Решение № 225 от 25.2.2019 г. на Окръжен съд - Варна по дело № 172/2019 г.

Производството е образувано по въззивна жалба на Г.Б.Б., чрез адв.Х. /САК/ против Решение № 4382 от 05.11.2018 година, постановено по гр.дело № 10 139/2017 година на ВРС, с което са били отхвърлени претенциите му с правно основание чл.344 ал.1 т.1 т.2 и т.3 вр.чл.225 от КТ против Областна Дирекция „Земеделие“ – град Варна, като неоснователни. В жалбата се сочи, че съдът не е отчел наличните по делото доказателства и на тази база е постановил неправилно решение.Излага, че е претенцията е била доказана по основание и с наличните процесуални способи.Излага се още, че ВРС превратно е тълкувал и приложил нормата на чл.333 от КТ, като се настоява, че тя е било редно да бъде съобразена при прекратяване на правоотношението; по същество се настоява съдът да отмени решението на ВРС и да постанови ново, с което да уважи исковете. С отговора си в срока по чл.263 от ГПК, въззиваемата страна – Областна Дирекция „Земеделие“ – град Варна моли съдът да потвърди съдебното решение, за което приема, че не страда от пороци. В съдебно заседание пред ВОС, въззивника, редовно призован, не се явява, представлява се от адв.Е.Е. /ВАК/, която оспорва решението и моли съдът да го отмени. Въззиваемата страна, е редовно призована, представлява се от ю.к.Б.оспорва жалба и моли съдът да потвърди решението. С писмена защита Вх.№ 4599 от 12.02.2019 година Областна Дирекция „Земеделие“ – град Варна, излага становището си по съществото на спора, намирайки, че нито един от аргументите в жалбата не е достатъчен да обоснове отмяна на атакувания съдебен акт. В предоставения срок за това, писмени бележки от страна на въззивника не са постъпили. За да се произнесе по спора, като се запозна с материалите по делото и застъпените от страните становища, ВОС намери за установено следното: Пред първата съдебна инстанция съдебното производство е било образувано по искова молба от страна на Г.Б.Б. против Областна дирекция - „Земеделие” Варна по искове по чл. 344, ал.1, т.1, т.2 и т. 3 КТ - да бъде признато за незаконно и отменено уволнението на ищеца извършено със Заповед № РД-15-715/26.07.2013г. на Министъра на земеделието, на основание чл. 19а, ал.2 от Закона за администрацията; да бъде възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „Директор” в Областна Дирекция „Земеделие“ Варна и осъждане ответника да заплати на ищеца обезщетение за времето, през което е останал без работа в размер на брутното му трудово възнаграждение за период от шест месеца - 02.08.2013г.- 02.02.2014г. общо сумата 9 000 /девет хиляди/ лева.В молбата се навеждат твърдения, съобразно които ищецът е изпълнявал длъжността „Директор“ на Областна Дирекция „Земеделие“ – град Варна, съгласно безсрочен трудов договор № РД-15-1067 от 03.12.2010 година.Той сочи, че извършва тези си задължения, считано от 2003 година, като преди настоящото уволнение, е бил уволняван още три пъти и е възстановяван със съдебни решения.Излага, че настоящата уволнителна заповед се явява незаконосъобразна, т.к. връчването е извършено при злоупотреба с власт, а издаването й на 26.07.2013 година е плод на политическа злоупотреба с власт, целяща да се осигури заетост на този пост на друго лице.Сочи още, че преди уволнението си е подал молба за ползване на платен годишен отпуск, но не е бил уведомен дали тя се уважава.Излага, че считано от 29.07.2013 година е ползвал болничен за период от 14 дни, както и че процесната заповед му е била връчена на 02.08.2013 година в близост до домът му в село Климентово от сътрудник на областния председател на БСП по поръчка на Красимир Янков и под натиска на четирима мъже с бръснати глави и масивна физика.