Решение № 477 от 25.1.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 6846/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК. С решение от 14.02.2022г., постановено по гр.д. № 12716/2021г. по описа на СРС, ГО, 176 състав, е отхвърлен предявеният от Л. П. П. срещу С. Б. Х. иск с правно основание чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ, вр. чл. 45 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 10 008 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди за надвзета сума поради незаконосъобразно принудително изпълнение по изпълнително дело № 20198630402067 и за сумата от 573 лева, представляваща съдебни разноски по ч.гр.д. № 1917/2021г. по описа на СГС, ТО. Срещу решението, в частта, в която е отхвърлен предявеният иск до размер на сумата от общо 3 397 лева, е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ищеца Л. П. П., в която са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди, че съдът не е отчел наличието на процесуално нарушение при провеждане на изпълнителното производство от страна на съдебния изпълнител. Събраните първоначално средства по изпълнителното дело са в размер на около 2 000 лева и тази сума е била достатъчна за погасяване на първоначалното задължение към СО, Дирекция „Общински приходи“, но не са били достатъчни за погасяване на задължението на присъединения взискател – НАП. В този случай законът е изисквал да се пристъпи към разпределение на събраните суми и предявяване на това разпределение на страните в производството. Вместо това съдебният изпълнител извършил на 18.10.2019г. превеждане на цялото задължение към СО, а на 25.11.2019г. остатъкът от събраната сума в размер на 713, 50 лева била преведена на НАП, с което било извършено частично погасяване на задълженията към държавата. Всички тези действия били предприети от ЧСИ в нарушение на чл. 434 от ГПК без изрично конституиране на държавата като присъединен взискател и без уведомяване на длъжника за това присъединяване. На следващо място, посочено е, че наложеният запор върху банковите сметки на ищеца през м.01.2021г. е незаконосъобразен. Описаните в него задължения към НАП, към СО, както и начислените такси и разноски били недължими. От представеното писмо от НАП се установявало, че към датата на постъпване на сумите към НАП на 13. и на 18.01.2021г. ищецът не е имал задължения, подлежащи на принудително изпълнение, тъй като всички задължения са били погасени на 28.07.2020г. Освен това от приетото като писмено доказателство писмо на СО от 08.12.2021г. било видно, че не са били налице изискуеми задължения към СО в размерите, посочени в наложения запор, като значителна част от преведените суми се явявали надвнесени. Оспорва се и размерът на приетите за събиране в изпълнителното производство такси по ТТРЗЧСИ, включително и тази по т. 26 от ТТРЗЧСИ в общ размер на 992, 81 лева, тъй като не е било налице подлежащо на принудително събиране парично вземане, т.е. дългът не е съществувал. Посочената пропорционална такса била начислена върху материален интерес в общ размер на 15 313, 03 лева, при положение, че незаконосъобразно наложеният запор е за сумата от 9 930, 33 лева. Във въззивната жалба са изложени доводи, че от неправомерно отнетите 17 105, 50 лева ответникът е възстановил първоначално сума в размер на 7 097, 50 лева, а след завеждане на иска – сума в размер на още 7 184, 14 лева. Подлежащата на възстановяване сума е в размер на 3 397 лева, която се явява вредоносен резултат. По тези съображения е направено искане за отмяна на решението в частта, в която е отхвърлен предявеният иск до размер на сумата от 3 397 лева. Въззиваемата страна С. Б. Х. оспорва въззивната жалба като неоснователна. Счита първоинстанционното решение за правилно и обосновано, като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение на относимите материално-правни норми. С оглед изложеното е направено искане за потвърждаване на обжалваното решение. Третото лице-помагач на страната на ответника – „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД оспорва въззивната жалба като неоснователна по подробно изложени съображения. Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното: Предявен е иск с правно основание чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ, вр. чл. 441, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД. Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. По делото е установено, че на 04.10.2019г. по молба на взискателя СО е било образувано изпълнително дело № 20198630402067 по описа на ЧСИ С. Х. за принудително събиране на удостоверените в акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 от ДОПК № 7217002042-1/02.11.2018г. задължения както следва: главница в размер на 177, 23 лева за данък върху недвижими имоти, ведно със законна лихва за периода от 25.09.2019г. до окончателното изплащане; главница в размер на 151, 24 лева за такса за битови отпадъци, ведно със законна лихва за периода от 25.09.2019г. до окончателното изплащане; главница в размер на 130 лева за данък върху превозни средства, ведно със законна лихва за периода от 25.09.2019г. до окончателното изплащане; 190, 29 лева неолихвяеми вземания /мораторни лихви/. Дължимият данък върху недвижими имоти, таксата за битови отпадъци и данъкът върху превозно средство е начислен за периода от 01.01.2013г. до 31.12.2017г. В молбата за образуване е направено искане за събиране и на сторените по изпълнителното дело разноски за юрисконсултско възнаграждение. Съдебният изпълнител е изпратил на 15.10.2019г. уведомление до ТД НАП – София – град на основание чл. 191, ал. 3 от ДОПК, с което държавата е била уведомена за образуваното изпълнително дело и е дадена възможност в 30-дневен срок от получаване на уведомлението да се представи удостоверение, от което да е видно има ли започнато производство по принудително изпълнение или наложени мерки за обезпечаване на публични вземания срещу длъжника по делото, техния размер и вида на обезпеченията. На 15.10.2019г. бил наложен запор върху вземания на длъжника по банкови сметки за сума в общ размер на 1 079, 95 лева, включваща главницата, начислената законна лихва до 29.10.2019г., разноски по изпълнителното производство в размер на 100 лева и такси по ТТРЗЧСИ в размер на 326, 86 лева. На 18.10.2019г. третото задължено лице „РАЙФАЗЕНБАНК БЪЛГАРИЯ“ ЕАД е превело по сметка на съдебния изпълнител пълният размер на задължението от 1 079, 95 лева. На 06.11.2019г. длъжникът е получил лично покана за доброволно изпълнение, в което е посочено, че до съответната ТД на НАП на основание чл. 191, ал. 3 от ДОПК и чл. 458 от ДОПК е изпратено съобщение за започналото изпълнение, като в случай, че по изпълнителното дело постъпи информация за дължими публични задължения, длъжникът е уведомен, че същите ще бъдат присъединени като дълг по изпълнителното дело, а съответната ТД на НАП ще бъде конституираната като присъединен взискател по изпълнителното дело. На 22.11.2019г. е постъпило удостоверение от ТД на НАП Дирекция София, от което се установява, че Л. П. П. има изискуеми публични задължения в общ размер на 8 938, 30 лева, от които за сумата от 8 059, 74 лева е образувано изпълнително дело № 160139315/2016г. по описа на ТД на НАП София. След постъпване на удостоверението съдебният изпълнител е разпоредил плащане в полза на взискателя СО на сумата от 100 лева за адвокатско възнаграждение по изпълнителното дело, извършено на 25.11.2019г.; плащане в полза на ТД на НАП София-град на сума в размер на 252, 83 лева /съответстващо на сбора от главница и лихва за неплатени здравно-осигурителни вноски по представеното удостоверение от ТД на НАП/, извършено на 25.11.2019г.; плащане в полза на ТД на НАП София-град на сума в размер на 460, 67 лева /представляващо частично плащане на ДОО – главница и лихва по представеното удостоверение от ТД на НАП/, извършено на 25.11.2019г. и плащане в своя полза на сумата от 318, 93 лева – частично за дължимата такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ, извършено на 25.11.2019г. Противно на твърденията на въззивника с така извършените плащания не са погасени установените в акта за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 от ДОПК № 7217002042-1/02.11.2018г. вземания за главница и лихва, а единствено разноските на взискателя за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. Длъжникът не оспорва обстоятелството, че към 25.11.2019г. има изпълняеми публични задължения към държавата в размер на общо преведената сума в полза на ТД на НАП от 713, 50 лева. От представената сметка от 25.11.2019г., изготвена на основание чл. 79 от ЗЧСИ, се установява, че към посочената дата начислените такси и разноски по т. 1, т. 2, т. 5, т. 9, т. 26 и т. 31 от ТТРЗЧСИ са в общ размер на 312, 83 лева с ДДС. С молба от 21.12.2020г. взискателят е направил искане до съдебния изпълнител за предприемане на действия по принудително изпълнение за събиране на паричното вземане, включително за налагане на запор върху банкови сметки на длъжника. На 05.01.2021г. бил наложен запор върху вземанията по банкови сметки, като в изпратените запорни съобщения до третите задължени лица е посочен общият размер на подлежащото на събиране вземане – 9 930, 33 лева, от които главница в размер на 177, 23 лева, ведно със законна лихва за периода от 25.09.2019г. до 19.01.2021г. в размер на 23, 73 лева; главница в размер на 151, 24 лева, ведно със законна лихва за периода от 25.09.2019г. до 19.01.2021г. в размер на 20, 25 лева; главница в размер на 130 лева, ведно със законна лихва за периода от 25.09.2019г. до 19.01.2021г. в размер на 17, 41 лева; 190, 29 лева неолихвяеми вземания /мораторни лихви/, такси и разноски по ТТРЗЧСИ в размер на 995, 38 лева и 8 224, 80 лева – вземания в полза на държавата за присъединени публични