Решение № 290 от 29.12.2025 г. на Окръжен съд - Добрич по дело № 722/2025 г.

Производството по делото е образувано по реда на глава ХХ от ГПК по жалба рег.№17188/18.09.2025 год. на “ТУЗЛУШКА ГОРА“ ЕООД (в несъстоятелност), ЕИК 125548831 със седалище и адрес на управление гр.А., ул.“Тузлушки герой“ №60, представлявано от постоянния синдик Д. И. Г., от гр.В.Т., ул.••• срещу решение рег.№693 /04.08.2025 год. по гр.д.№ 20233230101782 по описа за 2023 год. на Районен съд Добрич, с което са отхвърлени предявените от дружеството срещу Т. Г. Г., ЕГН••••••••••, от гр.ДД., ул.•••, искове по чл.422, вр.чл.415, ал.2 ГПК, чл.21 и сл. от ЗДФИ и чл. 86 ал.1 от ЗЗД за установяване на вземания, произтичащи от Акт за начет № 11-04-23 от 23.11.2018 год. на Агенция за държавна финансова инспекция, а именно: сумата от 13 963.20 лева - главница, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението 24.10.2022 год. до окончателното изплащане на вземането; сумата от 5 997.19 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата от 13 963.20 лева за периода от 01.09.2014 год. до 23.11.2018 год.; сумата от 5 554.70 лева, представляваща обезщетение за забава върху сумата от 13 963.20 лева за периода от 24.11.2018 год. до 24.01.2022 год., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 127 от 04.11.2022 год., поправена с разпореждане № 21 от 10.01.2023 год. по ч.гр.д. № 20223510100355/2022 по описа на Районен съд – Омуртаг. С доводи за постановяване на обжалвания съдебен акт в противоречие с императивни правни норми се претендира отмяната му и уважаване на предявените от дружеството искове по чл.422, вр.чл.415, ал.2 ГПК, чл.21 и сл. от ЗДФИ и чл. 86 ал.1 от ЗЗД. При данни, че обжалвания съдебен акт е бил връчен на дата 03.09.2025 год., жалба рег.№17188/18.092025 год., изпратена по пощата на дата 16.09.2025 год. е подадена в срока по чл.259 ал.1 от ГПК, във връзка с чл.62 ал.2 от ГПК, от активно легитимирана страна и носител на правото да предяви въззивна жалба против постановеното решение, предвид разпоредените от последното негативни последици в правната му сфера чрез отхвърляне на исковата претенция и е процесуално допустима. Въззиваемата страна Т. Г. Г., от гр.ДД. счита, че обжалваното решение не страда от пороци и настоява подадената срещу него неоснователна жалба да не бъде уважавана. Обжалваното решение е постановено въз основа на искова молба рег.№ 12717/18.07.2023 год., с която след получено на дата 19.06.2023 год. разпореждане от заповедния съд с указания по чл.415 ал.1 т.1 от ГПК, кредитора в заповедно производство “ТУЗЛУШКА ГОРА“ ЕООД (в несъстоятелност), депозирал заявление рег.№ 1741/24.10.2022 год. е предявил искове по чл.422 от ГПК, във връзка с чл.415, ал.2 ГПК, във връзка с чл.21 ал.1 т.1 от ЗДФИ и чл. 86 ал.1 от ЗЗД за установяване съществуване на вземанията си за вреди, за които е издадена заповед № 127/04.11.2022 год. за изпълнение на парично задължение въз основана на документ по чл.417 т.9 от ГПК срещу длъжника Т. Г. Г., подал възражението по чл.414 от ГПК, но неподал в срока по чл.131 от ГПК отговор на исковата молба. Подадената въззивна жалба подлежи на разглеждане по същество в съответствие с уредените в чл.269 ГПК правомощия на настоящата инстанция. При служебната проверка на обжалвания съдебен акт не се установява, същият да страда от порок, сочещ на нищожност или недопустимост. Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентост, съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК, поради което е валидно. Правото на иск е надлежно упражнено в срока по чл.415 ал.4 от ГПК, а произнасянето на съда съответства на предявеното искане, поради което производството и решението са допустими. Решението е основано на фактите и обстоятелствата, които съдът е приел за установени след извършена в съответствие с изискванията на чл.12 и чл.235 ал.2 ГПК преценка на събраните по делото доказателства. С въззивната жалба не се оспорват фактическите констатации в първоинстанционното решение, поради което фактите по делото не подлежат на самостоятелно изследване от въззивният съд по въпросите, че със заповед от 19.02.2018 год. на директора на АДФИ е възложено на държавен финансов инспектор да извърши финансова инспекция на „Тузлушка гора“ ЕООД със задача: проверка относно спазване на Горскостопанския план за добив на дървесина от общинския горски фонд на Община А., както и нормативните актове, които уреждат дейността по изкупуването, продажбата и добИ.ето на дървесина от горския фонд за периода от 01.01.2013 год. до 04.04.2018 год.; че е бил съставен акт за начет № 11-04-23/23.11.2018 год., констатиращ причинена на дата 01.09.2014 год. на дружеството от ответника, негов управител вреда в размер на 13 963.20 лева, изразяваща се в заплащане на възнаграждение за услуга с трактор Универсал на обекти 285б, 285в, 282б и 282в на стойност 11 970 лв. без ДДС по фактура № 000000025/01.09.2014 год., която фактически не е извършена, чрез прихващане по споразумение от дата 01.09.2014 год. на задължение на ЕТ“Изгряващо слънце-2007 Г. М.