Решение № 376 от 24.3.2026 г. на Апелативен съд - София по дело № 2465/2025 г.

э Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С решение № 164/11.12.2019г. по т.д № 1518/2019г. на ВКС, е отменено решение № 5544/24.07.2015 г. по гр.д. № 394/2014 г. на СГС , ГО, 7 състав, на основание чл. 303, ал.1, т.6 ГПК, в частта, в която е признато за установено по, че К. С. П. дължи солидарно с Б. В. Р. на „БАКБ“ АД главница в размер на 500 000 евро, представляваща част от непогасена главница ог 598 000 евро, дължима по договор за банков кредит ТЕ-01/10.12.2007г. и анексите към него, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК, за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение от 30.09.2011г. по чгр.д. № 682/2011 г. на РС-Тетевен и делото в тази част е върнато за разглеждане от друг състав на СГС за прилагане на процедурата по чл.367, ал.1 ГПК по отношение на К. С. П.. С решение № 260251 от 27.06.2025г., постановено по гр.д.№ 16667/2019г. по описа на СГС, ГО, 5 състав, са уважени изцяло положителни установителни искове с правно основание чл.124 вр.чл.422 ГПК, като е признато за установено по отношение на „БАКБ“ АД, че К. С. П. дължи солидарно с Б. В. Р. в полза на „БАКБ“ АД сумата от 500 000 евро, представляваща част от 598 000 евро - главница по Договор за банков кредит № ТЕ-01 от 10.12.2007г. и анексите към него, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 27.09.2011 г. до окончателното изплащане, за което задължение е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК от 30.09.2011г. по ч.гр.д. № 682/2011 г. по описа на РС-Тетевен. Присъдени са разноски К. С. П. е осъден да заплати на „Българо- Американска кредитна банка“АД, на основание чл.78, ал.1 ГПК, направените в исковото производство разноски от 900 лв., разноски от 300 лв. в производство за отмяна на влязло в сила решение, както и направените в заповедното производство разноски от 10 611.09 лв. В срока по чл.259 ГПК срещу решението е депозирана въззивна жалба от ответника по делото. Жалбоподателят-ответник К. С. П. оспорва решението изцяло и моли съда да го отмени и отхвърли изцяло предявените от банката искове. Изтъква факта, че видно от писмените доказателства по делото трите анекса към договора не са подписани от него. Неправилно, необосновано и в противоречие на материалния закон и нарушение на процесуалните правила - въпреки изричните възражения, съдът приема в решението си, че „подписите под трите анекса №1, 2 и 3 срещу името му, като управител на дружеството - заемополучател и като поръчител, са изпълнени от самия него“. Към договора са сключени няколко анекса: Анекс № 1 от 23.06.2009 г. , Анекс № 2 от 23.09.2009 г., Анекс № 3 от 28.01.2010 г., Анекс № 4 от 04.06.2010 г., Анекс № 5 от 04.05.2010 г. В подписаните Анекси няма текст за рамките на отговорността на поръчителите (дали е равна на отговорността на заемателя, по- малка или дори по-голяма). В карето за подписи е изписан бланкетен текст „Поръчителите декларират че са запознати със и са разбрали съдържанието на този анекс и се съгласяват да спазват условията на всички разпоредби, отнасящи се до тях“. В Анекс № 4 от 04.06.2010 г. няма положен подпис (т.е. няма съгласие) от К. П.. С този Анекс е изменено първоначалното правоотношение за кредит между „БАКБ“ АД и длъжника „БОГОЯ СЪРВИЗ“ ООД, без участието на поръчителя К. П.. Твърди, че с изменението просрочена главница е уговорена (изменена) като редовна главница, просрочена лихва е включена за плащане към редовни (месечни) лихви (с което е увеличен размерът им), уговорен е друг размер на месечните вноски и е подписан (неизвестен за него) нов Погасителен план. Тези клаузи влошават положението на поръчителя, а той не е давал съгласието си за тях. Следователно с липсата на съгласие за подписването на този Анекс е прекратено действието на договора за поръчителство по отношение на поръчителя П.. Бланкетната декларация преди подписите на поръчителите „и се съгласяват да спазват условията на всички разпоредби, отнасящи се до тях“ е нищожна по своето съдържание, т.к. на първо място в анексите няма клауза уреждаща поръчителството по изменените условия, на второ място няма заявено съгласие за промените, включващо увеличаване на размера на задължението, срока на договора и т.н. Тази декларация не възстановява нищо от задълженията по поръчителството. В анекса няма уговорка К. П. да отговаря за изпълнение на задължението на заемателя (чл.138, ал.1 ЗЗД), няма уговорка и дали е за част или за всички от задълженията на заемателя или при различни условия (чл.139, изр.1 ЗЗД), няма и уговорка „поръчителството” му да се простира върху всички последици от неизпълнението на главното задължение (чл.140 ЗЗД). Поръчителите са декларирали единствено, че са запознати със и са разбрали съдържанието на този анекс № 5 към договора и се съгласяват да спазват условията на всички разпоредби, отнасящи се до тях“. Изтъква факта, че не е приел и не се е съгласил с утежнените условия в анексите, които са по-тежки в сравнение с първоначалните такива в договора за банков кредит, при които са се съгласили да поръчителстват. При тълкуване на договора, както и измененията към него следва да се търси изразената воля на страните. Разпоредбите, които дават права на страните по договора или водят до задължения следва да се тълкуват стеснително и буквално, не разширително с цел да се извлече изгода за една от страните. Подобно поведение би довело до неравнонравност на страните по договора. На второ място посочва, че в чл.138 - чл. 148 ЗЗД няма аналог на чл.484, ал. 2 ТЗ и самото подписване на Анекс не задължава поръчителя. Както и текстовете на ЗЗД не предвиждат „своеобразно признание на дълг на поръчител”. Последното може да е само изрично. Неправилно, необосновано и в противоречие на императивна норма на материалния закон и в нарушение на процесуалните правила съдът мотивира, че „не се е осъществила хипотезата на чл.146 ал.3 ЗЗД, тъй като поръчителят К. П. не е заплатил никаква част от задължението към кредитора...