Решение № 1008 от 23.7.2025 г. на Апелативен съд - София по дело № 3205/2024 г.

Производството е по реда на Глава ХХ – Въззивно обжалване.

Образувано е възоснова на:

1. / въззивна жалба с вх. № 59110/23.05.2024г. по описа на СГС, подадена от ответника в исковото производство, а именно „ИНТЕР СЪРВИС“ ЕООД с ЕИК 205545581, със седалище гр.Бургас и адрес на управление ул.“Васил Априлов“ №16, ет.3, офис 2, чрез процесуалния представител адв. Г. М. с адрес за връчване на съдебни книжа и призоваване със съдебен адрес: гр. София, ул.“Позитано“ № 9а, вх. Б, ет.2, офис 3 срещу Решение № 2090 от 10.04. 2024г., постановено гр.д №13518/2022, ГО I-15-ТИ с-в на СГС, с което на основание чл.19, ал.3 ЗЗД във вр. с чл.362, ал.1 ГПК е обявен за окончателен Предварителен договор сключен 31.05.2020г., с купувача В. Г. Л., ЕГН ••••••••••, с адрес: •••, с адрес за призоваване: гр. София, ул.“Лавале“ №32, ет.3, кантора 30, чрез адв. В. И., с предмет покупко- продажба на следния недвижим имот: Апартамент №52 (петдесет и две), находящ се във вход „В” на тяло „А”, разположено в североизточната част на поземления имот на кота +2, 85 м., етаж 2, със застроена площ от 70.70 кв.м., а с прилежащите общи части от 84.04 кв.м., състоящ се от: коридор, дневна, спалня, баня с тоалетна и балкон, при граници: апартамент № 53, коридор, апартамент № 51, външен зид към улица, зид към тяло „Б“, ведно с 0.385 % ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж, равняващи се на 13.34 кв.м. ид.ч. от общите части на сградата, както и 0.330 % ид.ч. от правото на собственост върху поземления имот, равняващи се на 21.01 кв.м. ид.ч. от същия, който апартамент се намира в изграждащата се многофамилна жилищна сграда с подземни гаражи, магазини, офиси, кафе-галерия и помещение за трафопост – Жилищен комплекс „Аркадия” със застроена площ от 3086.70 кв.м., с разгъната застроена площ под и над терена 23 094.40 кв.м., от които разгъната застроена площ над терена 19 073.90 кв.м., съгласно одобрен на 15.11.2018 г. технически проект, като тяло „А“ е със седем жилищни нива и частично вкопан сутерен и е разположено в североизточната част на поземления имот; която жилищна сграда се изгражда в поземлен имот с идентификатор 68134.1006.1231 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-108/13.12.2016 г. на изп. директор на АГКК, съгласно скица на поземлен имот № 15- 1 680853/26.07.2019 г., издадена от СГКК – София, с адрес на поземления имот: град София, община Столична, район „Триадица”, целият с площ от 6 368.00 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: за друг вид застрояване, стар идентификатор - няма, номер по предходен план 1127, квартал 55, последно изменение със заповед: няма издадена заповед за изменение в КККР, при граници /съседи/: от всички страни – ПИ с идентификатор 68134.1006.1068, който обект съответства на площообразуването към проекта, и с които страните се съгласяват да бъде изграден и прехвърлен срещу заплащане на договорената цена при изпълнение на договора, който имот е описан в документа за собственост и право на строеж на продавача, а именно: Нотариален акт за учредено право на строеж срещу задължение за строителство /суперфиция/ № 199, том I, per. № 7824, дело № 179/17.09.2019 г. на нотариус Е. П., per. № ••• на НК, с район на действие СРС.

2./въззивна жалба с вх. рег. № 97994 от 12.09.2024 г. по описа на СГС, подадена от ответника в исковото производство, а именно „ИНТЕР СЪРВИС“ ЕООД с ЕИК 205545581, срещу Решение № 4644 от 02.08. 2024г., постановено гр.д №13518/2022, ГО I-15-ТИ с-в на СГС, по реда на чл. 250 и 251 от ГПК и 3./частна въззивна жалба с вх. рег. № 97994 от 12.09.2024 г. по описа на СГС подадена от ответника в исковото производство, а именно „ИНТЕР СЪРВИС“ ЕООД с ЕИК 205545581, срещу Определение № 12 084 от 02.08. 2024г., постановено гр.д №13518/2022, ГО I-15-ТИ с-в на СГС, по реда на чл. 248 от ГПК и Въззивният жалбоподател – ответник в исковото производство и продавач по предварителния договор е навел оплаквания за недопустимост, евентуално за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, като е формулирал искане за неговото обезсилване и прекратяване на исковото производство, евентуално за отмяна и постановяване на акт по същество, с който предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен.

