Решение № 364 от 17.1.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 8343/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК. С решение №14952 от 20.12.2022г., постановено по гр.дело №1462/2022г. по описа на СРС, I Г.О., 124-ти състав, е осъдена Е. М. П., с ЕГН ••••••••••, да заплати на „ЗБК Б.“ АД, с ЕИК •••••••, представлявано от изпълнителния директор – М.В., следните суми: на основание чл.240, ал.1 ЗЗД сумата от 4000 лв., представляваща непогасена част от заемна сума по договор за заем от 28.02.2019г., ведно със законна лихва за забава, считано от 11.01.2022г. до окончателно погасяване на вземането; на основание чл.240, ал.2 ЗЗД сумата от 150.00 лв., представляваща уговорена между страните възнаградителна лихва; на основание чл.86 ЗЗД мораторна лихва за забава в размер на 1032.8 9 лв., за периода от 30.04.2019г. до 12.01.2022г. върху главница по втора вноска, за периода от 31.05.2019г. до 12.01.2022г. върху главница по трета вноска и за периода от 30.06.2019г. до 12.01.2022г. върху главница по четвърта вноска и за периода от 31.07.2019г. до 12.01.2022г. върху главница по пета вноска; както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 1020 лв., сторени разноски по делото. Постъпила е въззивна жалба от ответницата - Е. М. П., с ЕГН ••••••••••, с която се обжалва изцяло решение №14952 от 20.12.2022г., постановено по гр.дело №1462/2022г. по описа на СРС, I Г.О., 124-ти състав, с което са уважени предявените искове с правно основание чл.240, ал.1, ал.2 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, както и са присъдени в тежест разноски. На първо място се поддържа, че първостепенният съд е допуснал съществено процесуално нарушение на чл.4, ал.2 от ГПК като не е назначил преводач на ответницата, както и на разпитания по делото свидетел Л.С. които са граждани на Руската федерация, и не знаят български език. Инвокирани са и доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на обжалваното решение на СРС, като постановено в противоречие на материалния закон и при неправилен анализ на събраните по делото доказателства. Излага се, че неправилно първостепенният съд не е кредитирал показанията на разпитания по делото свидетел Л.С. поради факта, че е съпруг на ответницата и е заинтересован от изхода на спора, а едновременно с това е кредитирал показанията на другия разпитан свидетел – Й.В., който е съпруг на М.В., изпълнителен директор на дружеството – ищец. Навежда се още довод, че досежно процесната сума от 4000 лв., представляваща непогасена част от заемна сума по договор за заем от 28.02.2019г., не е налице опрощаване на дълг, а е била предмет на извършено прехвърляне на вземане по смисъла на чл.99 ЗЗД срещу задължение за извършване на възложена работа от свидетеля В. на свидетеля С., съпруг на ответницата. По изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове. Претендира присъждане на разноски, направени пред двете съдебни инстанции. Въззиваемата страна - „ЗБК Б.“ АД, с Е И К •••••••, представлявано от изпълнителния директор – М.В., чрез пълномощник адв.Р. Ц., депозира писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Изложени са съображения, че правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е анализирал релевантните за спора факти и доказателства и е приел за установено, че по делото е доказано, че ответницата като заемател е получила от ищеца като заемодател процесната сума, предмет на сключен между страните договор за заем от 28.02.2019г., както и че е настъпил уговореният краен срок на падежа, на който ответницата като заемател се е задължила да върне дадената й в заем сума, което същата не е сторила. В тази връзка се твърди, че са доказани основанията в закона за ангажиране на отговорността на ответницата като заемател да върне получената в заем сума и предявените искове с правно основание чл.240, ал.1, ал.2 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД се явяват основателни и доказани и като такива правилно са били уважени с обжалваното съдебно решение. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди като правилно и законосъобразно обжалваното решение. Претендира присъждане на разноски. Представя списък по чл.80 от ГПК. Предявени са от „ЗБК Б.“ АД, с ЕИК •••••••, срещу Е. М. П., с ЕГН ••••••••••, при условията на обективно съединяване осъдителни искове с правно основание чл.240, ал.1, ал.2 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД. С оглед предмета на подадената въззивна жалба съдът приема, че на въззивен контрол подлежи постановеното първоинстанционно решение, с което са уважени предявените при условията на обективно съединяване осъдителни искове с правно основание чл.240, ал.1, ал.2 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД. СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства. Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи: Въззивната жалба, с която е сезиран съда, е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и като такава е процесуално допустима. Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т.1 на ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г., ОСГТК на ВКС). В случая при извършената служебната проверка по чл.269, изр.1 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо, като при постановяването му не са допуснати нарушения на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените при условията на обективно съединяване осъдителни искове с правно основание чл.240, ал.1, ал.2 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД. За да постанови обжалваното решение, първостепенният съд е приел, че от анализа на доказателствата по делото се установява, че между страните е възникнало валидно облигационно отношение по договор за заем от 28.02.2019г., по силата на който ищецът - „ЗБК Б.