“. Законът няма такова изискване. Твърди още, че съдът не отговоря на изричното възражение за липса на дължимо поведение за запазване на обезпеченията по кредита (с договорна ипотека върху недвижими имоти на трето лице „СИТ - 97” ООД по чл. 5.01, ал. 1, б. „а” от Договор за банков кредит № ТЕ-01 от 10.12.2007 г. за сума в размер на 500 000 (петстотин хиляди) евро и използването им за удовлетворяване на дълга. Виновните действия на кредитора може да се осъществят и чрез бездействие или чрез липса на адекватно действие. Когато кредиторът дава съгласие или не се противопоставя на продажбата или на заличаването на вписани като обезпечение на дълга недвижими имоти - без да установи реалната им пазарна цена и да настоява за плащането й, поръчителят е лишен от възможност при плащане на задълженията да встъпи в правата на кредитора срещу третите лица, които са учредили ипотека за задължението съгл. чл. 146, ал. 2 и ал.3 ЗЗД и да се удовлетвори от стойността на тези имоти. Данни за направената оценка на имотите и за посоченото бездействие се съдържат в Кредитното досие към Договор за банков кредит № ТЕ-01 от 10.12.2007г. - т. Д.1.7 от доказателствените искания в ОИМ от 30.09.2020г., както и нотариалните актове по т. Д. 1.8 и т. Д. 1.9. от доказателствените искания в ОИМ, където се съдържа и подробно описание с данни за вида и местонахождението на имотите и тяхната стойност. Неправилно, необосновано и в противоречие на материалния закон и в нарушение на процесуалните правила съдът мотивира като неоснователно възражението за допълнително направени плащания от кредитополучателя или другия поръчител. Съгл. чл.147, т.2 ГПК до приключване на съдебното дирене страните могат да твърдят нововъзникнали обстоятелства, които са от значение за делото и да посочат и представят доказателства за тях. По същия начин и съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК съдът взема предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право, което съдът не е направил. Моли за отмяна на решението. Претендира разноски. Въззиваемата страна „Българо-Американска Кредитна Банка“ АД („БАКБ“ АД), оспорва жалбата и моли съда да я остави без уважение. Посочва, че изводът на съда за автентичността на подписите се основа на 2 експертни заключения. И основната и тройната графологична експертиза са категорични, че Анекс № 1 от 23.06.2009 г., Анекс № 2 от 23.09.2009 г. и Анекс № 3 от 28.01.2010 г. към Договор за банков кредит № ТЕ -01 от 10.12.2007г. са подписани К. П.. Уточнява, че е оспорена автентичността на подписите върху Анекс № 1, Анекс № 2 и Анекс № 3, но не и тяхното съдържание, което прави още по несъстоятелни твърденията на ответника. Не е спорно обстоятелството, че Анекс № 4 от 04.06.2010 г. не е подписан от К. П.. Но противно на твърденията на ответника, уговореното в този анекс по никакъв начин не влошава неговото положение като поръчител. Тъкмо обратното - съгласно § 4 Банката се съгласява заемателят да не дължи начислената към 20.05.2010 г. лихва за забава в общ размер от 10 873.07 евро. Също така с анекса е отложено плащането на такси за предоговаряне условията по кредита, което също е в полза, а не във вреда на поръчителя. Крайният срок на договора (падежът) на Договора за банков кредит не е променян с нито един от анексите - съгласно чл. 1.04 от Договора това е 20.10.2013г. Намира за правилен извода на съда, че неподписването на Анекс № 4 от 04.06.2010 г. не води до прекратяване на поръчителството, тъй като поръчителят К. П. е подписал Договорът за банков кредит, трите последващи анекса, както и последния анекс към Договора - Анекс № 5 от 04.05.2011 г. Съгласно Анекс № 5 главницата по кредита към датата на подписването му е 598 000 евро, от която сума предмет на настоящото дело са 500 000 евро (частична претенция). С подписването на неоспорения Анекс № 5 ответникът се е съгласил с посочения в него размер на задълженията и е поел отговорност като поръчител да отговаря за погасяването им солидарно с кредитополучателя. На второ място счита за необосновани твърденията на жалбоподателя, че няма изричен текст, който да ангажира отговорността на поръчителите или текст, който да определя рамките на отговорността на поръчителите. Чл. 5.01, ал. 2 от Договора гласи, че „с подписването на този договор поръчителите се съгласяват да отговарят солидарно със заемателя за всички парични задължения на заемателя, произтичащи от този договор в това число - главница, лихва, лихва за забава и разноски, включително разноски за събиране на вземанията от страна на Банката. Поръчителите са задължени за плащането на същото, за което се задължава заемателят и в същия обем, до пълното и окончателно погасяване на задълженията на заемателя, като декларират, че са запознати с текста на Договора и разбират задълженията си по него. Поръчителят дължи същата престация, както и главния длъжник, освен ако не е уговорено друго. При липса на уговорени по леки условия или на поръчителстване за част от дълга, поръчителят дължи каквото, колкото и когато дължи главният длъжник, (в този смисъл ТР№ 5/2019 г. от 21.01.2022 г. постановено по тълк. д. № 5/2019 г.). В конкретния случай дори изрично е посочено, че поръчителите отговарят в същия обем, както главния длъжник (заемателят). Налице е и изрично изявление от страна на поръчителя (в текстове от договора и анексите към него), че разбира задълженията си по договора и се съгласява да ги спазва. Не е без значение и обстоятелството, че К. П. не е просто едно трето лице за договора, той е бил съдружник и управител на дружеството кредитополучател - „Богоя Сървис“ ООД към датата на сключване на договора и дълго след това и в това си качество е добре запознат с клаузите и задълженията по него. Що се отнася до релевираните възражения в жалбата по чл.83, ал. 2, чл.123, ал.1 и чл.146, ал.3 ЗЗД - те биха могли евентуално да се обсъждат само ако поръчителят К. П. бе платил задълженията на заемателя по кредита и/или виновно поведение на кредитора (Банката). Във въззивната жалба ответникът сам си противоречи като казва, че „законът няма изискване поръчителят да е платил“, а същевременно в т.4.2. от жалбата два пъти посочва „платилият дълга поръчител“. В този смисъл ирелевантно е изложеното относно учредената в полза на Банката ипотека. Обезпеченията се учредяват в полза на заемодателя, а не за да гарантира възможност на евентуално платилия поръчител да получи плащането си, като се суброгира в правата на банката. Приетите основна и допълнителна ССЕ доказват и потвърждават, че дългът към „БАКБ“ АД не е погасен нито доброволно, нито по принудителен ред, нито от главния заемател, нито от някой от поръчителите. Претендира разноски. Софийски апелативен съд, действащ като въззивна инстанция, след като разгледа жалбите и обсъди събраните доказателства, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно съединени искове, предявени от „ПИБ" АД, с правна квалификация чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415 т.2 ГПК, въз основа на проведено заповедно производство. БАКБ АД твърди, че на 10.12.2007г. е сключен договор за банков кредит ТЕ-01 от 10.12.2007г. с „Богоя сървис“ ООД, в качеството на кредитополучател и с поръчителите К. С. П. и Б. В. Р., съгласно който е предоставил кредит в размер на 616 000 евро, а заемателят е поел задължение да го върне в срок до 20.10.2013г. Впоследствие страните сключили множество анекси към договора, с които променили клаузи от него, свързани с отговорността, усвояването, срока и погасяването на вземанията - анекс №1 от 23.06.2009г., анекс №2 от 23.09.2009 г., анекс №3 от 28.01.2010 г., анекс №4 от 04.06.2010г., анекс №5 от 04.05.2011 г. Съгласно Раздел 5, т.5.01, т.2, б.