Твърди допуснати процесуални нарушения по чл.330 от КТ; оспорва нормата на чл.19 а от ЗА, като твърди, че тя е неприложима; сочи допуснати нарушения по чл. 333, ал.1, т.4 и ал.7 и чл. 335, ал.2, т.3 КТ, тъй като не е искано разрешение от Инспекция по труда, доколкото ищецът е ползвал отпуск към датата на връчване на заповедта. Пред ВРС е било установено от фактическа страна, че между страните е било валидно съществуващо правоотношение по безсрочен трудов договор № РД-15-1067/03.12.2010г., по който ищецът е заемал длъжност „Директор” в Областна Дирекция „Земеделие“ – град Варна и че то е било прекратено със Заповед № РД-15-715/26.07.2013г. на Министъра на земеделието, считано от 02.08.2018 година на осн. 19а, ал.2 ЗА - без предизвестие и по преценка на органа по назначение.Приети са писмени доказателства - трудов договор № РД-15-1067/03.12.2010г., заповед за едностранно изменение на трудовото правоотношение № РД-15-65/31.01.2012г., длъжностна характеристика на длъжността „директор“ на ОД Земеделие, Заповед № РД-15-175/26.07.2013г. на министъра на земеделието и храните, болничен лист, заявление за ползване на платен годишен отпуск. От наличния по делото болничен лист № 3967141 от 29.07.2013 година е видно, че Б. е ползвал отпуск поради временна неработоспособност за период от 14 дни – от 29.07.2013 година като е следвало да се яви на преглед на 12.08.2013 година. От представеното Заявление, без дата, изпратено по ел.поща на 24.07.2013 година, ищецът е поискал ползване на платен годишен отпуск от 5дни за периода 29.07-02.08.2013г., върху което не е попълнена заповедта за разрешаване ползването му. От приетата и неоспорена от страните Съдебно счетоводна експертиза става ясно, че размерът на брутното трудово възнаграждение получено от ищеца за последния пълен отработен месец, предхождащ датата на уволнението е 1812.50 /хиляда осемстотин и дванадесет и петдесет/ лева или общия размер на дължимото обезщетение по чл. 225 КТ за периода 02.08.2013 година - 02.02.2014 година е сумата от 10 792.16 лева. При тези данни становището на съда е следното: Правилно и в съответствие с установената по този въпрос съдебна практика ВРС е приел, че с ъгласно чл. 31, ал. 1 ЗСПЗЗ органи по поземлената собственост са Министерството на земеделието и храните, областните дирекции "Земеделие" и общинските служби по земеделие. Разпоредбата на чл. 33, ал. 1, предл. трето определя общинските служби по земеделие като териториални звена на областните дирекции "Земеделие". В чл. 59б ППЗСПЗЗ изрично е предвидено, че областните дирекции "Земеделие" провеждат държавната аграрна политика на територията на областта и ръководят, контролират и координират дейността на общинските служби по земеделие. Такава компетентност на областните дирекции "Земеделие" е разписана и в чл. 3, ал. 3, т. 4 от Устройствения правилник на областните дирекции "Земеделие". Съгласно чл. 3, ал. 1 от същия правилник, те се ръководят и представляват от Д иректор, който е орган на изпълнителната власт по смисъла на чл. 19, ал. 4, т. 4 от Закона за администрацията. На база данните по делото може да се направи извод, че с ПМС № 265 от 10.11.2009 година за приемане на Устройствен правилник на Министерството на земеделието и храните и създаване на областни дирекции " Земеделие " (обн., ДВ, бр. 90 от 13.11.2009 г.) и с издадения от министъра на земеделието и храните въз основа на делегирането по чл.2 ал.2 от Постановлението Устройствен правилник на областните Дирекции "Земеделие“ (обн., ДВ, бр. 7 от 26.01.2010 г., изм., бр. 9 от 02.02.2010 г., изм. и доп., бр. 60 от 03.08.2010 г., изм., бр. 73 от 17.09.2010 г.) е направена съществена реформа в структурата на органите по поземлена собственост, сърцевината на която е превръщането на съществуващите дотогава териториални административни звена областни дирекции " Земеделие " (към Главна дирекция " Земеделие ") на Министерството на земеделието и храните в институции (органи по поземлената собственост), а общинските служби по земеделие - от органи на Министерството на земеделието и храните в териториални административни звена в състава на Главна дирекция "Аграрно развитие" на всяка областна дирекция.