Решение № 563 от 27.1.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 356/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК. С решение № 20514 от 13.11.2024 г. по гр.д. № 30410/2024 г. Софийски районен съд, 46 състав осъдил СТОЛИЧНА ОБЩИНА, код по БУЛСТАТ 000696327, да заплати на основание чл. 59 ЗЗД на В. В. С., ЕГН ••••••••••, сумата от 6 331.02 лева, с която се е обогатила, ползвайки без основание 166 кв. м от собствения на ищцата поземлен имот с настоящ идентификатор 68134.508.4586 по КККР на гр. София, район Сердика, за периода от 23.01.2021 г. до 23.05.2024 г., ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба на 28.05.2024 г. до окончателното плащане. Съобразно изхода на спора и правилата на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК са разпределени разноските по делото. Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника СТОЛИЧНА ОБЩИНА, който го обжалва с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон. С решение № 18 от 08.02.2013 г. по гр. д. № 583/2012 г., ІІ ГО на ВКС било прието, че ако съществуваща улица е изградена в съответствие с предвижданията на ЗРП и има всички характеристики на част от уличната мрежа, но без теренът, върху който е прокарана да е бил отчужден по предвидения в закона ред, въпреки изричните разпоредби на § 7, ал. 1, т. 4 ЗМСМА и чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОбС, не може да се приеме, че общината е придобила правото на собственост по силата на предвиден в закона придобивен способ, като разпоредбата на чл. 209, ал. 4 ЗУТ изрично предвижда, че частта от поземления имот се счита отчуждена от деня на изплащане на паричното обезщетение. До същия извод бил достигнал и 51 състав на СРС, постановил решението по гр.д. № 46755/2018 г., с което било признато за установено, че ищцата е собственик на реални части от имот е кадастрален идентификатор 68134.508.5040 с площ 150 кв. м, ограничени между точки 4-5-17-14-15-4, и с площ от 16 кв. м - между точки 6-7-8-9-6, защриховани в зелен цвят на скица-приложение № 9 към заключението на съдебнотехническата експертиза, неразделна част от решението (настоящ ПИ с идентификатор 68134.508.4586). При наличието на специален ред, който предвижда оценка на имота, който се отчуждава, извършена от лицензирани специалисти, която определя размера на паричното обезщетение по пазарни цени и подлежи на обжалване по реда на чл. 215, ал. 1 ЗУТ, и изплащане на паричното обезщетение, общият граждански ред бил неприложим. Собствениците на имота, които не са получили паричното обезщетение за отчуждения им имот и не са реализирали правата си по чл. 210, ал. 6 ЗУТ, не можели да търсят обезщетение на основание чл. 59 ЗЗД, тъй като това би означавало заобикаляне на закона – предвидената административна процедура по чл. 209 ЗУТ. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо него постанови друго, с което да отхвърли предявения иск. Не претендира разноски. Въззиваемата страна В. В. С. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата. Основният довод в жалбата бил бланкетен, доколкото не било изложено конкретно твърдение за опороченост на мотивите на районния съд. Че ищцата е собственик на процесните части от поземлен имот било установено със сила на пресъдено нещо с влязлото с сила решение по гр.д. № 46755/2018 г. на СРС, 51 състав. Наведеният довод относно наличието на специален ред за оценка на подлежащ на отчуждаване имот и определяне размера на паричното обезщетение бил ирелевантен за спора, доколкото в случая липсвали данни за инициирана от Столична община процедура по отчуждаване на процесните части от имота. В първата инстанция не били представени никакви доказателства за започнато, проведено и приключило производство по чл. 209 и чл. 210 ЗУТ. Този довод бил и преклудиран, тъй като подобно възражение не било правено в първата инстанция. Моли съда да потвърди решението като правилно. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Съображения излага в писмени бележки от 15.10.2025 г. Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен до посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Въззивният съд намира, че при постановяване на решението не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед доводите в жалбата е правилно по следните съображения: Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата 12 675 лв., представляваща обезщетение за лишаването на ищцата от ответната община от ползването на 166 кв. м от собствения й поземлен имот с настоящ идентификатор 68134.508.4586 по КККР на гр. София, одобрени със заповед № РД-18-53/23.11.2011 г., последно изменение от 20.02.2023 г., за периода 23.01.2021 г. – 23.05.2024 г. Претендирана е и законната лихва от завеждане на исковата молба в съда на 28.05.2024 г. до окончателното плащане. Предмет на въззивна проверка е това, по което първостепенният съд се е произнесъл – в случая до размера от 6 331.02 лв. С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил предявения иск с възражения, че имотът е деактуван и за него няма съставян АОС, а след влизане в сила на 23.01.2021 г. на решението по гр.