срокът бе изтекъл. В този смисъл, упражняването на предоставеното от договора право на предсрочна изискуемост е санкция за неизправността на длъжника и не погасява уговорените задължения, а отнема преимуществото на срока, като изискуемостта настъпва и за непадежиралите към този момент анюитетни вноски, включително в частта им за възнаградителни, санкционни лихви и такси. Съгласно чл. 111, б. "в", предл. 2-ро ЗЗД с изтичането на тригодишна давност се погасяват вземанията за лихви. Но също "и за други периодични плащания". Следователно вземането за лихви има самостоятелен характер и преценката за дължимостта му не следва да се обвързва с това дали лихвоносното задължение произтича от договори с продължително или с периодично изпълнение. Ноторно известно е, че специфична особеност на кредита е отпускането на сумата на еднократно или на траншове, а погасяването се извършва на части, периодично. Ето защо, при своевременно направено от ответниците в съответствие с императивното правило на чл. 120 ЗЗД тяхно защитно възражение за изтекла специална погасителна давност, не може да бъде споделено съображението на първоинстанционния съд за приложимост в случая на общата погасителна давност, понеже уговорените погасителни вноски нямали характера на периодични плащания, както и че възнаградителната лихва включена във всяка анюитетна вноска обосновава приложението на общата пет годишна давност. Самото разграничаване на вземанията за главница и лихви (отделно възнаградителна от санкционна) в документа по чл. 417, т. 2, предл. 3-то ГПК, въз основа на който ищецът е поискал издаването на заповед за изпълнение и на изпълнителен лист, сочи, че не е налице неделимост на задълженията по процесния кредит по смисъла на чл. 128, ал. 1 ЗЗД, която да бъде съобразявана в исковото производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, заведено по кумулативно съединените положителни установителни искове на банката срещу ответниците. В този см. решение № 130 от 15.04.2020 г., постановено по т.д. № 1 829/18 г., по описа на Т.К., І Т.О. на ВКС. В заключение, положителния установителен иск срещу двамата ответници за съществуването на вземане за договорна възнаградителна лихва в размер на сумата от 52 012.91 евро за периода 16.06.2013 г.-02.01.2020 г./, при условията на пасивна солидарност между последните, ще следва да бъде отхвърлен. С решението си първоинстанционния съд е присъдил размер на възнаградителна лихва за 16.06.2013 г. - 04.11.2015 г., но с оглед данните по делото и предвид изрично релевираното възражение за изтекла погасителна давност (кратката погасителна давност по чл. 111, б. "в", предл. 2-ро ЗЗД) атакуваното решение в тази част е незаконосъобразно и като такова следва да се отмени. По отношение на въведеното от ответниците възражение за прихващане съдът намира, че същото е неоснователно. Твърденията, че след като банката няколкократно е давала съгласие за освобождаването на недвижими имоти, предоставени като обезпечение за извършване на разпоредителни действия, а последния път е отказала е налице виновно поведение от нейна страна, довело до увреда на ответниците, които са били осъдени да заплатят на трето лице суми е неоснователно. Право на кредитодателя е да извършва преценка относно целесъобразността на постъпилите от кредитополучателите искания за замяна или отмяна на предоставеното обезпечение. Давайки няколкократно съгласие за освобождаване на обезпечението не обосновава извод, че за кредитодателя съществува задължение (за банката) всеки път при постъпило искане да дава съгласие. По отношение на релевираното възражение за неправилно приложение на закона по отношение на възражението за неравноправност на клаузите от договора за уговорения размер на лихвата, съдът в настоящия си състав намира, че с оглед изхода на спора пред настоящата инстанция същото не следва да се обсъжда. В тежест на ответниците са възложени само задължения произтичащи от получената главница, поради което инвокираното възражение за нищожност на клаузите е безпредметно да се обсъжда. За пълнота на изложението следва да се посочи, че от доказателствата по делото не се установява твърдяната от ответниците неравноправност. Видно от доказателствата по делото (договор за кредит и заключение на ССЕ) страните са постигнали договореност относно размера на лихвения процент (8.29%), който не е променян през периода на договора. Наличието на неравноправни клаузи следва да се преценя само когато в резултат на неяснота и елементарна логика при определянето на крайния размер на лихвата, каквато в конкретния случай, предвид ясно посочения размер не е налице. По изложените съображения настоящият състав намира, че атакуваното решение следва да се отмени в частта, в която съдът е приел за установено, че ответниците дължат сумата от 18 957.94 евро договорна лихва за периода 16.06.2013 г. - 4.11.2015 г., за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение, въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от 28.01.2020 г. по ч.гр.дело № 802/20г. по описа на Софийски районен съд, 72 състав, като незаконосъобразно и вместо него да се постанови решение, с което да се отхвърли така предявеният иск за посочената сума. В останалата част, предвид съвпадането на крайните изводи на двете инстанции, настоящият състав намира, че атакуваното решение следва да се потвърди като правилно и законосъобразно. По отношение на претендирани разноски в настоящето производство съдът намира, че такива се дължат на въззивниците. Въззиваемата страна следва да бъде осъдена да заплати на въззивниците сумата от 1 642.36 лв., на основание чл.38 от ЗАдв. Водим от гореизложеното Софийски апелативен съд