“а” и “б” от договора за банков кредит поръчителите К. С. П. и Б. В. Р. поели задължение да отговарят солидарно със заемателя за всички парични задължения, произтичащи от него, вкл. всички анекси към него, без да е необходимо допълнително и конкретно тяхно съгласие за това. Поръчителите изрично признали дълга, като подписали последния анекс № 5/04.05.2011г., където били указани точният размер и основание на всички дължими суми. Неизплатената част от главницата по договора за кредит възлиза на 598 000 евро, от които 583 000 евро - редовна главница по кредита, а 15 000 евро - просрочената главница по кредита. Неизплатената лихва върху неизплатената част от главницата по кредита възлиза на 41 598.79 евро. Лихвата за забава възлиза на 26 910 евро. Поръчителите не изпълнили задълженията си за заплащане на посочените в анекс № 5 суми, поради което с писмо- уведомление изх.№2-6663-В от 21.09.2011 г. банката ги уведомила, на основание раздел IX, т.9.01, букви ”а” и „е” и т.9.03, буква “б” от договора, че обявява целия кредит за незабавно и предсрочно изискуем. Уведомлението било редовно връчено на всички задължени лица по договора, които лично удостоверили получаването му с подписи. Предсрочната изискуемост е настъпила на 26.09.2011г. На 27.09.2011 г. банката подала заявление пред РС-Тетевен по чл.417 ГПК за издаване на заповед за незабавно изпълнение срещу заемателя и ответниците. На 30.09.2011 г. била издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 682/2011г. на РС- Тетевен за посочените в заявлението суми. Започналото на 27.09.2011 г. заповедно производство по ч.гр.д.№ 682/2011 г. на РС - Тетевен предхождало с два месеца откритото на 29.11.2011г. в ОС- Ловеч производство по несъстоятелност спрямо кредитополучателя “Богоя сървис” ООД, в което вземанията им били включени в списъка на приетите и предявени вземания, изготвен от синдика, които не били оспорени. Двамата поръчители обаче оспорили издадената срещу тях заповед по чл.417 ГПК, поради което ищецът моли съда да приеме за установено по отношение на ответника К. С. П., че дължи солидарно с поръчителя Б. В. Р. сумата от 500 000 евро, представляваща част от непогасена главница в общ размер от 598 000 евро по договор за банков кредит ТЕ-01 от 10.12.2007 г. и анексите към него, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение - 27.09.2011г. до окончателното изплащане на задълженията. Претендират направените в исковото и в заповедното производство разноски. Ответникът К. С. П. оспорва иска. Твърди, че исковата молба е нередовна. С нея ищецът претендирал сума от 500 000 евро - част от 598 000 евро, представляваща главница по договор за кредит, а в заявлението по заповедното дело търсел сума от 500 000 евро за главница „частично“ и „солидарно“ от няколко длъжници, както и разноски в размер на 31 833.28 лв., поради което не е ясно в какъв размер е претендираната главница, нито каква част се претендирала от двамата поръчители, тъй като понятията „частично и солидарно си противоречали. Твърди, че няма качеството на поръчител и не отговаря за задълженията на „Богоя сървиз“ ООД, поради неотразени плащания и извършени действия от банката във вреда на поръчителя, като се позовава на чл.83 и чл.123 ЗЗД. В подписаните анекси липсва текст за рамките на отговорността на поръчителите/дали е равна на отговорността на заемателя, по-малка или по-голяма/. Оспорва да е подписал анекс № 4/04.06.2010г. Клаузите на този анекс влошавали положението на поръчителя. С липсата на съгласие за подписването на този анекс било прекратено действието на договора за поръчителство по отношение на ответника. В анексите липсва изричен текст, който да ангажира отговорността на поръчителите при изменение на условията на договора, както и липсва текст, в който поръчителите да са дали своето изрично съгласие за изменението на условията на договора /чл.147, ал.2 ЗЗД/. Твърди, че всяко предоговаряне на срока, рефлектиращо в продължаване на първоначалния срок, било непротивопоставимо на поръчителя, освен при изричното му съгласие да поръчителства в новия срок. В анексите липсвала клауза, с която поръчителите да са приели удължаването на срока на договора, начисляването на такса за предоговаряне и превръщане на изтекли лихви в редовна главница. Неговото задължение като поръчител било прекратено, поради изтичане на преклузивния срок по чл.147, ал.1 ЗЗД, тъй като изпълнителният лист по заповедното производство не бил използван за повече от 2 години след издаването му, а изпълнителният лист за разноските в исковото производство не бил използван повече от 3 години след постановяването на съдебното решение, поради което ищецът не можел да ангажира отговорността на поръчителя. Отговорността на поръчителя не може да надхвърли тази на главния длъжник. Срещу главния длъжник „Богоя сървиз“ ООД е образувано производство по несъстоятелност по т.д. № 33/2011г. на Ловешки ОС. В производството по несъстоятелност ищецът предявил вземането си през м. декември 2011 г. В това производство били продадени намиращи се в Тетевен и ипотекирани в полза на ищеца недвижими имоти на дружеството - кредитополучател. Заплатената сума следвало да се използва за погасяване на задължението по изпълнителния лист. Банката не представила доказателства за актуалния размер на дълга след продажбата на ипотекираните имоти. Ищецът не отразил всички извършени плащания по кредита и не намалил задължението на кредитополучателя, поради което ответникът следвало да бъде освободен от отговорност, на основание чл. 83, ал. 1, вр. чл. 123, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД. Твърди, че в уведомителното писмо за предсрочната изискуемост били посочени едновременно лихви за просрочие и лихви за забава за покриващи се периоди - просрочени договорни лихви от 20.07.2011 до 26.09.2011 г. за 27 289,41 евро и дължими договорни лихви за забава, начислени за периода 20.05.2011 г. до 26.09.2011 г. за 39 567,67 евро, касаело се за едни и същи лихви, претендирани два пъти. Твърди, че банката не посочила основание за разграничението на тези лихви, нито посочила методиката, по която ги начислила. Оспорва като неравноправни чл.1.08, чл.1.03 и чл.1.07 от договора за кредит. Твърди, че събраните лихви и такси по неравноправните клаузи били от значение при определяне на начина на погасяване и размера на задължението, тъй като се погасявали първо таксите, след това лихвите и накрая главницата. Неправилно били включени такси в размер общо на 36 833,96 евро. На следващо място твърди, че поръчителството било погасено, на основание чл. 146, ал. 3 ЗЗД, поради действия на кредитора, след които поръчителят не можел да встъпи в правата му. Кредитът бил обезпечен с договорна ипотека върху недвижими имоти на трето лице - „СИТ - 97” ООД по чл. 5.01, ал. 1, б. „а” от Договор за банков кредит № ТЕ- 01 от 10.12.2007 г. за сума в размер на 500 000 евро върху недвижим имот, който бил продаден за сума под уговорената, обезпечаваща стойност от 500 000 евро, без кредиторът да изиска плащането на обезпечаващата сума в пълен размер. С това била препятствана възможността му да встъпи в правата на банката срещу третите лица, които били учредили залог или ипотека за задължението, съгл. чл.146 ал.2 ЗЗД. Кредиторът не поискал допълнително обезпечение от заемателя (длъжника „Богоя сървиз“ ООД), съгл. чл. 5.03 от Договора за банков кредит, макар да било налице намаление на стойността на обезпеченията. Моли съда да отхвърли иска. От фактическа страна се установява, че на 10.12.2007г. е сключен договор за банков кредит № ТЕ- 01/10.12.2007 г., между „Българо-американска кредитна банка“АД/кредитор/, „Богоя сървиз“ ООД /кредитополучател/ и поръчителите - Б. В. Р. и К. С. П., за сумата от 616 000 евро срещу поето задължение от кредитополучателя да върне кредита при условията на договора и поето задължение от поръчителите да отговарят солидарно с кредитополучателя за изпълнение на задълженията по него. Договорът е сключен при следните параметри на кредитното задължение: цел на кредита - за закупуване на бетонов възел; договорна лихва - шестмесечния юрибор с надбавка от 5.90 % годишно, но не по-малко от 10.5 % годишно, която лихва се определя при условията на чл.1.03, б.