д. № 46755/2018 г. на СРС, 51 състав ищцата не била поискала възстановяване на владението върху имота, поради което било незаконосъобразно да черпи права от бездействието си и да претендира пропуснати ползи за минал период. Искал е от съда да отхвърли иска. Съгласно чл. 59, ал. 1 ЗЗД, всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. Съгласно ал. 2 на същия член, това право възниква, когато няма друг иск, с който обеднелият може да се защити. Предпоставките на иска за неоснователно обогатяване, които следва да са налице кумулативно, са: обедняване на ищеца; обогатяване на ответника - под формата на реално увеличение на имуществото му или под формата на спестяване на разходи, които нормално би направил; липса на правно основание за имотното разместване. Съгласно Постановление № 1/28.05.1979 г. на Пленума на ВС, необходимо изискване за уважаване на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е връзката между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника от един или от няколко общи факта. В случай че се претендира обезщетение за ползване на собствен на ищеца имот, преюдициален за спора е въпросът дали ищецът е собственик на имота – само ако е титуляр на правото на собственост, той би могъл да обеднее в резултат ползването на имота му от трето лице без основание. Съгласно практиката на ВКС (решение № 185 от 04.01.2018 г. по гр. д. № 937/2017 г., ІІІ ГО, решение № 55 от 28.02.2012 г. по гр. д. № 652/2011 г., ІІІ ГО, цитираната в тях практика и др.), ползването на вещта от несобственика може да се осъществява по различен начин. Обстоятелството дали той получава добиви от веща, включително и наем, е без значение за иска по чл. 59 ЗЗД, чрез който не се търси връщане на добивите, включително и на гражданските плодове, получени вместо собственика (чл. 93 ЗС), а обезщетение за неоснователно обедняване на собственика за сметка на неоснователното обогатяване на ползващия се от неговата вещ. Неоснователно обогатяване е налице не само при увеличаване имуществото на друго лице, но и когато са му спестени средства за сметка на имуществото на друго лице (Постановление № 1/28.05.1979 г. на Пленума на ВС). Такъв е случаят, когато собственик е лишен от ползването на имота си, а друго лице го ползва без основание. Тогава обедняването на собственика се изразява в пропуснатите от него наемоподобни доходи, които би получавал при отдаването под наем на имота, които следва да се определят съобразно действащите за периода пазарни наемни цени за конкретния имот. Същевременно неоснователното обогатяване на лицето, което държи имота, се изразява в облагодетелстването му със спестения от него наем, който би плащал за ползване на имота през този период. В случая с влязло в сила на 23.01.2021 г. решение по гр.д. № 46755/2018 г. на СРС, 51 състав е установено със сила на пресъдено нещо между страните, че ищцата е собственик на описани в решението части от имоти, вкл. на реални части от имот с идентификатор 68134.508.5040 - с площ 150 кв. м, ограничени между точки 4-5-17-14-15-4, и с площ от 16 кв. м - между точки 6- 7-8-9-6, защриховани в зелен цвят на скица-приложение № 9 към заключението на съдебнотехническата експертиза, неразделна част от решението. От приетата скица и от неоспореното заключение на СТЕ се установява, че понастоящем имотът на ищцата е с идентификатор 68134.508.4586. Не е било спорно и от заключението на СТЕ се установява, че е налице реално изградена и функционираща улица върху процесиите 166 кв. м, представляващи част от собствения на ищцата недвижим имот с идентификатор 68134.508.4586 с площ 422 кв. м. Частта от 166 кв. м попада върху реализирано мероприятие - второстепенна улица по о.т. 661 - о.т. 662 - о.т. 664, изградена съгласно предвижданията на действащия ЗРП на м. „Орландовци-Малашевци“, одобрен със заповед № РД-09-50-523/16.10.1996 г. За процесния терен от 166 кв. м, съставляващ част от имот 68134.508.4586, няма проведено и приключило производство по отчуждаване и обезщетяване. Съгласно заключението, средната наемна цена за квадратен метър за процесния период на парцели в м. „Орландовци-Малашевци“ е 0.50 евро. Ответникът не твърди и не установява ползването на процесните части от имота на ищцата да е осъществявано на правно основание, поради което въззивният съд намира, че предявеният иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД е основателен. По отношение на размера няма оплаквания в жалбата, а при определянето му районният съд е взел предвид приетото в първата инстанция заключение на СТЕ. Доводът в жалбата, че общият граждански ред бил неприложим поради наличието на специален ред за оценка на имот, който се отчуждава, както и предвид възможността за снабдяване със заповед за незабавно изпълнение съгласно чл. 210, ал. 6 ЗУТ, въззивният съд намира за неоснователен. В хода на първоинстанционното производство, а и в настоящото не се твърди да има образувана отчуждителна преписка, още по-малко – на ищцата да е определено обезщетение по реда на чл. 209 ЗУТ. Всъщност доводите на въззивника са цитат от решение № 140 от 25.07.2019 г. по гр. д. № 3538/2018 г., ІV ГО на ВКС, което обаче се отнася за претендирано обезщетение в размер на пазарната стойност на имот на основание чл. 59 ЗЗД, за който при това е започнала отчуждителна процедура. Настоящият случай не е такъв – ищцата не претендира обезщетение в размер на стойността на частите от имота й, а обезщетение за ползването, от което е лишена. Ищцата не би могла да инициира образуване на отчуждителна преписка, ответникът реално ползва частите от общо 166 кв. м от сбствения й имот, поради което единственият ред за защита на правото й е този по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Доводите в жалбата са неоснователни, поради което атакуваното първоинстанционно решение следва да бъде потвърдено. По разноските: С оглед изхода на спора и заявената претенция, разноски за настоящата инстанция се следват на въззиваемата. Доказано направените са в размер на 835 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено в брой съгласно удостовереното в представения договор за правна защита и съдействие от 20.12.2024 г. Макар да се касае за възнаграждение за положен труд преди 01.01.2026 г., претендираното адвокатско възнаграждение следва да бъде присъдено в евро, което, съгласно чл. 4 от Закона за въвеждане на еврото в Република България, считано от 01.01.2026 г. е официалната парична единица в Република България. Или, въззивникът следва да заплати на въззиваемата разноски в размер на 426.93 евро. Така мотивиран, съдът