Решение № 2009 от 7.6.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 518/2026 г.

Производството е по реда на чл. 59 и следващите от ЗАНН.

Образувано е по жалба на О. В. М., ЕГН ••••••••••, депозирана чрез адв. Л. К. – САК, срещу Наказателно постановление № 865772-

F859500/05.12.2025 г., издадено от заместник директор на ТД на НАП – София, с което на основание чл. 80а, ал. 1 от Закона за данъците върху доходите на физическите лица /ЗДДФЛ/ на жалбоподателя е наложено административно наказание "имуществена санкция" в размер на 15300,00 лева за извършено нарушение на чл. 50, ал. 1, т. 5 от ЗДДФЛ.

В жалбата се релевират доводи в подкрепа на обстоятелството, че атакуваното наказателно постановление е незаконосъобразно и неправилно поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и поради несъответствие с целта на закона. Конкретно се поддържа, че с оспорваното наказателно постановление на жалбоподателя е наложена имуществена санкция при положение, че същият е физическо лице, а не е юридическо лице или едноличен търговец, като с неправилното определяне вида на наказанието е допуснато грубо нарушение на материалния закон, доколкото административнонаказващият орган не е съобразил правния статус на санкционираното лице. Акцентира се, че в случая нито в АУАН, нито в наказателното постановление административнонаказващият орган не е посочил дата на извършване на процесното нарушение, като по този начин е нарушил разпоредбите на чл. 42, т. 3 и чл. 57, ал. 1, т. 5 от ЗАНН. На следващо място се сочи, че в съставения АУАН е посочен свидетел, който не е положил подпис върху акта, като по този начин не е спазено изискването на чл. 40, ал. 1 от ЗАНН.

Отделно от изложеното се поддържа, че наказващият орган е приложил неправилно закона, тъй като наложеното наказание е явно несправедливо и несъобразено с материалния закон поради наличие на хипотезата на чл. 28 от ЗАНН.

По изложените съображения се релевира искане към съда за отмяна на наказателното постановление изцяло.

В проведеното по делото съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, не се явява и не изпраща процесуален представител.

В проведеното по делото съдебно заседание въззиваемата страна, редовно призована, се представлява от юрк.К., с доказателства по делото за надлежно учредена представителна власт. В дадения ход по същество процесуалният представител поддържа становище за законосъобразност на атакуваното наказателно постановление и моли същото да бъде потвърдено. Претендират се разноски за юрисконсултско възнаграждение в производството.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, доводите на страните и извърши служебна проверка на развитието на административнонаказателното производство, намира за установено от фактическа страна следното:

На 14.10.2025 г. в ТД на НАП София, офис „Кюстендил“ от страна на служители на НАП, в това число свидетелят Е., заемаща длъжността „инспектор по приходите“ в ТД на НАП – София, офис „Кюстендил“, била извършена проверка на представени документи по електронен път от жалбоподателя О. В. М., във връзка с извършвана насрещна проверка, възложена на основание Резолюция № П-22221525189421-0РП-001/10.10.2025 г.

В хода на проверката било установено, че жалбоподателят О. В. М. бил предоставил парични заеми на С. В. М. с ЕГН •••••••••• през 2024 г., както следва:

• договор за паричен заем, сключен на 17.10.2024 г. с О. М. /брат/ в качеството му на „заемодател“ за сумата от 9 000,00 лв. със срок на погасяване до 31.12.2026 г.

• договор за паричен заем, сключен на 16.09.2024 г. с О. М. /брат/ в качеството му на „заемодател“ за сумата от 9 000,00 лв. със срок на погасяване до 31.12.2026 г.

• договор за паричен заем, сключен на 13.08.2024 г. с О. М. /брат/ в качеството му на „заемодател“ за сумата от 9 000,00 лв. със срок на погасяване до 31.12.2026 г.

• договор за паричен заем, сключен на 25.07.2024 г. с О. М. /брат/ в качеството му на „заемодател“ за сумата от 9 000,00 лв. със срок на погасяване до 31.12.2026 г.