“а“ от раздел първи на договора; краен срок за издължаване на кредита - 20.10.2013г.; падеж - 20 число на всеки месец и съобразно условията на чл.3.04 от раздел трети на договора; в чл.4.01 от договора е уговорена лихва за забава в плащането на главница или договорна лихва в размер на 6 % годишно. С анекс № 1 от 23.06.2009г., анекс № 2 от 23.09.2009 г., анекс №3 от 28.01.2010г., анекс № 4 от 04.06.2010 г., анекс № 5 от 04.05.2011 г. са променяни начина и сроковете за издължаване на кредита, съобразно погасителни планове. Съгласно последният анекс № 5 от 04.05.2011 г. крайната дата за издължаване на кредита е 20.10.2013г. За обезпечаване на вземанията по процесния Договор за банков кредит № ТЕ-01 от 10.12.2007 г., в полза на „БАКБ“ АД са учредени две ипотеки. Договорна ипотека върху недвижимо имущество, находящо се в гр. Тетевен, собственост на кредитополучателя „БОГОЯ СЪРВИЗ” ООД ЕИК 110563884, което имущество понастоящем е реализирано в производството по несъстоятелност срещу „БОГОЯ СЪРВИЗ” ООД (т.д. № 33/2011 г. по описа на ОС - Ловеч). Средствата от продажбата са послужили за частично погасяване на задълженията по Договора. На второ място е учредена договорна ипотека (четвърта по ред) върху недвижимо имущество, находящо се в гр. София, м. „Манастирски ливади - запад“, собственост на ипотекарния длъжник „СИТ 97” ООД ЕИК 121317122. Това имущество понастоящем не е реализирано като върху него продължава да е налице валидна договорна ипотека в полза на „БАКБ“ АД, която служи за обезпечаване на вземанията на Банката по процесния Договор, за която жалбоподателят твърди, че не е подновена в рамките на предвидения 10 - годишен срок, поради което е загубила ред. Страните не спорят, че анекс № 4/04.06.2010 г. не е подписан от ответника - поръчител К. С. П.. Този анекс е подписан от банката, кредитополучателя „Богоя сървиз“ ООД и другия поръчител Б. В. Р.. Банката признава, че К. П. не е подписал анекс № 4, но е подписал анекс № 5, с което потвърдил предходните изменения по договора, което представлява своеобразно извънсъдебно признание на дълга. Размерът на предоставения кредит, срокът за изплащане и крайният падеж, размерът на договорните лихви и лихви за забава, начинът на плащане са уговорени в договора за кредит и не са изменени с анексите към него. Поръчителите изрично признават дълга, тъй като подписали последния анекс № 5/04.05.2011г., в който е посочен точния размер и основание на всички дължими суми. Неизплатената част от главницата по договора за кредит възлиза на 598 000 евро, от които 583 000 евро - редовна главница по кредита, а 15 000 евро - просрочената главница по кредита. Неизплатената лихва върху неизплатената част от главницата по кредита възлиза на 41 598.79 евро. Лихвата за забава възлиза на 26 910 евро. При липса на уговорени по леки условия или на поръчителстване за част от дълга, поръчителят дължи каквото, колкото и когато дължи главният длъжник, (в този смисъл ТР№ 5/2019 г. от 21.01.2022 г. постановено по тълк. д. № 5/2019 г.). В конкретния случай дори изрично е посочено, че поръчителите отговарят в същия обем, както главния длъжник (заемателят). Налице е и изрично изявление от страна на поръчителя (в текстове от договора и анексите към него), че разбира задълженията си по договора и се съгласява да ги спазва. Не е без значение и обстоятелството, че К. П. не е просто едно трето лице за договора, той е бил съдружник и управител на дружеството кредитополучател - „Богоя Сървис“ ООД към датата на сключване на договора и в това си качество е добре запознат с клаузите и задълженията по него. Длъжникът е изпаднал в несъстоятелност, а поръчителите не са изпълнили задълженията си за заплащане на посочените в анекс № 5 суми, поради което с писмо- уведомление изх.№2- 6663-В от 21.09.2011 г. банката ги уведомила, на основание раздел IX, т.9.01, букви ”а” и „е” и т.9.03, буква “б” от договора, че обявява целия кредит за незабавно и предсрочно изискуем. Уведомлението е редовно връчено на всички задължени лица по договора, които лично са удостоверили получаването с подписи. Предсрочната изискуемост е настъпила към 26.09.2011г. Банката се е снабдила със заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК от 30.09.2011 г. по ч.гр.д. № 682/2011 г. на РС- Тетевен и изпълнителен лист от същата дата срещу „Богоя сървиз“ ООД /кредитополучател/ и поръчителите - Б. В. Р. и К. С. П. за част от задълженията по процесния договор, а именно за сумата от 500 000 евро, представляваща част от главница в размер на 598 000 евро, която е отразена в извлечение от банкова сметка, представена със заявлението по чл.417 ГПК, ведно със законната лихва, считано от 27.09.2011г. до окончателното изплащане и 31 833.28 лв. - разноски по делото. Заповедта по чл.417 от ГПК е влязла в сила по отношение на кредитополучателя „Богоя сървиз“ООД и поръчителя Б. В. Р.. Видно от решение № 28/06.03.2012 г. по т.д. № 33/2011 г. на ОС- Ловеч е открито производство по несъстоятелност на „Богоя сървиз“ ЕООД, вписано в Търговския регистър на 01.12.2011 г., и е одобрен списък на приетите от синдика вземания на кредиторите на „Богоя сървиз“ ЕООД, в който е включено и вземане на банката по договор за банков кредит № ТЕ-01/10.12.2007г. за сумата от 191 671.34 лв. - главница, 977 915 лв. - главница, 198 300, 3 лева - лихви, 72 040, 96 лв. - такси и 35 319.76 лв. - разноски. В списъка на одобрените вземания е посочено, че датата на предявяване на вземането на банката по договор за банков кредит № ТЕ-01/10.12.2007 г. е 21.12.2011 г. От депозираното на л.169 том 1 и на л.235 и л.278 основно и допълнително заключение на вещото лице по ССЕ, прието от съда като обективно и компетентно дадено и неоспорено от страните пред първа инстанция се установява, че сумата от 616 000 евро, е изцяло усвоена от кредитополучателя. По договора е погасена главница в общ размер от 18 000 евро, възнаградителна лихва в общ размер от 183 828,11 евро, платена през периода 20.06.2008 г. - 17.09.2009 г., лихва за забава в общ размер от 16 872,51 евро, платена през периода 24.06.2008 г. - 27.04.2010 г., и такса управление в размер на 66 000 евро, платена на 27.12.2007 г. Към 27.09.2011 г./датата по подаване на заявлението по чл.417 ГПК/ непогасените задължения по договора за кредит са както следва: 598 000 евро /главница/, 46 269.43 евро/договорна лихва за периода от 20.12.2010г. до 26.09.2011 г./, 39 567,67 евро/ лихва за забава за периода от 20.07.2010 г. до 26.09.2011 г. В о.