държавни вземания по чл. 458 от ГПК. Третото задължено лице „РАЙФАЙЗЕНБАНК БЪЛГАРИЯ“ ЕАД е превело на 08.01.2021г. въз основа на изпълнения запор по сметка на съдебния изпълнител сумата от 5 281, 67 лева. На същата дата „РАЙФАЙЗЕНБАНК БЪЛГАРИЯ“ ЕАД е превела по изпълнителното дело въз основа на запорното съобщение и сумата от 1 824, 90 лева. Общо постъпилите суми са в размер на 7 106, 57 лева. Със същите са били погасени публични задължения на държавата по сметка на ТД на НАП София-град, като на 12.01.2021г. съдебният изпълнител е превел сума в размер на 165, 06 лева за частично плащане за ДОО и на 12.01.2021г. е превел сума в размер на 6 213, 54 лева – частично плащане по образуваното изпълнително дело за събиране на публични задължения, посочени в представеното удостоверение от 22.11.2019г. На 14.01.2021г. е постъпило плащане въз основа на наложения запор от третото задължено лице – „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД в размер на 9 930, 33 лева. От така постъпилата сума е била преведена на 15.01.2021г. по сметка на НАП София-град сума в размер на 1 846, 20 лева - за окончателно погасяване на вземането по образуваното срещу длъжника изпълнително дело, а на 15.01.2021г. била заплатена в полза на съдебния изпълнител сума в размер на 995, 31 лева – дължими такси и разноски по ТТРЗЧСИ. От изготвената на 15.01.2021г. сметка на ЧСИ е видно, че начислените такси по ТТРЗЧСИ са в общ размер на 992, 81 лева с ДДС, от които по т. 9 – за налагане на запор без извършване на опис, включително върху дял от търговско дружество по чл. 517, ал. 1 от ГПК в размер на 60 лева без ДДС за наложени четири запора; по т. 5 – за изготвяне и връчване от съдебния изпълнител или от негов служител на покана, призовка, препис от жалба, уведомление или книжа в размер на 20 лева без ДДС; по т. 26 – изпълнение на парично вземане върху материален интерес от 14 603, 40 лева в размер на 676, 39 лева без ДДС и по т. 26 – изпълнение на парично вземане върху материален интерес от 709, 63 лева в размер на 70, 95 лева без ДДС. На 19.01.2021г. съдебният изпълнил е превел на взискателя СО за погасяване на задължението следните суми: 274, 12 лева, 200, 94 лева и 234, 56 лева или общо сума в размер на 709, 62 лева. На 25.01.2021г. съдебният изпълнил е възстановил по сметка на длъжника надвзета сума в размер на 7 107, 16 лева, а на 19.05.2021г. е възстановил сумата от 7 184, 14 лева със същото основание или общо възстановената в полза на ищеца сума е в размер на 14 291, 30 лева. На 23.07.2020г. Л. П. е заплатил в полза на ТД на НАП София сумата от 9 784, 58 лева с основание за плащане – окончателно плащане по образуваното срещу него изпълнително дело за събиране на публични държавни вземания, което обстоятелство се установява от представеното платежно нареждане. Към платежното нареждане е приложена електронна справка за общите задължения на лицето към НАП от 23.07.2020г., в която освен сумата от 9 784, 58 лева са посочени и публични вземания в размер на 38, 05 лева – начислена и непогасена лихва за главници с падеж – м.02.- м.07.2019г. Видно от представеното писмо от 03.11.2021г. от ТД на НАП София-град към 07.01.2021г. ищецът Л. П. не е имал налични публични задължения, подлежащи на принудително изпълнение. Посочено е още, че на 24.07.2020г. и на 27.07.2020г. по сметка за принудително събиране на публични вземания са постъпили суми по изпълнително дело № 160139315/2016г. по описа на ТД на НАП София, образувано срещу ищеца. С разпореждане от 28.07.2020г. изпълнителното производство по изпълнително дело № 160139315/2016г. по описа на ТД на НАП София е било прекратено на основание чл. 225, ал. 1, т. 1 от ДОПК. С разпореждане от 09.02.2021г. съдебният изпълнител е приключил изпълнителното производство поради пълно удовлетворяване на притезанието на взискателя, като е наредено вдигане на всички наложени възбрани и запори и възстановяване на сума в размер на 7 107, 16 лева. С писмо от НАП, постъпило на 07.04.2021г. на електронния адрес на съдебния изпълнител, последният е уведомен, че във връзка с грешно преведената сума по сметка на Л. П. П. от ЧСИ Х. /процесното изпълнително дело/ и поради обстоятелството, че лицето има изискуеми задължения, същите ще бъдат прихванати от преведената сума, а разликата ще бъде възстановена по сметка на органа по принудително изпълнение. С банкови нареждания от 22.04.2021г. ТД на НАП София офис център е възстановил по сметка на ЧСИ Х. сумата от 1 846, 20 лева с основание за плащане – възстановяване и сумата от 5 337, 94 лева с посочено основание – възстановяване. Общият размер на възстановените от ТД на НАП по сметка на съдебния изпълнител суми е 7 184, 14 лева, която сума впоследствие е върната от съдебния изпълнител в полза на ищеца по делото на 19.05.2021г. По делото е представено писмо от 08.12.2021г., издадено от СО, Дирекция “Общински приходи” – Витоша и Овча купел, в което са посочени размерите на начислените задължения за данък върху недвижими имоти и такса битови отпадъци за периода от 01.01.2020г. до 30.06.2020г., размерът на заплатените данъци и такси битови отпадъци за същия период, както и размерът на надвнесените суми. Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът достигна до следните правни изводи: Отговорността на частните съдебни изпълнители за причинени на страните в изпълнителното производство или на трети лица вреди е уредена в разпоредбата на чл. 441 от ГПК, съответно чл. 74 от ЗЧСИ. Съгласно нормата на чл. 441 от ГПК частният съдебен изпълнител отговаря при условията на чл. 45 от Закона за задълженията и договорите за вредите, причинени от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение. А според чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ частният съдебен изпълнител отговаря за вредите, които неправомерно е причинил при изпълнение на своята дейност. Следователно по своята правна същност професионалната отговорност на частния съдебен изпълнител е деликтна, поради което за да може същата да бъде ангажирана следва да са се осъществили следните юридически факти: 1) действие на частен съдебен изпълнител при, по повод или във връзка с упражняването на неговите властнически правомощия при осъществяване на принудителното изпълнително производство; 2) противоправност на действията му/бездействия; 3) причиняване на вреди; 4) причинно-следствена връзка между противоправното поведение и настъпилите вреди и 5) вина на съдебния изпълнител, която съобразно уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима презумпция се предполага. Действието на съдебния изпълнител ще бъде неправомерно в случай, когато то е предприето въпреки нормативната забрана за извършването му или въпреки това, че не са се налице необходимите за извършването му предпоставки. Същевременно бездействието му ще бъде противоправно, когато не се предприема действие, което следва да бъде извършено по силата на правна норма или въпреки направеното от съответната страна искане за това, макар и да са налице предвидените в закона предпоставки за извършване на действието. Освен това се изисква и вина на съдебния изпълнител по отношение на противоправното действие или бездействие. По реда на Закона за частните съдебни изпълнители /ЗЧСИ/ пасивно легитимирани да отговарят са длъжностни лица, които изпълняват дейност по принудително изпълнение на съдебни решения, за действията им при и по повод на тази дейност. Определящ е вида дейност, като частните съдебни изпълнители дължат обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Пряка вреда означава директно въздействие върху правната сфера на увредения и означава, че увреденият не би претърпял вредите, ако не бе незаконосъобразното действие или бездействие на частния съдебен изпълнител, тъй като преки са само тези вреди, които са типична, нормално настъпваща и необходима последица от вредоносния резултат, т.е. които са адекватно следствие от увреждането. При иск предявен на основание чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ отговорността ще е налице когато има неправомерни действия на ЧСИ, настъпила вреда, причиняване при изпълняване на дейността на ЧСИ и причинна връзка. В този смисъл е константната практика на ВКС – решение №.264/08.04.2010г. по гр.д. №.474/09г. на ВКС, ІV ГО, решение №.120/08.07.2011г. по т.д. №.1123/10 на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 281 от 10.12.2014г. по гр.д. № 3219/2014г. на ВКС, ІІІ ГО и др. Съдът по деликтния иск преценява процесуалната законосъобразност на действията и бездействията на съдебния изпълнител, тъй като в процесуалната незаконосъобразност на действието или бездействието на съдебния изпълнител се състои противоправността, която е елемент от фактическия състав на вземането за обезщетение. В конкретния случай се твърди противоправно действие и бездействие на съдебния изпълнител, изразяващо се в неизпълнение на задължението за постановяване на акт, с който да се конституира държавата като присъединен взискател въз основа на представеното удостоверение за наличието на публични задължения, както и неуведомяването на длъжника за конституирането на нов взискател в производството, наред с първоначалния, нито за приетия за събиране дълг като вид, размер и основание за начисляването; не е била изпратена покана за доброволно изпълнение до длъжника, в която да са посочени всички вземания, предмет на принудително изпълнение, включително и вземанията на държавата като присъединен взискател; неизвършването на разпределение на събраната през м.10.2019г. и през м.01.2021г. сума, която не е била достатъчна за удовлетворяване на всички кредитори; материално-незаконосъобразно провеждане на принудително изпълнение чрез предприемане на изпълнителни действия за събиране на несъществуващ дълг и начисляването на недължими