• договор за паричен заем, сключен на 11.07.2024 г. с О. М. /брат/ в качеството му на „заемодател“ за сумата от 9 000,00 лв. със срок на погасяване до 31.12.2026 г.

• договор за паричен заем, сключен на 19.06.2024 г. с О. М. /брат/ в качеството му на „заемодател“ за сумата от 9 000,00 лв. със срок на погасяване до 31.12.2026 г.

• договор за паричен заем, сключен на 03.06.2024 г. с О. М. /брат/ в качеството му на „заемодател“ за сумата от 9 000,00 лв. със срок на погасяване до 31.12.2026 г.

• договор за паричен заем, сключен на 28.05.2024 г. с О. М. /брат/ в качеството му на „заемодател“ за сумата от 9 000,00 лв. със срок на погасяване до 31.12.2026 г.

• договор за паричен заем, сключен на 02.05.2024 г. с О. М. /брат/ в качеството му на „заемодател“ за сумата от 9 000,00 лв. със срок на погасяване до 31.12.2026 г.

• договор за паричен заем, сключен на 15.04.2024 г. с О. М. /брат/ в качеството му на „заемодател“ за сумата от 9 000,00 лв. със срок на погасяване до 31.12.2026 г.

• договор за паричен заем, сключен на 05.04.2024 г. с О. М. /брат/ в качеството му на „заемодател“ за сумата от 9 000,00 лв. със срок на погасяване до 31.12.2026 г.

• договор за паричен заем, сключен на 18.03.2024 г. с О. М. /брат/ в качеството му на „заемодател“ за сумата от 9 000,00 лв. със срок на погасяване до 31.12.2026 г.

• договор за паричен заем, сключен на 07.03.2024 г. с О. М. /брат/ в качеството му на „заемодател“ за сумата от 9 000,00 лв. със срок на погасяване до 31.12.2026 г.

• договор за паричен заем, сключен на 23.02.2024 г. с О. М. /брат/ в качеството му на „заемодател“ за сумата от 9 000,00 лв. със срок на погасяване до 31.12.2026 г.

• договор за паричен заем, сключен на 08.02.2024 г. с О. М. /брат/ в качеството му на „заемодател“ за сумата от 9 000,00 лв. със срок на погасяване до 31.12.2026 г.

• договор за паричен заем, сключен на 23.01.2024 г. с О. М. /брат/ в качеството му на „заемодател“ за сумата от 9 000,00 лв. със срок на погасяване до 31.12.2026 г.

• договор за паричен заем, сключен на 15.01.2024 г. с О. М. /брат/ в качеството му на „заемодател“ за сумата от 9 000,00 лв. със срок на погасяване до 31.12.2026 г.

За всички горепосочени договори за заем от страна на жалбоподателя били представени на проверяващите служители на НАП приемо-предавателни протоколи, като О. В. М. декларирал, че сумата на заемните средства в общ размер на 153 000,00 лева била предоставена в брой и към момента на проверката заемите не били погасени от страна на С. В. М., тъй като срокът за връщането им бил 31.12.2026 г.

При извършена справка с ИС на НАП било установено, че от страна на заемодателят О. В. М. била подадена ГДД по чл. 50, ал. 1 от ЗДДФЛ за 2024 г., приета с генериран от информационната система на НАП входящ № 2100И0182692/30.04.2025 г., но в същата предоставените на С. В. М. през 2024 г. заемни средства, надвишаващи 10000 лева, не били декларирани в приложение № 11, където следвало да бъде отразена сумата на непогасената част от предоставените заеми.

Предвид констатациите от проверката, свидетелят Е., заемаща длъжността „инспектор по приходите“ в ТД на НАП, офис „Кюстендил“, съставила акт за установяване на административно нарушение (АУАН) № F859500/12.11.2025 г. срещу О. В. М., ЕГН •••••••••• за извършено нарушение на чл. 50, ал. 1, т. 5 от ЗДДФЛ.