с.з. от 12.04.2023 г. вещото лице заявява, че след датата на подаване назаявлението по чл.417 ГПК е извършено частично погасяване на главница в размер на 98 000 евро, но експертът не е изследвал какви суми са постъпили като плащания и какво е погасено, а е проверил какво се води като задължение за главница към датата на изготвяне на заключението в счетоводството на банката, т.е експертът не е установил дали след датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК размерът на главницата е намален чрез плащания по доброволен ред или чрез погасявания, извършени по принудителен ред въз основа на издадения изпълнителен лист по чл.417 ГПК или в производството по несъстоятелност. От допълнителното заключение на л.278 се установява, че след датата на образуване на заповедното производство - 27.09.2011 г. до датата на изготвяне на заключението са извършени две доброволни плащания по договора за кредит, както следва: на 21.10.2011г. Б. В. Р. на каса е платил 10 000 лв. с основание: „вноска по кредит кл. 006893“. Внесената сума в размер на 10 000 лв. е била превалутирана на 5 102,04 евро по курс „продава“ на банката 1,9600 лв. за евро. За внесената сума е удържана такса в размер на 10 лв. Получената левова равностойност на 5 102,04 евро по курс „купува“ на банката за 21.10.2011г. след удържане на такса за вноска на каса (10 лв.) е в размер на 9 948,98 лв. Превалутираната в лева сума 9948,98 лв. е отнесена от банката за частично погасяване на задължение за разноски по счетоводна сметка 4440006893100014 - „Вземания по съдебни спорове“, с основание: „частично плащане на съдебни разноски“. На 13.12.2011 г. Б. В. Р. е платил на каса сума в размер на 10 000 лв. с основание: „вноска по кредит кл. 006893“. Внесената сума в размер на 10 000 лв. е превалутирана на 5 102,04 евро по курс „продава“ на банката 1,9600 лв. за евро. За внесената сума е удържана такса в размер на 10 лв. Получената левова равностойност на 5 102,04 евро по курс „купува“ на банката за 13.12.2011г. е в размер на 9 948,98 лв. Превалутираната в лева сума 9948,98 лв. е отнесена от банката за частично погасяване на задължение за разноски по счетоводна сметка 4440006893100014 - „Вземания по съдебни спорове“, с основание: „ частично плащане на присъдени разноски“. С оглед гореизложеното приетите основна и допълнителна ССЕ доказват и потвърждават, че дългът към „БАКБ“ АД не е погасен нито доброволно, нито по принудителен ред, нито от главния заемател, нито от някой от поръчителите. След постановяване на обжалваното решение плащания също не са извършвани (не се и твърди да е имало такива). Спорен е въпросът дали анекс № 1 от 23.06.2009г., анекс № 2 от 23.09.2009 г. и анекс №3 от 28.01.2010 г. са подписани от ответника. В тази насока са изслушани основна л.266 и тройна л.330 съдебно-графологични експертизи. Експертите, чийто заключения съдът кредитира, са категорични, че подписите под трите анекса № 1, 2 и 3 срещу името на К. П. като управител на дружеството - заемополучател и като поръчител, са автентични т.е. изпълнени от самия него. При така събраните доказателства СГС правилно е приел, че възражението на ответника е недоказано пълно и главно респ.неоснователно, тъй като анекси № 1, 2 и 3 са подписани от ответника П. и няма основание за тяхното изключване от доказателствения материал по делото. Спорен в настоящото въззивно производство е въпросът отпаднала ли е отговорността на поръчителя по реда на чл.146 ал.3 ЗЗД, а именно при виновно поведение на кредитора БАКБ, изразяващо се в загуба на обезпеченията по дълга, учредени от трети лица, а именно двете ипотеки, учредени през 2007г., за първата от които се се твърди, че не е подновена през 2017г., а пред първа инстанция е въведен довод за неоспорване на оценката на имота, при неговата продажба от синдика. При така установената фактическа обстановка САС, като въззивна инстанция, в рамките на правомощията си, уредени в чл. 269 ГПК, съобразно и разясненията, дадени в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо, а като косвен резултат от решаващата си дейност счита същото за правилно. Първо - Съгласно задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 9 от ППВС № 1/10.11.1985 г., съдът дължи произнасяне и защита само в рамките на заявеното искане и по начина, който е поискан от ищеца. Решението е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Съдът е длъжен да разгледа иска на предявеното основание и когато се е произнесъл по непредявен иск, по незаявена претенция постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. Съгласно Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ВКС, ОСГК дейността на въззивната инстанция има за предмет разрешаване на материалноправния спор, произнасяне по спорния предмет на делото, който се въвежда с исковата молба, като съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК и Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд дължи служебно произнасяне по валидността на решението изцяло, служебно произнасяне по допустимостта на първоинстанционния съдебен акт в обжалваната му част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото във въззивната жалба с уточненията в т. 1 и 2 на посоченото Тълкувателно решение. Решението не е недопустимо, въпреки че петитумът на исковата молба не е напълно идентичен с издадените заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, а по-малки по размер суми, тъй като се претендира само главница и то частично. С ТР № 3/2023 г. от 31.10.2024 г., тълк.д. № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл. 114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска. Когато поради неизпълнение на задълженията на длъжника, кредиторът обяви дълга за предсрочно изискуем, давностният срок за непадежиралите до момента вноски от главницата започва да тече от настъпване на предсрочната изискуемост. Съгласно разпоредбата на чл.422, ал.1 ГПК, искът за установяване съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, което е изключение от общото правило, че искът се счита за предявен от постъпване на исковата молба в съда съгласно чл.125 ГПК, а отнесено към разпоредбата на чл.116 б."