Решение № 78 от 21.9.2026 г. на Апелативен съд - Бургас по дело № 44/2026 г.

Производството е по реда на глава ХХІ от НПК. С присъда № 5/20.01.2026г. по НОХД № 535/2025г., Окръжен съд – Бургас е признал подсъдимия А. С. А., ЕГН: ••••••••••, за виновен в това че на 29.08.2024год. в гр.Айтос, обл.Бургас, ул.“ЖП гара“, в близост до дом № 2, в съучастие с Х. Х. М., като извършител, отнел чужди движими вещи на обща стойност 235.52 лв. от владението на П. С. Й., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила, и деянието е било извършено в условията на опасен рецидив, поради което и на основание чл.199, ал.1, т.4 вр. чл.198, ал.1 вр. чл. 29, ал.1, б.“б“ вр. чл.20, ал.2 НК и чл.58а, ал.1 от НК го осъдил на лишаване от свобода за срок от шест години. Със същата присъда съдът е признал подсъдимия А. С. А. /със снета самоличност/ за виновен в това, че на 29.08.2024 год. в гр.Айтос, обл.Бургас, ул.“ЖП гара“, в близост до дом № 2 отвлякъл ненавършилия .. години П. С. Й. /на .. години/, като деянието е било извършено в условията на опасен рецидив, поради което на основание чл.142, ал.3, т.1, вр. ал.2, т.3 вр. чл.142, ал.1 вр. чл. 29, ал.1, б.“б“ НК и чл.58а, ал.1 от НК го осъдил на лишаване от свобода за срок от шест години и осем месеца. С присъдата съдът е признал подсъдимия А. С. А. /със снета самоличност/ за виновен и в това, че на 29.08.2024год., в гр.Айтос, обл.Бургас, ул.“ЖП гара“, в близост до дом № 2 и в изоставена постройка, намираща се в района на дом № 2, извършил действия на полово удовлетворение с лице от същия пол - П. С. Й., като употребил за това сила и заплаха, поради което на основание чл.157, ал.1, предл. второ от НК и чл.58а, ал.1 от НК го осъди на лишаване от свобода за срок от четири години. На основание чл. 23, ал.1 от НК съдът е наложил на подсъдимия А. С. А. едно общо наказание, в размер на най-тежкото от определените му за отделните престъпления, а именно лишаване от свобода за срок от шест години и осем месеца, което на основание чл.57 ал.1 т.2 б.“б“ от ЗИНЗС е постановил да се изтърпи при първоначален строг режим. На основание чл.59 ал.1 и ал.2 от НК съдът е приспаднал времето, през което подсъдимият А. е бил задържан по конкретното дело, считано от 29.08.2024г. С присъдата съдът е признал подсъдимия Х. Х. М., ЕГН: ••••••••••, за виновен в това, че на 29.08.2024 год. в гр.Айтос, обл.Бургас, ул.“ЖП гара“, в близост до дом № 2, в съучастие с А. С. А., като извършител, отнел чужди движими вещи на обща стойност 235.52 лв. от владението на П. С. Й., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила, поради което и на основание чл.198, ал.1 вр. чл.20, ал.2 НК и чл.58а, ал.4 вр. с чл.55, ал.1, т.1 от НК го осъдил на лишаване от свобода за срок от две години и шест месеца, което наказание да изтърпи при първоначален общ режим, на основание чл.57, ал.1, т.3 от ЗИНЗС. На основание чл.59 ал.1 и ал.2 от НК съдът е приспаднал времето, през което подсъдимият М. е бил задържан по конкретното дело, считано от 29.08.2024г. Съдът е осъдил подсъдимите А. С. А. и Х. Х. М. да заплатят съразмерно направените разноски в хода на досъдебното производство в размер на 100.17 евро /с левова равностойност 195.92 лв./ по сметка на ОД на МВР-гр.Бургас. Срещу присъдата в законоустановения срок са постъпили въззивни жалби от адвокат К. Я. от АК-Бургас в качеството му на служебен защитник на подсъдимия А. С. А. и от адвокат М. М. от АК-Бургас в качеството му на служебен защитник на подсъдимия Х. Х. М.. В жалбата, подадена от защитника на подс. А. - адвокат К. Я., е направено оплакване за неправилност на присъдата в нейната санкционна част, като се твърди, че определеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода е явно несправедливо – несъответно на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 от НК. Изтъква се пропуск на съда да вземе предвид самопризнанието, направено от А., изразеното от него съжаление и проявено добро процесуално поведение. Направено е искане за изменяване на присъдата и намаляване размера на наложеното наказание към минимума. В подадената от защитника на подсъдимия М. – адвокат М. въззивна жалба е заявено оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание. Изтъква се, че при отмерване размера на наказанието лишаване от свобода съдът не е съобразил в достатъчна степен наличните по делото смекчаващи вината на подсъдимия обстоятелства, сред които сочи направеното самопризнание, оказаното съдействие в хода на досъдебното производство, изразеното съжаление, както и продължителността на водене на наказателното производство. Поддържа се, че участието на подс.М. в извършеното престъпно посегателство не е със сериозен интензитет, като проявата му е поради лекомислие и употреба на алкохол. Поставя се акцент върху ниската стойност на предмета на престъплението, както и върху проявената инициатива на подсъдимия да възстанови причинените на пострадалия вреди, без участието на втория подсъдим. Твърди се, че обществената опасност както на извършеното деяние, така и на самия М., не е висока. С горните съображения, развити в подробен план, се поставя искане за изменяване на присъдата в санкционната й част с определяне на наказание на подс.М. от една година и десет месеца лишаване от свобода, алтернативно – две години лишаване от свобода. В съдебно заседание пред въззивната инстанция представителят на Апелативна прокуратура – Бургас изразява становище за неоснователност на въззивните жалби и моли същите да бъдат оставени без уважение. Счита, че присъдата е постановена при съблюдаване на нормативната уредба на диференцираното производство по Глава 27 от НПК - чл. 372 ал.4 вр. чл.371 т.2 от НПК, както и че същата е обоснована и законосъобразна. Отмереното на двамата подсъдими наказание намира за справедливо и съответно както на степента на обществена опасност на извършеното от тях, така и на личността на всеки от дейците. Тежестта на санкциите сочи, че е съобразена с характеристиките на извършените престъпни посегателства, персоналната обществена опасност на двамата дейци и наличните по делото смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства. Поддържа, че прочитът на материалите по делото не разкрива очевидно несъответствие между отмерения от съда обем наказателна принуда от една страна и обществената опасност на извършените престъпни деяния и дееца - от друга, в каквато връзка и предлага първоинстанционната присъда да бъде изцяло потвърдена. Пред въззивния съд подсъдимият А. А. се явява лично и със служебно назначения му защитник – адвокат К. Я. от АК-Бургас. В съдебно заседание адвокат Я. поддържа оплакването за явна несправедливост на наказанието, наложено на подсъдимия, като намира, че същото не е съобразено със смекчаващите отговорността обстоятелства – направеното от подсъдимия самопризнание, изразеното от него съжаление за извършеното и демонстрираното разкаяние. Моли за изменяване на присъдата и намаляване размера на наложеното на А. наказание. Упражнявайки правото си на лична защита, подс. А. се присъединява към становището на защитника си. Изразява съжаление и моли за намаляване на наложеното му наказание. Подсъдимият Х. М. се явява пред въззивния съд лично и с назначения му служебен защитник – адвокат М., който поддържа жалбата ведно с подробно изложените в нея съображения относно явната несправедливост на наложеното наказание. Счита, че към момента подсъдимият се е поправил и че задържането му е въздействало превъзпитателно, като е обосновано да се приеме, че в бъдеще той ще спазва добрите нрави и закони. За изпълнени счита и останалите, цели, заложени в закона – относно предупредителното въздействие върху извършителя на престъплението и отнемане възможността на същия да върши други престъпления, както и възпитателното и предупредително въздействие върху останалите членове на обществото. Изтъква, че подс. М. е оказал пълно съдействие на разследващите органи, признал е вината си, изразил е съжаление, имал е добро процесуално поведение. Сочи, че той е участвал само в един от елементите на грабежа, а именно – в отнемането на вещта, без да е оказал никакво физическо или психическо въздействие върху пострадалото лице. Солидаризирайки се с преценката на съда относно характеризиращите престъпното деяние особености и неговата степен на обществена опасност, защитникът намира за значимо и обстоятелството, че между съучастниците в престъпното деяние не е съществувала предварителна подготовка, както и че същите не са предприели действия по прикриване на извършеното. Поддържа, че проявата на М. не свидетелства за утвърдени престъпни навици независимо от предходното му осъждане, че същият е действал импулсивно. Твърди прекомерна продължителност на воденото наказателно производство, която счита като основание за редуциране на санкцията. Моли за изменяване на присъдата в санкционната й част с определяне на наказание за М. в размер на 1 година и 10 месеца лишаване от свобода, алтернативно - в размер на 2 години лишаване от свобода. В личната си позиция пред съда подс.