Решение № 12466 от 23.6.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 5880/2026 г.

Предявени са искове с правно основание чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ вр. чл. 49 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД. Ищецът ЗАД „Армеец“ твърди, че в изпълнение на задълженията си по договор за застраховка имущество „Каско на МПС“, застрахователна полица № •••••••, със срок на действие 28.09.2020 г.-27.09.2021 г., е заплатил на застрахования при него собственик сумата от 790,06 лв. и е сторил ликвидационни разноски в размер на 10 лв., поради което е встъпил в правата на застрахования срещу причинителя на вредата за сумата от 800,06 лв. Поддържа, че били причинени вреди на л.а. „•••••••“ с рег. № ••••••• в резултат на ПТП, настъпило на 04.04.2021 г. в гр. София, на кръстовището на ул. „••••••“, вследствие от пропадане на застрахования автомобил в несигнализирана и необезопасена дупка на пътното платно. Счита, че отговорен за настъпилото ПТП бил ответникът Столична община, предвид неизпълнение на законовите му задълженията за поддържане и ремонт на пътищата и осигуряване на безопасно придвижване по тях. Ответникът бил канен да плати, но не платил, поради което изпаднал в забава и дължал обезщетение за забава в размер на 158,69 евро за периода 04.03.2023 г.–04.03.2026 г. Ето защо ищецът моли съда да осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 409,06 евро главница, представляваща регресно вземане за платено обезщетение по щета № ••••••••••, ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба 05.03.2026 г. до окончателното изплащане, и сумата от 158,69 евро мораторна лихва върху главницата за периода 04.03.2023 г.–04.03.2026 г. Претендира разноски. Ответникът Столична община оспорва предявените искове. Твърди, че са недоказани твърденията на ищеца за причината за процесното ПТП и механизма на същото. Оспорва да е налице несигнализирана и необезопасена дупка на посоченото място. Оспорва размера на настъпилите вреди, като счита, че следвало да бъдат съобразени състоянието и овехтяването на увредените части. Твърди съпричиняване от страна на застрахованото лице, водач на МПС, което е претърпяло ПТП, с аргументи, че водачът не се е движил със съобразена скорост, не е намалил скоростта и не е направил опит да избегне възникналата опасност. Оспорва да е налице валидно застрахователно правоотношение между ищеца и собственика на увреденото МПС, тъй като последният не бил подписал процесната застрахователна полица и общите условия към нея. Ответникът посочва, че не дължи обезщетение за забава, тъй като не бил получавал покана за плащане на претендираната главница. Моли за отхвърляне на исковете и присъждане на разноски. Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното: По иска с правно основание чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ вр. чл. 49 ЗЗД Искът предполага доказване на следните факти: наличие на валиден договор за застраховка, плащане от застрахователя на дължимото обезщетение, деликтна отговорност на ответника – виновно противоправно поведение – действие или бездействие, на служители на ответника по отношение на увредения-застрахован при причиняване на застрахователното събитие, намиращо се в причинна връзка с вредоносния резултат, отговорността на ответника досежно поддръжката и ремонта на пътния участък, наличието на необезопасено и необозначено пропадане на пътна настилка, вид и размер на претърпените вреди. По отношение на първата предпоставка – наличието на валидно застрахователно правоотношение, съдът намира следното: Съгласно чл. 343, ал. 1 КЗ със застрахователния договор застрахователят се задължава да поеме определен риск срещу плащане на премия. Договорът се сключва в писмена форма като застрахователна полица. От представената по делото застрахователна полица № ••••••• се установява, че е налице сключен в изискуемата от закона форма договор, който съдържа необходимите реквизити по чл. 345 КЗ. Възражението на ответника за липса на доказателства за платена премия е неоснователно. Макар плащането на премията да е условие за влизане в сила на застрахователното покритие освен ако е уговорено друго (чл. 351 ал. 3 КЗ), законът не вменява в тежест на ползвателя на застрахователни услуги да доказва този факт с отделен платежен документ. Съгласно императивната разпоредба на чл. 336, ал. 2 КЗ, ползвателят на застрахователни услуги не е длъжен да съхранява или да представя документ за плащане на премията за доказване на валиден застрахователен договор (чл. 336 ал. 2 КЗ. Фактът, че ищецът застраховател е изплатил застрахователно обезщетение по представеното платежно нареждане от 10.06.2021 г., сам по себе си свидетелства, че договорът е породил действие и покритието е било активно. Поради това съдът приема, че между ищеца и собственика на увредения автомобил е съществувало валидно застрахователно правоотношение. Покритите рискове по застрахователната полица включват клаузата „Пълно каско“, която предвижда покритие, съгласно представените общи условия на ищцовото дружество, за щетите от всяко ПТП по см. на ЗДвП, включително повреда на пътно превозно средство при движение по пътното платно. От показанията на св. С. Ж., собственик на процесния автомобил, които съдът кредитира като непротиворечиви и логични, се установява, че на 04.04.2021 г. на ул. „••••••“ в гр. София, управляваният от свидетеля процесен автомобил е преминал през дупка на пътното платно, която е била пълна с вода и не била обезопасена и сигнализирана с пътни знаци. Тези показания кореспондират със заключението на приетата по делото съдебна автотехническа експертиза на в.