б." ЗЗД, правилото на посочената разпоредба означава, че давността относно вземанията предмет на заповедното производство се прекъсва с подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Затова банката е намалила по размер и период своите претенции, но това не води до липса на идентичност на предмета на претендираното от Банката вземане. Макар в заявлението по чл.417 ГПК да е претендирано вземане в по – голям размер, предявяваане на установителния иск по чл. 422 ГПК за по – малка часто него (в случая в размера на главницата) не представлява изменение на основанието на иска и не води до липса на идентичност. Идентичността, изисквана от закона, се отнася до правното и фактическо основание, които в случая напълно съвпадат. Идентичността изисквана по чл.422 ГПК се отнася до основанието на вземането, а не до неговия точен размер. Второ съгласно решение № 180/23.11-2016г., постановено по т. д. № 2400/2015г. по описа на ВКС, ТК, І т. о., волеизявлението на банката-кредитор следва да е обективирано в писмен документ и да съдържа ясно изразено позоваване на обстоятелствата по чл.60 ал.2 ЗКИ или на обстоятелства, уговорени в договора, които дават право на кредитора да упражни правото си. В писмения документ кредиторът може да определи и срок за изпълнение на задължението от длъжника, но във всички случаи волеизявлението за обявяване на предсрочната изискуемост следва да е изрично и недвусмислено. Предсрочната изискуемост на вземането настъпва от датата на връчване на длъжника на документа, съдържащ волеизявлението на кредитора, ако към този момент са били налице обективните предпоставки, обуславящи изискуемостта. В случая банката е доказала факта на връчването на уведомлението лично на 21.09.2011г. с предоставен едноседмичен срок за доброволно изпълнение. Последното плащане е от 17.02.2010г. т.е. налице е неизпълнение на задълженията повече от 1 година. Следователно към 27.09.2011г. е настъпила предсрочна изискуемост. Съгласно приетото в т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, става изискуемо след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. В случая съдът е изследвал дали е обявена предсрочната изискуемост на кредита, като изводите му изцяло съответстват на практиката на ВКС. Отделно от това на 20.10.2013г. е настъпил крайният падеж за връщане на кредита. Поради това липсва причина за разграничение между вноските по кредита на падежирали и непадежирали. А и такова разграничение в исковата молба, както е прието в т.2 от Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ВКС, ОСГТК, не е нужно. Предвид изложеното, обжалваното решение не е недопустимо респ. неправилно. При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост. Доколкото, със сключеният договор за поръчителство, поръчителят, сега жалбоподател, се е задължил да отговаря пред кредитора за изпълнение на задължението на длъжника, съдът е изследвал дали е спазено изискването по чл.147, ал.1 ЗЗД. В случая искът на кредиторът е предявен в изискуемият се шестмесечен срок, защото заявлението за издаване на заповедта за изпълнение е подадено на 27.09.2011г., а датата на обявяване на предсрочната изискуемост е 21.09.2011 г. - от момента, в който длъжниците са получили волеизявлението на банката-кредитор за настъпване на предсрочна изискуемост на кредита, неплатеният остатък е станал изискуем както по отношение на кредитополучателя, така и по отношение на поръчителя. Датата на обявяване на длъжника на предсрочната изискуемост на кредита е началният момент, от който тече 6-месечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД и отговорността на поръчителя би отпаднала само, ако към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение срокът е изтекъл /което в случая не е така/. Не се изисква на поръчителя да бъде обявено настъпването на предсрочната изискуемост на кредита, защото той се е съгласил да отговаря за чуждо задължение и отговаря в обема и/или условията, при които отговаря самия длъжник / вж. напр. решение по т.д. № 1730/2019 г. на І т.о., т.д. № 2201/2017 г. на ІІ т.о./ Основно спорен пред въззивна инстанция е въпросът за неправилно приложение на чл.146, ал.3 ЗЗД, съгласно който поръчителството се погасява, когато поради виновни действия на кредитора поръчителят не може да встъпи в правата му. СГС е приел, че тази разпоредба е неприложима, тъй като поръчителят К. С. П. не е заплатил никаква част от задължението към банката респ. за него не се е породило правото да встъпи в правата на кредитора, поради което е безпредметно да се обсъжда въпросът дали са налице виновни действия на кредитора, които не му позволяват да се суброгира в неговите права. САС не споделя този извод на съда, тъй като законодателят не отдава значение на момента на изгубване на обезпеченията – преди или след изпълнение от поръчителя т.е. плащането на дълга не е елемент от фактическия състав. Фактическия състав на чл.146 ал.3 включва – виновно поведение на кредитора /действие или бездействие/, пряка причинно-следствена връзка и невъзможност за суброгация /било то пълна или частична/, която следва да е окончателна. Плащането /било то пълно или частично/ ,както и наличието на вреди не са елементи от състава на чл.146 ал.3 ЗЗД. Правилото е приложимо само ако поръчителят е можел ефективно да извлече полза от правата на кредитора. Поръчителят не следва да се освободи от отговорност, ако например кредиторът загуби ипотека, която не е първа по ред /както е в случая/ или е учредена върху малък по стойност имот. Невъзможността за суброгация трябва да е окончателна, а не временна т.е. подновяването на ипотеката автоматично изключва хипотезата на чл.146 ал.3 ЗЗД. Отстраняване на пречката за суброгация ангажира отново поръчителя, стига да не е настъпил друг правопогасяващ или правопрекратяващ факт. Доказването на невъзможността да встъпи в правата на кредитора тежи върху поръчителя /така Ангел Калайджиев, Поръчителството, 1993г. Сиби стр.69/70/. Доказателства, че ипотеката не е подновена в рамките на десегодишния срок по чл.22 ПВ, по делото не са ангажирани. Съдът не разполага със служебен достъп до имотния регистър. Ето защо съдът намира за недоказано пълно и главно правоизключващото възражение на жалбоподателя, че са настъпили последиците на чл.146 ал.3 ЗЗД, доколкото именно той черпи благоприятни за себе си правни последици. Съгласно решение № 48 от 14.07.2016 г. по т.д. № 404/2015 г. на ВКС, ТК, Второ отделение невъзможността за суброгиране на поръчителя в правата на удовлетворения кредитор по см. на чл.146, ал.3 ЗЗД трябва да е окончателно настъпила и то поради виновни действия на кредитора/взискателя. Такава невъзможност би могла да е налице при прекратяване от страна на кредитора на дадени от длъжника или от трети лица обезпечения, както и при погасяване на самото материално право, установено с изпълнителното основание, въз основа на което е издаден изпълнителен лист. В случая се твърди неподновяване на вписването на ипотека от 2007г. през 2017г., с което е загубено реално обезпечение. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 3 от 17.03.2021 г. по т.