Решение № 395 от 23.3.2026 г. на Окръжен съд - Пловдив по дело № 3273/2025 г.

Производството е по реда на чл.258 и следващите ГПК. Производството е образувано по въззивна жалба на ищцата по спора М. А. Т., с ЕГН •••••••••• срещу Решение № 4306 от 07.10.2025 г. по гр.д. № 4097/2023 г. по описа на РС – Пловдив, с което са отхвърлени предявените от Т. срещу Д. М. К., с ЕГН ••••••••••, Й. С. Д., с ЕГН •••••••••• и М. П. Д., с ЕГН •••••••••• искове с правно основание чл. 75 от ЗС вр. чл. 358 от ГПК за осъждането на ответниците да предадат на ищцата владението върху самостоятелен обект в сграда /СОС/ с идентификатор 56784.506.1400.1.28 по КККР на гр. Пловдив, подробно описан. Въззивникът поддържа неправилност на решението като постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати от съда съществени процесуални нарушения. Поддържа се, че към момента на предявяване на иска имотът се е намирал във владение на първо посочения ответник Д. К., незаконосъобразно въведен в негово владение. Поддържа се, че добросъвестността на ответниците Д.и като последващи владелци е без значение относно качеството им на поддържащи нарушеното владение лица, освен това същите не са били добросъвестни, т.к. при придобИ.ето на вещното право на ползване и на основание на него им е било предадено жилище / а не ателие /, за което праводателят им К. се е позовал на Разрешението № 31/01.12.2022 г. за промяна на предназначението на обекта. Съдът извършил недопустимо смесване на посесорния иск с иск за собственост и ревандикация. Поддържа се, че казаното разрешение № 31/2022 г. не е незаконосъобразен административен акт, т.к. мотивирано становище по чл. 38 ал. 7 от ЗУТ се изисква само в случай, че промяната на предназначението изисква промени, засягащи конструкцията на сградата - каквито в случая не са били необходими и не са извършвани. По така изложените доводи се иска отмяна на решението и постановяване на друго такова от въззивния съд за уважаване на исковете. Претендират се направените за двете инстанции разноски. Въззиваемият Д. К. е депозирал отговор за неоснователност на жалбата. Поддържа, че ответник по посесорния иск може да бъде само лице, което е в състояние да върне владението и в този смисъл правилно районният съд е приел, че К. не е вече такова лице с оглед отчуждаването на имота. Счита, че ищцата не е доказала факта да е владяла непрекъснато имота повече от 6 месеца преди твърдяното незаконосъобразно отнемане на владението. Счита също, че съдът правилно е приложил нормата на чл. 147а ал. 1 от ЗУТ - мотивирано становище по чл. 38 ал. 7 от ЗУТ е винаги необходимо – т.е. и когато промяната предназначението на обекта не налага извършване на конструктивни промени, а когато налага към проекта се прилага и конструктивна част. По така изложените доводи пледира за потвърждаване на решението. Претендира разноските, направени за въззивното производство. Въззиваемите М. и С. Д.и са депозирали отговор за неоснователност на жалбата. Поддържат, че упражняват фактическата власт върху имота в качеството си на добросъвестни приобретатели на вещното право на ползване на валидно правно основание / казания н.а. № 151/7.4.2023 г. на АВ – СВ - Пловдив / - както правилно е приел районния съд по изложените в тази насока мотиви. Като така, те не са настоящи владелци, продължители на нарушението. Защото понятието „нарушение“ по смисъла на чл. 75 от ЗС предполага от обективна страна осъществяването на фактическата власт при липса на правно основание, а от субективна – знание, че правното основание не е било годно да им прехвърли валидно вещното право на ползване, като в случая не е налице нито един от казаните два съществени елемента. Д.и не са били нито страни, нито участници в изпълнителния процес – в т.ч. и в производствата по чл. 435 от ГПК, съответно решението за постановената от съда отмяна на възлагателното постановление не им е съобщавана, а съдебният акт е вписан в АВ – СВ – Пловдив на 26.04.2023 г. – т.е. след придобивния за Д.и момент по казания нот. акт. Същото е относимо и за съдебния акт по гр.