Оплакването за недопустимост се извежда от довод, че предявеният иск е бил недопустим към момента на неговото предявяване. Сочи се, че обектът на право на собственост съществува в режим на етажна собственост и има прилежащи и общи части, които са неделими от обекта на прехвърлими права на собственост. Счита, че волята на страните по договора не съответства на присъденото със съдебното решение, като извън него са останали уговорките за ползване на реални части от земята, а останалата част до право на преминаване. Счита, че уговорките в договора за заплащане на тези права, са останали извън решението, а и не биха могли да намерят място в него докато не настъпят всички предпоставки за определяне на прилежащите части към вещта, както и спрямо тях, да бъде определено задължението за заплащане на правото на преминаване. Довод за недопустимост на иска е изведен и от липсата на забава, евентуално покана за изпълнение и съответно отказ от изпълнение на задълженията на продавача. Поддържа се оплакването на липса на правен интерес към датата на предявяване на ниска и че изискуемостта на изпълнението дори и да възникне в хода на процеса не е факт по същество, който може да се съобразява в решението по реда на чл. 235 от ГПК.

Отрича поведението на продавача да е било в разрез с поетите в договора за задължения за да възникне правото на иск. Във въззивната жалба са изложени доводи, за недопустимост на частично предявени искове с правно основание чл. 19, ал.3 от ГПК като поддържа оплакване за неправилно приложен материален закон и необоснованост на решението относно забавата на продавача, каквато твърди, че не е била налице. Поддържа възраженията направени в хода на първоинстанционното производство, че искът е предявен в нарушение на задължението на страните да упражняват добросъвестно процесуалните си права, че предявяването на иска не е следвало от правото на иск, а от друг интерес който не е правен. Излага подробни аргументи относно недопустимостта и неоснователността на частичния иск по чл.19, ал.3 ЗЗД, като се позовава на съдебна практика и правната доктрина. Поддържа всички правоизключващи възражения, обосновани в отговора на исковата молла.

В писмените бележки с вх.№ 13316 от 19.05.2025г., въззивникът обстоятелствено излага въпросите, които са спорни за страните и по които настоящата инстанция в изпълнение на правомощията си по чл.269 ГПК следва да обсъди, съобразно посоченото в жалбата, а именно: Налице ли е връзка между неизпълнението от страна на продавача, изразяващо се в забавата относно строителството на сградата и въвеждането й в експлоатация и пораждането на потестативното право на купувача по чл.19, ал.3 ГПК да обяви договора за окончателен? При наличие на отправена покана от страна на продавача да престира дължимия по договора резултат, както и отказ от страна на купувача да получи същия, а именно да се яви пред нотариус и да сключи сделката по прехвърляне на собствеността на процесния апартамент и заплащане на продажната цена, поражда ли се в полза на продавача- обещател право да счита договора за развален? Последният спорен въпрос поставен във въззивната жалба е свързан с частичното уважаване на иска, без припадащата се идеална част от поземления имот, а също така и без допълнителните уговорки относно разпределението и ограничението на ползването на съответните части от дворното място, изрично уговорени като част от предмета на предварителния договор, да бъдат обективирани със съдебното решение, с което същият е обявен за окончателен. Последният въпрос касае правилността на обжалваното съдебно решение и отговорът му определя основателността на жалбата по същество на спора и решението, с което е отказано допълване на решението и неговото тълкуване. Оплакванията изложени в частната жалба, навеждат на неправилност на обжалваното определение относно преценката – дал и е ответникът повод за завеждане на делото и следва ли да понесе разноските след като искът е уважен? Претендира за присъждане на разноски.

В отговорите на въззивните жалби и частната въззивъззивна жалба с вх.