д. № 3/2018 г. на ОСГТК на ВКС, законът придава погасителен ефект на заличаването на ипотеката само в хипотезата на чл. 179, ал. 1 ЗЗД, а заличаването, което се извършва на основание чл. 22 от Правилника за вписванията /ПВп/ в хипотезата на чл. 172, ал. 1 от ЗЗД, няма погасителен ефект. Ако въпреки изтичането на 10-годишния срок, обезпеченото парично задължение или част от него да продължава да съществува, кредиторът, който не е подновил ипотеката в срок, може да впише отново същата ипотека, но по изричната разпоредба на закона, ипотеката ще има ред от новото вписване и ще бъде непротивопоставима както на другите кредитори, вписали преди това ипотеки върху същия имот, така и на собствениците, придобили имота преди новото вписване на ипотеката. При новото вписване съдията по вписванията не проверява дали имотът все още е собственост на длъжника или на лицето, което е учредило ипотека върху имота си за обезпечаване на чужд дълг, той е длъжен да извърши вписването, но то няма да ползва ипотекарния кредитор, ако преди това има извършено разпореждане с имота. Няма наведени доводи за извършено разпореждане с имота преди подновяване на вписването. От друга страна при справка в търговския регистър се установява, че поръчителят К. П. е бил съдружник в Богоя сервиз ООД /кредитополучател/ до 27.05.2010г., а едновременно с това е съдружник и управител на СИТ 97 ООД – ипотекарен длъжник. В този смисъл ако той плати част от дълга би се суброгирал в правата на банката срещу ипотекарен длъжник ООД, в което е съдружник т.е. ще реализира права на ипотекарен кредитор върху недвижим имот, притежаван от негово собствено дружество. Безспорно няма сливане качеството на поръчител и длъжник, но не би имал правен интерес от това суброгиране т.е. не би могъл ефективно да извлече полза от правата на кредитора. В хипотезата на отпадане отговорността на поръчителя по чл. 146, ал.3 ЗЗД е необходимо да се прави разграничение между възможността на поръчителя да встъпи в правата на кредитора и възможността на поръчителя да реализира правата, в които е встъпил. В тази насока е необходимо да се вземе предвид, че вземането на поръчителя възниква в момента, когато поръчителят е изпълнил задълженията на длъжника към кредитора, било то и частично. От този момент той става кредитор на мястото на първоначалния кредитор, като вземането на поръчителя е различно по основание, а неговият размер се формира от размера на изплатения чужд дълг, лихви, разноски, вкл. и разноски по изпълнението. Ето защо съдът намира за правилни крайните изводи на първа инстанция, още повече поръчителството се погасява на основание чл. 146, ал. 3 ЗЗД, когато поради виновни действия на кредитора, поръчителят не може да встъпи в правата му и съответно не би могъл да получи удовлетворение от длъжника, а това е ООД, чийто съдружник и управител е поръчителя. Невъзможността за суброгиране на поръчителя в правата на удовлетворения кредитор трябва да е окончателно настъпила, а доказателства в тази насока няма ангажирани. Не на последно място следва да се посочи, че в отговора на исковата молба на л.10 и допълнителния такъв е въведено възражение за чл.146 ал.3 ЗЗД, но с други твърдения, а именно че имотът, предмет на ипотеката, е продаден за сума под обезпечаваща стойност от 500 000 евро, а кредиторът не е изискал плащане на обезпечаващата сума в пълен размер и по- висока оценка на имота, както и че не е изискал допълнително обезпечение от заемателя Богоя сервиз ООД т.е. възражението, че втората ипотека не е подновена в срок е преклудирано, независимо че правното основание е посочено своевременно, но при различни доводи, свързани с оценката на имота. По отношение наведените твърдения за неравноправни клаузи САС намира, че жалбоподателят няма качеството на потребител с оглед целта на кредита – придобиване на бетонен възел от ООД, чийто съдружници се явяват поръчители. Понятието "потребител" е дефинирано в разпоредбата на чл. 2, б. "б. " от Директива 93/13 ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителски договори. На основание § 13а, т. 9 ДР на ЗЗП, същото е въведено в националното законодателство, с разпоредбата на § 13, ал. 1 от ДР на ЗЗП, която предвижда, че: "Потребител" е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност." Такова разрешение е дадено и в решението по Дело С-419/11 TiaXEC във връзка с приложението на чл. 15, § 1 от Регламент № 44/2001 г. на Съвета за компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. В същото е прието, че физическото лице, което има тесни професионални връзки с дружество, като например управлението или мажоритарното участие в същото, не може да се счита за потребител по смисъла на тази разпоредба, когато поръчителства по запис на заповед, издаден за гарантиране на задълженията, които това дружество има по договор, свързан с получаването на кредит. 4/ В определение по Дело С-74/15, Dumitru Tarcгu, I. Tarcгu срещу Banca Comercialг Intesa S. Romвnia SA и др. е прието, че по Дело С- 74/15 на СЕС е разяснено, че директивата се прилага за всички договори, извън изключенията, изброени в десето съображение на Директива 93/13, поради което предметът на договора е ирелевантен за приложното поле на директивата, която дефинира договорите, към които се прилага, с оглед на качеството на страните - в зависимост от обстоятелството, дали те действат или не действат в рамките на осъществяваната от тях търговска или професионална дейност. Понятието "потребител" по смисъла на § 2, б. "б. " от Директива 93/13 има обективен характер и трябва да се преценява по функционален критерий, който се състои в това да се прецени, дали разглежданото договорно отношение се вписва в рамките на дейности, външни за упражняването на дадена професия /т. 27/. Преценката се извършва с оглед всички обстоятелства и доказателства по делото /т. 28/. В случаите на физическо лице, което е поело да бъде гарант за изпълнението на задължения на търговско дружество, задача на националният съд е да установи, дали това лице е действало в рамките на осъществяваната от него дейност по занятие, или поради връзка от функционално естество, която то има с това дружество, като например неговото управление или значителен дял от неговия дружествен капитал, или е действало за цели от частен характер /в конкретния случай обезпечението е дадено за дълг на търговското дружество, само заради това, че управител и едноличен собственик на капитала на дружеството-длъжник е синът на лицата, учредили обезпечението/. 5/ Аналогично е и разрешението дадено в определение по Дело С-534/15, Pavel Dumitras, Mioara Dumitras срещу BRD Groupe Societe Generale - Sucursala Judeteana Satu Mare. 6/ В диспозитива на решение по дело С-590/17 Henri Pouvinq Marie Dijoux срещу Elictricite fe France е прието, че чл. 2, буква "б. " от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че служител на предприятие и неговият съпруг, които сключат с това предприятие договор за заем, какъвто принципно имат право да сключват само членовете на персонала на посоченото предприятие, и който договор е предназначен за финансиране на закупуването на недвижим имот за частни цели, трябва да се считат за "потребители" по смисъла на тази разпоредба. Не е важно и качеството на лицето, например работодателят също може да е търговец и едновременно с това кредитодател /т. 42/. 