М. се присъединява към доводите, изтъкнати от защитника, изразява съжаление за извършеното деяние и моли за намаляване размера на наложеното му наказание. Въззивните жалби, изходящи от защитниците на двамата подсъдими А. и М., като подадени от лица, с правата по чл.318, ал.6 от НПК, в посочения в чл.319, ал.1 от НПК петнадесетдневен преклузивен срок за обжалване, срещу оспорим по реда на въззивния контрол съдебен акт, се установяват като процесуално допустими и следва да бъдат разгледани по същество. Бургаският апелативен съд, след цялостна проверка на присъдата, независимо от основанията, посочени от страните и в предмета и пределите на въззивната проверка по чл. 313 и чл. 314 НПК, намира жалбата, изходяща от защитника на подс.А. за неоснователна, а жалбата, подадена от защитника на подс.М. – за основателна, макар и не изцяло по съображенията, изложени в нея. Производството пред окръжния съд е протекло по реда на глава ХХVІІ от НПК при условията на чл. 371, т. 2 НПК. Окръжен съд-Бургас е приложил стриктно установените правила на диференцираната процедура по НПК. Въззивната инстанция не констатира допуснато от първостепенния съд процесуално нарушение от категорията на съществените, което да е основание за отмяна на присъдата и връщане делото за ново разглеждане. В рамките на проведеното по инициатива на служебните защитници на двамата подсъдими и на самите подсъдими А. и М. предварително изслушване на страните, последните са признали пред съда изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като е изразили съгласие да не се събират доказателства за тези факти. Волеизявленията на подсъдимите в горната насока са направени в условията на устност и непосредственост пред ОС-Бургас, при спазване на процесуалните изисквания, изпълнението на които гарантира, че отразяват свободната им воля и пълното съзнаване на съответните правни последици, като в производството двамата са били компетентно защитавани от професионални защитници - служебно назначени адвокати. При съблюдаване на предпоставките, регламентирани в чл. 372, ал. 4 НПК, съдът е проверил доказателствата от досъдебното производство, направил е извода, че те подкрепят самопризнанието на подсъдимите, приобщил ги е към материалите по съдебното дело и е обявил, че ще ги ползва при постановяване на присъдата си. След извършен внимателен анализ на доказателствената съвкупност по делото, въззивният съд не намери основание за упрек към първата инстанция в преценката й по чл. 372 ал.4 от НПК за приложимост в случая на диференцираната процедура по чл. 371, т. 2 НПК. По делото са налице достатъчно по обем, тежест и относимост доказателства, събрани по реда на НПК, които обезпечават признатите от двамата подсъдими факти по обвинителния акт и същевременно позволяват правилното формиране на вътрешното убеждение за доказаност на предявеното по отношение на всеки от тях обвинение. По делото е установена следната фактическа обстановка: Подсъдимият А. С. А. е роден на ... в гр.Айтос, обл.Бургас, където е и постоянният му адрес по местоживеене. Същият е български гражданин, без образование, неженен, осъждан многократно, включително за тежки умишлени престъпления с налагане на наказание лишаване от свобода, последното от които в размер на пет месеца по НОХД № 53/2024г. на РС- Айтос, същият изтърпял на 12.07.2024г., на която дата бил освободен от затвора /спр. л.84-97 от НОХД № 535/2025г. на БОС/. Подсъдимият Х. Х. М. е роден на ..г. в с.Бяла река, общ.Върбица, обл.Шумен. Същият е български гражданин, завършил основно образование, неженен, осъждан /спр. л.82-83 от НОХД № 535/2025г. на БОС/. Подсъдимите А. и М. се познавали помежду си. На 29.08.2024г. около 13.30 ч. двамата подсъдими били заедно в района на ЖП гарата в гр.Айтос, в близост до дом №2. Подс. А. бил с леко набола брада, татуировка на врата под формата на целувка и татуировка под окото с формата на сълза. Подс.М. носил очила и преметната през рамо чантичка. Двамата разговаряли, когато забелязали пострадалия П. С. Й. /роден на 28.07.2009г./ да излиза от входа на блока, до който те се намирали. Виждайки, че детето се придвижва само, двамата подсъдими, които нямали пари, решили да проверят дали то носи в себе си телефон, който да вземат и продадат, за да си осигурят някакви финансови средства. В изпълнение на замисленото подс. А. и подс. М. се насочили към пострадалия, който се стъписал и спрял, мислейки си, че ще го попитат нещо относно ЖП гарата. Достигайки до момчето и заставайки в непосредствена близост до него, подс.А. внезапно го хванал за китката на дясната ръка и го стиснал силно. Пострадалият направил опит да отдръпне ръката си, но А. не го пуснал, а хванал и другата му ръка. Подсъдимият попитал момчето дали го познава и дали има в себе си цигари, на които въпроси то отговорило отрицателно. Тогава подс.А. ударил пострадалия с юмрук в областта на ребрата. Момчето почувствало болка от нанесения му удар и се изплашило. Веднага след това се намесил и подс. М., който отново попитал пострадалия дали има цигари, както и дали носи в себе си мобилен телефон. В отговор момчето повторно заявило, че няма цигари и че могат да проверят за това. Тогава подс. М. започнал да му пребърква джобовете и извадил от единия от тях мобилен телефон марка „Самсунг“, модел „А 13“ с ИМЕЙ 1 - .. и ИМЕЙ 2 – .., сериен номер .., който бил със силиконов калъф, тип - гръб. Телефонът бил собственост на пострадалия Й., закупен като нов през 2023г. Осъзнавайки случващото се, момчето направило опит да се отскубне и да си вземе телефона обратно, но подс.А. продължавал да го стиска силно за китките на двете ръце. Подс.М. попитал за паролата на телефона, в отговор на което Й. обявил, че няма такава. Веднага след това подс. М. прибрал мобилният телефон в джоба си. След като телефонът бил отнет от пострадалия Й., подс.А. решил да извърши действия на полово удовлетворение с последния, във връзка с което и казал на подс. М. да го изчака пред блока. Подс.А. започнал да дърпа момчето към пространството зад блока, при което Й. се изплашил и заплакал. Подсъдимият не реагирал на плача на детето и продължил да го стиска за китките на ръцете, като достигайки до определено място зад жилищната сграда, освободил ръцете му, но го хванал силно за седалището и започнал да го целува по врата. Пострадалият направил опит да отблъсне подсъдимия с ръце, изразявайки по този начин несъгласието си да бъде докосван и целуван от А., което ядосало последния. В отговор на съпротивата на детето подс.А. му нанесъл удар с дясна ръка в областта на ребрата, както и отново го хванал здраво за китката на лявата ръка. От тези действия момчето изпитало силна болка и направило пореден опит да се отскубне, но безуспешно. Тогава подсъдимият го хванал за гърлото, като го стиснал силно, а с другата си ръка свалил собствените си панталони и започнал да отърква половия си член в тялото на Й.. При тези действия подсъдимият се възбудил и получил ерекция, като поискал от пострадалия да го задоволи сексуално. Момчето отказало и силно избутало А., при което последният се придвижил леко назад, вдигнал панталоните си и решил да отведе Й. на друго място, прилагайки за целта сила. За да реализира тези свои намерения, подс.А. отново хванал пострадалия за дясната китка, стисна я силно и започнал да го дърпа към намираща се в близост изоставена постройка, стояща на около 50 метра от ЖП гарата в гр.Айтос, на адрес ул.“Гарова“ 36. По пътя момчето помолило подсъдимия да го пусне, но последният за пореден път го ударил в ребрата и му казал да не вика, тъй като в противен случай „ще го убие, ще му изтръгне гръкляна“. По същото време свидетелките А.С.Й. /сестра на пострадалия/ и С.Н.