№ 91236/20.08.2024г. ищецът в исковото производство В. Г. Л., въззиваем в настоящото производство намира обжалваните решения за валидни, допустими, правилни и обосновани, а относно обжалваното определение формира становище за неоснователност на жалбата. Излага твърдение, че просрочието на падежа, уговорен на 14.06.2022г. представлява виновно и недобросъвестно поведение на ответника ИНТЕР СЪРВИС“ ЕООД, предвид възложения му от закона по-висок стандарт за дължима грижа съгласно чл.302 от ТЗ на добрия търговец, в сравнение с тази, която обвързва физическите лица в гражданското право. Сочи, че ответникът е изпаднал в забава като кредитор по смисъла на чл.95 ЗЗД, а като последица от забавата следва да се приеме, че длъжникът се освобождава от последиците на собствената си забава – чл. 96 от ЗЗД. Като контра аргумент на твърденията наведени от ответника за удължаване на срока на строителството съразмерно с форсмажорните обстоятелства, свързани с Ковид пандемията, ищецът въззиваем заявява, че същата е обявена преди сключване на процесния договор на 31.05.2020г., а непреодолимата сила по чл.306, ал.2 ТЗ е непредвидено и непредотвратимо събитие от извънреден характер, възникнало след сключването на договора. Допълва, че съгласно чл.306, ал.1, изр.второ от ТЗ забавата изключва възможността на длъжника да се позове на непреодолима сила. Поддържа се възражението, че не е налице стопанска непоносимост по чл.307 ТЗ, тъй като същата се релевира по съдебен ред. Твърди, че съгласно ТР №4/2020, постановено на 09.05.2025г. от ОСГТК на ВКС в което е прието, че съдът, сезиран с иск по чл.19, ал.3 ЗЗД от страна на купувача, който не е изплатил напълно договорената цена, може да обяви за окончателен по реда и при условията на чл.362, ал.1 ГПК предварителен договор за покупко-продажба, съдържащ уговорка, че окончателния договор ще се сключи след заплащане на цялата цена, като необходима предпоставка е това е съществуването на правна връзка между страните, основана на валиден предварителен договор, съдържащ уговорки относно всички съществени условия на окончателния, който да не е развален или прекратен. Релевира доводи за правилност на изводите на първоинстанционния съд досежно приложението на чл.25 ЗЗД по отношение на срока за сключване на окончателния договор предвид забавеното изпълнение на договорните задължения по вина на кредитора, което е довело и до забавяне в сключването на окончателния договор, поради което към датата на подаване на исковата молба 22.12.2022г. за купувача е било възникнало потестативното правото по чл.19, ал.3 ЗЗД да иска обявяването на процесния договор за окончателен по съдебен ред. Сочи, че искането на ответника-въззивник за разпределение и ограничаване правото на ползване на общите части е недопустимо, тъй като не подлежи на разглеждане по реда на това особено исково производство, а биха могло да бъде предмет на друго производство по реда на ЗУЕС И ЗС след възникването на етажната собственост.

Моли за потвърждаване на постановения първоинстанционен съдебен акт и претендира разноски в производството.

Настоящият състав на Софийски апелативен съд в съответствие с първото от правомощията си уредено в чл. 269 от ГПК приема, че обжалваното решение е валидно.

Относно оплакването за недопустимост на обжалвания съдебен акт, основано на възражението за липса право на иск към датата на неговото предявяване, настоящият състав приема следното:

Правото на купувача да иска обявяване за окончателен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, който не е бил изграден към момента на сключване на договора, възниква от датата, на която възниква годен обект за прехвърляне на право на собственост. В случай, че такъв обект не съществува към момента на предявяване на иска, защитата на купувача се осъществява чрез предявяване на искове, за защита на правата, които ищецът има като възложител по договора за изработка.

