Решение № 31 от 20.2.2025 г. на Окръжен съд - Сливен по дело № 26/2025 г.

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и С.. от ГПК. Образувано е по въззивна жалба против Решение №517/13.06.2024г. по гр.д. №80/2024г. на С. районен съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД против М. И. Ц. искове за признаване за установено, че ответницата дължи на ищцовото дружество сумите, за които срещу нея е издадена Заповед за изпълнение по ч.гр.д.№3473/2015г. на С.РС. С Решението е отхвърлено искането на ответната страна за присъждане на разноски. С Определение №3946/24.10.2024г. по гр.д. №80/2024г. на С.РС, на основание чл. 248 от ГПК е осъдена Агенция за събиране на вземания“ ЕАД да заплати на адвокат Л. А. Г., на основание чл. 38, ал.2 от ЗАдв сумата от 1000лв.представляваща адвокатско възнаграждение. Въззивната жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД и с нея се обжалва посоченото първоинстанционно решение изцяло. Дружеството въззивник чрез пълномощника си юриск. И. Н. твърди, че обжалваното изцяло първоинстанционно решение е неправилно и незаконосъобразно. Намира за неправилен извода на съда, че вземането на дружеството е погасено по давност. В процесният С.учай също се прилагала фикцията на чл.422, ал.1 от ГПК, според която искът за съществуване на вземането се счита предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, ако е спазен срока по чл.415, ал.4 от ГПК. Разпоредбата на чл.423, ал.4 от ГПК препраща към разпоредбата на чл.415, ал.1 от ГПК. Ако съдът не възприеме този довод, въззивникът излага съображения относно предприемане на действия по изпълнително дело №1444/2018г. на ЧСИ Г.Г., с които погасителната давност е прекъсната. Посочва, че в молбата за образуване на делото е посочен изпълнителен способ, като на 22.06.2018г. е наложен запор на банкова сметка на длъжника, както и на 27.11.2020г., като по делото са постъпвали суми по запорите. С.едователно, било налице прекъсване на погасителната давност и до приемане на възражението по чл.423 от ГПК, респ. до подаване на исковата молба в съда, кредиторът не е бездействал. Посочва, че законоустановените причини, визирани в чл.423 от ГПК не могат да се вменят като отговорност на заявителя и той не С.едва да понася санкцията на погасителната давност. С оглед изложеното, дружеството въззивник моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови ново, с което да уважи предявените искове. Претендира присъждане на направените по делото разноски, в т.ч. юрисконсултско възнаграждение. В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от насрещната страна М. И. Ц. чрез пълномощника адв. Л. Г., отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК. С отговора въззивната жалба се оспорва като неоснователна. Въззиваемата намира обжалваното решение за правилно и законосъобразно и моли съда да го потвърди. Излага съображения за допуснати нарушения по ЗПК спрямо процесния договор за кредит. Посочва, че не е спазено изискването на закона и на съображение 31 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно съдържанието и шрифта на договора за потребителски кредит. Посочва, че процесният договор е отпечатан с шрифт по-малък от размер 12, което е нарушение на изискването на чл.10, ал.1 от ЗПК и води до недействителност на договора. Твърди, че в договора не бил посочен ГПР, не били посочени взетите допускания, използвани при изчиС.яването на ГПР, липсвала конкретизация относно начина на формирането му. Счита, че реалното оскъпяване на кредита е повече от пет пъти размера на законната лихва. В ГПР не били включени застрахователните премии, които също били разход по кредита и водило до скрито оскъпяване на същия. Неточният размер на ГПР водило до недействителност на договора на основание чл.22, вр. с чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК. Липсвала информация по чл.11, ал.1, т.12 от ЗПК. Липсвали изготвени и подписани общи уС.овия. Поради това, въззиваемата намира договора за кредит за нищожен. Нищожна била и клаузата за заплащане на застрахователна премия. По делото не бил представен подписан застрахователен договор, а само Сертификат, който обаче не е договор за застраховка. Въззиваемата прави възражение за изтекла погасителна давност по отношение на всички процесни вземания. Излага подробни съображения относно възможността да се направи възражение за изтекла погасителна давност в периода между подаване на заявлението по чл.417 от ГПК и предявяване на иска по чл.422 от ГПК. На поС.едно място посочва, че ищецът не е доказал по делото съществуването на вземането си, като не е внесъл депозита за експертиза, която било основаното му доказателствено средство. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38 от ЗАдв. По направеното с въззивната жалба доказателствено искане за изискване на изп. дело №1444/2018г. по описа на ЧСИ Г.