Решение № 87 от 8.1.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 14415/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК. С решение № 20089905 от 08.05.2023 г. по гр.д. № 47115/2018 г. Софийски районен съд, 161 състав осъдил на основание чл. 45 ЗЗД Б. Г. А., ЕГН ••••••••••, да заплати на К. К. К., ЕГН ••••••••••, сумата 1 лев, със законната лихва от 18.07.2018 г. до окончателното плащане - обезщетение за неимуществени вреди от деликт - клевета спрямо ищеца във фейсбук пост на ответната страна от 29.06.2018 г. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата е осъдена да заплати на ищеца сумата 350 лева - разноски по делото. Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответницата Б. Г. А., която го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Необосновано съдът приел, че с изречението от своя фейсбук пост (, , За да се появи един господин К. - да оплюе тях и техните читатели, да ги отрече, все едно ги няма, да ги назове овце“) ответницата била разпространила до неограничен кръг лица клеветническо твърдение, засягащо честта, доброто име и достойнството на ищеца. Буквалисткият подход при изграждане на мотивите в съдебното решение свел съпоставката между текстовете на К. и А. само до думата „овце” и начина, по който тя била въведена в единия текст, съответно интерпретирана в другия. Като приел, че ищецът бил използвал тази дума като метафора за произведенията на писателя Г., а ответницата била разчела същата дума като метафора за читателите на същия писател, съдьт прибързано заключил, че погрешното тьлкуване на думата било довело до клеветническо твърдение, засегнало доброто име на ищеца. Съдът не съобразил и че дори да е допуснато погрешно тьлкуване на една метафора, то не можело да се превърне в основание за ангажиране на юридическа отговорност, тъй като анализът на памфлета от ответницата попадал под закрилата на цитирания от районния съд текст на чл. 54, ал. 2 КРБ, според който свободата на художественото, научното и техническото творчество се признава и гарантира от закона. В своя фейсбук пост ответницата само изразила лично мнение за недопустимия начин, по който ищецът е коментирал писателя Г., неговите творби и читатели, но не си позволила да изкаже обидни квалификации, насочени към личността на ищеца, нито неверни позорящи ищеца твърдения, т.е. в случая не било налице противоправно поведение на ищцата, което да е в разрез със забраната по чл. 39, ал. 2 КРБ. Ищецът не доказал и да е понесъл вреди. Единственото твърдение в исковата молба било, че бил принуден да отговаря на въпроси за отношението му към читателите и да търпи критики за нещо, което не бил извършил. Това твърдение не било подкрепено с никакви доказателства. Единственият ангажиран от ищеца свидетел заявил, че когато прочел текста на А., К. бил изпаднал в недоумение. В разрез с правната норма на чл. 45 ЗЗД районният съдия счел, че вредата се предполага с факта на самото деяние, както и че „доброто име”, което ищецът се домогвал да отстоява, се презумира, а не подлежи на доказване наред с всички останали твърдения. Самият ищец не ангажирал никакви доказателства за установяване наличие на добро име, което твърдял да е засегнато от неточна интерпретация на ответницата, нито как то е било накърнено. Съдът не отчел и че от доказателствата по делото се установило, че ищецът сам отричал всякаква възможност да понесе вреда по конкретно описания в исковата му молба механизъм – чрез пост във фейсбук. Това било видно от интервюто му от 04.07.2018 г., което прокламирало неговата изначална неуязвимост спрямо информацията, разпространявана чрез фейсбук, пред който бил си сложил „карантинна бариера”, защото там, „вместо сериозни разговори по наболели проблеми в специализирани издания, доколкото ги има, тия проблеми се разглеждат във... фейсбук на ниво „тлака в Алтъново”. В подкрепа на тези ищцови самопризнания било и свидетелското показание на Л. Д., че К. К. няма личен фейсбук профил. Ако ищецът напълно игнорирал медията, в която ответницата изразила мнение за неговия текст, то сам отричал дори теоретичната възможност да понесе вреди, произлизащи от изявление, разпространено чрез тази медия. Ответницата не била причинила на ищеца каквато и да е вреда, защото в нито едно от нейните изречения не се съдържала нито клевета, нито обида. В своя фейсбук пост тя изразила съжаление, горест и срам вместо автора на съчинението „Буколика за Господин Г.”, водейки се от крехката надежда, че така би могла да предизвика у него опомняне и пренасочване на творческата енергия към по-достойни и възвисяващи и читателя, и писателя жанрове. Моли съда да отмени атакуваното решение и вместо това да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск. Претендира разноски за двете инстанции, вкл. присъждане на адвокатско възнаграждение на пълномощника й на основание чл. 38 ЗА. Въззиваемата страна К. К. К. не е депозирал отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК. В открито съдебно заседание на 25.09.2024 г. чрез пълномощник оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Не претендира разноски за въззивното производство. Съображения излага в писмена защита от 03.10.2024 г. Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира следното: С исковата молба съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за сумата 1 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – засягане на честта и доброто име на ищеца в резултат обидни и клеветнически твърдения на ответницата в неин фейсбук пост от 29.06.2018 г., озаглавен „Докога интриги?“, в който се казвало: „За да се появи един господин К. – да оплюе тях и техните читатели, да ги отрече, все едно ги няма, да ги назове овце“; „Той не пише за „Всичките наши тела“, той пише, за да покаже себе си и да обиди лично“. Постът бил по повод памфлет на ищеца, публикуван на 27.06.2018 г. в електронното издание „ЛитерНет“, изразяващ отношението на ищеца към писателя Г. Г. и неговата последна книга. Претендирана е и законната лихва върху главницата от завеждане на исковата молба в съда на 18.07.2018 г. до окончателното плащане. С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответницата е оспорила предявения иск по основание. Оспорила е твърденията на ищеца, че е отправила обиди или клевети към него с поста си от 29.06.2018 г., в текста й изобщо отсъствали обидни и клеветнически изрази. Не искала да обиди ищеца и написаното от нея било в резултат на мнението, което изградила от неговите изказвания по адрес на Г. Г., читателите и самата нея. Написаните от нея фрази нямали обидно съдържание, нито били клевета спрямо ищеца и не било възможно чрез тях да му е причинена неимуществена вреда, а били само израз на нейното лично мнение въз основа на субективното й читателско възприемане на публикацията на ищеца. Искала е от съда да отхвърли иска. Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС). Обжалваното решение е валидно и допустимо. Въззивният съд намира, че при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата е правилно по следните съображения: От фактическа страна: Не е било спорно и по делото се установява, че на 27.06.2018 г. в електронното списание „ЛитерНет“ е публикуван памфлет с автор ищеца, озаглавен „Буколика за Господин Г.“. В него читателите на Г. Г. не са наричани „овце“. Авторът сравнява писателя с, , овчар, който се грижи много добре за стадото си“, , , осигурява му винаги най-тучната паша“, , , той дои постоянно овчиците си и след като продаде млякото (прясно и кисело), от останалото приготвя сирене и балкански кашкавал, които пласира също на добра цена“... “накрая ГГ събира барабонките, разпределя ги в найлонови торбички, етикетира ги и ги предлага на борсата за цвета...“ и пр. Текстът не може да обоснове извод, че стадото, за което говори авторът, са читателите на Г. Г.. В приетата разпечатка от фейсбук пост на ответницата от 29.06.2018 г., озаглавен „Докога интриги?“, се казва: „За да се появи един господин К. – да оплюе тях и техните читатели, да ги отрече, все едно ги няма, да ги назове овце“; „Той не пише за „Всичките наши тела“, той пише, за да покаже себе си и да обиди лично“. От показанията на свидетеля Л.Д. се установява: Познава ищеца от средата на 80-те години на миналия век, още тогава бил утвърден преводач. Ищецът бил човек с място в българската литература, компетентен, от когото свидетелят искал професионално мнение. Човек с точна преценка, голяма продуктивност като поет и преводач и изключително чувствителен човек. Ищецът реагирал много болезнено на поста на ответницата във фейсбук. Това изявление породило недоумение у него откъде тя съди за тези неща. Текстът наистина го разстроил. Текстът продължил да се разпространява в интернет, свидетелят не знае откъде ищецът е узнал за него, доколкото си спомня някой му го изпратил. Свидетелят М.