С обжалваното съдебно решение Решение № 2090 от 10.04. 2024г., постановено гр.д №13518/2022, ГО I-15-ТИ с-в на СГС, на основание чл.19, ал.3 ЗЗД във вр. с чл.362, ал.1 ГПК е обявен за окончателен Предварителен договор от 31.05.2020г., сключен между „ИНТЕР СЪРВИС“ ЕООД с ЕИК 205545581 и В. Г. Л. с предмет покупко-продажба на Апартамент №52 (петдесет и две), находящ се във вход „В” на тяло „А”, разположено в североизточната част на поземления имот на кота +2, 85 м., етаж 2, със застроена площ от 70.70 кв.м., а с прилежащите общи части на от 84.04 кв.м., състоящ се от: коридор, дневна, спалня, баня с тоалетна и балкон, при граници: апартамент № 53, коридор, апартамент № 51, външен зид към улица, зид към тяло „Б“, ведно с 0.385 % ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж, равняващи се на 13.34 кв.м. ид.ч. от общите части на сградата, както и 0.330 % ид.ч. от правото на собственост върху поземления имот, равняващи се на 21.01 кв.м. ид.ч. от същия, който апартамент се намира в изграждащата се многофамилна жилищна сграда с подземни гаражи, магазини, офиси, кафе-галерия и помещение за трафопост – Жилищен комплекс „Аркадия”, при условие че В. Л. заплати на продавача дължимата по договора сума в размер на 54 028 евро, представляваща неизплатена продажна цена по същия в двуседмичен срок от влизане в сила на решението.

Страните не спорят, че правото да придобие собствеността, съответно задължението да прехвърли собствеността е уговорено в договора като последица от сбъдване на условието, сградата да бъде въведена в експлоатация. Сградата е въведена в експлоатация, считано от 01.06.2023г. след издаване на разрешението за ползване обр.16, № СТ-05-259/01.06.2023г. от общинската администрация.

За да уважи предявения иск по чл.19, ал.3 ЗЗД, първоинстанционния съд е приел от фактическа и правна страна, че е налице валидно сключен между страните предварителен договор, който не е развален или прекратен, че купувачът е заплатил капаро в размер на 20 % от продажната цена, съгласно уговореното в чл.7, ал.1 от същия; че се касае за смесен тип договор, който инкорпорира в един документ договор за изработка и предварителен такъв за покупко-продажба на недвижим имот, поради което страните са уговорили различен момент за изпълнението на договора в различните му части - разпоредбата на чл.8, ал.1 предвижда датата 14.06.2022г. като краен срок за завършване на строителството и въвеждане на сградата в експлоатация с издаването на Акт- обр.16, а срокът за сключване на окончателен договор, е регламентиран ясно и недвусмислено от страните в чл.4, ал.1 от процесния договор, а именно в деня на окончателното плащане на продажната цена, като в случай че същото се извършва чрез банка посредством отпуснат кредит, правото на собственост се прехвърля след въвеждане на сградата в експлоатация, ако страните не уговорят друг срок.

В чл.7, ал.1 страните са уговорили, че задължението на купувача за заплащане на остатъка от 80% от продажната цена възниква за същия след писмено уведомление от страна на продавача за въвеждане на сградата в експлоатация.

Първоинстанционният съд при тълкуване на разпоредбите в договора в тяхната съвкупност съгласно правилото на чл.20 ЗЗД е достигнал до извод, че общата воля на страните е да обвържат сключването на окончателния договор с въвеждане на сградата в експлоатация, и по конкретно издаването на Акт 16 като завършващ етапа на строителството. Сбъдването на това условие е поставено като предпоставка за възникване на задължението за заплащане на остатъка от продажната цена от страна на купувача и прехвърляне на собствеността върху процесния апартамент.

С оглед процесуалното поведение на ответника и ангажираните по делото доказателства, съдът е приел от правна страна, че е налице забава по вина продавача – кредитор, задължен по договора за изработка да престира дължимия резултат съгласно уговорения срок за завършване на строителството - 14.07.2022г., като не са налице наведени твърдения, нито ангажирани доказателства относно наличието на форсмажорни обстоятелства по смисъла на чл.8, ал.2 от процесния договор, които да са довели до продължаване на срока за завършване на строителството и съответно до освобождаване на ответното дружество от отговорността на неизпълнение по чл.13 и 14 от предварителния договор.