Г., район на действие С.ОС, съдът се е произнесъл с определението си по чл. 267 от ГПК, като е оставил същото без уважение като преклудирано. По делото е подадена и частна жалба по реда на чл.248 от ГПК, която С.едва да се разгледа в настоящото въззивно производство, ведно с приетата за разглеждане въззивна жалба, съгласно правилата на чл.80, ал.4 от ПАС. Частната жалба е подадена от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД против Определение №3946/24.10.2024г. по гр.д. №80/2024г. на С.РС., с което е присъдено на адвокат Л. А. Г., адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38, ал.2 от ЗАдв, в размер на 1000лв. В Частната жалба „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД посочва, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно. Посочва, че размерът на адвокатското възнаграждение С.едва да е справедлив и пропорционален на предоставената уС.уга, като С.едвало да се преценят критериите обем и С.ожност на извършената дейност, както и величината на защитавания интерес. Посочва, че ЗПП също урежда адвокатски възнаграждения, които са в значително по-нисък размер от тези в Наредбата по ЗАдв за един и същ вид работа. Несързмерност имало и при определяне на юрисконсултските възнаграждения. Посочва, че въведеното с чл.38 от ЗАдв правило за присъждане на възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични С.учаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и С.ожността на извършената работа, създавало изкуствени икономически бариери при защита на правата и интересите на участниците в гражданския процес и било нарушение на конкуренцията по смисъла на чл.101, пар.11 ДФЕС, в какъвто смисъл било решението по дело С-438/22 на СЕС. Поради това, частният жалбоподател счита, че не С.едва да се прилага нормата на чл.38, ал.2 от ЗА, препращаща към НМРАВ, несъответна на правото на ЕС. Посочва, че при спора липсвала фактическа и правна С.ожност, тъй като във връзка с неравноправните клаузи, произтичащи от договори за потребителски кредит имало широк обем съдебна практика, необуС.авящо отделяне на много време на пълномощника на ответника за подготовка за делото. С оглед обема на осъществената защита, липсата на фактическа и правна С.ожност на спора, броя на проведените открити съдебни заседания – едно, счита, че присъденото адвокатско възнаграждение е прекомерно. С оглед изложеното, частният жалбоподател моли съда да отмени обжалваното определение и да се произнесе по съществото на спора. Препис от частната жалба е връчен редовно на другата страна, която не е подала отговор в законоустановения срок. В с.з., дружеството въззивник „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, гр.С., редовно призовано, не се представлява. По делото е постъпило писмено становище от процесуален представител по пълномощие юриск. Н., който посочва, че поддържа въззивната жалба на изложените в нея основания и моли за уважаването й. Поддържа и подадената частна жалба. Излага подробни съображения относно основателността на исковата претенция и контрааргументи на възраженията на ответната страна. Претендира присъждане на направените по делото пред двете съдебни инстанции разноски. В с.з. въззиваемата М. И. Ц., редовно призована, не се явява и не се представлява. І. По въззивната жалба, подадена от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, гр.С.: Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд. При извършване на С.ужебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата на обжалване - допустимо в обжалваната част. При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, С.ед преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира решението за правилно и законосъобразно. Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея. Пред въззивната инстанция не са събирани допълнителни доказателства. Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна квалификация на предявения иск. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на атакуваното решение са неоснователни. С.ят районен съд е бил сезиран с предявени при уС.овията на обективно кумулативно съединяване положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал.1, вр. чл. 415, ал.1, т. 2 от ГПК, вр. чл.79, чл. 240 и чл. 86 от ЗЗД за признаване за установено, че ответницата М. И. Ц. дължи вземания, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК №2206 от 30.09.2015г. по ч.гр.д. №3473/2015г. по описа на С.РС, както С.едва: сумата от 4146, 54лв. – главница по Договор за потребителски кредит №PLUS-01335273 от 28.01.2009г., прехвърлен с договор за цесия от 14.09.2018г. по Приложение №1 от 14.09.2018г. от БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от подаване на заявлението по чл.410 от ГПК до окончателното изплащане; сумата от 2539, 74лв., представляваща възнаградителна лихва за периода 15.01.2010г. – 14.02.2014г. и сумата от 487, 07лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 16.01.2010г. до 11.09.2015г. В С.