П., син на ответницата, не установява относими за спора обстоятелства, поради което съдът не обсъжда показанията му. От правна страна: Съгласно чл. 45, ал. 1 ЗЗД, всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Предпоставките на деликтната отговорност са: противоправно деяние – действие или бездействие, вреда, причинна връзка между деянието и вредата, вина. В тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно доказване твърдяното противоправно деяние, настъпилата вреда и причинната връзка между деянието и вредата. Вината се предполага до доказване на противното, като в тежест на ответника е да обори установената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД презумпция. Предпоставките следва да са налице кумулативно. Съгласно практиката на ВКС (решение № 62/06.03.2012 г. по гр.д. № 1376/2011 г., ІV ГО, решение № 12/06.02.2013 г. по гр.д. № 449/2012 г., ІІІ ГО, решение № 204/12.06.2015 г. по гр.д. № 7046/2014 г., ІV ГО и др.), за да е обидно или клеветническо дадено изявление (или засягащо по някакъв друг начин честта, достойнството или доброто име на някого, дори и да не покрива състава на чл. 146 или 147 НК), респ. за да съставлява противоправно деяние по смисъла на чл. 45 ЗЗД, изявлението следва да визира определено физическо лице. Обидният (унизяващият) израз трябва да е насочен към това определено лице; разгласеното чрез изявлението позорно обстоятелство трябва да се отнася за него; това определено физическо лице следва да се сочи като извършител на приписаното му престъпление. Разпоредбата на чл. 39, ал. 1 от Конституцията на Република България прокламира правото на всеки да изрази мнение и свободно да го разпространи - писмено или устно, чрез звук или изображение. Ако това право не се използва, за да се увреди доброто име на другиго (ал. 2), изразяването и разпространяването на мнение не е противоправно. Поради това всякакви твърдения и оценки за дадена личност могат да се разпространяват свободно, ако не засягат честта и достойнството й. Ако са разпространени оценъчни съждения, те не подлежат на проверка за вярност - такива съждения съставляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност. 3а вярност могат да бъдат проверявани само фактическите твърдения, но не и оценката на фактите. Не е противоправно поведението при изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира или се предполага във връзка с обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие. Такива оценки не могат да ангажират отговорността на автора им за обезщетяване на причинени неимуществени вреди на адресата, ако не засягат достойнството на личността (т.е. ако не съставляват обида). Наличието на клеветнически твърдения се обосновава с разгласяването за другиго на конкретни обстоятелства, определени факти, които са позорни - неприемливи от гледна точка на общоприетите морални норми и предизвикващи еднозначна негативна оценка на обществото. Освен това те трябва и да са неистински, т.е. да не съществуват в обективната действителност. Неистинността на приписваните обстоятелства обаче има правно значение само ако те са обективно позорни. В случая, противно на поддържаното от въззивницата, в процесния фейсбук пост се съдържа клеветническо твърдение – че в памфлета си от 27.06.2018 г. К. бил нарекъл читателите на Г. Г. „овце“. Това изявление е невярно и същевременно позорящо ищеца. Пак противно на поддържаното в жалбата, от показанията на св. Д. се установява както доброто име на ищеца, така и претърпените от последния неимуществени вреди в пряка причинна връзка от поста на ответницата – ищецът реагирал на поста много болезнено, много се разстроил от него, недоумявал откъде ответницата е направила подобни съждения. С публикуването на поста във фейсбук профила на ответницата изявлението й е достигнало до неопределен брой читатели, като със съдържащото се в него клеветническо твърдение несъмнено е било накърнено доброто име и достойнството на ищеца. Дали ищецът има фейсбук профил и какво е мнението му за фейсбук е напълно ирелевантно за спора. Не е предмет на спора и дали в памфлета на ищеца се съдържат обиди за Г. Г., за издателите му или за читателите му. От значение за ангажиране отговорността на ответницата е обстоятелството, че същата е публикувала невярно и позорящо ищеца твърдение, което несъмнено съставлява противоправно поведение по смисъла на чл. 45 ЗЗД. Ако Г. Г., издателите му или негови читатели са се почувствали обидени от памфлета на К., те са могли да претендират обезщетение за вреди по съответния ред, но това не е основание за освобождаване на ответницата от отговорност за разпространеното от нея клеветническо твърдение. Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено. При този изход разноски на въззивницата не се следват, а от въззиваемия не се претендират, поради което разноски за настоящата инстанция не се присъждат. Така мотивиран, съдът