Ф. /братовчедка на пострадалия/ пребивавали в жилището си в Дом №2, като от прозореца видели, че пострадалият Й. се опитва да избяга от мъж, който му нанасял удари и се опитвал да го целува. Възприемайки горното, двете свидетелки излезли от блока, за да разберат какво се случва и да помогнат на Й., като междувременно успели да забележат отдалечаването на последния и на подс.А. към изоставената постройка в района. Междувременно, успявайки със сила и против волята му да отведе пострадалия в изоставената постройка, подс.А. си свалил панталона, наредил на момчето да вземе в ръце половия му член и да го постави в устата си, а след това поискал да стигнат до полово сношение. За да постигне желаното полово удовлетворение, подсъдимият хванал силно ръката на момчето, което било много изплашено, като я поставил върху половия си член. В този момент в процесната изоставена постройка влезли свидетелките Й.а и Ф., които на висок тон извикали “Какво правите тук?“. Виждайки присъствието на двете свидетелки и тяхната реакция, подс. А. се стъписал. Веднага след това пострадалият Й., сестра му – св.Й.а и братовчедка му – св. Ф. се втурнали да бягат, като същите напуснали изоставената постройка и се прибрали в дома си. Влизайки в жилището, те били силно изплашени, заключили входната врата и се обадили на телефон 112. На мястото бил изпратен полицейски екип, който предприел действия по изясняване на случая. Двамата подсъдими били установени и задържани. Така приетите за установени фактически положения, които не се оспорват от страните, намират своята несъмнена доказателствена подкрепа в материалите по делото. Първостепенният съд е извел законосъобразен извод, че направеното от подсъдимите А. и М. самопризнание по реда на чл. 371, т. 2 от НПК обхваща всички фактически данни, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт, които се включват в предмета на настоящото наказателно дело, като те не са единственото доказателство в подкрепа на обвинителната теза. Признанието е направено доброволно и кореспондира с доказателствените материали по делото, събрани при условията и по реда на НПК в хода на досъдебното производство, а именно: гласните доказателствени средства: показанията на свидетелите П. Й., С. Ф., А.Й., З. М. и С.М.; писмените доказателства и доказателствени средства – протоколи за разпознаване на лица ведно с фотоалбуми към тях /спр. л.21-23, л.24-26, л.30-32, л.34-36, л.38- 40 от ДП/; протокол за освидетелстване на лице ведно с фотоалбум /спр. л.43- 51 от ДП/; писмена справка от А1 България ЕАД относно клетките и проведените повиквания от апарат с ИМЕЙ .. към инкриминирания период и собствеността на номера от мрежата на същия мобилен оператор ведно с приложен към нея оптичен диск /спр. л.170-173 от ДП/; гаранционна карта на мобилен телефон марка „Самсунг“, модел „А 13“ сер. № .. /спр. л.42 от ДП/; справки за съдимост на подс.А. и подс. М. /спр. л. 82-83, л. 84-97 от НОХД № 535/2025г. на БОС/; заключенията по назначени в хода на досъдебното производство съдебномедицинска експертиза /спр. л.53-56 от ДП/ и оценъчна експертиза /спр. л.60-61 ДП/. Така събраните по делото доказателства, съдът вярно е преценил, че способстват изясняването в пълнота на обстоятелствата, включени в предмета на доказване и относими към правилното решаване на делото – осъществени от двамата подсъдими действия по отнемане от владението на пострадалия П. П. на собствения му мобилен телефон, съпроводени с упражняване на сила – нанасяне на удари с юмрук по тялото му и ограничаване на действията му чрез държане на китките на ръцете, както и последващото принудително отвеждане от подс.А. на пострадалото лице до намираща се в близост изоставена постройка, на адрес ул.“Гарова“ 36, гр.Айтос, където посредством упражняване на сила и отправяне на заплаха спрямо жертвата – нанасяне на удари с юмрук по тялото на Й., хващането му за врата и дърпане на китките на ръцете, както и изричане на думите „Ще те убия, ще ти изтръгна гръкляна“, А. е осъществил действия на полово удовлетворение - целувал Й. по врата, хванал го за седалището, съблякъл се и отъркал в него половия си член, хванал ръката му и я поставил върху половия си член. Законосъобразно, извеждайки фактите по делото, съдът е кредитирал изцяло показанията на пострадалия П. Й., дадени от него в хода на ДП /спр. л.19 от ДП/, като е констатирал, че същите са последователни, разкриват в хронология случилото се на инкриминираната дата и биват убедително подкрепени от останалите гласни, писмени и веществени доказателства и доказателствени средства и експертни заключения. В случая, преценката на съда за истинност на сведенията, представени от св. Й. относно действията на подсъдимите А. и М., реализирани на инкриминираната дата, не е произволна, а напротив - основана е на внимателен анализ на конкретното им съдържание и корелацията им с данните, изводими от показанията на свидетелите - А.Й. /негова сестра – спр. л.28 от ДП/, С. Ф. /братовчедка на пострадалия – спр. л.27 от ДП/ - възприели лично отделни епизоди от събитията в деня на инкриминираната дата, а по-късно и заварили в процесната изоставена постройка подс.А. да стои в близост до пострадалия със свалени панталони, както и на св. С.М. – полицейски служител, осъществил оперативна дейност във връзка с подадения сигнал на тел. 112, който пресъздава наблюденията си при извършения обход на местата, посочени от жертвата като такива, на които са били осъществени отделните деяния, местоположението на намиращите се там обекти и отстоянието им от дома на пострадалия /спр. л.151 от ДП/. Обсъждайки в подробен план показанията на пострадалия Й. като източник на пряка доказателствена информация, съдът правилно е отчел, че на основата на същите, както и на подкрепящите ги показания на свидетелите Й.а и Ф., са несъмнено изяснени не само характеристиките на конкретно реализираните престъпни посегателства – отнемане чрез упражняване на сила на процесната вещ – мобилен телефон, принудително придвижване на Й. в пространството и лишаването му от възможността сам да избере местопребиваването си, както и осъществените спрямо него блудствени действия, но и авторството на тези посегателства в лицето на подсъдимите А. и М., първият като извършител на трите деяния, а вторият – като съучастник в първото по време деяние – осъществения грабеж. От материалите по делото е видно, че при извършване на процесуалноследствени действия "разпознаване" с участието на пострадалия П. Й. и на свидетелите А.Й. и С. Ф., при които са били спазени правилата на чл. 170 и чл. 171 от НПК, всеки от тримата свидетели е демонстрирал категоричност в идентификацията на двамата подсъдими като автори на извършените спрямо Й. посегателства, инкриминирани по обвинителния акт. В предхождащите разпити, проведени съобразно регламента на чл.170 от НПК, тримата свидетели ясно и точно са заявили по какви белези биха разпознали лицата, за които съобщават в своите показани, че са били възприети от тях като извършители на конкретно разследваните деяния, а впоследствие и по същите характеризиращи ги белези всеки от тях без колебание е разпознал подсъдимите сред съпоставените със сходни по външност с тях лица /спр. л.21-23, л.24-26, л.30-32, л.34-36, л.38-40 от ДП/. Процесуално законосъобразен подход съдът е проявил и в оценката си за достоверност на приобщените по делото показания на свидетелката З. М. – майка на пострадалия Й., която изнася данни относно семейното им положение, условията, при които синът й се обучава в училище, характеризиращите личността му го качества, както и обстоятелствата, при които е узнала са реализираните спрямо него престъпни посегателства. В своите показания св. М. съобщава също, че процесният мобилен телефон е бил закупен през 2023г. лично от нея за рождения ден на сина й – пострадалия Й., за сумата от 413 лева, в подкрепа на които сведения представя и копие от гаранционна карта на мобилното устройство /спр. л.41, л.42 от ДП/. Основателно в преценката си относно доказателствената обезпеченост на признатите от двамата подсъдими фактически обстоятелства, отразени в констативно-съобразителната част на обвинителния акт, ОС-Бургас е ценил също и заключението на изготвената по делото съдебномедицинска експертиза № 339/2024г., данните от която сочат, че липсата на установени при прегледа на пострадалия Й. видими травматични увреждания в областта на главата, тялото и крайниците, не изключва възможността над лицето да е упражнено физическо насилие. Отчитайки заявените от непълнолетния Й. оплаквания за болки в областта на гръдния кош, засилващи се при движение, както и болки в гърба