“ АД, въззиваема страна в настоящото производство, е предал на ответницата - Е. М. П., въззивник в настоящото производство, заемна сума в размер на 5000 лв., която ответницата като заемател се е задължила да погаси на пет равни месечни вноски, в срок до 31.07.2019г., като е уговорена и лихва в размер на 3 % годишно. Посочено е още в мотивите на обжалваното решение, че между страните по делото не е налице спор, че ответницата като заемател е извършила погасяване на вземането със сумата от 500 лв. на 12.04.2019г. и със сумата от 500 лв. на 13.05.2019г.. При доказателствена тежест за ответницата като заемател не са ангажирани доказателства, че е погасила изцяло в срок до 31.07.2019г. дължимият от нея остатък от заемна сума, ведно с уговорена лихва, поради което е прието от решаващия съд, че предявените искови претенции по чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД са основателни и доказани и като такива са изцяло уважени. СРС е посочил още, че след като е уговорен краен срок на падеж за връщане на дадената в заем сума, на който ответницата като заемател не е погасила изцяло задължението си, то основателна и доказана се явява и претенцията за заплащане на мораторна лихва на основание чл.86 ЗЗД, която следва да бъде уважена за сумата, за която е предявена. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателката във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с наведените във въззивната жалба доводите съдът намира да посочи следното: На първо място следва да се разгледат доводите във въззивната жалба за допуснато процесуално нарушение от СРС във връзка с неизпълнение на законовото задължение на съда по чл.4, ал.2 ГПК за назначаване на преводач на ответницата, която твърди, че е руски гражданин, както и на разпитания по делото свидетел Л.С. който при снемане на самоличността му е посочил, че е руски гражданин и разбира и говори български език. Така наведените доводи настоящият състав счита за неоснователни и същите са без значение към законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната инстанция е такава по същество на спора, а не е контролно- отменителна, поради което ирелевантни са процесуални нарушения, които не водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение. Процесуалните нарушения могат да бъдат само основание за събиране на нови доказателства от въззивния съд, но в случая липсва основание за събирането на такива пред въззивната инстанция. На първо място ответницата е представлявана от адв.Н.Н., който се е явил лично в съдебно заседание и не е поставил под съмнение обстоятелството, че доверителката му не разбила български език. На следващо място в съдебно заседание на 03.11.2022г., на което е разпитан свидетеля Л.С. същият е заявила пред съда, че разбира български език. В случая никой от участниците в съдебното производство вкл. и процесуалния представител на ищцата не е поставил под съмнение разбираемостта на показанията на свидетеля с оглед владеенето на езика. Нормата на чл.4, ал.2 ГПК е ясна и касае лица, очевидно невладеещи български език или такива, чието владеене на езика е поставено под съмнение в рамките на самото извършване на процесуалните действия, в който случай съдът би бил длъжен да назначи преводач. В случая не е налице основание да се приеме за допуснато от съда нарушение на чл.4, ал.2 от ГПК. С оглед на което довода на въззивника -ищца за допуснато процесуално нарушение от СРС, изложен в депозираната въззивна жалба се явява неоснователен. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи досежно правилността и законосъобразността на обжалваното решение, съдът приема следното: Разпоредбата на чл.240, ал.1 ЗЗД постановява, че с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът за заем е реален – той се смята за сключен и поражда желаните от страните правни последици от момента на предаване на парите или другите заместими вещи, предмет на сделката. Договорът е и каузален – основанието за предаване е предметът на сделката да стане собственост на заемателя, който от своя страна се задължава да върне заетото. За да бъде уважен предявеният иск с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД, ищецът - „ЗБК Б.“ АД като заемодател следва при условията на пълно и главно доказване да установи всички факти, на които основава искането си. В негова тежест е да докаже, че основава претенцията си на реален, валидно сключен договор за заем, в това число, че е предал на ответницата - Е. М. П. твърдяната парична сума, предмет на договора за заем, срещу насрещно задължение за връщането й от заемателя. В конкретния случай от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд приема, че е доказано съществуването на валидно облигационно правоотношение между страните, създадено по силата на сключен между тях договор за паричен заем от 28.02.2019г., видно от който ищцовото дружество - „ЗБК Б.“ АД, в качеството на заемател е предоставило на ответницата - Е. М. П. заем в размер на 5000 лв., който ответницата в качеството си на заемател се е задължила да върне в срок до 31.07.2019г., ведно с уговорена между страните възнаградителна лихва в размер на 3% на годишна база, на пет равни месечни вноски, всяка от които в размер на 1030 лв., включваща главница и лихва, считано от месец март 2019г. и дължими до края на месеца, за който се дължат. Тълкувайки волята на страните, отразена от тях в подписания договор от 28.02.2019г., съдът приема, че същият съдържат всички реквизити на договор за заем – предаване и приемане на посочената сума пари, поемане на задължение от заемателя за връщането й, с посочване на конкретен начин на връщането й, както и е уговорен срок за връщането й – падежът на изпълнение на задължението е точно определен - налице е фиксирана крайна дата на изпълнение на поетото задължение. На основание сключения договор за заем от 28.02.2019г. се установява, че на посочената дата заемодателят - „ЗБК Б.