Решение № 10 от 11.1.2024 г. на Окръжен съд - Кюстендил по дело № 206/2023 г.

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивна жалба с вх.№ 2757/21.03.2023 г., депозирана от адв. И. Д., в качеството й на особен представител на ответника Н. Г. Г. с ЕГН ••••••••••, с постоянен адрес ••••••••••••••••••••••••••• и адрес за призоваване: ••••••••••••••••••••••, насочена срещу решение № 120 от 02.03.2023 г., постановено от РС – Дупница по гр.д. № 1721/2022 г. по описа на същия съд. С оспорвания първоинстанционен съдебен акт РС- Дупница е осъдил Н. Г. Г. да заплати на •••••••••••••••• сумата в размер на 650, 00 лева, представляваща обезщетение за неспазено предизвестие по чл. 220 от КТ, ведно със законната лихва върху сумата, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 08.09.2022 г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата в размер на 450, 00 лева, представляваща сторени разноски по делото за държавна такса и възнаграждение за особен представител. С въззивната жалба решението на районния съд се обжалва с доводи за неговата неправилност и незаконосъобразност. Въззивникът не споделя изводите на районния съд, че са налице и двете предпоставки за възникване право на обезщетение по чл. 220 ал. 1 КТ, а именно: прекратяване на трудовото правоотношение с предизвестие и изявление, че предизвестието няма да бъде отработено. Изразява се становище, че доколкото в издадената от работодателя заповед за прекратяване на трудовия договор не било предвидено заплащане на обезщетението, то работодателят се бил съгласил работникът да не отработва предизвестието и да не заплаща обезщетението. Позовава се на съдебна практика на ВКС и твърди, че прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 326, ал. 1 КТ настъпва, когато страната, неспазила срока на предизвестието, заплати реално обезщетението по чл. 220, ал. 1 КТ за неспазено предизвестие на другата страна, респективно при неплащане прекратяване на трудовия договор не настъпва. Иска се отмяна изцяло на обжалваното решение и отхвърляне на предявения иск. С въззивната жалба не се сочат доказателства и не се правят доказателствени искания. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден писмен отговор от насрещната страна ••••••••••••••••, със седалище и адрес на управление: •••••••••••••••••••••••••••, чрез пълномощника адв. Ц. И. от САК, в който се излага становище за неоснователност на депозираната въззивна жалба и се оспорват наведените в нея оплаквания. Въззиваемата страна подчертава, че обезщетение за неспазен срок на предизвестие се дължи по силата на закона, а не на основание заповед за уволнение. Аргументира се със съдебна практика на ВКС, обективирана в решение № 193/28.11.2019 г. по гр.д. №767/2019 на ВКС, според която плащането на обезщетението по чл. 220 ал. 1 КТ не е предпоставка за прекратяване на трудовия договор. Иска се отхвърляне на въззивната жалба като неоснователна и недоказана и потвърждаване на обжалваното решение. Претендират се разноските за въззивното производство. Кюстендилският окръжен съд, като взе предвид доводите на страните, събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност и като съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от фактическа страна следното: Съдът е приел въззивната жалба за допустима като изхождаща от страна - ответник в първоинстанционното производство, подадена е в срок и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивна проверка. В съответствие с правомощията си по чл. 269 от ГПК съдът извърши служебно проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му, в резултат на която проверка намира, че то е валидно - постановено е от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил. Решението е и допустимо. По правилността: Съгласно чл. 269, изр. 2 от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от посоченото във въззивната жалба, като служебно правомощие има да провери спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл са и дадените указания по тълкуването и прилагането на закона в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и формира свои фактически и правни изводи, като обсъди и своевременно заявените доводи и възражения на страните. Първоинстанционното производство пред ДнРС е образувано по предявена искова молба от ••••••••••••••••, ЕИК 131451059, със седалище и адрес на управление в •••••••••••••••••••••••••••, срещу Н. Г. Г., ЕГН ••••••••••, с постоянен адрес в ••••••••••••••••••••••••••••••, с която е предявен иск с правно основание чл. 220, ал.1 от КТ за сумата 650, 00 лева, представляваща обезщетение за неспазено предизвестие по чл. 220 от КТ, а също така и претенция по чл. 86, ал.1 от ЗЗД, която няма самостоятелен характер, като се претендира обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 08.09.2022 г. до окончателното изплащане на сумата. В исковата молба се поддържа твърдение за това, че страните са били в трудово правоотношение, възникнало по силата на трудов договор № 1541 от 28.07.2021 г., сключен за неопределен срок, с който е договорено месечно трудово възнаграждение в размер на 650 лева, дължимо на ответника Н. Г. Г., заемал длъжността „шофьор, тежкотоварен автомобил - 12 и повече тона“ в ищцовото ТД – негов работодател по смисъла на § 1, т.1 от ДР на КТ. На 18.02.2022 г. ответникът подал до работодателя „••••••••••••••••••• молба за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 326, ал. 1 от КТ с едномесечно предизвестие. Като момент на прекратяване на трудовото правоотношение в молбата бил посочен същия ден, т.