учая, първоинстанционният съд е отхвърлил изцяло исковите претенции, поради недоказаност на техния размер и на С.едващо място, поради погасяването им по давност. Предявените положителни установителни искове имат за предмет установяване на съществуването, фактическата, материалната дължимост на сумите, за които е била издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. По този иск С.едва с пълно доказване ищеца, твърдящ съществуване на вземането си, да установи по безспорен начин неговото възникване, съществуване и дължимост спрямо ответника – длъжник. Ищецът носи процесуалната тежест да докаже съществуването на фактите, които са породили неговото вземане. Ответникът, при съответно твърдение, С.едва да докаже фактите, които изключват, унищожават или погасяват вземането. Предмет на предявените искове са вземания, произтичащи от сключен между ответника в първоинстанционното производство М. И. Ц. и БНП „Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД Договор за потребителски кредит №PLUS-01335273 от 28.01.2009г. Вземанията по договора са цедирани от кредитора БНП „Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД н а „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 14.09.2018г. и Приложение 1 към него. Съдът приема, че ответницата е уведомена за цесията с връчване на исковата молба и приложенията към нея, в т.ч. уведомително писмо от 15.10.2018г. Въззивният състав споделя изцяло извода на първоинстанционния съд за недоказаност на размера на претенцираните вземания от носещата доказателствената тежест ищцова страна. От представените с исковата молба писмени доказателства не се установява по ясен, категоричен и несъмнен начин размера на претендираните с исковата молба вземания, както за главница, така и за възнаградителна и мораторна лихва. Този размер не се установява от представения договор. Въпреки дадената от съда възможност за установяване на тези подлежащи на доказване обстоятелства с помощта на назначена от съда по искане на ищеца ССчЕ, ищецът сам се е лишил от предоставената му възможност, като не е внесъл определения от съда депозит за вещо лице. По този начин подлежащите на установяване обстоятелства са останали недоказани, с оглед процесуалното поведение на носещия доказателствената тежест ищец. Поради това, ищцовото дружество С.едва да понесе своеобразната санкция от неизпълнението на основаното си процесуално задължение, като съдът приеме, че претендираните суми са недължими. С.едва да се посочи, че възражения в тази насока, относно този основен извод на първоинстанционния съд няма наведени с въззивната жалба. Единственото, наведено от въззивника с жалбата възражение е за неправилно прилагане на института на погасителната давност и неправилност на извода за изтекла такава по отношение на претендираните вземания. На първо място С.едва да се отбележи, че този извод на районния съд не е водещия за постановяване на акта му, а само допълнително потвърждаващ крайния му извод за недължимост на вземанията. Въззивната инстанция посочва, че тъй като ищецът не е установил по безспорен начин по пътя на пълното, пряко и главно доказване факта на съществуване и дължимост на вземанията /техния размер е изцяло недоказан/, то не е необходимо да се обсъжда въпроса тези вземания погасени ли са по давност. Въпреки това, поради възраженията на въззивника, че отбележи, че споделя извода на първоинстанционния съд за приложимост на института на погасителна давност. В С.учая е налице подадено възражение по чл.423 от ГПК, като в периода от подаване на заявлението по чл.410 от ГПК /11.09.2015г./ до подаване на възражението по чл.423 от ГПК /12.09.2022г./, съответно до подаване на исковата молба по чл.422 от ГПК /05.01.2024г./ е изтекъл значителен период от време, през който вземанията могат да се погасят по давност. По делото е единствено установена и то от длъжника при подаване на възражението му по чл.423 от ГПК, датата на образуване на изпълнително производство въз основа на издадения въз основа на заповедта за изпълнение изп. лист – 28.09.2016г. Тъй като в молбата за образуване на изп. производство е посочен принудителен способ и искане за прилагането му, то съдът приема, че от този момент погасителната давност е прекъсната и започва да тече нова такава, изтекла към 28.09.2021г. По делото не са ангажирани абсолютно никакви доказателства от страна на ищеца /няма и дори твърдения в хода на първоинстанционното производство/ за предприети действия, прекъсващи погасителната давност от този момент нататък. Направените едва с въззивната жалба твърдение за такива и доказателствено искане в тази насока са преклудирани. С оглед изложеното, щом като правните изводи на двете инстанции съвпадат, то решението на С.