Съдът е формирал извод, че забавата на ответното дружество обуславя наличието на предпоставките на чл.25 ЗЗД относно срока за сключване на окончателния договор. Поведението на търговското дружество е довело до забавяне на издаването на удостоверение за въвеждане в експлоатация. Приел е, че забавата в строителството има за последица и забава по отношение на сключването на окончателния договор. Приел е, че условието за въвеждане на имота в експлоатация следва да се счита като сбъднато, тъй като ответникът е попречил с поведението си то да настъпи в предвидения срок за завършване на строителството. Така първоинстанционният съд е обосновал правен интерес от упражняване на правото на иск, при ясното и безспорно обстоятелство, че към датата на предявяване на иска, сградата не разполага с акт 16, т.е. не е въведена в експлоатация.

Първоинстанционният съд е обосновал фикция, каквато в закона няма, а именно, че забавата по договора за изработка, сбъдва условието за въвеждане в експлоатация на сградата, т.е. приема, че е налице годен обект за прехвърляне на обещаното право на собственост, дори и когато липсва административния акт, който определя вещта, като самостоятелен обект на право на собственост в сграда с етажна собственост. Възоснова на тази фикция, първоинстанционния съд е обосновал допустимостта на иска, при установеното от фактическа страна, че към момента на предявяване на исковата молба е налице забава в изпълнението на договора за поръчка и липсва обект на правото на конститутивния иск. Фикцията е необоримо, правомерно и съзнателно предположение за факт, извършено противно на доказаните до тогава факти по конкретен случай. В резултат на това правно- техническо средство настъпват правните последици на факта, който всъщност не е настъпил. Фикцията е част от човешкото, съзнателно отклоняване от реалността и рационалното мислене. Фикцията е и неотменима част от правото, защото тя спомага за разрешаването на казуси, които следват справедлива логика, но не се опират на фактическата действителност.

Но за да е приложима в действащото право в това число и в правораздаването, фикцията трябва да е скрепена с правна норма, а не да е част от умозрението на правораздаващия, който приема, че следва да подпомогне справедливото правораздаване, като се противопостави на изменението на договора, в частта за неговата изработка; като приеме, че предварително, преди сбъдване на условието да е налице годен обект на прехвърлимо право, правото на собственост може да бъде прехвърлено по съдебен ред, за да се постигне различна цел от предявяване на иска с правно основание чл.19, ал.3 от ГПК, каквато е да се прекъсне възможността продавача да изменя договора в частта за продажната цена.

Правната техника използвана в обжалваното решение е недопустима, защото това, което не може да се прехвърли по нотариален ред, не може да се прехвърли и по съдебен ред. Искът с пр. основание чл. 19, ал.3 от ГПК замества само липсата на доброволната воля на страните да сключат окончателен договор, а не и липсата на условията за извършване на сделката.

Затова, настоящият въззивен състав приема, че възражението за недопустимост на иска е било основателно в течение на исковия процес, но преди да е прекратено производството по ред ана чл. 130 от ГПК, е настъпила промяна касаеща допустимостта на иска и след осъществяването на конкретния факт – възникване на самостоятелен обект чрез неговото изграждане и въвеждането му експлоатация в хода на процеса и към датата на постановяване на съдебния акт по същество, не осъществяването на сделката по предвидения нотариален ред обосновава наличието на правен интерес, като абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска. Разбирането, че по реда на чл. 235, ал.3 от ГПК, съдът може да констатира, че към момента на постановяване на решението, правото на иск съществува и решението е санирано от порока недопустимост с настъпил в последствие факт, се споделя от въззиния съдебен състав, но при отчитане на обстоятелството, че ответникът е дал повод за образуване на делото и съответно той не е отговорен за разноските, направени от ищеца в хода на производството пред първата инстанция.

Възоснова на горните мотиви, настоящият състав на Софийски апелативен съд приема, че обжалваните решения са допустими.

По правилността им, въззивният съд е ограничен до въпросите поставени във въззивните жалби /чл. 269 от ГПК/.

Въпросите по правилността на съдебното решение са свързани с твърдението, че съдът се е отклонил от уговорките в договора като се е произнесъл само за основния обект, но не и до прилежащите му части, както и уговорките за ограниченията в ползване на земята върху която е построена сградата – безплатно право на преминаване към собствения му имот – пешеходни пътеки, вътрешна улица, вътрешен двор и находащите в тях съоръжения, при ограничението да ползва прилежаща дворна площ към съответните обекти – апартаменти разположени на кота +/-0.00м., етаж първи, по проект представляващи тераса, съгласно площообразуването на сградата.