Актът бил съставен в отсъствието на въззивника и връчен на същия срещу подпис на 13.11.2025 г.

В срока по чл. 44, ал. 1 ЗАНН не били депозирани конкретни писмени възражения срещу констатациите в АУАН.

Въз основа на АУАН било издадено и атакуваното Наказателно постановление № 865772-F859500/05.12.2025 г., издадено от заместник директор на ТД на НАП – София, с което на основание чл. 80а, ал. 1 от Закона за данъците върху доходите на физическите лица /ЗДДФЛ/ на жалбоподателя е наложено административно наказание "имуществена санкция" в размер на 15300,00 лева за извършено нарушение на чл. 50, ал. 1, т. 5 от ЗДДФЛ.

Изложената фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на събраните по делото писмени доказателства, приобщени към доказателствения материал по реда на чл. 283 от НПК вр. чл. 84 от ЗАНН; както и гласните доказателствени средства – показанията на свидетеля – актосъставител Е..

Съдът кредитира цитираната доказателствена съвкупност, доколкото същата е еднопосочна, а и между страните няма спор по отношение на правнорелевантните факти, като е налице спор относно приложимото право.

От показанията на св. Е. се установяват обстоятелствата по извършената проверка, направените фактически констатации и съставянето на АУАН. Съдът извърши внимателна преценка на тези гласни доказателствени средства като намери, че същите са обективни, логични и поначало непротиворечиви, от тях се установяват констатираните обстоятелства при проверката, твърдяното нарушение с неговите фактически характеристики, както и обстоятелствата по съставянето на АУАН. Показанията на свидетеля Е. А. представляват пряк източник на доказателствена информация, доколкото същата като актосъставител е възприела възпроизведените от нея в административнонаказателното производство фактически обстоятелства, като съдът се довери на показанията й и ги кредитира изцяло.

Приобщените към доказателствените материали писмени доказателства са относими към случая, като същите спомагат за цялостно и пълно изясняване на обстоятелствата по процесния случай, включително и за проверка на гласните доказателства по делото, и затова съдът постави същите в основата на доказателствените си изводи.

Въз основа на така възприетата фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Жалбата е процесуално допустима. Същата е подадена в срока по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН, от процесуално легитимирано лице и е насочена срещу административнонаказателен акт, подлежащ на въззивен съдебен контрол.

Съгласно разпоредбата на чл. 63, ал. 1 от ЗАНН в това производство районният съд следва да извърши цялостна проверка на законността на обжалваното наказателно постановление, т.е. дали правилно е приложен както процесуалният, така и материалният закон, независимо от основанията, посочени от жалбоподателя – арг. от чл. 314, ал. 1 от НПК, вр. чл. 84 от ЗАНН.

На първо място настоящият съдебен състав намира, че както актът за установяване на административно нарушение, така и наказателното постановление са издадени от компетентни държавни органи, в рамките на предоставените им правомощия, като са спазени изискванията за материална и местна компетентност. Съобразно нормата на чл. 85, ал. 1 от ЗДДФЛ нарушенията на цитирания закон се установяват с акт на орган по приходите. Според чл. 7, ал. 1, т. 4 от Закона за Националната агенция за приходите (ЗНАП) орган по приходите е и служителят, заемащ длъжност "инспектор по приходите", с оглед на което свидетелят Е., заемаща именно такава длъжност е била компетентна да състави процесния АУАН. От т. 1. 2 на заповед № З-ЦУ- 30-875/23.06.2025 г. е видно, че изпълнителният директор на НАП е делегирал правомощията си да издава наказателни постановления за нарушения на чл. 80а от ЗДДФЛ и на териториалните директори на НАП и техните заместници, а процесното НП е издадено от заместник директор на ТД на НАП.

Същевременно, АУАН и НП са издадени при съблюдаване на визираните в разпоредбата на чл. 34, ал. 1 и ал. 3 ЗАНН давностни срокове и са връчени надлежно на санкционираното лице.