Тази реформа е затвърдена от народното събрание, което с § 13 т.1 от ЗИД та ЗСПЗЗ (обн., ДВ, бр. 62 от 10.08.2010 г.) измени нормата на чл.33 ал.1 от ЗСПЗЗ и обяви областните дирекции " Земеделие " за специализирана териториална администрация към Министъра на земеделието и храните, а общинските служби по земеделие - за териториални звена на областните дирекции " Земеделие ".Това е така, защото при реализиране на своите правомощия органите на изпълнителната власт се подпомагат от администрация – чл.34 от ЗА, която е централна и териториална, съгласно чл.37 ЗА.Териториалната администрация на изпълнителната власт включва администрации на органи с обща компетентност (областна администрация и общинска администрация) и специализирани териториални администрации, създадени като юридически лица с нормативен акт – чл.38 ЗА, които несъмнено са администрации на териториални органи на изпълнителната власт със специална компетентност.С разпоредбата на чл.33 ал.1 от ЗСПЗЗ законодателят обяви, че Областните дирекции " Земеделие " са специализирани териториални администрации, и следователно, органите, които тези специализирани администрации подпомагат и към които се създават, са специализирани териториални органи на изпълнителната власт. Затова с чл.3 ал.1 т.2 от ПМС № 265 Министерският съвет приема, че областните дирекции " Земеделие " се ръководят и представляват от Директор, който е орган на изпълнителната власт по смисъла на чл.19 ал.4 т.4 от ЗА и се назначава с договор, който по правило се сключва, изменя се и се прекратява от министъра на земеделието и храните. Въззивника Б. е била назначена за държавен служител да изпълнява длъжността "Директор на Областна дирекция " Земеделие " - гр. Варна.Държавен служител е лице, което по силата на административен акт за назначаване заема платена щатна длъжност в държавната администрация и подпомага орган на държавната власт при осъществяване на неговите правомощия – чл.2 ал.1 от ЗДСл. А органите на изпълнителната власт по чл.19 ал.4 т.4 от ЗА, в т. ч. и новосъздадените специализирани териториални органи директори на Областни дирекции " Земеделие ", не са държавни служители - арг.чл.19 ал.1 от ЗА, според който органите на изпълнителната власт, вкл. и посочените, имат всички права по трудово правоотношение освен тези, които противоречат или са несъвместими с тяхното правно положение. Съгласно разпоредбата на чл.3 ал.1 и ал.2 от ПМС № 265 областните дирекции " Земеделие " се ръководят и представляват от Директор, който е орган на изпълнителната власт по смисъла на чл.19 ал.4 т.4 от ЗА, чието правоотношение възниква по силата на договор, който се сключва, изменя и прекратява от Министъра на земеделието и храните.тази разпоредба още предвижда, че ръководителите на държавни институции, създадени със закон или с постановление на Министерския съвет, които имат функции във връзка с осъществяването на изпълнителната власт се считат за органи на изпълнителната власт. Органите по чл.19 ал.4 т.4 ЗА, по аргумент от чл.19 а ал.1 от ЗА, не са държавни служители, а имат всички права по трудово правоотношение, освен тези които противоречат или са несъвместими с тяхното правно положение. Ето защо, по отношение на въззивника е валидна именно нормата на чл.19 а ал.2 от ЗА, като освобождаването му без предизвестие от назначилия го орган – Министъра е по преценка на последния – като аргумент от с чл. 19а, ал. 2 от ЗА. Тази преценката не е обвързана с основанията на КТ, по целесъобразност е и не подлежи на съдебен контрол. При оспорване освобождаването на това основание съдът следва да провери само дали освободеният е назначен на длъжността, за която е приложимо основанието по чл.19 от ЗА, и дали е освободен от оправомощения за това орган – Министъра – факти, в които в конкретния случай са били спазени. Също правилно решаващата съдебна инстанция е отговори на въпроса дали е нужно и разрешение от страна на Инспекцията по труда, т.