По така поставения въпрос в първоначалната въззивна жалба, който е преповторен и във въззивната жалба срещу допълнително постановеното решение, настоящият съд приема, че правата и ограниченията в ползването на земята следват от закона, поради което те не са съществена част от договора. След като проектът предвижда тераси разполежини на кота +/-0.00м., етаж първи като част от правото на собственост на други правни субекти, то преминаването е ограничено от тяхното право на собственост, а ползването на останалите общи части по предназначение - пешеходни пътеки и вътрешни улици, следва от самото им естество на общи части и няма необходимост да се договоря това, което Законът за собствеността е уредил.

Следователно липсата на уговорки от договора в решението на съда не обосновава неговата неправилност, като не обосновава и неправилност на допълнителното решение, с което е отказано да се включи в диапозитива на решението, клаузи свързани с права и ограничения на права, които следват от Закона за собствеността.

Позовавайки се на задължителната съдебна практика, обективирана в ТР №1 от 04. 05. 2012г. по т.д. №1/2011г. на ОСГК на ВКС относно моментът, към който един обект е годен да бъде предмет на разпоредителна сделка в случая този момент е 01.06.2023 г. когато е издадено разрешението за ползване обр.16, № СТ-05-259/01.06.2023г.(според уговорките в договора), настоящият съдебен състав приема, че процесният апартамент е годен обект съгласно уговореното между страните в предварителния договор, а така също и че същият е собственост на продавача към момента на приключване на съдебното дирене в производството по пред първата инстнация, и двете абсолютно необходими условия за основателността на иска съгласно константната съдебна практика, според която неизпълнението на задължението по предварителния договор за плащане на цената, не възпрепятства купувачът да упражни валидно преобразуващото си право чрез конститутивния иск по чл. 19, ал.3 ЗЗД. Липсата на изпълнение на задължението по чл.362, ал.1 ГПК за заплащане на остатъка от продажната цената, не е пречка за уважаване на иска при наличието на останалите процесуални предпоставки съгласно приетото в ТР №4 от 09.05.2023г. по т.д. №4 от 2020г. на ОСГТК на ВКС, което обосновава неоснователност на възражението на ответника-въззивник, направено в хода на производството, че договорът е развален на осн. Чл.14, ал.2 от същия.

С оглед изхода на спора, следва да бъде преразгледан и въпросът за присъждането на разноски. При решаване на въпроса за тяхното присъждане, настоящият състав приема от фактическа стана, че по-късно настъпилата процесуална предпоставка – правен интерес от предявяване на иск с правно основание чл. 19, ал.3 от ГПК, а именно след издаване на разрешението за ползване обр.16, № СТ-05-259/01.06.2023г., определя факта, че с поведението си ответникът не е дал повод за образуване на делото, не е бил поканен да сключи окончателен договор и не е отказал сключването му, за да бъде натоварен с разноските направени от ищеца при образуване на делото и приключването му пред първата инстанция. Горното обосновава и основателността на частната въззивна жалба срещу определение № 12084 от 02.08.2024г., постановено по гр.д. № 20221100113518 по опис на СГС за 2022 г., което следва да бъде отменено и въззивния съд да се произнесе по същество на молба с вх. рег. № 59 764 от 24.05.2024г. относно изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските като присъди направените от ответника разноски в тежест на ищеца, на основание чл. 78, ал.2 от ГПК. По размера на тези разноски: Претенцията за разноски съобразно представения списък се отнася само до платеното адвокатско възнаграждение в размер на 15 000 лева. Видно от протокол № 9602 от 29.11.2023г. пр. представител на ищеца е възразил по размера за разликата над 10 000 лева, което възражение настоящият въззивен състав, приема за допустимо и основателно. Спорът представлява фактическа и правна сложност, но размерът на претенцията за проведена защита е завишен, спрямо цената на предявения иск.

Разноските направени отстраните във въззивното производство, следва да бъдат разпределени с оглед изхода от спора. Правото на разноски принадлежи на ищеца, който е платил адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лева. Сумата следва да бъде присъдена в тежест на въззивния жалбоподател, ответник в исковото производство чиито въззивни жалби са неоснователни.

Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Софийски апелативен съд,