и корема, вещото лице д-р Ш. е пояснила, че отсъствието на видими травматични увреждания не изключва възможността над пострадалия да е упражнено физическо насилие без да останат видими травми. От значение за появата на такива травми според експерта са интензитетът на нанасяне на удара, както и наличието на преграда /дреха/ между удрящата повърхност на предмета и повърхността на тялото. В заключение експертът медик е посочил, че съобщените от непълнолетния Й. болки е възможно да са предизвикани от действието на твърди тъпи предмети, към които спадат и ударите с части от човешкото тяло /спр. л.53-56 от ДП/. Адекватна е и дадената от съда оценка на изготвената по делото оценъчна експертиза, даваща заключение относно стойността на вещите, предмет на престъпно посегателство. Видно от същата към датата на инкриминираното деяние /по обвинението за извършен в съучастие между двамата подсъдими грабеж/ – 29.08.2024г. стойността на отнетия от владението на пострадалия Й. мобилен телефон марка „Самсунг“, модел „А 13“ с ИМЕЙ 1- .. и ИМЕЙ 2- .. и сериен номер .. е определена на 220.00 лв., а силиконовият калъф на телефона, тип - гръб е оценен на 15.52 лв., като общата стойност на отнетите вещи възлиза на 235.52 лв. /спр. л.60-61 от ДП/. Посочената сума, както правилно е отбелязал съдът в своите мотиви, е била възстановени изцяло на пострадалия Й. по инициатива на подс.М. в хода на воденото съдебно производство, за което свидетелства представената по делото разписка № 0100025970362709/16.06.2025г. от Easy Pay /спр. л.35 НОХД № 535/25г. на БОС/. При така установената и безспорна с оглед процесуалната позиция на двамата подсъдими и защитниците им пред въззивната инстанция фактическа обстановка, законосъобразно съдът е приел, че подсъдимият А. А. е осъществил от обективна и субективна страна престъпните състави по чл.199, ал.1, т.4 вр. с чл.198, ал.1 вр. с чл.29, ал.1 б. “б“ във вр. с чл.20, ал.2 от НК; по чл.142, ал.3, т.1, вр. ал.2, т.3 вр. чл.142, ал.1 вр. чл. 29, ал.1, б.“б“ НК и по чл.157, ал.1, предл. второ от НК. Законосъобразни се явяват и правните изводи на съда за осъществено от подсъдимия Х. М. деяние, съставомерно по чл.198, ал.1 вр. с чл.20, ал.2 от НК. Въззивният съд се присъединява към приетото от първата инстанция, че с първото в темпорално отношение деяние подсъдимите А. и М. са осъществили съставното престъпление грабеж, чието изпълнително деяние включва два акта - принуда и отнемане, като принудата е средство, начин и условие за отнемането и го предхожда или се извършва едновременно с него. Изпълнителното деяние е реализирано чрез активни действия, изразяващи се в упражняване на физическа сила спрямо пострадалия Й. с цел преодоляване на съпротивата му и отнемане на намиращите се у него вещи - мобилен телефон марка „Самсунг“, модел „А 13“ с ИМЕЙ 1-1.. и ИМЕЙ 2-.., сериен номер .. ведно със силиконов калъф, тип – гръб, на обща стойност 235.52 лева. Употребената от подс. А. в случая принуда под формата на физическо насилие – нанасяне на удари с ръка свита в юмрук по тялото на пострадалия и захващане на последния за китките на ръцете, е способствала постигането на целта на двамата подсъдими да отнемат чужди вещи, като фактическото отнемане на процесния телефон с калъф е реализирано от подс.М. чрез изваждане на вещите от джоба на пострадалия без негово съгласие и установяване по този начин на фактическа власт върху тях. Престъплението е довършено, тъй като движимите вещи, предмет на посегателството, са преминали във фактическата власт на двамата подсъдими. Деянието е извършено от двамата подсъдими виновно, при форма на вината „пряк умисъл”, по смисъла на чл. 11 ал.2 от НК. Налице е умисъл за задружност. Всеки един от дейците при осъществяване на своята проява е съзнавал, че участва в изпълнението на престъплението заедно с другия съучастник. Липсват по делото данни за предварително сговаряне между съучастниците, както и разпределение на ролите между тях. Касае се за възникнал инцидентен умисъл. Наред с умисъла за задружна дейност у всеки у подсъдимите е съществувало съзнание, че действа против волята на пострадалия, както и че за преодоляване съпротивата на последния е необходимо упражняване на принуда. Целта на използваната сила, както правилно е прието от съда, е за противозаконно отнемане и присвояване на чуждите вещи, която в казуса се явява постигната такава от двамата подсъдими. Престъплението, извършено от подс.А., предвид предходна съдимост на последния, съдът правилно е посочил, че попада в квалификацията на рецидивна престъпност по чл. 29, ал.1, б.”б” от НК. Обсъждайки наличните по делото данни, отразени в справката за съдимост на А. /спр. л.84-97 от НОХД № 535/2025г. на БОС/, първата инстанция вярно е приела, че цитираната квалификация се обуславя от наличието на предходни осъждания на А., за които не са изтекли сроковете по чл. 30 от НК, а именно: 1/ присъда по НОХД №79/2021г. на PC-Айтос, в сила от 09.03.2021г., с която същият е бил осъден на лишаване от свобода за срок от 7 месеца за извършено престъпление по чл. 196, ал.1, т.1, вр. чл. 194, ал.1, вр. чл. 20, ал.2, вр. чл. 29, ал.1, б.“б“ от НК, с дата на изтърпяване на наказанието – 03.09.2021г.; 2/ присъда по НОХД №43/2022г. на PC- Айтос, в сила от 16.03.2022г., с която същият е бил осъден на лишаване от свобода за срок от 7 месеца за извършено престъпление по чл. 196, ал.1, т.2, вр. чл. 195, ал.1, т.3, вр. чл. 194, ал.1, вр. чл. 29, ал.1, б.“б“ от НК, с дата на изтърпяване на наказанието – 06.07.2022г.; 3/ присъда по НОХД № 444/2022г. на РС-Айтос, в сила от 01.12.2022г., с която А. е осъден на 7 месеца лишаване от свобода за извършено престъпление по чл. 196, ал.1, т.1, вр. чл. 194, ал.1, вр. чл. 29, ал.1, б.“б“ от НК, с дата на изтърпяване на наказанието – 26.05.2023г.; 4/ присъда по НОХД №53/2024г. на РС-Айтос, в сила от 02.02.2024г., с която А. е осъден на 5 месеца лишаване от свобода за извършено престъпление по чл. 196, ал.1, т.1, вр. чл. 194, ал.1, вр. чл. 29, ал.1, б.“б“ от НК, с дата на изтърпяване на наказанието – 12.07.2024г.; Аргументирайки квалификацията на деянието, извършено от подс.А., по чл. 29, ал.1, б.“б“ от НК, първостепенният съд обаче е пропуснал да отчете, че освен посочените четири присъди, е налице и друга такава, за която 5- годишният срок по чл. 30, ал.1 от НК също не е изтекъл, а именно присъда по НОХД № 146/2019г. на РС-Айтос, в сила от 15.05.2019г., с която А. е осъден на 7 месеца лишаване от свобода за извършено престъпление по чл. 196, ал.1, т.1, вр. чл. 194, ал.1, вр. чл. 29, ал.1, б.“а“ и б.“б“ от НК. Видно от сведенията, съдържащи се в приложената по делото актуална справка за съдимост на А., както и на съдържимите такива в изисканата от въззивния съд справка от МП, ГД „ИН“ -София, вх. №3239/03.04.26г. /спр. л.46 от ВНОХД № 44/26г. на БАС/, наказанието от 7 месеца лишаване от свобода, наложено на А. с присъдата по НОХД № 146/2019г. на РС-Айтос, е изтърпяно от последния на 24.10.2019г., т.е. към датата на извършване на настоящото инкриминирано деяние – 29.08.2024г. все още не е бил изтекъл срокът по чл. 30 от НК. Констатираното е важно да се отбележи, че макар да налага корекция в изводите на първата инстанция относно броя присъди, определящи по-тежката квалификация на деянието, извършено от А., не обуславя необходимост от изменяване на присъдата в тази й част, предвид че не води до промяна във възприетата правна квалификация по чл.199, ал.1, т.4 вр. с чл.198, ал.1 вр. с чл.29, ал.1 б. “б“ във вр. с чл.20, ал.2 от НК. Законосъобразни и обосновани се явяват също изводите на съда, че деятелността на подс.А. по пункт втори от обвинителния акт покрива обективните и субективни параметри на престъпния състав по чл.142, ал.3, т.1, вр. ал.2, т.3 вр. чл.142, ал.1 вр. чл. 29, ал.1, б.“б“ НК. Вярно съдът е приел, че установените по делото данни, разкриващи действия на подс.А., изразили се в захващане на пострадалия за китката на дясната ръка и последващото му насилствено отвеждане чрез дърпане до изоставената постройка, намираща се в близост до ж.п.гарата, на адрес ул.“Гарова“ 36, съпроводено също с нанасяне на удар с ръка по ребрата на жертвата и отправяне на заплаха, че ако продължава да се съпротивлява „ще го убие, ще му изтръгне гръкляна“, свидетелстват за осъществено изпълнително деяние "отвличане" по смисъла на чл.142, ал.2, т.3, вр. ал.1 от НК - по отношение на лице, което не е навършило .. години – пострадалият Й. е бил на .. години /роден на 28.07.2009 год./. В обективен план, чрез упражнена от подс.