такси по ТТРЗЧСИ. Твърди се, че в резултат на тези противоправни действия и бездействия е претърпял имуществена вреда, представляваща разликата между неправомерно отнетите и действително възстановените от съдебния изпълнител парични средства. Предмет на въззивното производство е първоинстанционното решение, в частта, в която е отхвърлен иска за заплащане на сумата от 1 831, 05 лева – надвзета и невъзстановена част от отнетите суми; сумата от 992, 81 лева – неправомерно събрани пропорционална и авансови такси за изпълнение на парично задължение и налагане на запор и за сума в размер на 573 лева – разходи за обжалване на действията на съдебния изпълнител по реда на чл. 435, ал. 2 от ГПК. Законосъобразността на принудителното изпълнение подлежи на преценка за материална законосъобразност и за процесуална законосъобразност. Принудителното изпълнение е материално законосъобразно, когато изпълняваното вземане съществува и /при изпълнение на парично вземане/ имуществото, върху което е насочено изпълнението принадлежи на длъжника. Принудителното изпълнение е процесуално законосъобразно, когато изпълняемото вземане е удостоверено в изпълнителен лист или друг акт, подлежащ на принудително изпълнение /напр. постановление за възлагане на публична продан/ и са спазени другите изисквания на процесуалния закон. Процесуалната законосъобразност на принудителното изпълнение може да бъде проверявана по иск за обезщетение за вреди от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение, както и по жалба срещу действията и отказите на съдебния изпълнител, когато страната желае да се възползва от потестативното си право да бъде отменено отделно действие или отказ на съдебния изпълнител. Противоправността, като елемент от фактическия състав на вземането за обезщетение, се състои в процесуалната незаконосъобразност на действието или бездействието на съдебния изпълнител. Настоящият съдебен състав счита за основателни изложените твърдения за допуснати от съдебния изпълнител нарушения, довели до процесуално незаконосъобразно проведено принудително изпълнение, а именно - не е издал разпореждане/постановление за присъединяването на държавата като взискател по изпълнителното дело по право, нито е съобщил на длъжника размера на публичните му задължения – нарушение на чл. 434, ал. 1, вр. чл. 458 ГПК; съдебният изпълнител не е извършил разпределение на принудително събраните суми, въпреки че те са били недостатъчни да удовлетворят двамата взискатели по изпълнителното дело – нарушение на чл. 460 ГПК. Неоснователни са възраженията на ответника, че съдебният изпълнител не дължи нарочен акт за конституиране на държавата като присъединен взискател по изпълнителното дело, нито е длъжен да съобщи на длъжника размера на публичните му задължения, станали допълнителен предмет на изпълнителното дело /чл. 458 ГПК/. Настоящият съдебен състав споделя практиката, намерила израз в решение № 179 от 20.10.2020г., постановено по гр.д. № 1224/2020г. по описа на ВКС, Четвърто ГО, в която е прието, че съдебният изпълнител е длъжен да се произнесе с нарочен акт за конституирането на надлежните страни по изпълнителното дело. Такъв нарочен акт той не дължи единствено при образуването на изпълнително дело. Когато съдебният изпълнител установява надлежната легитимация на страните след образуване на изпълнителното дело, включително тази на присъединените взискатели /по право или по тяхна молба/ той дължи да постанови нарочен /изричен/ акт за това. Този акт засяга права на първоначалните страни в изпълнителното производство. Когато разпореждането невярно установява действителното положение, то поражда право на жалба и/ или иск по чл. 439 от ГПК. Присъединените по право взискатели не могат да узнаят, че са конституирани по изпълнителното дело, освен ако съдебният изпълнител не им съобщи изричния свой акт за това, а и следващите, които ги засягат. Присъединени по право взискатели са: 1/. държавата - за изпълняемите публични задължения на длъжника, които не се реализират по ДОПК /арг. от чл. 458, вр. чл. 191 ГПК/; 2/. всички кредитори, в чиято полза са наложени запори или възбрани върху вещта, върху която е насочено принудителното изпълнение /чл. 459, ал. 1 от ГПК и т. 5 от ТР № 2/ 26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ВКС, ОСГТК/ и 3/. ипотекарните кредитори /чл. 459, ал. 2 ГПК/. Поради изложеното настоящият състав приема, че след постъпилото по делото удостоверение от НАП в нарушение на чл. 434, ал. 1, вр. чл. 458 от ГПК съдебният изпълнител С. Х. не е постановила нарочен акт за конституиране на държавата като присъединен по право взискател, а не го и съобщила на страните по изпълнителното дело. Съобщаването му на длъжника не е ненужно, защото това му предоставя възможността да провери дали държавата не следва да реализира изпълняемите си публични задължения по реда на ДОПК, а не по ГПК и да направи