л. В. Д.. Според кредитираното заключение описаните щети по предната броня и кората под двигателя са технически съвместими с описания от свидетеля механизъм на ПТП. Липсата на протокол за ПТП, съставен от органите на МВР, не е пречка за установяване на събитието с другите допустими от ГПК доказателствени средства. Съгласно чл. 31 ЗДвП ответникът отговаря за поддръжката на общинските пътища. Неизпълнението на това задължение, изразяващо се в наличието на несигнализирана дупка, представлява противоправно бездействие на служители на ответната община, което ангажира отговорността на последната по чл. 49 ЗЗД. Възражението за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД е недоказано, а доказателствената тежест за установяването му се носи от ответника. Установената от свидетеля дупка, пълна с вода, която е несигнализирана, не представлява „предвидимо препятствие“ по смисъла на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, с което водачът да е длъжен да съобрази скоростта си, а и в процесния случай няма доказателства, че водачът е могъл да забележи и да избегне дупката. По отношение на размера на правото на ищеца по чл. 410, ал. 1 КЗ съдът намира следното: Обхватът на суброгационното право по чл. 410, ал. 1 КЗ зависи от размера на застрахователното обезщетение, което застрахователят е платил на застрахования по имуществената застраховка, и от размера на обезщетението, което делинквентът дължи съгласно чл. 45, ал. 1 ЗЗД на застрахования, като аргумент в тази насока е и разпоредбата на чл. 400, ал. 1 КЗ, според която застрахователното обезщетение трябва да бъде равно на размера на вредата към деня на настъпване на събитието, като уговорената застрахователна сума – максималният размер на застрахованото имущество, не може да надвишава действителната или възстановителната стойност на имуществото – арг. чл. 400, ал. 2 КЗ. Следователно определянето на застрахователното обезщетение следва да бъде извършено по действителната стойност на вредите към деня на настъпване на събитието, т.е. пазарната стойност на същите, като Методиката по Наредба № 24 от 2006 г. не дерогира разпоредбите на КЗ и не ограничава отговорността на застрахователя по застраховка „гражданска отговорност“. В този смисъл решение № 52 от 08.07.2010 г. по т.д. № 652/2009 г., ВКС, І т.о. В практиката на ВКС (решение № 79 от 02.07.2009 г. по т.д. № 156/2009 г., ВКС, I т.о. и решение № 6 от 02.02.2011 г. по т.д. № 293/2010 г., ВКС, I т.о., по КЗ (отм.), но която практика не е загубила актуалността си) е прието, че дължимото застрахователно обезщетение следва да бъде определено по пазарната стойност на ремонта за отстраняване на претърпяната вреда към момента на застрахователното събитие и същото не може да надвишава действителната стойност на увреденото имущество, като за действителна се смята стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго от същото качество. При изчисляване размера на обезщетението не следва да се прилага коефициент за овехтяване, тъй като последният е инкорпориран в самата действителна стойност. Изключение от това принципно положение е предвидено в правилото на чл. 17, ал. 1 от Методиката към Наредба № 24/8.03.2006 г. за задължителното застраховане, което посочва при кои случаи се приема за действителна стойност на вредата тази по фактури – само когато те са издадени от официален вносител и то за МПС със срок на експлоатация до 3 години. В конкретния случай автомобилът е на повече от 5 години от пускане в експлоатация и съгласно показанията на свидетеля Ж. не е бил в гаранция, поради което размерът на суброгационното право се определя от разходите за ремонт и подмяна на части по средни пазарни цени. Поради изложеното съдът приема, че размерът на суброгационното право е този, посочен от вещото лице по средни пазарни цени, а именно 229, 65 евро и 5,11 евро за ликвидационнии разноски, т.е. 234,76 евро. Искът е основателен следва да бъде уважен в размер на сумата от 234,76 евро, ведно със законната лихва от датата на исковата молба 05.03.2026 г. до окончателното изплащане, а за разликата над 234,76 евро до пълния размер от 409,06 евро следва да бъде отхвърлен като неоснователен. По иска с правно основание чл. 86 ЗЗД С регресната покана, получена от Столична община на 15.06.2021 г., ответникът е поканен да изпълни доброволно в 14-дневен срок, поради което е изпаднал в забава с изтичане на така дадения срок. Акцесорната претенция за мораторна лихва е основателна до размера от 91,07 евро за периода от 04.03.2023г.-04.03.2026г., по реда на чл. 162 ГПК, изчислена с онлайн калулатор https://portal.nra.bg/embed/interest-calculator/main.html. За разликата над дължимия размер от 91,07 евро до пълния предявен размер от 158,69 евро искът следва да се отхвърли. По разноските: С оглед изхода на спора право на разноски имат и двете страни. Ищецът е сторил в исковото дело разноски в размер на 51,12 евро за държавна такса, 200 евро за депозит за САТЕ и 30 евро за депозит за свидетел, като на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК съдът определя юрисконсултско възнаграждение в размер на 101 евро. Общо разноските на ищеца са 382 евро. Съразмерно на уважената част от исковете на ищеца се дължат разноски от 219,23 евро. Ответникът претендира юрисконсултско възнаграждение, като съдът определя размера му на 101 евро. Пропорционално на отхвърлената част от исковете на ответника се дължат разноски от 43 евро. Така мотивиран, съдът