д. № 3163/2022 г., който е обявен в регистъра по чл. 235 ал. 5 от ГПК на 21.03.2023 г., повече от месец след отразената в него дата на постановяване. Освен това, непосредствено преди изповядването на договора по н.акт са извършили справка и получили удостоверение за тежести, според което до 06.04.2023 г., 10,29 ч. такива няма вписани досежно процесния имот – не е вписана и ИМ, същата проверка са извършили и в деня на сделката 07.04.2023 г.. Поддържат да е неоснователно оплакването за извършено от съда недопустимо смесване на посесорната и петиторната защита, което оплакване е заявено бланкетно. Поддържат да е правилен изводът на съда, че разрешението за промяна на предназначението на обекта от ателие в жилище съставлява незаконосъобразен административен акт – поради посочената в решението липса на технически инвестиционен проект с графична и текстова част, изготвен от проектант - архитект с пълна проектантска правоспособност и одобрен от главния архитект на района и липса на становище по чл. 38 ал. 7 от ЗУТ. Поддържат и неразгледаните им от районния съд доводи за незаконосъобразност на казаното разрешение - и поради нарушение на разпоредбата на чл. 114 ал. 2 от Наредба № 7/22.12.2005 г., т.к. всички стаи и помещения на обекта са ориентирани на север и съвсем незначително на северозапад, както и поради нарушение на изискването на чл. 38 ал. 9 от ЗУТ всяко жилище да има прилежащо към него / т.е. собствено / паркомясто или гараж. Поддържат и всички свои доводи, своевременно заявени пред районния съд и неразгледани и/или намерени от съда за неоснователни – че действията на ЧСИ по принудително изпълнение спрямо процесния имот не са незаконосъобразни поради това, че имотът е несеквестируем / доколкото решенията в производствата по чл. 435 от ГПК не формират сила на пресъдено нещо по материалното право, съответно исковия съд не е обвързан от СПН досежно приетата с тях несеквестируемост /. С оглед установената в настоящия исков процес незаконосъобразност на разрешението за промяна предназначението на обекта от ателие в жилище считат, че принудителното изпълнение е проведено върху секвестируем имот, съответно публичната продан на същия е законосъобразно извършена. Поддържат да е неправилен извода на районния съд, че след като ателието се ползвало от ищцата и малолетния й син като жилище и е единственото им такова, то проведената за него публична продан е в нарушение на чл. 444 т. 7 от ГПК, т.к. не документалното предназначение на обекта по ЗУТ и подзаконовите нормативни актове определяли предназначението му - ателие , а фактическото му ползване и след като ателието е ползвано за задоволяване на жилищните нужди на ищцата и малолетния й син, то съставлявало именно жилище, още повече че в него имало всички съставни части на жилище. Поддържат, че подобно разширително тълкуване съставлява грубо нарушение на закона, т.к. ако един обект е предвиден, проектиран и въведен в експлоатация като „ателие”, той не може – на основание фактическото му ползване, да се третира като жилищен и за него да е приложима разпоредбата на чл. 444 т. 7 от ГПК. Поддържат и възражението си, че наложената в изпълнителния процес възбрана на обекта, който към момента на възбраняването му е със статут „ателие” включва и забрана за промяна на това му предназначение, т.к. тази промяна е равнозначна на изменение на вещта във фактически и правен аспект. Поддържа да е неправилен изводът на районния съд, че въвода във владение на Д. К. по изпълн. дело е незаконосъобразен, т.к. към датата на въвода възлагателното постановление не е влязло в сила поради несъобщаването му на ищцата – длъжник по изпълнението. Развива доводи в насока, че за същото тя е надлежно уведомена, поради което жалбата й срещу възлагателното постановление е била просрочена, съответно съдът по чл. 435 от ГПК, разглеждайки тази жалба по същество е постановил недопустимо решение, като същото е недопустимо и още поради това, че „длъжникът не може да обжалва постановлението за възлагане поради несеквестируемост на продадената вещ“ – съгласно задължителните разяснения с ТР № 2/2015 г. Поддържа още, че това съдебно решение, макар и да отменя възлагателното постановление не заличава съществуването на последното от датата на влизането му в сила до вписването на съдебното решение в имотния регистър – защото решението действа занапред, считано от влизането му в сила и не ретроагира. По така изложените доводи пледират за потвърждаване на решението. Претендират разноските, направени за въззивното производство. Третото лице – помагач ЗК „Лев Инс“ АД, ЕИК 121130788 не е депозирало отговор по чл. 263 от ГПК. Пловдивският окръжен съд, след като провери законосъобразността на обжалваното решение, прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл.12 от ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество. При извършената служебна проверка на решението съобразно правомощията си по чл. 269, изр. първо от ГПК съдът намира, че същото е валидно и допустимо. Предвид горното и съгласно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 от ГПК следва да бъде проверена правилността му по изложените във въззивната жалба доводи и при служебна проверка за допуснати нарушения на императивни материалноправни норми, като въззивната инстанция се произнесе по правния спор между страните. Първоинстанционният съд е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 75 от Закона за собствеността /ЗС/ от М. А. Т. срещу Д. М. К., Й. С. Д. и М. П. Д. за осъждането на ответниците за предаване на ищцата владението върху следния недвижим имот - самостоятелен обект в сграда с идентификатор 56784.506.1400.1.28 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Пловдив, с адрес: гр. Пловдив, ул. „•••, ет. 7, ат. 12, от който имот ищцата е отстранена с протокол за въвод във владение от 17.02.2023 г. по изп. дело № 20229110401081/2022 г. по описа на ЧСИ П. Н.. За постановяването на този резултат съдът е приел, че владението на ищцата върху процесния обект е отнето посредством обективиран в Протокол от 17.02.2023 г. въвод във владение от ЧСИ рег. № 911 по изп.д. № 1081/2022 г., който е незаконосъобразен, т.к. ЧСИ го извършил по невлязло в сила / поради ненадлежното му съобщаване на ищцата – длъжник по изпълнението / постановление за възлагане на обекта на първия ответник, което впоследствие било отменено от ОС – Пловдив в производство по чл. 435 от ГПК / Решение № 447/06.04.2023 г. по гр.д. № 603/2023 г./. Освен това е незаконосъобразна и публичната продан на обекта, т.к. същият е бил несеквестируем на основание чл. 444 т. 7 от ГПК / в който смисъл ОС – Пловдив със свое Решение № 212/20.02.2023 г. по гр.д. № 3163/2022 г. по описа на ОС - Пловдив отменил и насочването на принудително изпълнение спрямо имота, приемайки го за несеквестируем на основание чл. 444 т.7 от ГПК - макар същевременно да е приел, че оспореното от ответниците Разрешение № 31/01.12.2020 г. за промяна предназначението на обекта /от ателие в жилище /, изд. от главния архитект на район Северен – гр. Пловдив на основание чл. 147а ал. 1 от ЗУТ е незаконосъобразен административен акт, т.к. при издаването му не е било представено задължителното за промяната на предназначението мотивирано становище от инженер конструктор по чл.38 ал. 7 от ЗУТ, освен това в преписката по издаване на разрешението не се съдържа / според назначената СТЕ / и технически проект по чл. 147а ал. 1 от ЗУТ, който да е изработен от проектант с пълна правоспособност и чиито графична и текстова част / обяснителна записка / да са одобрени с печат и подпис на гл. архитект. Посочил е, че казаната незаконосъобразност на административния акт не повлиява извода за несеквестируемост на обекта, т.к. същият - макар и ателие за творческа дейност, е фактически ползвал от ищцата / длъжник по изпълнението / не според това си предназначение, а за задоволяване на жилищни нужди и се явявал единственото й жилище. Затова за него е приложима забраната по разпоредбата на чл. 444 т. 7 от ГПК, която не следвало да се тълкува стеснително - само с оглед предназначението на обекта, върху който е насочено принудителното изпълнение като жилище, а следвало да се изхожда и от функционалното му предназначение и фактическото му ползване, още повече че в случая обектът отговарял на легалното определение на § 5 т. 30 от ДР на ЗУТ и на изискванията на чл. 40 от ЗУТ. Въпреки приетата незаконосъобразност на действията на ЧСИ във вр. с отнетото от ищцата владение на обекта, искът срещу К. е отхвърлен като неоснователен, т.к. имотът е отчужден от него / с н.а. № 151/07.04.2023 г., том II, рег. № 3262, дело № 351/07.04.2023 г. на АВ – СВ – Пловдив /, като на ответниците М. и С. Д.и е учредено пожизнено и възмездно вещно право на ползване, а собствеността е прехвърлена на трето за делото лице М. Д.Б. Материалноправната пасивна легитимация на Д.и е също отхвърлена, като е прието, че те не са извършили нарушението, а тъй като не са знаели и не са могли да знаят към придобивния момент / 07.04.2023 г. /, че праводателят им е придобил владението на основание незаконосъобразни публична продан и въвод във владение, не се явяват и продължители на нарушението. От представения на л. 5-6 от гр.д.№4097/23г. на РС-Пловдив Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 109, том 3, рег. № 2645, дело № 491 от 02.10.2014 г. на нотариус Н.Д., с рег. № 036 на НК и район на действие – Районен съд-Пловдив се установява, че ищцата М. А. Т. е придобила собствеността върху процесния недвижим имот, а именно: самостоятелен обект в сграда с идентификатор 56784.506.1400.1.28 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Пловдив, одобрени със Заповед № РД-18- 48/03.06.2009 г. на ИД на АГКК, с адрес: гр. Пловдив, ул. „•••, ет. 7, ателие 12, който се намира в сграда №1, разположена в поземлени имоти с идентификатори 56784.506.1400, 56784.506.1409 и принадлежи към поземлен имот с идентификатор 56784.506.1400, с предназначение на самостоятелния обект: ателие, с площ от 51 кв. м., при граници: на същия етаж: 56784.506.1400.1.27, 56784.506.1400.1.29, под обекта: 56784.506.1400.1.24, над обекта: 56784.506.1400.1.31, с прилежащи части: 1,874 % идеални части от общите части на сградата. От съвкупния анализ на събраните по делото доказателства се установява по категоричен начин, че ищцата М. А. Т. е установила своята фактическа власт върху имота, придобивайки правото на собственост с посочения нотариален акт през 2014 г., която фактическа власт е упражнявала непрекъснато до момента на отнемане на владението на 17.02.2023 г. По делото е представено изп. д. №20229110401081/2022 г. по описа на ЧСИ П. Н., рег. № 911, район на действие ОС-Пловдив, от което се установява следното. Първоначално е образувано на 04.11.2020 г. изп.д. №20208260400551/2020 г. по описа на ЧСИ А.А., рег. № 826, район на действие ОС-Пловдив. Изп. дело №551/2020 г. е било образувано по молба с вх. №5488/04.11.2020 г. от Г. Т.Т., с ЕГН •••••••••• против ищцата-длъжник за събиране на парични вземания, съгласно изпълнителен лист от 02.11.2020 г., издаден по ч. гр. д. № 2605/2020 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив. В хода на изпълнителното дело принудителното изпълнение е насочено към процесния недвижим имот – СОС с идентификатор 56784.506.1400.1.28, собственост на ищцата-длъжник, чрез налагане на възбрана върху него, вписана в Служба по вписванията – гр. Пловдив на 02.12.2020 г., с вх.№32737, акт №94, том 8, дв.вх.№31922 /л. 30, том I от изп. дело/. По изп.д.№551/2020г. е изготвена покана за доброволно изпълнение, с изх.№8178/02.12.2020 г. до длъжицата-ищца, в която е посочен размерът на задължението й – 135 611,86 лв., както и упоменато, че е наложена възбрана на процесния недвижим имот и е насрочен опис на възбранения имот на 28.01.2021 г. от 10:00 ч. Видно от разписката на гърба на поканата – на 08.01.2021 г. длъжницата е отказала да получи поканата. Поканата за доброволно изпълнение е връчена на длъжницата чрез адв. И. на 18.01.2021 г., видно от извършеното отбелязване на разписката /л.38-гръб,том I от изп. дело/. На 21.09.2022 г. по делото е конституиран като взискател Д.Н.М., с ЕГН •••••••••• – частен правоприемник на взискателя Т., придобил вземанията, предмет на изпълнителното дело с договор за цесия от 01.08.2022г. С разпореждане за прехвърляне на изпълнително дело от 19.10.2022 г. изп.д.№551/2020г. по описа на ЧСИ А.А. на осн. чл. 427, ал.5 ГПК във връзка с молба на взискателя М. е изпратено на ЧСИ П. Н., с рег. № 911 на КЧСИ и район на действие – Окръжен съд Пловдив за продължаване на изпълнителните действия. С постановление от 19.10.2022 г. на ЧСИ П. Н. изпълнителните действия са продължени по изп. дело №20229110401081/2022 г. по описа на ЧСИ П. Н., /л. 249, том II от изп. дело/. Установява се, че за периода 15.11.2022 г. – 15.12.2022 г. ЧСИ Н. е насрочила публична продан на процесния имот-СОС с идентификатор 56784.506.1400.1.28, с предназначение: ателие, като с постановление от 22.12.2022 г. /л. 455-456, том II от изп. дело/ същият е възложен на ответника Д. М. К., който с протокол от 17.02.2023 г. е въведен във владение купувачът от публичната продан /л. 669-673, том III от изп. дело/. Не е спорно между страните, а и се установява, че съгласно Нотариален акт за продажба на недвижими имоти № 151, том II, рег. № 3262, дело № 351 от 07.04.2023 г., вписан в Служба по вписванията-Пловдив, с вх. №10561/07.04.2023 г., дв.вх.№10311, ответникът Д. М. К. и съпругата му Ф. И.ова К.а са учредили на ответниците Й. С. Д. и М. П. Д. възмездно и пожизнено, заедно и поотделно, вещно право на ползване върху процесния имот, правото на собственост върху който са прехвърлили на М.Д.Б.. Съгласно разпоредбата чл. 75 от ЗС, владелчески иск може да се предяви в шестмесечен срок, като по своя характер срокът е преклузивен. С изтичането на срока отпада притезанието на владелеца, затова съдът следи служебно за спазването му. Тъй като отнемането е нарушение на владението, което се състои в еднократно действие, с което се отнема фактическата власт върху имота от владелеца, от деня на извършването му започва да тече шестмесечния преклузивен срок, в който владението може да бъде защитено с предявяване на иск по чл. 75 от ЗС. Следователно срокът започва да тече от деня на отнемане на владението. В настоящият случай, като се съобразят твърденията на ищцaтa и представените писмени доказателства във връзка с отнемане на 17.02.2023 г. на владението на имота, с предявяването на иска на 20.03.2023 г. преклузивния срок е спазен. Обстоятелството, че ищцaтa e загубилa фактическата власт върху процесния имот именно на 17.02.2023 г. се установява от протокол за въвеждане в имот по чл. 498 ГПК от 17.02.2023 г. по изп. д. №20229110401081/2022 г., съгласно който е отнето владението от М. А. Т. на процесния недвижим имот и е въведен купувачът по публичната продан Д. М. К.. С иска по чл. 75 от ЗС се дава защита на владелец на недвижим имот или на вещно право върху такъв имот, включително и върху сервитут, което е продължило непрекъснато повече от 6 месеца срещу всяко нарушение. Под "нарушение" по смисъла на чл. 75 от ЗС следва да се разбира всяко действие, с което се отстранява напълно или отчасти фактическата власт на владелеца върху вещта или се създават пречки за спокойното упражняване на тази фактическа власт, като например системно преминаване през имота, изграждане на постройка в него, изграждане на постройка в съседен имот, но на вътрешната регулационната линия между двата имота, заграждането на част от имота по начин, който затруднява достъпа до него и др. Лишаването на владелеца от осъществяваната от него фактическа власт върху имота представлява нарушение по смисъла на чл. 75 от ЗС и в случаите, в които лишаването е извършено на основание протокол на съдебен изпълнител за въвод във владение, когато този въвод е незаконосъобразен. Пропускът на владелеца да обжалва въвода във владение в предвидения в процесуалния закон срок не го лишава от възможност да се защити срещу този незаконен въвод с иск по чл. 75 от ЗС, когато е владял имота в продължение на повече от 6 месеца. В подкрепа на този извод на съда е и изричната разпоредба на чл. 358 от ГПК. Следва да се отбележи, че тази норма не урежда един нов вид иск за защита на нарушено владение, а само посочва какви са правомощията на гражданския съд в производство по предявени искове по чл. 75 и чл. 76 от ЗС, когато се твърди от ищеца, че владението му върху имота е отнето по нареждане или със съдействието на съдебен изпълнител или друг държавен орган. С оглед на горното в настоящия случай предявените искове се явяват допустими. В производството по чл. 75 ЗС ищецът следва да установи единствено факта на осъществяване на владението и факта на нарушението. Искът по чл. 75 от ЗС защитава самото владение като фактическо състояние. В настоящия случай въззивният съд намира за недоказана втората предпоставка за уважаване на иска по чл. 75 ЗС и срещу тримата ответници. Настоящият въззивен състав намира, че от представеното изп. д. №20229110401081/2022 г. по описа на ЧСИ П. Н. не се констатират формални нарушения извършени от съдебния изпълнител във връзка с извършването на въвода във владение на същия. Съдебният изпълнител е насочил изпълнението към процесния недвижим имот, собственост на длъжницата по изпълнителното дело-ищцата, именно срещу която е издаден изпълнителният лист. Настоящият състав приема, че меродавният момент, към който следва да бъде извършена преценка за секвестируемостта респ. несеквестируемостта на имуществото на длъжника, е този на насочване на принудителното изпълнение, доколкото по отношение на имуществото вече няма наложена обезпечителна мярка по чл.397, ал. 1, т.1 ГПК в хода/ или преди на съдебния исков процес. В този случай преценката за несеквестируемост на имуществото по отношение на което е насочено изпълнението от страна на органа по изпълнението следва да се направи най-късно към датата на налагане на възбраната. С разясненията по т.1 на ТР 2/2013 годна на ОСГТК на ВКС се дава лаконична дефиниция на понятието за „насочване на принудителното изпълнение“, визирано от законодателя в чл. 435 ал.2 ГПК, в смисъла на действието по налагане на запор или възбрана на имуществото на длъжника в хода на изпълнителното производство. Ето защо в производство по чл. 75 ЗС , когато „нарушеното владение“ е извършено чрез действията на съдебен изпълнител меродавният момент, към който следва да се цени несеквестируемостта на конкретно имуществото на длъжника, по отношение на което е насочено принудителното изпълнение, е моментът на налагане на възбраната. /така изрично решение №125 от 04.11.2015 г. по гр.д. №5502/2013 г. на ВКС, ІІ г.о/ В процесния случай по делото категорично се установява, че към момента на налагане на възбраната-02.12.2020 г. процесния недвижим имот – СОС с идентификатор 56784.506.1400.1.28, собственост на ищцата-длъжник, е ателие, тоест същият не е жилище, респективно по отношение на процесния имот не важи забраната по чл. 444, т.7 ГПК. Моментът на въвода във владение като действие по принудителното изпълнението не може да се приеме за меродавен за тази преценка, тъй като ефектът на вписването на наложената възбрана, е проявен. Предвид това всички доводи, възражения и оспорвания на ищцата, обосноващи, че е налице промяна на предназначението на процесния имот от ателие на жилище, са неотносими и не следва да бъдат обсъждани и разглеждания от съда в настоящото производство. Въз основа на гореизложеното, безпредметно е и не може да се обсъжда по делото по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК законосъобразността на посочения административен акт - Разрешение за промяна на предназначението № 31/01.12.2022 г., издадено от гл. архитект на район „Северен“, Община Пловдив. Следователно, процесният недвижим имот е секвестируем и върху него може да бъде насочено принудително изпълнение от съдебния изпълнител. Въззивният съд намира за необходимо да посочи изрично, че разпоредбата на чл. 444 ГПК следва да гарантира както ефективната защита на всеки длъжник, така и гарантира правото на кредитора за ефективната реализация и събиране чрез предприетото принудителното изпълнение на безспорни, ликвидни и изискуеми вземания. Правната норма се базира на симетрията при гарантиране на взаимно признати права на страните кредитор/ взискател/ и длъжник в рамките на изпълнителното производство. В тази връзка, следва да се посочи във връзка с представените по делото решения на ОС-Пловдив - Решение № 212/20.02.2023 г. по в. гр. д. № 3163/2022 г. и Решение № 447/06.04.2023 г. по в. гр. д. № 603/2023 г., постановени в производства по чл. 435 ГПК следното. Производството по чл. 435 и сл. ГПК по своя характер е контролно – отменително, а постановеното в него решение не формира сила на пресъдено нещо по материалноправен спор; то не се ползва със сила на