“ към дружеството по фактура № 000000474/30.12.2013 год. за закупена дървесина на стойност 11 636 лв. без ДДС, респ.13963.20 лв., с ДДС; че установеното увреждане на дружеството при финансова инспекция, извършена по ЗДФИ, чийто констатации са вписани в акт за начет № 11-04-23/23.11.2018 год. е акт, съставен от държавен финансов инспектор при АДФИ, при спазване поставения предмет на проверката, редовен е от външна страна, съдържа необходимите реквизити, посочени в чл. 43, ал. 2 от ППЗДФИ, подкрепен е с доказателства относно съдържащите се в него констатации -чл. 22, ал. 2 от ЗДФИ и чл. 44, ал. 1 от ППЗДФИ и е бил редовно връчен; установената в чл. 22 ал. 5 ЗДФИ законна доказателствена сила на акта за начет, издаден от надлежен орган по вътрешен финансов одит по установения от закона ред, задължава съда да приеме, че установените в акта факти са се осъществили така, както са удостоверени - т.е., че констатациите са верни, а в хода на съдебното производство те не са били опровергани. С въззивната жалба не се оспорват и произтичащите от посочената фактическа установеност правни изводи на ДРС, че предявените установителни искове са по същество основателни, като дружеството възразява срещу извода на първоинстанционния съд за основателност на правопогасяващото възражение на длъжника, че в периода 01.09.2014 год.- 01.09.2024 год. е изтекла абсолютната десетгодишна давност, поради което ищецът не може да търси отговорност от ответника. Във въззивната жалба са наведени доводи за неправилност на първоинстанционното решение, поради което съобразно нормата на чл. 269 изр. второ ГПК, преценката на настоящия състав при постановяване на решението е ограничена до посоченото в нея, а именно може ли да бъде търсена имуществена отговорност на ответника. Спорни между страните са въпросите по приложението на разпоредбата на чл.27 ал.3 от ЗДФИ поради различното им виждане дали визирания в разпоредбата 10-годишен срок на абсолютна давност е приложим единствено в производството пред Агенцията за държавна финансова инспекция или и в случаите когато съдът е сезиран със спора с подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение и приложими ли са в съдебното производство общите правила за спиране и прекъсване на давността, по отношение на което не е предвиден института на абсолютната давност. Във връзка с точното приложение на разпоредбата на чл.27 ал.3 от ЗДФИ, при условията на чл.235 ал.3 от ГПК, следва да бъде съобразено, че вредата на дружеството е била причинена на дата 01.09.2014 год., констатирана с акт за начет № 11-04-23/23.11.2018 год., заявлението по чл.417 т.9 от ГПК е подадено на дата 24.10.2022 год., исковата молба е депозирана на дата 18.07.2023 год., а съдебното дирене пред ДРС е приключило на дата 16.05.2025 год.Имуществената отговорност, включително за лихвите, се погасява с изтичане на 5-годишна давност от деня на причиняването на вредата, а ако този ден не може да се установи - от деня на открИ.ето й -чл. 27, ал. 1 ЗДФИ. Касае се за особено правило относно началния момент, от който започва да тече установения давностен срок, различно от общите такива по чл. 114 ЗЗД. С разпоредбата на чл. 27 ал. 2 ЗДФИ е предвидено и едно допълнително основание за прекъсване на давността - съставяне на акта за начет, което е приложимо наред с общите по чл. 116 ЗЗД. Независимо от спирането на давността и прекъсването на давността, имуществена отговорност по този закон не се търси, ако са изтекли 10 години от причиняване на вредата-чл.27 ал.3 от ЗДФИ, т.е. уредената в ЗДФИ абсолютна погасителна давност се прилага за имуществената отговорност за вреди по финансов начет, ако вземането за тях не е реализирано в продължение на повече от десет години, като не се зачитат спиранията и прекъсванията по общия ЗЗД и специалния ЗДФИ, а позоваването на разпоредбата не е ограничено до срока за отговор на исковата молба. В случая началото на течение на давностния срок е датата на причиняване на вредата-01.09.2014 год., давността е прекъсната на дата 23.11.2018 год. със съставянето на акт за начет, прекъсната е и с предявяването на исковата молба - чл.116 б.“б“ от ЗЗД, считано от датата на подаване на заявлението 24.10.2022 год., тъй като съобразно разпоредбата на чл.422 ал.1 от ГПК, искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415 ал. 4 от ГПК и е спряла да тече докато трае съдебният процес относно вземането - чл.115 б.“ж“ от ЗЗД, но независимо от прекъсването и спирането на давността, срокът по чл.27 ал.3 от ГПК за реализиране на имуществената отговорност е изтекъл на дата 01.09.2024 год., преди приключване на настоящия спор с влязъл в сила съдебен акт.Изтичането на абсолютния давностен срок, установен от специален закон, е от кръга обстоятелства изключващи отговорността за вреди, т. е. изтичането на посочения от специалния закон срок съставлява основание за отхвърляне на претенцията на ищеца основана на акта за начет. По изложените съображения, претенцията е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.Този извод обжалваното решение съдържа, поради което и на основание чл.271 ал.1 от ГПК следва да бъде потвърдено. С оглед този изход по спора –неоснователност на подадената въззивна жалба, право на разноски за инстанцията има въззиваемия Т. Г. Г. в размер на сумата от 2 600 лв., съставляваща заплатено адвокатско възнаграждение. При съобразяване, че на основание чл.620 ал.5 от ТЗ, въззивникът -дружество в несъстоятелност, не е внесъл предварително държавната такса за въззивно обжалване, то следва да бъде осъден да заплати по сметка на Окръжен съд сумата от 510.30 лв., определена по правилото на чл.18 ал.1 от Тарифатата за държавните такси, които се събират от съдилищата върху обжалваемия интерес. Водим от горното, съдът