съответното възражение пред съдебния изпълнител, за да избегне двукратното им принудително събиране, респ. вредите от това, че чл. 191 ДОПК е приложен неправилно. Освен това постъпилата на 18.10.2019г. сума в резултат на изпълнения запор е била изплатена на първоначалния взискател и на присъединения взискател без да е било изготвено разпределение от ЧСИ /съгл. чл. 460 ГПК/ и без такова да е било предявено на длъжника с възможност за възражения в срока по чл. 462, ал. 2 ГПК. Постъпилите на 18.10.2019г. и на 08.01.2021г. по делото суми въз основа на реализирания запор върху вземанията по банкови сметки са били недостатъчни, за да удовлетворят взискателите по изпълнителното дело – Столична община и държавата. Това е именно предпоставката за да възникне задължението по чл. 460 ГПК съдебният изпълнител да извърши разпределение. Без значение е в случая обстоятелството дали сумите са били фактически разпределени от съдебния изпълнител при спазване на привилегиите по чл. 136, ал. 1 от ЗЗД. На следващо място, следва да се има предвид, че разпоредбата на чл. 191, ал. 3 ДОПК постановява, че когато срещу имуществото на длъжника са започнали изпълнителни действия по реда на ГПК, държавата се смята за присъединен взискател за дължимите от длъжника публични вземания, размерът на които е бил съобщен на съдебния изпълнител до извършване на разпределението. Нормата също така задължава съдебния изпълнител да изпраща съобщение на Националната агенция за приходите за всяко започнато от него изпълнение и за всяко разпределение. Законът изисква от съдебния изпълнител двукратна активност: той е длъжен да съобщи на НАП за започналото пред него производство незабавно след образуването му и след това – при всяко разпределение. Логическото тълкуване на нормата налага извод, че за да може държавата да упражни правата си на присъединен взискател, уведомлението за разпределението следва да бъде направено още преди извършването му от съдебния изпълнител /в този смисъл е установената съдебна практика в решение по гр.д. № 2688/2018г. на ВКС, Четвърто ГО и решение № 269 от 19.11.2018г., постановено по гр.д. № 2996/2018г. на ВКС, Четвърто ГО/. Второто съобщение до НАП се изпраща преди извършване на разпределението, за да бъдат включени в него всички държавни вземания в актуалния им размер. Ако НАП отговори положително на второто уведомление, държавата се счита присъединен взискател с посочените в отговора вземания. Те трябва да бъдат включени в разпределението, а НАП трябва да бъде призована за определения ден на предявяване на разпределението, от който започва да тече тридневния срок за неговото обжалване. Същото задължение – за призоваване на НАП за определения ден за предявяване на разпределението – възниква за съдебния изпълнител и когато третото задължено лице му е съобщило за наложен запор от НАП. В този случай държавата е присъединен кредитор по силата на наложения запор /Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк.д.№ 2/2013г., ОСГТК, ВКС/. В случая в нарушение на императивната разпоредба на чл. 191, ал. 3 от ДОПК съдебният изпълнител С. Х. не е уведомила НАП, първоначалния взискател и длъжника преди разпределението на постъпилите на 18.10.2019г. и на 08.01.2021г. суми, които са били недостатъчни за удовлетворяване на вземанията на двамата взискатели, съответно органът по принудително изпълнение е бил длъжен да извърши разпределение /чл. 460 от ГПК./. Нещо повече, сумите са били изплатени на взискателите преди влизане в сила на изискуемото разпределение, което се явява нарушение на императивната разпоредба на чл. 455, ал. 2 от ГПК. Допуснатото нарушение е в пряка причинна-връзка с претърпените от ищеца имуществени вреди, изразяващи се в разликата между действителния размер на подлежащото на принудително събиране вземане на държавата и платените по изпълнителното дело от третите задължени лица сума в изпълнение на наложените запори. Ако съдебният изпълнител беше изпълнил задължението си по чл. 191, ал. 3 от ДОПК да уведоми НАП преди разпределението на сумите, постъпили по запора от 08.01.2021г., би се установило обстоятелството, че към посочената дата ищецът Л. П. няма непогасени публични задължения към държавата, подлежащи на принудително изпълнение. От представеното по делото писмо от ТД на НАП София е видно, че публичните държавни задължения, предмет на образуваното изпълнително производство по ДОПК, обективирани в изпратеното на 22.11.2019г. удостоверение по чл. 191, ал. 3 от ГПК, са били погасени чрез плащане, извършено от длъжника на 24.07.2020г. и на 27.07.2020г., т.