От доказателствата по делото безпротиворечиво се установява, че жалбоподателят О. В. М. не е изпълнил задължението си в срока по чл. 53, ал. 1 от ЗДДФЛ до 30.04.2025 г. вкл., да подаде ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ, в която да декларира непогасената към 31.12.2024 г. част от предоставени на С. В. М. парични заеми, която част надхвърля 10000 лева, респективно е осъществил от обективна страна състава на нарушението по чл. 50, ал. 1, т. 5, б. "а" от ЗДДФЛ.

Нарушението е извършено умишлено с пряк умисъл – жалбоподателят е съзнавал, че е предоставил на друго физическо лице паричен заем, съзнавал е, че последният не е извършвал плащания за погасяване на главницата, тоест че към 31.12.2024 г. непогасената част от предоставения заем надхвърля 10000 лева и не е декларирал това обстоятелство в законоустановения срок.

Въпреки тези констатации обаче съдът счита, че наказателното постановление следва да бъде отменено поради съществени процесуални нарушения, изразяващи се в липса на определяне на датата на нарушението от страна на наказващия орган и неправилно индивидуализиране на наложената санкция.

На първо място, от прочита на АУАН и НП се установява, че същите не съдържат посочване на датата на нарушението /в противовес на изискванията на чл. 42, ал. 1, т. 3 и чл. 57, ал. 1, т. 5 от ЗАНН/. Действително, съдебната практика приема, че такова процесуално нарушение, а именно липса на експлицитно посочване на датата на нарушенията не е от категорията на съществените, но само и единствено ако е възможно от начина на формулиране на нарушението да се изведе датата, на което се твърди то да е осъществено. В процесния случай обаче, това не е така.

В конкретния случай и в противоречие с чл. 42, т. 3 ЗАНН и с чл. 57, ал. 1, т. 5 от ЗАНН в процесните АУАН и НП изобщо не е посочена дата на извършване на нарушението (с оглед посочената в закона крайна дата, на която жалбоподателят е можел да изпълни правомерно – 30.04.2025 г.). В случая АНО твърди да е налице административно нарушение, което се осъществява чрез бездействие. Макар и да има продължителен характер, поради своето естество, нарушението чрез бездействие има начален и краен момент. В конкретния случай осъществяването на нарушението чрез бездействие е започнало на деня, следващ този, на който изтича срокът за изпълнение. Този ден е следвало да бъде посочен в АУАН и в НП като дата на начало на извършване на нарушението. Съгласно приетото от съда това е датата 01.05.2025 г. Обстоятелството, че последният ден, в който жалбоподателят е могъл законосъобразно да изпълни, е бил присъствен – 30.04.2025 г. (сряда), обуславя като дата на нарушението деня, следващ посочения краен срок. Ето защо нарушението е следвало да се счита за извършено на 01.05.2025 г. – първия ден след изтичането на срока, в който въззивникът е можело законосъобразно да изпълни задължението си, какъвто ден изобщо не е посочен от административнонаказващия орган и в каквато връзка са и възраженията на жалбоподателя.

Административното нарушение, предмет на НП, се изразява в неизпълнение на скрепено със срок законово задължение и се осъществява чрез бездействие. Датата на извършване на нарушението е датата, следваща последния ден от срока за изпълнение на задължението (датата, на която е можело правомерно да се изпълни). Нарушението е извършено в първия ден след изтичането на срока и създава трайно противоправно състояние /продължено нарушение/. В случая, продълженото нарушение е извършено юридически на конкретна дата – датата след изтичането на законовия срок, в който е следвало да се подаде годишната данъчна декларация по Закона за данъците върху доходите на физическите лица /ЗДДФЛ/. Касае се за нарушение, чието изпълнително деяние е под формата на бездействие и същото следва да се характеризира с начален момент – денят след срока за изпълнение на задължението до краен такъв, в който нарушението е довършено или констатирано.