е. дали въззивника попада в обхвата на защитата, предвидена в този текст.В съответствие с нормата на чл.333 от КТ в случаите по чл. 328, ал. 1, точки 2, 3, 5 и 11, и чл.33 ал.2 т.6 от КТ работодателят може да уволни само с предварително разрешение на инспекцията по труда за всеки отделен случай: работничка или служителка, която е майка на дете до 3-годишна възраст; трудоустроен работник или служител; работник или служител, боледуващ от болест, определена в наредба на министъра на здравеопазването; работник или служител, който е започнал ползуването на разрешения му отпуск; работник или служител, който е избран за представител на работниците и служителите по реда на чл.7 ал.2 и чл.7 а, за времето, докато има такова качество.В конкретния случай въззивника излага съображения, че според него решаващия съд, неправилно е тълкувал нормата, респективно е допуснал опущение на материалния закон, т.к. предвидената в него закрила, го касае.Този извод е неправилен, основно защото са различни основанията, които пораждат прекратяване на трудовото правоотношение. На основание чл.328 от КТ могат да се прекратят трудовите правоотношения със служителите от ръководството на предприятието при сключване на договор за управление на предприятието по икономическа целесъобразност. В този случай без колебание съдебната практика приема, че не е необходимо заповедта за уволнение да бъде мотивирана чрез посочване на фактическите основания, тъй като те са въпрос на целесъобразност и не подлежат на съдебен контрол. Поради спецификата на уволнителното основание за него не се прилага закрилата по чл.333 ал.1 от КТ, която е предвидена за конкретни и изчерпателно посочени в разпоредбата основания за прекратяване на трудовото правоотношение по КТ. В съответствие с тази задължителна съдебна практика в случая решаващия съд е приел, че въззивника е заемала длъжност – Директор на Областна Дирекция „Земеделие“, която попада в кръга на длъжностите по чл.19 а ал.1 от ЗА, поради което прекратяване на трудовото правоотношение с нея е по реда на специалния закон – чл.19 а ал.2 от ЗА по преценка на органа, който я назначава по целесъобразност и разпоредбата на чл.333 ал.1 от КТ за закрила при уволнение е неприложима. Т.е. и по този пункт жалбата се явява неоснователна и атакуваното решение е постановено в съответствие със задължителната съдебна практика по приложението на чл.19 а ал.2 от ЗА /вж. Определение № 60 от 14.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6133/2013 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Светла Димитрова/. В контекста на жалбата и обсъждайки последния от доводите във въззивната жалба, съдът намира, че ВРС не е допуснал нарушение на материалния закон, като е постановил, че уволнителната заповед не се нуждае от мотиви.По този въпрос е редно отново да се направи нужното разграничение за вида и характера на правоотношението, респективно за възможността то да бъде прекратено „по преценка“ на назначаващия го.В този случай без колебание съдебната практика приема, че не е необходимо заповедта за уволнение да бъде мотивирана чрез посочване на фактическите основания, тъй като те са въпрос на целесъобразност и не подлежат на съдебен контрол. Според настоящата съдебна инстанция, в исковата си молба въззивника прави възражение и по чл.8 от КТ.Съобразно тази разпоредба се изисква добросъвестност при упражняване на трудовите права, като не се допуска пряка или непряка дискриминация, основана на народност, произход, пол, сексуална ориентация, раса, цвят на кожата, възраст, политически и религиозни убеждения, членуване в синдикални и други обществени организации и движения, семейно и материално положение, наличие на психически или физически увреждания, както и различия в срока на договора и продължителността на работното време.