е. плащането на тези суми е било извършено преди налагането на запор от ответника в качеството му на съдебен изпълнител и преди органът по принудително изпълнение да извърши плащане в полза на държавата като присъединен взискател. Следователно съдебният изпълнител е предприел действия за принудително събиране на вземане в полза на държавата в размер на 8 059, 74 лева, което не е съществувало към 08.01.2021г. Неоснователни са доводите на ищеца, че към датата на налагане на запора от м.01.2021г. процесните вземания, предмет на принудително събиране по процесното изпълнително дело, са били изплатени в полза на първоначалния взискател. Представеното писмо от 08.12.2021г., издадено от СО, Дирекция “Общински приходи” – Витоша и Овча купел, касае начислените задължения за данък върху недвижими имоти и такса битови отпадъци за периода от 01.01.2020г. до 30.06.2020г., размерът на заплатените данъци и такси битови отпадъци за същия период, както и размерът на надвнесените суми за този период. А предмет на процесното изпълнително производство са задължения, дължими за друг период, а именно - за периода от 01.01.2013г. до 31.12.2017г. С оглед изложеното се налага извод, че дългът на Л. П. П., предмет на образуваното при ответницата изпълнително дело, към първоначалния взискател е в общ размер на 809, 62 лева, от които 100 лева за юрисконсултско възнаграждение и 709, 62 лева – главница и лихва, дължими в полза на СО въз основа на издадения акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 от ДОПК № 7217002042-1/02.11.2018г.. Към посочените суми следва да се прибавят и вземанията на държавата, непогасени към м.11.2019г. в общ размер на 713, 50 лева, които са били платени от съдебния изпълнител на 25.11.2019г., платената на 12.01.2021г. сума в размер на 165, 06 лева, както и сумите, за които ТД на НАП е уведомило съдебния изпълнител на 07.04.2021г., че ще направи прихващане поради съществуващите публични задължения на лицето Л. П.. Общо платеното в полза на държавата чрез ТД на НАП вземане въз основа на реализирания запор през м.01.2021г. е в размер на 8 224, 80 лева, като съдебният изпълнител е бил уведомен, че от преведените на 12.01.2021г. и на 15.01.2021г. суми в общ размер на 8 059, 74 лева държавата извършва прихващане с изискуеми публични задължения на длъжника. От платената на НАП сума в общ размер на 8 059, 74 лева възстановената по сметка на съдебния изпълнител сума е в размер на 7 184, 14 лева. Следователно общият размер на непогасените публични задължения на Л. П. към държавата към м.01.2021г. е 1 040, 66 лева, а сумата, с която е извършено прихващане е 875, 60 лева. Друг извод не следва от представеното по делото писмо от НАП от 03.11.2021г., което удостоверява липса на публични задължения на ищеца към 07.01.2021г., подлежащи на принудително изпълнение. Вземанията, които са предмет на удостоверението по чл. 191, ал. 3 от ДОПК, съответно за които държавата се счита за присъединен взискател по чл. 458 от ГПК, са всички изпълняеми публични вземания /неплатени в срок публични задължения/, а не само тези, които подлежат на принудително изпълнение. Следователно, общият размер на дълга на Л. П. по процесното изпълнително дело възлиза на 3 063, 85 лева – сбор от сумата от 1 309, 69 лева /вземания на първоначалния взискател в размер на общо 809, 62 лева и на съдебния изпълнител за такси и разноски по ТТРЗЧСИ във връзка с реализирания запор през м.10.2019г. и през м.01.2021г./ и 1 754, 16 лева /сбор от платените през м.11.2019г. публични задължения в размер на 713, 50 лева, платеното на 12.01.2021г. публично задължение в размер на 165, 06 лева и прихванатите публични задължения съгласно писмо от 07.04.2021г. в размер на 875, 60 лева/ - публични вземания на държавата. В случай, че длъжникът оспорва съществуването на вземането на държавата в размер на 1 040, 66 лева /предмет на извършеното от ТД на НАП прихващане с надвнесената сума, наредена от съдебния изпълнител на 12.01. и на 15.01.2021г./ или оспорва наличието на предпоставки за извършване на прихващане, претенциите следва да бъдат насочени към държавата, а не към съдебния изпълнител в производството по чл. 74 от ЗЧСИ. Длъжникът дължи и такси по изпълнението по ТТРЗЧСИ, както следва: 318, 93 лева във връзка с реализирания запор от м.10.2019г., към която дата Л. П. е имал непогасени публични задължения към държавата в размер на 8 938, 30 лева. Във връзка с предприетите изпълнителни действия през м.01.2021г. са начислени такси по ТТРЗЧСИ в общ размер на 995, 31 лева, които са били платени в полза на съдебния изпълнител на 15.01.2021г. Безспорна е дължимостта на таксите по т. 5 и т. 9 от Тарифата в общ размер на 96 лева с ДДС и на пропорционалната такса по т. 26 от Тарифата в размер на 85, 14 лева с ДДС, начислена за изпълнение на парично вземане с материален интерес от 709, 63 лева /вземането на първоначалния взискател СО/. Пропорционалната такса по чл. 26 Тарифата за таксите и разноските към ЗЧСИ /Тарифата/ се изчислява като процент от подлежащата за събиране сума, поради което се налага извод, че не са налице предпоставки за начисляване на такава върху вземането на държавата в размер на 8 059, 74 лева. Такава не следва да се начислява