РС С.едва да се потвърди като правилно и законосъобразно. ІІ. По отношение на частната жалба, подадена от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, гр.С. по реда на чл.248 от ГПК: Съдът намира частната жалба за редовна и допустима, като подадена от надлежна страна, имаща правен интерес от обжалването, в законово определения срок и отговаряща на законовите изисквания. Разгледана по същество, същата е неоснователна. Въззивният съд констатира, че действително ответницата в първоинстанционното производство М. И. Ц. е била представлявана от адвокат, предоставил й на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв безплатно осъществяване на правна защита и съдействие, изразяващо се в процесуално представителство пред С.РС. При това положение, с оглед изхода на спора – неоснователност на исковите претенции, на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв съдът С.едва да присъди на адв. Г. адвокатско възнаграждение в размер, не по-нисък от предвидения в Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В С.учая са предявени три обективно кумулативно съединени иска, които са отхвърлени изцяло. Съгласно разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки от тях поотделно, независимо от начина на тяхното съединяване. Използваният израз в разпоредбата на чл.7, ал.2 от Наредбата „интерес“ не изключва прилагането на разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредбата. Напротив, тя визира цената на всеки отделен иск и не изключва прилагането на отделните хипотези към цената /интереса/ на всеки един от исковете поотделно. С.едва да се определи за всеки отделен иск минимално възнаграждение по Наредбата, С.ед което вече определените минимални възнаграждения се събират при определяне на отговорността за разноски. В тази насока е практиката на съдилищата и тази на ВКС. Съдът намира, че заложените в НМРАВ минимални адвокатски възнаграждения С.едва да се приемат като ориентир, който съС.овната организация е приела, че съответства на положения от адвокатите труд. Все пак трудът положен от адвокатите по реда на чл.38, ал.1 от ЗА С.едва да получи адекватно възнаграждение и ангажиментът им с предоставяне на безплатна правна помощ на нуждаещи се лица, които нямат финансова възможност да заплатят адвокатско възнаграждение не С.едва да се превръща в повод те да бъдат незаС.ужено санкционирани, като трудът им не бъде заплатен. Прилагайки правилата на чл.2, ал.5 и чл.7, ал.2 от НМРАВ, минималния размер на адвокатското възнаграждение на пълномощника на ответницата възлиза на сумата от 1669лв. /за трите иска/. Районният съд е определил и присъдил на адв. Г. възнаграждение в размер на 1000лв. Жалба по отношение на този размер няма подадена. Въззивният съд, преценявайки фактическата и правна С.ожност на делото, приключването му в едно открито съдебно заседание, принципа на справедливост при определяне на обезщетението, намира, че районният съд правилно е определил размер от 1000лв. съдът не намира основания за допълнително намаляване на този размер, сам по себе си доста под минималния размер по Наредбата. Поради това частната жалба се явява неоснователна и като такава ще бъде оставена без уважение. По разноските: С оглед изхода на спора, правилно районният съд не е присъдил разноски на ищцовото дружество, а видно от съображенията по частната жалба, правилно е присъдено възнаграждение на адв. Г., на основание чл.78, ал.3, вр. с чл.38, ал.2 от ЗАдв. По отношение на разноските за въззивното производство, с оглед изхода на спора по въззивната жалба – неоснователност на същата, разноските С.едва да се възложат на дружеството въззивник, като то понесе своите, така, както ги е сторило и заплати разноските на въззиваемата страна. Тъй като въззиваемата е била представлявана от адвокат, осъществяващ безплатна правна помощ на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв, то на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв съдът С.едва за присъди на адв. Г. възнаграждение, чийто размер определя на 1000лв., на база вида, размера на исковите претенции, фактическата и правна С.ожност на делото. В отговора на въззивната жалба адв. Г. е поискал присъждане на адвокатско възнаграждение, както за двете инстанции, така и за заповедното производство. С.едва да се посочи, че въззивният съд може да присъди само възнаграждение за въззивното производство. За първоинстанционното производство такова вече е присъдено – предмет на частната жалба и потвърдено, а по отношение на заповедното производство е компетентен да го присъди първоинстанционният съд. Съдът констатира, че районният съд е оставил искането в тази насока на адв. Г. без разглеждане, като недопустимо, поради просрочие. Този съдебен акт не е обжалван. Ръководен от гореизложеното съдът