7/ В определение по Дело С-535/16 е прието, че чл. 2, б. "б. " от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че физическото лице, което по силата на договор за новация поема пред кредитна институция задължение за погасяване на кредити, първоначално отпуснати на дадено дружество за целите на неговата търговска дейност, може да се приеме за потребител по смисъла на тази разпоредба, когато това физическо лице няма явна връзка със съответното дружество, но е постъпило по този начин поради връзките, които има, извън дейността си по занятие, с лицето, което е управител на дружеството, както и с лицето подписало акцесорни договори към първоначалните договори за кредит /договори за поръчителство, договор за обезпечение върху недвижим имот/ за потека/. 8/ Аналогично е и разрешението дадено по Дело С-105/17 на СЕС, образувано за тълкуване на Член 2, букви б) и г) от Директива 2011/83/ЕС — Член 2, точка 2 — Понятията "търговец" и "търговски практики". В същото е прието, че действията на физическото лице биха могли да бъдат приети за "търговска практика" само когато това лице действа за цели, които влизат в рамките на неговата търговска или стопанска дейност, занаят или професия, което запитващата юрисдикция следва да провери с оглед всички релевантни за случая обстоятелства. От друга страна, в съображение 17 от Директива 2011/83 са посочени договорите с двойна цел, като е предвидено, че: "когато договорът е сключен за цели отчасти в рамките на търговската дейност на лицето и отчасти извън нея и когато търговската цел е толкова ограничена, че не е преобладаваща в общия контекст на договора, това лице следва също да се счита за потребител". За целите и приложението на специалните правила за компетентност на "потребителите" в Брюкселската конвенция, в решението по Дело C- 464/01 Johann Gruber v Bay Wa AG е възприет по-рестриктивен подход, като съдът е постановил, че: "лице, което сключва договор за стоки, предназначени за цели, които са отчасти в рамките и отчасти извън неговата търговия или професия, не може да се позовава на специалните правила за юрисдикция, предвидени в членове 13 до 15 от Конвенцията, освен ако търговската или професионалната цел е толкова ограничена, че е незначителна в общия контекст на предлагането, като фактът, че частният елемент е доминиращ, е ирелевантен в това отношение; - сезираният съд трябва да реши дали спорният договор е сключен, за да удовлетвори до незначителна степен нуждите на дейността на заинтересованото лице или, напротив, търговската или професионалната цел е била незначителна; - за тази цел този съд трябва да вземе предвид всички релевантни фактически доказателства, обективно съдържащи се в преписката. От друга страна, той не трябва да взема предвид факти или обстоятелства, за които другата страна по договора може да е знаела при сключване на договора, освен ако лицето, което претендира за качеството на потребител, се е държало по такъв начин, че да даде на другата страна по договора легитимното впечатление, че е действал за целите на своята дейност.". Въз основа на така дадените разрешения е и формираната практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 от ГПК, част от която е обективирана в решения по т.д. № 2754/2015 г. на ВКС, I т.о., т.д. № 1102/2017 г. на ВКС, I т.о.; т.д. № 2931/2017 г. на ВКС, ІІ т.о.; т.д. № 1934/2015 г. на ВКС, І т.о. В същите е прието, че физическите лица - съдлъжници по договор за банков кредит или обезпечаващи кредит, по който кредитополучателят е търговец, могат да имат качество на "потребител" по смисъла на ЗЗП, както и да се позовават на неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако при сключването му са действали за цели извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Понятието "потребител" по смисъла на § 2, б.."б. " от Директива 93/13 има обективен характер и трябва да се преценява по функционален критерий, който се състои в това да се прецени, дали разглежданото договорно отношение се вписва в рамките на дейности, външни за упражняването на дадена професия. Установяването му следва да се извърши във всеки конкретен случай, въз основа на цялостен анализ на конкретните обстоятелства и събраните по делото доказателства. Настоящият съдебен състав възприема дадените от СЕС и ВКС тълкувания на понятието "потребител" по смисъла на чл.2 б.Б Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. и начина на доказването му в производството. При преценка и анализ на доказателствата субективното отношение на страните по сделката е ирелевантно./така решение № 28 от 07.03.2022г. по гр.д. № 2847/2020г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС/. Затова и като взе предвид, че в случая целта на кредита е набавяне на оборотни средства именно за осъществяваната търговска дейност на ООД-кредитополучател, чийто съдружници са били двамата поръчители, вкл. жалбоподателят, поел солидарна отговорност, намира че потребителската защита в случая е напълно неприложима. ПО РАЗМЕРА на дълга в хода на делото ответникът е навел твърдения за получени от банката погашения по кредита в хода на образуваното във връзка със заповедта по чл.417 ГПК изпълнително производство, но с оглед разрешението в т. 9 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, САС намира, че събраните в изпълнителното производство суми нямат значение за основателността на иска по чл.422 ГПК, като не се твърди наличието на доброволно извършени плащания след издаване на заповедта с изключение на два пъти по 10 000 лв., от другия поръчител, които не погасяват главницата, а само разноски. Предмет на делото е главницата и то частичен иск. Предявеният установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК за сумата от 500 000 евро, представляваща част от дължима главница в размер на 598 000 евро по договор за банков кредит № ТЕ-01/10.12.2007 г. е основателен и правилно е бил уважен. С оглед гореизложеното и при съвпадане изводите на първа и настоящата инстанции решението следва да бъде потвърдено. ПО РАЗНОСКИТЕ: в съответствие с даденото разрешение в т. 12 от ТР № 4/2013 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, исковият съд дължи произнасяне по разноските, съобразно изхода на производството по чл.422 ГПК, тъй като последните не са част от предмета на исковото производство. Обжалваем интерес от общо 500 000 евро. Жалбата е изцяло неоснователна. На осн.чл.78 ал.3 ГПК жалбоподателят дължи в полза на въззиваемата страна направените разноски за въззивна инстанция, в размер на 150 евро юрисконсултско възнаграждение, както и тези за производството по чл.303 ГПК и заповедното, които са вече присъдени от първа инстанция. Воден от горното и на основание чл. 272 ГПК, съдът