А. принуда /физическа и психическа/ спрямо непълнолетния Й., същият е лишил последния от възможността да избере сам мястото си на пребиваване, като противно на волята му, отвеждайки го насилствено до процесната изоставена постройка, е променил местоположението му в пространството /преместил го на място, различно от това, на което той се е намирал/. Обосновани се явяват също изводите на съда, че отвличането на свид.Й. е осъществено като междинно деяние при преследване от подсъдимия на други цели, а именно – за реализиране на престъпно посегателство против половата неприкосновеност спрямо същото пострадало лице. Правилна се явява на следващо място преценката на първия съд, основана на данните от справката за съдимост на А., че деянието следва да се квалифицира по чл.142, ал.3, т.1 от НК като извършено при условията на опасен рецидив по смисъла на чл. 29, ал.1, б.“б“ от НК. Този правен извод е защитим на база установените предходни осъждания на А. по НОХД №79/2021г. на PC-Айтос, в сила от 09.03.2021г., по НОХД №43/2022г. на PC- Айтос, в сила от 16.03.2022г., по НОХД № 444/2022г. на РС-Айтос, в сила от 01.12.2022г., по НОХД №53/2024г. на РС-Айтос и по НОХД № 146/2019г. на РС-Айтос, в сила от 15.05.2019г. /очертани вече по-горе във връзка с извеждане правната квалификация на извършеното първо в темпорално отношение деяние „грабеж“/, както и със сведенията, съдържащи се в справката от ГД „ИН“ –София, сочещи на това, че към инкриминираната дата – 29.08.2024г. петгодишният срок по чл. 30 от НК не е бил изтекъл /спр. л.46 от ВНОХД № 44/26г. на БАС /. В случая преценката на въззивния съд, че в групата присъди, определящи квалификацията на деянието като рецидив по чл. 29, ал.1, б.“б“ от НК, следва да бъде включена и присъдата по НОХД № 146/2019г. на РС-Айтос /за което бяха изложени мотиви по-горе при обсъждане на правната квалификация на деянието по пункт първи от обвинителния акт/, не налага изменяване на присъдата в тази й част, доколкото това не води до промяна във възприетата от първата инстанция правна квалификация на деянието по чл.142, ал.3, т.1, вр. ал.2, т.3 вр. чл.142, ал.1 вр. чл. 29, ал.1, б.“б“ НК. Законосъобразни са и изводите на съда относно субективните измерения на обсъжданата деятелност на подс.А., за която е прието, че е осъществена виновно – при пряк умисъл. Обективираните действия на подсъдимия обосновават несъмнен и категоричен извод, че е съзнавал общественоопасния характер на извършеното, предвиждал е и е искал настъпването на общественоопасните последици. В случая А. е съзнавал, че употребява принуда – физическа и психическа, с която сломява съпротивата на пострадалия Й., за да постигне намерението си по преместването му на място, различно от това, на което се е намирал, лишавайки го по този начин от възможността да изявя собствената си воля за избор на местопребиваване. При отвличане на пострадалия Й. у подсъдимия е било налице и съзнание, че действа по отношение на лице, което не е навършило .. години, предвид видимите физически характеристики и белези на момчето. С действията си по насилствена промяна на местоположението на пострадалия подс.А. е имал за цел да осъществи спрямо него следващото, инкриминирано по обвинителния акт престъпление по чл. 157, ал.1 от НК. С нужната аргументация на следващо място съдът е защитил тезата си относно осъществено от подс.А. на инкриминираната дата – 29.08.2024г. престъпно посегателство спрямо пострадалия Й., изпълващо състава на чл. 157, ал.1 от НК. Очертаните в обстоятелствената част на обвинителния акт и признати от подсъдимия по реда на чл. 372, ал.4, вр. чл. 371, т.2 от НПК фактически обстоятелства разкриват, че използваното от А. физическо насилие срещу пострадалия Й., както и отправените към последния заплахи след отвеждането му в изоставената постройка, са били насочени към осъществяване на действия на полово удовлетворение, без съвкупление по отношение на същото лице. Деятелността на подс.А. е изразена посредством целуване на жертвата по врата, хващането й за седалището, сваляне от подсъдимия на собствения му панталон и триене на половия му член в тялото на момчето, както и поставяне на половия член в ръката на момчето с указание да го постави в устата си. Тези действия подсъдимият извършил чрез упражняване на принуда спрямо Й. под формата на сила и заплаха – нанасяне на удари по тялото, хващане за врата, дърпане на китките на ръцете му, както и отправяйки към момчето думите - „Ще те убия, ще ти изтръгна гръкляна“, целящи да препятстват съпротивата на жертвата срещу замислените от него блудствени действия. При осъществяване на деянието подсъдимият е действал виновно при форма на вината „пряк умисъл“ по смисъла на чл.11, ал.2 от НК, тъй като е съзнавал общественоопасния характер на извършеното, предвиждал е общественоопасните му последици и е искал настъпването им. Същият е съзнавал, че пострадалият е непълнолетно лице от мъжки пол, че Й. не желае блудствените действия да бъдат извършени, както и това, че за реализирането им използва принуда под формата на физическо насилие и заплаха. Следва да се посочи, че сезиращите въззивния съд жалби от защитниците на двамата подсъдими не повдигат спор относно оценъчната дейност на първата инстанция и формираните на база анализа на доказателствата по делото изводи по фактите, както и следващите ги правни такива. Възраженията на защитата са отнесени единствено към подхода на съда при отмерване на санкцията на всеки от подсъдимите, като се претендира неотчитане в достатъчна степен на смекчаващите отговорността обстоятелства, довело до явна несправедливост на наложените наказания. В рамките на осъществения цялостен служебен контрол на атакуваната присъда, включително в санкционната й част, апелативният съд намери следното: При обсъждане на въпроса за наказанието, което подсъдимият А. А. следва да изтърпи за всяко от извършените престъпления, включени в съвкупността, а именно „грабеж“ по чл.199, ал.1, т.4 вр. чл.198, ал.1 вр. чл. 29, ал.1, б.“б“ вр. чл.20, ал.2 НК, „отвличане“ по чл.142, ал.3, т.1, вр. ал.2, т.3 вр. чл.142, ал.1 вр. чл. 29, ал.1, б.“б“ НК и „блудство“ по чл.157, ал.1, предл. второ от НК, първоинстанционният съд е съобразил тяхната законоустановена наказуемост към инкриминираната дата, подходил е обективно на събрания доказателствен материал, като е отчел тежестта на всяко от деянията, персоналната обществена опасност на дееца, смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, взел е предвид подбудите, мотивирали подсъдимия да извърши престъпленията, преценил е и всички останали обстоятелства, влияещи върху неговата отговорност, и съответно е съобразил изискванията, визирани в разпоредбата на чл.36 от НК относно постигане целите на наказанието. В дейността си по индивидуализиране на наказанието за осъщественото от подс.А. престъпно посегателство по чл.199, ал.1, т.4 вр. чл.198, ал.1 вр. чл. 29, ал.1, б.“б“ вр. чл.20, ал.2 НК, решаващият съд правилно е взел предвид високата степен на обществена опасност на извършеното, начина на осъществяване на изпълнителното деяние и високата степен на обществена опасност на дееца, данните за когото свидетелстват, че е многократно осъждан за извършени престъпления против собствеността, част от които предходни присъди стоят извън обхвата на квалификацията „рецидив“ по чл.29, ал.1, б.“б“ от НК. При граници на наказанието лишаване от свобода, предвидени в закона, от пет до петнадесет години, съдът е наложил наказание девет години, което е под средния размер. При законосъобразно прилагане на разпоредбата на чл.58а, ал.1 от НК, размерът на наказанието лишаване от свобода е редуциран на шест години. Мотивирайки справедливост на така определената санкция, съдът основателно е акцентирал върху данните за съдимост на дееца, отчитайки същите като отегчаващи отговорността му обстоятелства. Сведенията, съдържащи се в приложената по делото справка за съдимост, установяват, че извън осъжданията на подс.А., обуславящи по-тежката квалификация на деянието като извършено при условията на опасен рецидив, които съгласно забраната в чл.56 от НК не могат да бъдат отчетени повторно, спрямо последния са били постановени и влезли в сила множество други присъди за извършени тежки умишлени престъпления, с наложени ефективни наказания лишаване от свобода /спр. л.84-97 от НОХД № 535/2025г. на БОС/. Очевидно е при споменатите данни, че предприетата спрямо А. наказателна репресия не е постигнала целеното от закона поправяне и превъзпитание. В потвърждение на този извод се явява и обстоятелството, че деянието, предмет на настоящото наказателно производство, е извършено от подс.