Довода, които прави въззивника, касае политическа намеса по повод прекратяване на правоотношението му. Съдът се отнася резервирано към наведеното още с исковата молба позоваване на чл.8 от КТ или т.нар.“ Злоупотреба с право“ от страна на работодателя.Злоупотреба с права от страна на Работодателя в хипотезата на чл.8 от КТ е налице, когато се установи, че единственото му желание е чрез законово допустими средства да постигне една-единствена цел: прекратяване на трудовия договор с конкретен служител или работник. Според доводите, изложени в исковата молба, Работодателя е нарушил изискването за добросъвестност, което се презюмира по смисъла на чл.8 ал.2 от КТ, основно защото единствената му цел е била да прекрати трудовото правоотношение с ищцата.Доказателства обаче в тази насока, както пред решаващия съд, така и пред въззивния съд не са посочени.Представените по делото факти / ако въобще има такива/ не обуславят злоупотреба с право от страна на Работодателя. Следователно той /Работодателя/ не може да бъде критикуван в тази насока.Редно е да се отбележи, че основанието за прекратяване на правоотношението, не е сред посочените в чл.328 от КТ, а се явява специално – по чл.19 а ал.2 от ЗА.Т.е.преценката на Работодателя в този случай не подлежи на съдебен контрол, следователно не съставлява недобросъвестно поведение прекратяването на ТД, след като закона го допуска. За да е налице проява на дискриминация по смисъла на ЗД е необходимо да са осъществени всички елементи от фактическия състав на приложимата правна норма, както от обективна, така и от субективна страна. Неправомерният диференциран подход към дадено лице или определен кръг лица трябва да е обвързан от признак по чл.4 от ЗД.Не е достатъчно да се установи по-неблагоприятно третиране на определени лица, а е необходимо да се докаже още, че тази дискриминация е извършена съзнателно по някой от признаците, очертани в чл.4 от ЗД., като следва да е налице и пряка причинно-следствена връзка между неблагоприятното отношение и причината за него, която при всички случаи следва да се изразява в признак по цитирания чл. 4 от закона.В тази връзка поставения въпрос - законосъобразна ли е издадената заповед от работодателя при нарушаване на чл.8 от КТ и води ли това до ограничаване на правната и адекватна защита на служителя, е некоректно поставен, а и е неотносим по спора, тъй като в случая Работодателят е издал процесната заповед в съответствие с изискванията на чл.19 а ал.2 от ЗА, предвид изменение на нормативната уредба, с която е бил длъжен да се съобрази. По възражението за прекомерност на юрист-консулското възнаграждение: Пред настоящата инстанция, процесуалния представител на въззивника е направил възражение против прекомерността на претендираното от насрещната страна, възнаграждение.Видно от материалите по делото е, че ю.к.Б.претендира за сумата от 1 900 /хиляда и деветстотин/ лева, изчислени на база на двата неоценяеми иска по чл.344 ал.1 т.1 и т.2 от КТ и чл.344 ал.1 т.3 вр.чл.225 от КТ.Доколкото се касае за присъждане на юрист-консулско възнаграждение, съдът прави извод, че е валидна нормата на чл.78 ал.8 от ГПК, съобразно която / ДВ, бр. 8 от 2017 година/ в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл.37 от Закона за правната помощ.Последната разпоредба е основание да се съобрази Наредбата за правната помощ, която в нормата на чл.23 определя изискуемите граници на хонорарите.Ето защо, като съобрази този текст съдът приема, че по двата неоценяеми иска е редно да се заплати възнаграждение в размер на 200 /двеста/ лева – или по 100 /сто/ лева за всеки един от исковете, а досежно третия иск – в правно основание чл.344 ал.1 т.3 от КТ – да се определи сумата от 200 /двеста/ лева, или общо сумата се определя в размер на 400 /четиристотин/ лева за тази инстанция. С оглед изложеното, по – горе, ВОС,