и върху надвнесените към 14.01.2021г. суми в общ размер на 7 106, 57 лева, поради което размерът на дължимите от длъжника такси по ТТРЗЧСИ във връзка с принудителното изпълнение чрез налагане на запор през м.01.2021г. са в общ размер на 181, 14 лева с ДДС, представляваща сбор от такса по т. 5, т. 9 и т. 26 от Тарифата – последната изчислена в размер на 85, 14 лева с ДДС. Общият размер на дължимите такси по ТТРЗЧСИ по процесното изпълнително дело възлиза на 500, 07 лева. Събраните по изпълнителното производство суми въз основа на реализирани изпълнителни действия са в общ размер на 18 116, 85 лева. Възстановените от съдебния изпълнител на длъжника суми са в общ размер на 14 291, 30 лева, а общият размер на дълга е 3 063, 85 лева. Към настоящия момент причинената на ищеца имуществена вреда е в размер на 761, 70 лева – разлика между събраните по изпълнителното дело суми, реалният дълг на ищеца и възстановените от съдебния изпълнител в негова полза преди исковото производство и в хода на същото суми. Налице е основание за връщане на неправомерно събраната парична сума, защото изначално е събрана в нарушение на закона. Посочената сума от 761, 70 лева е начислената от съдебния изпълнител такса по т. 26 от Тарифата върху вземане в размер на 14 603, 40 лева, което действие следва да се прецени като незаконосъобразно. Останалата неправомерно събрана сума в размер на 14 291, 30 лева е била възстановена от съдебния изпълнител в полза на ищеца. Налице е пряка причинно-следствена връзка между причинената имуществена вреда и установеното процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение, изразяващо се в нарушение на императивните разпоредби на чл. 434, ал. 1, вр. чл. 458 от ГПК, нарушение на чл. 460 и чл. 462 от ГПК, включително и чрез заплащане на сумите в полза на взискателите преди влизане в сила на разпределението, което е изискване съгласно императивната разпоредба на чл. 455, ал. 2 от ГПК. Ак о съдебният изпълнител не беше извършил нарушение на горепосочените разпоредби не би се стигнало до изплащане на суми в полза на държавата по несъществуващ дълг от 8 509, 74 лева, съответно – до начисляване на такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ върху неподлежаща на събиране сума. Неоснователна е претенцията за присъждане на сумата от 573 лева, представляваща разходи по обжалване действията на ЧСИ по реда на чл. 435, ал. 2 от ГПК, сторени по ч.гр.д. № 1917/2021г. по описа на СГС. Подадената от ищеца жалба е приета за недопустима от сезирания съд, поради което с определение по посоченото дело, влязло в законна сила на 23.04.2021г., същата е оставена без разглеждане. Предмет на съдебен контрол е процесуалната законосъобразност на действията и актовете на органа по принудително изпълнение, като с решението по жалба по чл. 435 от ГПК се решава въпросът относно съществуването на потестативното право на жалбоподателя да постанови отмяна на действията на съдебния изпълнител. Съобразно разясненията, дадени в мотивите на т. 3 от ТР № 7/2014/31.07.2017г., на ВКС, ОСГТК, с разглеждането на споровете по чл. 435 ГПК - дали съществува правото да се иска унищожаване на действието, проведено от изпълнителния орган или съответно, дали съществува в тежест на съдебния изпълнител задължение да извърши исканото действие, се разрешава процесуалният въпрос за валидността на процесуалните действия на съдебния изпълнител. След като в случая съдът е отрекъл съществуването на потестативното право на жалба в посоченото производство и е прекратил производството по делото се налага извод, че сторените в същото съдебни разноски не представляват имуществена вреда за ищеца, подлежаща на репариране от съдебния изпълнител – не е налице причинно-следствена връзка между заплащането на разноски и установеното в настоящото производство противоправно деяние на ответницата. По тези съображения се налага извод, че първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, в която е отхвърлен предявеният иск с правно основание до размер на сумата от 761, 70 лева и вместо него да се постанови друго, с което иска с правно основание чл. 441 от ГПК да се уважи до посочения размер. В останалата обжалвана част решението следва да бъде потвърдено. По отношение на разноските: С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на въззивника следва да се присъдят сторените по делото разноски съразмерно на уважената част от въззивната жалба, които възлизат на сумата от общо 148, 44 лева – за държавна такса и адвокатско възнаграждение. Въззиваемата страна не претендира разноски за въззивното производство. С оглед изхода на спора в полза на ищеца следва да се присъдят разноски в първоинстанционното производство съразмерно на уважената част от исковата претенция, които възлизат на сумата от общо 102, 51 лева за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение. Така мотивиран Софийският градски съд,