А. на 29.08.2024г. – само месец и половина след освобождаването му на 12.07.2024г. от Затвора-Бургас по изтърпяване на наказание от пет месеца лишаване от свобода по НОХД № 53/24г. на РС-Айтос, за което свидетелстват данните, представени в справката от МП ГД „ИН“ – София /спр. л. 46 от ВНОХД № 44/26г. на БАС/. Съобразявайки горните сведения, обосновано съдът е заключил, че персоналната обществена опасност на А. е висока, като динамиката на престъпното му поведение и характерът на извършените прояви свидетелстват за утвърдени престъпни навици при него. Доказаното отсъствие на промяна в противоправното поведение на подсъдимото лице, както правилно е възприел окръжният съд, обосновава необходимост от по - строг подход в преценката относно адекватност и справедливост на наказанието, което същият следва да изтърпи за настоящата си деятелност. Обсъждайки конкретните характеристики на престъпното посегателство във връзка с преценката за неговата тежест, съдът правилно е отчел данните по делото, свидетелстващи за механизма на осъществяването му, времето и мястото на извършване на грабежа, вида и общата стойност на отнетите вещи, както и личността на пострадалия. Касае се за драстично и грубо посегателство върху собствеността на св.Й. и неговата физическа неприкосновеност. Деянието е осъществено в светлата част на денонощието, по отношение на уязвимо лице - непълнолетно лице, което се е придвижвало само по улицата, спрямо което А. е упражнил принуда под формата на физическо насилие – нанесъл удари с юмрук по тялото му и хванал китките на ръцете му, ограничавайки по този начин възможността му да се съпротиви и причинявайки му едновременно с това болка. При извършване на деянието подсъдимият е действал хладнокръвно и упорито, пренебрегвайки възрастта на жертвата. Съучастническата дейност на подсъдимите допълнително завишава обществената опасност на деянието, без оглед на това, че действията им не са били предварително планирани и координирани. В конкретиката на фактите по делото, признати от подсъдимите, се установява също, че инициативата за извършване на престъплението е принадлежала именно на подс.А., като в рамките на реализирането му както той, така и съучастникът му – подс.М., са действали тактично и обмислено, създавайки такава обстановка и условия, при които всякакви опити на пострадалото момче да се противопостави биха се оказали безуспешни. Така установените особености на осъществената от подс.А. деятелност, преценени и в светлината на многократните минали осъждания на последния, категорично не дават основание да се сподели виждането на защитата за явна несправедливост на отмереното му наказание от девет години, редуцирано по правилата на чл.58а, ал.1 от НПК на шест години лишаване от свобода, явяващо се в размер под средния такъв, предвиден за съответното престъпление. Важно е да се отбележи, че при отмерване на горното наказание съдът коректно е отчел и смекчаващите отговорността на дееца обстоятелства, сред които проявеното от него критично отношение към деянието, доброто му процесуално поведение и ниската стойност на отнетите вещи, в каквато връзка и възраженията на защитата се явяват неоснователни. С оглед липсата на данни за притежавано от подс.А. имущество съдът правилно не е наложил на последния предвиденото в чл.199, ал.1 от НК наказание конфискация. Изграждайки изводите си относно вида и размера на наказанията, което следва да бъдат наложени на подс.А., за извършените от последния по пункт втори и трети от обвинителния акт престъпления по чл.142, ал.3, т.1, вр. ал.2, т.3 вр. чл.142, ал.1 вр. чл. 29, ал.1, б.“б“ НК и по чл. 157, ал.1 от НК, съдът правилно е преценил, че всяко от тях бележи висока степен на обществена опасност, с оглед механизма на осъществяването им, характера на засегнатите отношения и личността на пострадалото лице. Касае се за извършени две деяния, насочени към различни по вид защитими от правото обществени отношения, като всяко от посегателствата с оглед на конкретните характеристики на проявите, е особено укоримо. Установените по делото фактически обстоятелства сочат на това, че с предприетите от страна на подс.А. действия, насочени към принудителна промяна на местонахождението на пострадалия Й. от мястото, на което той се е намирал, до друго – намираща се в близост изоставена постройка, е поставено началото на едно продължило, макар и кратко във времето престъпно състояние, в което именно е реализирано и следващото посегателството - против половата неприкосновеност на Й.. Отвличането на пострадалия е осъществено от подсъдимия непосредствено след реализирания спрямо същото лице „грабеж“, като упражнената принуда е с показана арогантност и при демонстративно незачитане на правото на Й. сам да избере мястото си на пребиваване и лично поведение. В условията на средата, в която е бил поставен след отвличането му, спрямо пострадалия отново е била упражнена принуда под формата на сила и заплаха, насочена към сломяване на волята му за съпротива срещу замислените от подсъдимия действия за удовлетворяване на половото му желание. Престъпната настойчивост и упоритост на дееца при осъществяване на намеренията му, изборът му на безлюдно място, ограничаващо жертвата във възможността й за ефективно противопоставяне на посегателството срещу нея, особеностите на субекта на посегателство – непълнолетно лице - момче на .. години, характерът и интензитетът на упражнената принуда спрямо пострадалия, включваща двете й проявни форми на сила и заплашване, естеството на блудствените действия, липсата на морално – волеви задръжки за удовлетворяване на половия нагон, дързостта на извършителя, съставляват комплекс от обстоятелства, които първата инстанция правилно е преценила, че характеризират както деятелността, така и личността на извършителя като такива със завишена степен на обществена опасност. Основателно по-нататък в изводите си относно персоналната обществена опасност на дееца, съдът е взел предвид и предходните му осъждания /извън квалифициращите такива „отвличането“ по чл.142, ал.3, т.1 от НК/, сочещи на устойчиви при него престъпни наклонности. Проявеното поредно криминално поведение на подс.А., разкриващо тенденция към извършване на престъпления с по-висока степен на обществена опасност, свидетелства за липса на ефективно упражнено предупредително и възпиращо въздействие чрез постановените спрямо последния и предшествуващи настоящото осъждане присъди. Същевременно, съдът не е подминал без внимание и показаното от А. критично отношение към извършеното, изразеното от него съжаление и доброто му процесуално поведение, за които е видно от мотивите на присъдата, че са оценени като смекчаващи отговорността му обстоятелства. Ето защо и възраженията на защитника за пропуск на съда да отчете тези обстоятелства като благоприятстващи правното положение на подсъдимия, не могат да бъдат приети за основателни. Изхождайки от горното, въззивният съд намира, че наложените на подс.А. наказания от десет години лишаване от свобода - за престъплението по чл.142, ал.3, т.1, вр. ал.2, т.3 вр. чл.142, ал.1 вр. чл. 29, ал.1, б.“б“ НК и шест години лишаване от свобода - за престъплението по чл.157, ал.1 от НК, редуцирани по правилата на чл.58а, ал.1 от НК до размера съответно от шест години и осем месеца лишаване от свобода и четири години лишаване от свобода, освен законосъобразни, са и справедливо отмерени, като същите се явяват съответни на степента на обществена опасност на всяко от деянията, на личната обществена опасност на дееца, на смекчаващите и отегчаващи вината обстоятелства, а така също и на целите на чл. 36 от НК. Наказанията за отделните престъпления са определени при максимално снизхождение спрямо дееца, поради което и при липсата на предпоставките на чл. 55 от НК за фиксиране под законовия минимум същите не могат да се оценят като явно несправедливи. Оплакването в жалбата за неотчитане от съда в достатъчна степен на самопризнанието на подс.