е 18.02.2022 г. В резултат на горното работодателят и ищец по делото „••••••••••••••••••• издал заповед № 1039/18.02.2022 г. за прекратяване на трудовото правоотношение с Н. Г. Г., екземпляр от която е връчена на ответника в същият ден - 18.02.2022 г. срещу подпис. С оглед това обстоятелство, и считано от 18.02.2022 г. ищецът и ответникът не са в трудовоправна връзка. С процесния трудов договор страните договорили тридесетдневно писмено предизвестие за прекратяване на трудовия договор. С подадената от ответника молба от 18.02.2022 г., същият е поискал прекратяване на трудовото правоотношение от същия ден, т.е. без спазване на договореното предизвестие, поради което моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника Н. Г. Г. да заплати на „••••••••••••••••••• сумата от 650 лева, представляваща обезщетение на основание чл. 220, ал. 1 от КТ за неспазен срок на предизвестие от ответника при прекратяване на трудовия си договор с работодателя „••••••••••••••••••• на основание чл. 326, ал. 1 от КТ, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба. В срока за отговор на исковата молба е депозиран такъв от назначеният особен представител на ответника адв. И. Д. от АК - Кюстендил, в който отговор се изразява становище за допустимост и неоснователност на предявения иск. Изложени са доводи за недължимост на обезщетението, тъй като работодателят е приел, че не следва да се заплаща обезщетение от ответника, след като по повод подадената от последния молба за прекратяване на трудовото правоотношение, работодателят е издал заповед за прекратяване на трудовото правоотношение в същия ден, без в заповедта да посочи дължимостта на обезщетение за неспазено предизвестие. Предвид това не можело да претендира такова в един по-късен момент. Наред с това обаче, се позоваване на съдебна практика – решение на ВКС, в което е изведен извод, че при прекратяване на трудовото правоотношенвие на основание чл. 326, ал. 1 от КТ, , заплащането на обезщетение на основание чл. 220, ал. 1 от КТ, при неотработено предизвестие било елемент от фактическия състав за възникването на ЮФ, т.е. ако не се заплати обезщетение правоотношението не се прекратявало. Тези доводи са изложени и във въззивната жалба. Фактическата обстановка по делото е установена правилно с обжалваното решение, въз основа на надлежно събрани доказателства по делото, която се възприема и от настоящата инстанция, предвид липсата на нови доказателства, които да налагат възприемане на нови факти и обстоятелства. По делото е установено, че страните са били в трудово правоотношение, възникнало по силата на сключен между тях трудов договор № 1541/28.07.2021 година за неопределен срок, по силата на който ответникът е заемал длъжност „шофьор, тежкотоварен автомобил - 12 и повече тона“ и е уговорено месечено брутно трудово възнаграждение в размер на 650, 00 лева.Страните са договори срок на предизвестие – 30 дни в чл. 6 от договора. На 18.02.2022 г. ответникът е подал до работодателя „••••••••••••••••••• молба, с която при изрично посочване на основанието – чл. 326, ал.1 от КТ е поискал да бъде освободен от заеманата от него длъжност, считано от 18.02.2022 г., като е заявил, че молбата е предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение.Изрично е заявено, че не желае да изработва срока на предизвестието, който е 30 дни и е наясно с последиците от решението му, съгласно чл. 220, ал. 1 от КТ. Ищецът е издал заповед № 1039/18.02.2022 г. за прекратяване на трудовото правоотношение с ответника на основание чл. 326, ал. 1 от КТ, копие от която е връчено на ответника на 18.02.2022 г. срещу подпис. Между страните не се спори, че срокът на предизвестието не е отработен, както и че от ответника не е заплащано обезщетение за неотработено предизвестие. С обжалваното решение искът е уважен и ответникът е осъден ад заплати сумата от 650 лева, като е прието, че предпоставките на разпоредбата на чл. 220, ал. 1 от КТ са налице и ответникът дължи заплащането на обезщетение – прекратяване на трудовото правоотношение с предизвестие и изявление, че предизвестието няма да бъде отработено. Решението е обжалвано изцяло от ответника. Предмет на разглеждане по делото е предявен от работодателя по прекратеното между страните трудово правоотношение иск с правно основание чл. 220, ал. 1 от КТ. Въззивната инстанция в настоящия си състав изцяло споделя изводите на първоинстанционния съд за основателност на иска, предвид наличието на неизпълнено задължение от ответника да заплати обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за неспазения срок на предизвестието – в случая предизвестие не е отработвано, т.е. за целия едномесечен срок. Предвид това и препраща на основание чл. 272 от ГПК към мотивите на обжалваното решение съдържащи подробно обосновани с приложимите за разрешаването на процесния правен спор нормативни разпоредби, въз основа на които за ответника възниква задължението за заплащане на претендираното обезщетение в предявения размер, предвид и надлежно установените по делото факти.. Несъмнено в случая за работодателя е възникнало право на обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ. Страните са били в безсрочно трудово правоотношение, което е прекратено по инициатива на работника на основание чл. 326, ал. 1 от КТ Именно в подадената от работника молба е посочено конкретното основание, респективно с подаването й същият е направил изявление за упражнено от него право да прекрати едностранно трудовото правоотношение на посоченото основание Наред с това се съдържа и изявление, че няма да отработва предизвестието и същевремнно искане за прекратяване на трудовото правоотношение в деня на подадената от него молба. В този случай с издадената от работодателя молба е отправено изявление от последния, че трудовото правоотношение се прекратява на посоченото основание, считано от 18.02.2022 г. За страните по делото е ясно и няма спор, че именно при тези факти трудовото правоотношение е прекратено и буди недоумение позоваването във въззивната жалба на решение на ВКС, с което е разгледан казус за прекратяване на трудовото правоотношение с дисциплинарно уволнение и в което решение се приема, че при прилагане на основанието по чл. 326, ал.1 от КТ заплащането на обезщетение е предпоставка за настъпване на правопрекратяващия ЮФ, след като ответника в настоящия правен спор не поддържа подобно твърдение. Съдържанието на разпоредбата на чл. 220, ал. 1 от КТ е точно и ясно относно това, че страната, която има право да прекрати трудовото правоотношение с предизвестие, може да го прекрати и преди да изтече срокът на предизвестието, при което дължи на другата страна обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за неспазения срок на предизвестието. Предвидена е възможност за прекратяване на трудовото правоотношение и преди изтичане срока на предизвестието и ако трудовото правоотношение се прекрати при това условие, то тогава за страна възниква задължение за заплащане на обезщетение в законоустановения размер. Няма никакво съмнение, че заплащането на обезщетение не се явява предпоставка за настъпване на ЮФ – прекратяване на трудово правоотношение. В този смисъл са и разясненията дадени в мотивите на посоченото в отговора на въззиваемото ТД решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК, съответно в този смисъл е и трайната и последователна практика на съдилищата, според която плащането на обезщетение не е уредено като предпоставка за прекратяване на договора. В обобщение следва да се посочи, че за ответника съществува задължение за заплащане на обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ в претендирания размер, тъй като не е отработил срока на предизвестието, а е упражнил правото си да прекрати трудовия договор съгласно императивната разпоредба на чл. 336, ал.1 от КТ, предвиждаща прекратяване с предизвестие. Неспазения рок на предизвестието поражда процесното задължение, което в случая не е изпълнено. Не могат да бъдат възприети доводите във въззивната жалба, че била налице съгласие от страна на работодателя да не бъде заплащано обезщетение, след като не било визирано в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение от 18.02.2022 г.Освен че липсва изявление в този смисъл, неотразяването в заповедта дължимостта на обезщетение за неспазено предизвестие не води до погасяване на същото. Предвид основателността на иска, основателна се явява и претенцията по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху присъдената сума с начален момент – датата на подаване на исковата молба и краен момент определен от момента на погасяване на паричното задължение от ответника. Решението на ДнРС, с което искът е уважен е правилно и следва да бъде потвърдено. По разноските: Предвид неоснователността на въззивната жалба на въззивникът не се дължат разноски, а и такива в слеучая не са сторени. На въззиваемото ТД се дължат разноски на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК за въззивното производство в размер на 400 лева за възнаграждение на особения представител на въззивника. Воден от горното, КнОС