От това, че нарушението е продължено не следва обаче, че датата на нарушението не е съществена част от административнонаказателното обвинение. Затова тук следва да се посочи първо, че чл. 53, ал. 2 ЗАНН касае само нередовност в АУАН, но не и в НП. Второ, датата на нарушението не е сред нередовностите, които могат да бъдат надлежно преодолени чрез правилото на чл. 53, ал. 2 ЗАНН. Следователно, липсата на посочване на датата на извършване на нарушението в НП е в нарушение на изискванията чл. 57, ал. 1, т. 5 ЗАНН.

Процесуалният пропуск е съществен, защото в хода на съдебното следствие не могат да се установяват факти, с които да се допълва, коригира или конкретизира административнонаказателното обвинение, а посоченият реквизит – „дата на нарушението“ е съществен такъв, респективно следва да бъде изрично посочен, а не да бъде извличан от доказателствата по делото, или пък да е просто „определяем“. Касае се за правораздавателна административнонаказателна дейност, която е изцяло подчинена на ЗАНН, а за неуредените случаи – на НК и НПК (на основание препращащите норми на чл. 11 и чл. 84 ЗАНН). Допуснатият порок несъмнено нарушава правото на защита на санкционираното лице да разбере административнонаказателното обвинение, респ. води до невъзможност да се определи по недвусмислен начин предметът на доказване /чл. 102 от НПК, вр. чл. 84 от ЗАНН/, което е в правомощията единствено на административнонаказващия орган.

Съобразно гореизложеното, в административнонаказателното производство е било допуснато съществено процесуално нарушение от категорията на абсолютните, което е неотстранимо и на това основание атакуваното наказателно постановление подлежи на отмяна /в този смисъл Решение № 1698 от 9.03.2020 г. на АдмС - София по адм.д. № 141/2020 г., Решение № 7699 от 9.12.2015 г. на АдмС - София по адм. д. № 9008/2015 г., Решение № 2922 от 28.04.2016 г. на АдмС - София по адм. д. № 12447/2015 г., Решение № 3614 от 04.06.2021 г. по к. а. н. д. 3327/2021 по описа на АССГ 11- ти касационен състав и други/. Неспазването на чл. 57, ал. 1, т. 5 ЗАНН е винаги съществено нарушение, доколкото води до ограничаване правото на защита на наказаното лице, а също така прави невъзможно упражняването на съдебен контрол за законосъобразност на обжалваното наказателно постановление.

На следващо място, с атакуваното наказателно постановление е наложено административно наказание „имуществена санкция“ в размер на 15300,00 лв. на физическо лице на основание чл. 80а, ал. 1 от ЗДДФЛ. Съгласно императивната разпоредба на този текст, за физическо лице, което, като е задължено, не декларира или невярно декларира информацията по чл. 50, ал. 1, т. 5, се наказва с глоба в размер 10 на сто от недекларираните суми. Нарушаването на правилата за определяне на вида на наказанието представлява съществено процесуално нарушение, което не може да бъде санирано и води до незаконосъобразност на акта. Като е наложил имуществена санкция на физическо лице, административнонаказващият орган е приложил неправилно материалния закон, което е самостоятелно основание за отмяна на наказателното постановление.

Отделно от това, нормата на чл. 50, ал. 1, т. 5 от ЗДДФЛ съдържа пет различни хипотези, като в случая административнонаказващият орган не е посочил конкретно за коя от всички се ангажира административнонаказателната отговорност на въззивника.

В конкретния случай, констатираните процесуални нарушения са толкова съществени, че не могат да бъдат преодолени. Те засягат фундаментални елементи от административнонаказателното производство, които са сред задължителни реквизити на наказателното постановление. Липсата на яснота по тези въпроси представлява несъмнено основание за отмяна на наказателното постановление като незаконосъобразно.

Ето защо, обжалваното наказателно постановление следва да бъде отменено на посочените основания, като обсъждането на останалите въпроси и доводи, релевирани от страните, които иначе биха се явили релевантни за делото, се явява безпредметно.

Така мотивиран и на основание чл. 63, ал. 2, т. 1 ЗАНН, съдът