А., е неоснователно. Правилно окръжният съд не е ценил като смекчаващо вината обстоятелство направеното от подсъдимия волеизявление по реда на чл. 372, ал.1 вр. чл. 371, т.2 от НПК, с което признал фактите по обвинителния акт, тъй като тези самопризнания са били преценени и съобразени като необходимо условие за прилагане на особената процедура на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т.2 от НПК. Повторното отчитане на само-признанията като смекчаващо обстоятелство, изискващо по-леко наказание, е недопустимо, доколкото това противоречи на принципите за справедливост и съответност между наказание и престъпление по чл. 35, ал.3 от НК. Изследвайки също така в случая поведението на подс.А., проявено в рамките на воденото разследване срещу него, първата инстанция вярно е съобразила, че установяването на авторството на деянието, на неговия механизъм и причините за настъпването му е било възможно и гарантирано и без неговото самопризнание. Ето защо, макар да е отчел в положителен аспект за подсъдимия изразеното от него съжаление и критично отношение към извършеното, законосъобразно съдът не е третирал самопризнанието му като отделно смекчаващо обстоятелство със съответната тежест. Така възприетия от съда подход напълно съответства на задължителните постановки на ОСНК на ВКС, залегнали в т. 7 на ТР № 1 от 6.04.2009 г. по т. д. № 1/2008 г., указващи, че в хипотезите на съкратеното съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК самопризнанието може да се третира като смекчаващо обстоятелство със съответната тежест, само ако е спомогнало своевременно и съществено за разкриване на престъпното посегателство и неговия извършител. Ето защо и изводът на съда, че законоустановената от чл. 58а, ал. 1 от НК благоприятна последица от самопризнанието е достатъчна за правилната индивидуализация на наказанието, се споделя напълно от въззивния съд. В този смисъл и оплакването на подсъдимия, че при отмерване на наказанието съдът е следвало да съобрази направеното от него самопризнание по фактите на обвинението, се явява неоснователно. Правилно ОС-Бургас не е наложил на подс.А. предвиденото в чл. 142, ал.3 от НК наказание конфискация, поради липса на данни за притежавано от последния имущество. Престъпленията, предмет на разглеждане по настоящото дело, са били извършени от подс. А. преди да е имало влязла в сила присъда, за което и да е от тях, поради което и съобразявайки правилата по чл.23, ал.1 от НК, съдът законосъобразно е наложил на А. най-тежкото от определените му отделни наказания за всяко от престъпленията, а именно лишаване от свобода за срок от шест години и осем месеца. Първоинстанционният съд не е използвал възможността да приложи чл. 24 НК за увеличаване на общото най-тежко наказание, което в случая представлява благоприятен за подсъдимия ефект при формиране на окончателната наказателноправна санкция. Вярно съдът е приел, че определеното общо наказание следва да се изтърпи ефективно, тъй като не са налице законовите условия за прилагане разпоредбата на чл.66, ал.1 от НК – предвид размера на определеното наказание и предходните осъждания на подсъдимия на лишаване от свобода за престъпления от общ характер. Законосъобразно е определен и първоначалният режим за изтърпяване на наказанието – „строг“ на основание чл.57, ал.1, т.2, б.“б“ от ЗИНЗС. За извършеното от подсъдимия Х. М. престъпление по чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, законодателят е предвидил наказание от три до десет години лишаване от свобода. Индивидуализирайки санкцията на подс.М. за извършеното от него престъпление, първостепенният съд е възприел приложимост на разпоредбата на чл. 58, ал. 4, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, при което е определил на подс.М. наказание под най-ниския предел, предвиден в чл. 198, ал. 1 от НК, а именно лишаване от свобода за срок от две години и шест месеца. В насока горното съдът е приел наличие на многобройни смекчаващи вината на М. обстоятелства, сред които е отчел проявеното от последния критично отношение към деянието, доброто му процесуално поведение, ниската стойност на отнетите вещи, както и личната инициатива на подсъдимия за пълно възстановяване на причинените от деянието имуществени вреди. Същевременно съдът е посочил, че извършеното деяние с оглед механизма му – реализирано през деня и на обществено място, се характеризира с висока степен на обществена опасност. На база характеристиките на реализираната престъпна проява, както и предвид наличните данни за предходно осъждане на М. за престъпление по чл. 116 от НК /спр. л.82 от НОХД № 535/25г. на БОС/, съдът е извел също и висока персонална обществена опасност на последния. В хода на въззивната проверката АС-Бургас констатира, че при определяне на наказанието на подс.М. за извършеното от него престъпление по чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, първоинстанционният съд е допуснал нарушение на материалния закон. При установените многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства и предвид реда на протичане на съдебното производство – по чл.371, т.2 от НПК, първоинстанционният съд, съобразно разпоредбата на чл.58а, ал.4 от НК и задължителните указания, дадени в ТР № 2/19.06.2015 г. по т.д № 2/2015 г. на ОСНК на ВКС, е бил длъжен да направи преценка коя от двете разпоредби – на чл.55, ал.1, т.1 от НК или на чл.58а, ал.1 вр. с чл.54 от НК, според конкретните обстоятелства по делото и спрямо конкретния деец е по-благоприятна, тъй като не винаги приложението на чл.55 от НК води до определянето на по-нисък размер на наказанието лишаване от свобода. В конкретния казус, мотивирайки многобройност на смекчаващите отговорността обстоятелства, първата инстанция очевидно не е съобразила, че приложението на чл. 58, ал. 4 във вр. с чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК не се явява по-благоприятен вариант, сравнено с приложението на чл. 58а, ал. 1 от НК. В мотивите на съда липсват и дължимите съображения за начина на определяне на наказанието по всяка от двете норми, като не е извършена и необходимата съпоставка с оглед вярната преценка кое наказание би се явило по-леко и следва да бъде наложено. При установени за престъплението по чл. 198, ал.1 от НК граници на наказанието лишаване от свобода от три до десет години, ако първостепенният съд бе определил на подсъдимия наказание лишаване от свобода в размер на минималния такъв от три години, след редукцията по чл.58а, ал.1 от НК с една трета, би се стигнало до налагането на по-ниско наказание от действително наложеното на подсъдимия – две години и шест месеца лишаване от свобода. Казано по друг начин, с оглед предвидения минимум на санкцията за престъплението, в извършване на което подс.М. е признат за виновен – три години лишаване от свобода, не може да има спор, че по благоприятният ред за определяне на наказанието му е този по чл.58а, ал.1 от НК. Редукцията на минимума от три години лишаване от свобода с една трета по този ред би довела до налагане на лишаване от свобода за срок от две години вместо определените две години и шест месеца в резултат на приложението на чл. 58, ал. 4 във вр. с чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, какъвто погрешен подход е избрал окръжният съд. Констатираното по-горе ясно показва, че при определяне на санкцията на подс.М. първоинстанционният съд не е спазил условието на чл.58а, ал.4 от НК за приложение на чл.55 от НК - само в хипотеза на по-благоприятно за дееца наказание. Наложеното на подсъдимия наказание от две години и шест месеца лишаване от свобода е определено в противоречие с нормата на чл.58а, ал.4 от НК и следва да се коригира от въззивната инстанция, която от своя страна също следва да направи преценка на обстоятелствата, значими за индивидуализирането на наказанието, в това число за наличието на многобройни и/или изключителни смекчаващи вината обстоятелства по смисъла на чл.55 от НК. Въззивният съд счита, че иначе правилно очертаният от първия съд кръг от смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства - критично отношение на М. към извършеното, коректно процесуално поведение, ниска стойност на отнетите вещи и проявена активност по възстановяване на вредите от престъплението, не са нито многобройни, нито изключителни по своя характер, за да се прибегне до института на индивидуализация по чл. 58а, ал. 4 от НК, вр. чл. 55, ал.1, т.1 от НК, вместо по чл.58а, ал.1 от НК, вр. чл. 54 от НК. На така изведените смекчаващи вината на дееца обстоятелства убедително се противопоставят както високата степен на обществена опасност на извършеното деяние, при проявена съучастническа дейност и насочено срещу уязвимо лице – непълнолетния Й., като няма основание да се приеме, че приносът на М. в реализирането му е съществено по-малък от този на втория подсъдим, така и завишената обществена опасност на самия М., обусловена от предходното му осъждане за тежко умишлено престъпление по чл. 116 от НК, за което същият е изтърпял ефективно наказание лишаване от свобода за срок от 17 години, видно от справката от МП ГД „ИН“ – София, вх. № 3531/15.04.26г. /спр. л.84 от ВНОХД №44/26г. на БАС/, наличните в каквато насока данни съдът вярно е извел, но неправилно оценил при отмерване тежестта на санкцията. Доводите, развити в жалбата на защитника, за неправилна оценка на самопризнанието на дееца като обстоятелство в негова полза, са неоснователни и не държат сметка за даденото тълкуване в ТР № 1/2009 г. на ОСНК на ВКС, относимо към правилата за определяне на съответното наказание при провеждане на диференцирана процедура по чл. 371, т. 2 от НПК. Съгласно същото тълкувателно решение формалното изявление на подсъдимия по чл. 371, т. 2 от НПК като част от предпоставките за прилагане на тази диференцирана процедура е недопустимо да се оценява допълнително като смекчаващо вината обстоятелство при определяне на наказанието, тъй като благоприятната за дееца последица от това изявление е закрепена от закона в разпоредбата чл. 373, ал. 2 от НПК. Като смекчаващ отговорността на дееца факт е допустимо да се оценява само процесуалното му поведение в хода на наказателното производство, което включва направено самопризнание на досъдебната фаза, което обективно е съдействало за установяване на обстоятелствата по делото и реално и ефективно е спомогнало за разкриване на престъплението и неговият автор. Прегледът на материалите по делото показва, че подсъдимият е направил само частични признания на досъдебното производство, като първоначално е представил своя оправдателна версия относно начина на отнемане на телефона от ръката на пострадалия, а впоследствие е отрекъл действията си по отнемане на телефона от жертвата /спр. л.14, л. 144 от ДП/. При тези данни първата инстанция с основание не е ценила обясненията на М. от досъдебното производство, съдържащи личната му оправдателна версия за извършеното, като допълнително смекчаващо отговорността обстоятелство. Не могат да бъдат споделени и доводите на защитата, че наказателното производство по делото е проведено в нарушение на изискването за „разумен срок“, налагащо от своя страна компенсиране на подсъдимия чрез намаляване на наказанието, което следва да понесе за извършеното престъпление. Прочитът на материалите по делото установява, че разследването в досъдебната фаза е водено ритмично и планирано, както и че присъдата на първата инстанция е постановена на 20.01.2026г., т.е само година и половина след датата на инкриминираната деятелност – 29.08.2024г. Констатираното категорично не позволява да се приеме, че правото на М. на справедлив съдебен процес по чл. 6, т. 1 от ЕКПЧ е нарушено, съответно и не обуславя необходимост от компенсирането му чрез отмерване на по-леко наказание. Съдът вече спомена по-горе, че приносът на М. в съучастническата дейност, квалифицирана като „грабеж“, не може да бъде определен като съществено по-малък, независимо, че инициативата за посегателството принадлежи на подс.А.. Фактите по казуса, признати от двамата подсъдими сочат, че те са действали тактично, обмислено и в синхрон помежду си, поради което и претенцията на защитата за отчитане на приноса на М. като незначителен, се явява изцяло несъстоятелна. Отчитайки горното и след внимателен анализ на обстоятелствата, имащи отношение към отговорността на дееца, въззивният съд се дистанцира от становището на първия съд за наличието в казуса на многобройни смекчаващи отговорността на М. обстоятелства. Съобразявайки всички погоре изложени факти, значими за индивидуализацията на наказанието и съблюдавайки целите на специалната и генералната превенция, въззивният съд прецени, че на подс. М. за разгледаното престъпление следва да се определи наказание съгласно чл.54 от НК при изключителен превес на смекчаващите отговорността обстоятелства и в размер, който съвпада с фиксирания в закона минимум от три години лишаване от свобода. Както вече се отбеляза, настоящото производство е протекло по особената процедура на съкратеното съдебно следствие, регламентирана в Глава 27 от НПК и по-конкретно по реда на чл.371, т.2 от НПК, в която хипотеза съгласно изричната норма на чл.373, ал.2 от НПК наказанието на дееца следва да бъде определено при условията на чл.58а от НК. При определяне на наказание лишаване от свобода се прилага императивната норма на чл.58а, ал.1 от НК, която изисква задължително намаляване на определеното наказание с една трета. В случая приетото от въззивният съд като следващо се на подс. М. индивидуално наказание от три години лишаване от свобода в съответствие с чл.58а, ал.1 от НК следва да се намали с една трета, като окончателният му размер се установява да е от две години лишаване от свобода. Следователно наказанието, което трябва да се наложи на подс. М. за извършеното от него престъпление по чл.198, ал.1, вр. чл. 20, ал.2 от НК при диференцираната процедура по чл.371, т.2 от НПК, е лишаване от свобода за срок от две години. Приемайки, че в случая разпоредбата на чл.55 от НК е по-благоприятна за подс. М. и налагайки му наказание лишаване от свобода за срок от две години и шест месеца съгласно чл.58а, ал.4 вр. чл. 55, ал.1, т.1 от НК, първоинстанционният съд е нарушил материалноправните норми, уреждащи правилата за определяне на наказание в хипотезата на съкратено съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК. Определеното от него наказание е завишено по размер и следва да бъде намалено. Мотивиран от тези съображения, въззивният съд прие, че на основание чл.337, ал.1, т.1 от НПК следва да измени обжалваната присъда в коментираната й част, като намали размера на наказанието, наложено на подс. М. за разгледаното престъпление от лишаване от свобода за срок от две години и шест месеца на лишаване от свобода за срок от две години. Следва да се отбележи, че посоченото изменение на присъдата не нарушава принципа за reformatio in pejus, който следва да се съблюдава във въззивното производство при липса на подаден от прокурора протест. Извършеното от въззивната инстанция изменение на наложеното на подсъдимия наказание действително се основава на преминаването от разпоредбата на чл.55 от НК към тази на чл.54 от НК при индивидуализацията на наказанието, което принципно обосновава завишаване на наказанието, респективно утежняване на положението на подсъдимия. В конкретния случай обаче, отчитайки неправилното приложение на нормите, касаещи определяне на наказанието в хипотеза на съкратено съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК и отстранявайки така допуснатия от първата инстанция недостатък, постигнатият с въззивния съдебен акт резултат за жалбоподателя – подс. М. е очевидно по-благоприятен за него, тъй като наложеното му наказание лишаване от свобода се намалява с шест месеца, а принципът reformatio in pejus се оказва спазен. Отмереното на подс.М. по-леко наказание от две години лишаване от свобода следва да се изтърпи ефективно, тъй като не са налице законовите условия за прилагане разпоредбата на чл.66, ал.1 от НК. Липсва основание за изменяване на присъдата и в частта относно определения първоначален режим на изтърпяването му, който следва да е общ, на основание чл. 57, ал.1, т.3 от ЗИНЗС. Съблюдавайки разпоредбата на чл. 59, ал.1 от НК, съдът правилно е постановил да се приспадне времето, през което подс. М. е бил задържан по ЗМВР и с мярка за неотклонение „задържане под стража“ по конкретното наказателно производство, считано от 29.08.2024г. В съответствие с изискването на чл. 189 ал.3 от НПК съдът правилно е присъдил разноските по делото да се заплатят съразмерно от двамата подсъдими. В заключение, обжалваната присъда следва да бъде изменена на основание чл.337, ал.1, т.1 от НПК, като бъде намалено в съгласие с чл.58а, ал.1 от НК наложеното на подс. М. за разгледаното престъпление наказание от две години и шест месеца лишаване от свобода на две години лишаване от свобода. В останалите й части, в които присъдата не подлежи на изменение, тя следва да бъде потвърдена като законосъобразна, обоснована и справедлива, съгласно чл.338 от НПК. Мотивиран от горното и на основание чл.337, ал.1, т.1 от НПК, Бургаският апелативен съд