пресъдено нещо относно изпълняемото право и не е в състояние да формира сила на пресъдено нещо по законосъобразността на процесуалната дейност на изпълнителния орган, която да бъде съобразена в спорове, в които се третира същия процесуален въпрос. Предвид това настоящия съдебен състав намира, че следва да преценява законосъобразността на въвода към момента на извършването му, доколкото това е от значение за упражняване на владелческата защита. По делото се установява, че въводът във владение е извършен въз основа на влязло в законна сила постановление за възлагане. По изпълнителното дело се съдържа протокол за уведомяване/съобщаване на съобщение до страна/участник в изп. производство /л. 461, том II от изп. дело/, от който се установява, че на 23.12.2022 г. в 10:52 часа призовкарят към ЧСИ е извършил посещение на следните адреси: 1) гр. Пловдив, ул. „•••; 2) с. Д., общ. К., ул. •••, с оглед връчване на съобщение за изготвено постановление за възлагане, като длъжникът – ищцата М. Т. не е била намерена на адреса. В протокола е вписано от призовкаря, че длъжникът е бил уведомен по телефона за съдържанието на съобщението, като същото отбелязване е направено и в самото съобщение /л. 462-гръб, том II от изп. дело/. Видно от уведомления /л. 461- 1 и л. 461-2, том II от изп. дело/ на 23.12.2022 г. на входната врата на ателието в гр. Пловдив, ул. „•••, както и на адреса: с. Д., общ. К., ул. ••• (вписан като постоянен и настоящ адрес съгл. справка л.470), призовкарят е залепил уведомление за изготвено съобщение с указания за получаването му в 14-дневен срок в кантората на ЧСИ. Предвид това съдът приема, че ЧСИ Н. е предприела всички възможни действия за връчване на съобщението на длъжницата. Още на 23.12.2022 г. от проведения телефонен разговор длъжницата е разбрала, че е издадено процесното постановление за възлагане и е могла да го получи лично в кантората. На следващо място съдът приема, че на всички възможни адреси, които длъжницата декларира по делото, ЧСИ Н. е правила опити да връчи съобщението за изготвеното постановление, като в изпълнение на процедурата по чл. 47 ГПК са поставени уведомления. С оглед на гореизложеното следва да се приеме, че на осн. чл. 47, ал. 5 от ГПК при наличието на редовно залепено уведомление на посочения постоянен и настоящ адрес- с. Д., общ. К., ул. ••• и събрани данни от съсед-г-жа П., че лицето не живее на адреса, обективирани в протокол на л. 509, книжата, които са били оставени в канцеларията на ЧСИ (съобщението за изготвено постановление за възлагане), се считат за редовно връчени с изтичането на указания в уведомлението 2-седмичен срок, считано от 23.12.2022 г. /петък/ - т. е. изтекъл на 06.01.2023 г. /петък/. От следващия ден - 07.01.2023 г. е започнал да тече указаният в самото Постановление за възлагане 2-седмичен срок за неговото обжалване пред ОС-Пловдив, който е изтекъл на 23.01.2023 г. (понеделник)-първи присъствен ден. При това положение подадената жалба от длъжница против Постановлението за възлагане на 30.01.2023 г. пред ОС- Пловдив се явява подадена извън срока по чл. 436, ал. 1 от ГПК, респективно към момента на извършване на въвода във владение – 17.02.2023 г. процесното постановление за възлагане е било влязло в законна сила. Съгласно практиката на ВКС /обобщена в Определение № 1737 от 10.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2365/2023 г., I г. о., ГК/, при предявен иск по чл. 75 ЗС, вр. чл. 358 ГПК, трябва да се провери законосъобразността на извършения от съдебния изпълнител въвод във владение по чл. 498 ГПК. Проверката, която съдът извършва в това производство, е ограничена. Съдът не може да проверява законосъобразността на действията на съдебния изпълнител до момента на извършване на публичната продан. С влизане в сила на постановлението за възлагане публичната продан се стабилизира и при предявен иск по чл. 75 ЗС законосъобразността на извършения по реда на чл. 498 ГПК, на основание влязлото в сила възлагателно постановление, въвод във владение би могла да се преценява на ограничен брой основания: дали имотът не е възложен на привиден кредитор (в която хипотеза възлагането не би произвело вещен прехвърлителен ефект - т. 1 на ТР № 4 от 11.03.2019 г. на ВКС по т. д. № 4/2017 г., ОСГТК, и би била налице липса на основание за съдебния изпълнител да извърши въвод на купувача във владение на продадения имот) – по делото не се твърди и не се установява имотът да е възложен на привиден кредитор; дали публичната продан не е недействителна на някое от основанията по чл. 496, ал. 3 ГПК – поради допуснато нарушение на чл. 490 ГПК или поради невнасяне на цената- по делото не се установява извършване на нарушение по чл. 490 ГПК, а също така не се и твърди невнасяне на цената, нито е спорно между страните, че цената е внесена. Преценка за законосъобразност на извършения от съдебния изпълнител, по реда на чл. 498 ГПК, въвод във владение, на други основания, не би могла да се извършва в исково производство по чл. 75 ЗС. Ако имотът не е възложен на привиден кредитор и публичната продан не е недействителна на някое от посочените основания, то с влизане в сила на постановлението за възлагане купувачът придобива всички права, които длъжникът е имал върху имота – чл. 496, ал. 2 ГПК. След като е станал собственик на възложения имот, той има и правомощието владение и не може да бъде отстранен от същия с владелческите искове по чл. 75 и чл. 76 ЗС. В този смисъл са определение № 60244 от 04.06.2021 г. по гр. д. № 1374/2021 г. на ВКС, 1 г. о., определение № 28 от 23.01.2012 г. по ч. гр. д. № 497/2011 г. на ВКС, 1 г. о. и др. В конкретния случай не се доказаха посочените по-горе нарушения, предвид което въззивният съд намира, че „нареждането“ по смисъла на чл. 358 ГПК на ЧСИ П. Н. за отнемане на владението на ищцата по отношение на процесния имот е законосъобразно, респективно не е налице нарушение на владението по чл. 75 ЗС. Предвид това предявеният иск по чл. 75 ЗС срещу ответника Д. М. К., с ЕГН •••••••••• – въведеният във владение купувач от публичната продан е неоснователен, тъй като същият е въведен законосъобразно във владение, противно на поддържаното във въззивната жалба. Неоснователен е и предявеният иск по чл. 75 ЗС и срещу ответниците Й. С. Д. и М. П. Д., които нито са нарушили владението на ищцата, нито са фактически продължители на нарушено владение-поддържащи неправомерно отнемане. Следва да се посочи също така по отношение на тези двама ответници Д.и, че същите са добросъвестни. Те са придобили владението на имота като ползватели по силата на правна сделка от праводателя Д. К.-лице, което се намира в имота, а не от ЧСИ Н.. Предвид това не могат да бъдат споделени изложените във въззивната жалба доводи, че Д.и не са добросъвестни и че поддържат нарушено владение. С оглед на така изложените съображения въззивната жалба се намери за неоснователна. Първоинстанционният съд е достигнал до същия краен правен резултат, поради което обжалваното решение следва да се потвърди като правилно. По разноските: С оглед изхода на спора в настоящата съдебна инстанция в полза на въззиваемите – ответници на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да се присъдят разноски, които надлежно се претендират. Въззиваемият Д. К. претендира направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 4000 лева/2045,17 евро/, съгласно списък на разноските по чл. 80 ГПК. Представен е договор за правна защита и съдействие на л.38, сключен между К. и адвокат Н. К., с който е договорено адвокатско възнаграждения от 4000 лв. за процесуално представителство по настоящото дело, като същите са заплатени по банков път на 24.11.2025 г. видно от представеното на л.39 преводно нареждане. Въззиваемият Й. Д. претендира направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3000 лева/1533,87 евро/, съгласно списък на разноските по чл. 80 ГПК. Представен е договор за правна защита и съдействие на л.41, сключен между Д. и адвокат И. Б., с който е договорено адвокатско възнаграждения от 3000 лв. за процесуално представителство по настоящото дело, като същите са заплатени в брой, като вписването в договора за извършеното плащане е достатъчно и има характера на разписка /т. 1 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС/. По изложените съображения, Пловдивският окръжен съд