“ АД е предоставил на заемателя - Е. М. П. паричен заем в размер на 5000 лв., като заетата сума е предадена на заемателя в деня на подписване на договора /в чл.2 от договора е посочено, че заемодателят предава на заемополучателя заетата сума изцяло и в брой в деня на подписване на договора/, като заемателят е поел задължението да върне заетата сума на заемодателя на пет равни месечни вноски, всяка от които в размер на 1030 лв., включваща главница и лихва, считано от месец март 2019г. и дължими до края на месеца, за който се дължат, като е уговорен краен срок на падежа - 31.07.2019г.. На следващо място не се спори между страните, както и от представените по делото 2 броя приходни касови ордери, се установява, че ответницата е върнала на заемодателя - „ЗБК Б.“ АД част от заетата сума, а именно сумата от 500 лв. на 12.04.2019г., както и сумата от 500 лв. на 13.05.2019г.. В настоящото производство при доказателствена тежест за въззивника-ответник - Е. М. П., не се установява при условията на пълно и главно доказване, че същата е изпълнила поетото от нея задължение да върне на заемодателя в уговорения в договора срок неиздължената част от дадената в заем сума, а именно сумата от 4000 лв.. Не са ангажирани по делото доказателства, от които се установява по несъмнен начин факта, че ответницата е погасила неиздължения остатък от заемната сума било чрез плащане на ищцовото дружество – заемодател или чрез друг начин, в т.ч. и чрез опрощаване на дълга, в който смисъл са наведени доводи в първоинстанционното производство. В процеса не се доказва наличието на договор между страните, посредством който в съответствие с разпоредбата на чл.108 ЗЗД да е опростено задължението на ответницата. Единствено в показанията на разпитания по делото свидетел Л.С. съпруг на ответницата, се установява, че е съществувала такава договорка между ответницата и господин Й.В., като представител на дружеството- ищец. Показанията на свидетеля Л. С. в тази им част са изолирани, неподкрепени от други събрани по делото доказателства и правилно първостепенният съд, преценявайки ги с оглед разпоредбата на чл.172 ГПК, е приел, че не следва да бъдат кредитирани. На следващо място наведеното за първи път във въззивната жалба твърдение, че относно неиздължената част от дадената в заем сума, а именно сумата от 4000 лв., не е налице опрощаване на задължение, съгласно чл.108 ЗЗД, а същата е била предмет на прехвърляне на вземане по смисъла на чл.99 ЗЗД срещу задължение за извършване на възложена работа от свидетеля В. на свидетеля С., съпруг на ответницата, въззивният съд намира, че не следва да се разглежда доколкото няма релевиран в този смисъл довод в първоинстанционното производство и съответно не е бил предмет на разглеждане и доказване в производството пред СРС. В този смисъл е настъпила преклузия досежно така наведения довод и като такъв не следва да се обсъжда за първи път във въззивното производство. Така мотивиран въззивният съд намира, с оглед спорния предмет в настоящото въззивно производство, че в случая въззивника-ответник не ангажира по делото доказателства, че е изпълнила поетото от нея задължение да върне на заемодателя в уговорения в договора срок дадената й в заем парична сума, в т.ч. и уговорената лихва, поради което се налага извода, че се явява длъжник на процесните вземания. Първостепенният съд е достигнал до същия правен извод, който е правилен и законосъобразен, обоснован при правилна преценка на събраните по делото доказателства и при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон. По иска с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД: Предвид липсата на конкретни оплаквания в жалбата във връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение, в частта, в която е уважен предявения иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД, въззивният състав препраща към мотивите на СРС в тази част на основание чл. 272 ГПК. С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното решение, вкл. и в частта на разноските, определени съобразно изхода на спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК. По разноските: С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция – право на разноски има въззиваемата страна – „ЗБК Б.“ АД. В случая независимо от факта, че процесуалният представител на въззиваемата страна в съдебно заседание представя списък по чл.80 ГПК, в който са посочени разноски за адвокатско възнаграждение, които се претендират от въззиваемата страна, въззивният съд счита, че заявената претенция за присъждане на разноски се явява неоснователна доколкото няма ангажирани доказателства за реално сторени такива от въззиваемата страна пред въззивната инстанция. В производството пред СГС няма представени доказателства за уговорено, съответно платено адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство на въззиваемата страна пред настоящата инстанция, поради което в полза на въззиваемата страна не следва да се присъждат претендираните в представения списък по чл.80 ГПК разноски за адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство. Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав