Решение № 927 от 13.7.2026 г. на Апелативен съд - София по дело № 3104/2025 г.

Производството е по реда на Глава ХХ от ГПК - Въззивно обжалване. Образувано е възоснова на въззивна жалба с вх. Рег. № 7110 от 26.06.2025 г. подадена от „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“ АД, ЕИК 000694959 срещу отхвърлителната част от решение № 78 от 02.06.2025 г. постановено по гр. № 77 по опис на СГС за 2024г., с което е отхвърлена установителната претенция с правно основание чл. 422 от ГПК с искане дасе приеме за установено по отношение на за установяване съществуването на вземането на Банката към Е. Г. Д. от •••, с ЕГН ••••••••••, в размер над 16 797.14 лева до пълния му предявен размер от 26 290.97 лева, на основание чл. /двадесет и шест хиляди двеста и деветдесет лв. и деветдесет и седем ст./. , на основание чл.124, ал.1 от ГПК. Във въззивната жалба са развити доводи, което се поддържат пред въззивната инстнация за неправилност на решението в обжалваната част., като постановено в нарушение на задължително за съдилищата тълкуване дадено в т. 9 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС. Поддържа се тезата, че ирелевантно в отношенията между страните между страните е дали част от претенцията е погасена от кредитополучателя И. О. С., след като ответницата в настоящото исково производство се е задължила за цялото вземане. Счита, че разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК е неприложима в специалното производство по реда на чл. 422 от ГПК, поради което поддържайки тезата за неправилно приложен процесуален закон, произтичащо от задължително тълкуване, оспорва решението като необосновано и мотивира искане за неговата отмяна в обжалваната част и постановяване на съдебен акт по същество, с който по отношение на ответницата, да се приеме за установено, че дължи и сумата от 9 495.83 лева В съдебно заседание въззивната жалба се поддържа от юрисконсулт Х., който претендира и разноски в производството вм размер на 97.08 евро държавна такса и 100 евро юрисконсултско възнаграждение. Въззиваемата Е. Г. Д., в писмен отговор с вх. Рег. № 9698 от 09.09.2025 г. оспорва въззивната жалба като неоснователна. Счита, че тълкуването на процесуалните норми, изложено във въззивната жалба е превратно и не отговоря на смисъла на закона, като правният ефект от това тълкуване е да се признаят две вземания, едното от които частично погасено, т.е. цели да се достигне до ефекта на неоснователното обогатяване. В съдебно заседание се представлява от пр. представител – адв. И. С., която представя писмена защита и претендира от името на доверителката си разноски в размера на платеното адвокатско възнаграждение от 450 евро. Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Върховният касационен съд с Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС разясни правомощията на въззивният съд, като прие, че той се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, като относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Това ограничение не ес отнася, когато съдът констатира нарушение на императивни норми. Обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски градски съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е и допустимо. Преценявайки основателността на депозираната въззивна жалба съобразно изложените в нея оплаквания, въззивният съд намира решението и за правилно, като съображенията са следните: Спорът е само правен и с него не се засягат приетите за установени факти. Поставеното пред въззивната инстанция оплакване, касае правомощието на решаващия съд да вземе предвид всички факти, които са настъпили след предявяване на иска, поради което от фактическа страна релевантти са следните: Предсрочната изискуемост на целия кредит е била обявена от банката под условие, че просрочените задължения не бъдат платени в дадения в уведомленията до съдлъжниците 14-дневен срок за доброволно изпълнение, който е изтекъл по отношение на съдлъжника Е. Г. Д. на 14.04.2023 г. и по отношение на кредитополучателя И. О. С. на 06.06.2023 г., т.е. предсрочната изискуемост е настъпила на по-късната от двете дати – 06.06.2023 г. Към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК до РС – Ботевград, 27.06.2023 г, задълженията по кредита са възлизали според заключението по основната ССЕ, както следва: неплатен остатък за главница в общ размер на 23 852.64 лв., който включва неплатена просрочена главница от 3 456.02 лева по 20 броя неплатени месечни вноски с настъпил падеж за периода от 10.10.2021 год. до 09.06.2023 год. и неплатен остатък за редовна главница от 20 396.62 лева към датата на предсрочна изискуемост, 09.06.2023 год.; неплатена възнаградителна лихва в размер на 1 817.32 лева, дължима за периода от 10.11.2021 год. до 09.06.2023 год.;неплатена наказателна лихва в размер на 616.39 лева, дължима за периода от 10.10.2021 год. до 26.06.2023 год. За да отхвърли частично установителната претенция, съдът е приложил разпоредбата на чл.235, ал.3 от ГПК и е зачел, извършените след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК частични погасявания по дълга, извършени по принудителен ред в хода на изпълнително дело № 20239270402474 по описа на ЧСИ С. Л.. За извършеното частично погасяване се е позовал на заключението от допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, с която е установено, че постъпили плащания в общ размер на 10 784.46 лева, които са били отнесени за пълно погасяване на разноските и лихвите по дълга, както и частично погасяване на главницата със сума от 7 055.50 лева. Като е зачел, че дългът на Е. Г. Д. и И. О. С. е общ и всяка отговоря солидарно за целия дълг съдът е приел, че установителната претенция към датата на постановяване на решението е неоснователна. От правна страна спорът се заключава в това, дали съдът изследва установителната претенция към момента на издаване на заповедта за принудително изпълнение на парично задължение или е длъжен да се съобрази с правопогасяващите възражения на ответницата, каквото е твърдението за частично погасяване на задължението настъпило в хода на установителното производство. По начало ответникът, най-късно в отговора на исковата молба може да въвежда в предмета на делото провопогасяващи възражения, но когато в хода на процеса настъпи правопогасяващ факт, съдът е длъжен да го вземе предвид и това е смисъла на чл. 235, ал.3 от ГПК. С поставения във въззивната жалба процесуален въпрос, чието разрешаване обосновава правилността на решението в обжалваната част е даден отговор в т. 9 от ТР 4/2013г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС. Точният цитат на задължителното тълкуване и следния: „ В производството по чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл.235, ал.3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес“. Действително буквалния прочит на текста дава логически отговор, че погасените по издадения изпълнителен лист вземания на банката, са изключени от фактите, които съдът преценява по реда на чл. 235, ал. 3 от ГПК. Н о хипотезата, в която заповедта е издадена срещу двама длъжници, поели парично задължение в условията на пасивна солидарност, т.е. всеки от тях се е задължил за целия дълг и единият не оспорва задължението и плаща част от дълга, а другият възразява и е ответник в установително производство по реда на чл. 422 от ГПК, следва, че плащането, извършено от неоспорения солидарен длъжник, стои вън от изключването на разпоредбата на чл. 235, ал.3 от ГПК, защото не касае поцесуалното правоотношение взискател – длъжник по спорното установяване на задължението по реда на чл. 422 от ГПК . Частичното плащане на парично задължение извършено от един от солидарните длъжници, който не е страна в исковото производство по установяване на дълга на другия солидарен длъжник е факт който има значение към материалното право на кредитора, а не към правото му да установи задължението на този, който е ответник по висящия спор. Това тълкуване следва от материалното правното положение на солидарните длъжници, според което плащането на дълга от единия от тях погасява вземането към всички. Снабдяването с един изпълнителен лист към двама длъжници и оспорването на заповедта само от единия от тях, в най-пълна степен илюстрира, че те не са задължителни другари в исковото производство, но плащането, извършено от единия, погасява вземането на другия, следователно е факт стоящ вън от процесуалното правоотношение между страните в исковото производство и следва да бъде съобразяван във връзка с преценката на съда, съществували ли вземането изобщо към ответницата и в какъв размер и за кое вземане , след като част от главницата и останалите части от установителната претенция са погасени от другия длъжник. Обратното тълкуване на процесуалното положение на възразилия заповедта ответник, който според въззивния жалбоподател, не може да се ползва от правопогасяващ факт възникнал от поведението на солидарен длъжник независимо дали е платил доброволно или чрез изпълнителен способ в изпълнителното производство, означава, всякога съдът да установява отделно задължение за всеки от длъжниците, без да зачита пасивната солидарност при възникване на задължението в какъвто смисъл е предявения иск. Съдът не зачита плащане осъществило се в хода на изпълнителното производство, само когато страните в него и страните в установителното исково производство напълно съвпадат. Длъжниците в изпълнителното производство са двама, а в исковото, ответник е само един от тях. Платеното по правоотношението между банката и един от солидарните длъжници е факт, който съдът следва да зачете по реда на чл. 235, ал.3 от ГПК, независимо, че се е осъществил в изпълнителното дело. Така установените факти в настоящия спор не покриват хипотезата на т. 9 от ТР 4/2013г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, която има предвид плащания извършени от длъжника в изпълнителното производство, който е и ответник в исковото производство. При пасивната солидарност няколко длъжници дължат една и съща престация на един кредитор и кредиторът може да иска изпълнението й от всеки съдлъжник, но точното изпълнение на един съдлъжник освобождава не само него, а и останалите. По своята същност пасивната солидарност е вид лично обезпечение, характеризиращо се с множество на задълженията, но при единство на предмета на престацията, тоест един и същ предмет на задълженията на солидарните длъжници - чл. 122, ал. 1 ЗЗД. Според задължителните постановки на Тълкувателно решение № 6 от 15.05.2012 г. по тълк. д. № 6/2011 г. на ОСГК на ВКС при пасивната солидарност всеки длъжник се намира в самостоятелно, отделно правоотношение с кредитора, но всички тези отделни правоотношения са свързани помежду си посредством целта – да се удовлетвори интересът на кредитора. Кредиторът може да иска изпълнение на задължението от всеки длъжник по свой избор в пълен размер или да предяви иска си срещу всички солидарни длъжници. Удовлетвореният кредитор няма никакви права спрямо вече освободените длъжници, а отношенията между изпълнилия и неизпълнилите длъжници ще се уредят съобразно разпоредбата на чл. 127 ЗЗД. По аргумент от правилото на чл. 122 ЗЗД кредиторът би могъл да търси принудително изпълнение както срещу един или няколко от солидарните длъжници, така и срещу всички. При издадено изпълнително основание в процес /исков процес, заповедно производство/, воден срещу няколко солидарни длъжници, осъждането им е при условията на солидарност и изпълнителният лист е един. Въз основа на него по искане на взискателя срещу солидарните длъжници се образува едно общо изпълнително дело. Всеки от солидарните длъжници е самостоятелна страна в изпълнителния процес и се намира в самостоятелно правоотношение със съдебния изпълнител, но предмет на изпълнителния процес е едно и също признато и изпълняемо право и взискателят може да получи изпълнение само веднъж. При осъществено принудително изпълнение върху имуществено право само на единия от съдлъжниците се погасява не само неговото задължение, но и задълженията на останалите съдлъжници. Посоченото е проявление на т. нар. абсолютно действие на юридическите факти при пасивната солидарност. В ЗЗД, съдържащ общия режим на пасивната солидарност - чл. 121-127, са уредени няколко случая на абсолютното действие на солидарността – изпълнението от страна на един длъжник, поставянето на кредитора в забава и общите възражения. Изпълнението и еквивалентните на него погасителни способи – даване вместо изпълнение и прихващане, имат действие за всички солидарни длъжници, независимо от това кой ги е извършил/изпълнил съгласно разпоредбата на чл. 123 ЗЗД. Нормата на чл. 123, ал. 1, изр. 1 ЗЗД се отнася както за случаите на доброволно изпълнение, така и за случаите на принудителното изпълнение по реда на изпълнителния процес. Поради това изпълнителните действия по отношение на един от солидарните длъжници, срещу които е образувано изпълнително дело въз основа на един изпълнителен лист, рефлектират върху останалите. Друг извод не би могъл да бъде направен и с оглед относителното действие на спирането и прекъсването на давността за всеки солидарен длъжник поотделно в изпълнителното дело. Върховният касационен съд вече се е произнесъл с Решение №165/26.06.2026 по дело №1294/2025 г. с докладчик К.Н., по въпроса, съществува ли правния интерес на кредитора упражнил правото си на иск по чл. 422 от ГПК срещу един от длъжниците, ако след подаване на заявлението настъпи факт, правопогасяващ съществуващото до този момент материално право на кредитора, който не представлява удовлетворяване на кредитора чрез проведено принудително изпълнение по ГПК срещу самия ответник по иска по чл. 422 ГПК. Като е отговорил положително на този въпрос, ВКС е разсъждавал и следва ли да бъдат взети предвид при решаването на спора, фактите с които е погасено вземането от длъжник, който не е ответник. Приел е, че на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, следва да бъде взето предвид при разрешаването на спора по същество каква част от задължението е погасено от длъжника, който не е ответник. Дадените в т. 9, т. 11в и т. 13 Тълкувателно решение №4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. д. №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, че фактът на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес не може да бъде взет предвид, касаят хипотезата, в която длъжник по изпълнението по ГПК е ответникът по иска по чл. 422 ГПК и не намират приложение в случаите, когато принудителното изпълнение по ГПК е проведено срещу трето лице, включително, когато то е солидарно отговорно с ответника по иска. Като е взел предвид извършените плащания от длъжника И. О. С. и ги е приспаднал от задълженията на солидарния длъжник - ответник в исковото производство, а именно Е. Г. Д., съдът е постановил правилно решение, което не е в противоречие с т. 9 от ТР № 4/18.06.214 г. на ОСГТК на ВКС. Същевременно, съдът констатира, че в обжалваното решение е допусната очевидна фактическа грешка изразяваща се в следното: В диспозитивите на съдебното решение не е посочено, че се установява съществуване на солидарното задължение на ответницата, поето с другия солидарен длъжник, а именно И. О. С.. Последната безспорно не е страна в установителната претенция, но възникналата с нея солидарност на задължението е част от установяването на спорното материално право, така както то е било заявено в заповедното производство, съответно оспорено и съответно част от установителната претенция на Банката. В пространните мотиви на решението се изследва въпроса за солидарността, като част от спорното право, а в диспозитива, съдът е пропуснал да посочи, че в предмета на установяване е поетата от ответницата солидарност в задължението към банката заедно с И. О. С.. В предмета на делото не е установяване на дълг съществуващ само за ответницата, а такъв поет в солидарност и делото да се върне на първата инстанция, която да проведе производство по реда на чл. 247 от ГПК, като на страница 13 от решението, в решаващия спора диспозитив, следва да присъства установяването на факта на солидарното задължение на ответницата с И. О. С., като част от спорното право поставено за установяване с исковата молба. Диспозитивът на решението следва да има следното съдържание: „ ….ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на осн. чл.124, ал.1 във вр. с чл.422, ал.1 от ГПК, по отношение на Е. Г. Д. от •••, с ЕГН ••••••••••, съществуването на парично вземане на „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“ АД, ЕИК 000694959 за сумата от 16 797.14 (шестнадесет хиляди седемстотин деветдесет и седем точка четиринадесет) лева, съставляваща просрочена главница по договор за потребителски кредит № 21R-L505219 от 10.02.2021г. сключен между „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“ АД от една страна, и И. О. С. като кредитополучател и Е. Г. Д. солидарен длъжник от друга страна, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 26.06.2023 год. до окончателното й изплащане като ОТХВЪРЛЯ предявения иск В ЧАСТТА за разликата над приетото за установено вземане от главницата в размер на 16 797.14 лева до общия размер на установителната претенция от 26 290.97 лева, която включва сбора от 1./ разликата над установената като дължима главница до пълния размер на претенцията за главница от 23 852.64 лева; 2./ цялата договорната лихва в размер на 1817.32 лева за периода от 10.11.2021 г. до 08.06.2023 г. ; 3./ цялото обезщетение за забава от 432.38 лева върху просрочени плащания за периода 10.10.2021 г. до 08.06.2023 г.; 4. обезщетение за забава върху предсрочно изискуема главница в размер на 128.63 лева, за периода от 09.09.2023 г. до 25.06.2023 г. вкл.;5./ 60 лева просрочени такси; 6./ 525.82 лева държавна такса и 7./ 50 лева юрисконсултско възнаграждение. По разноските: С оглед изхода от спора пред въззивната инстанция, правото на разноски принадлежи на въззиваемата – ответница в исковото производство, която е представила доказателство за извършен разход в размер на 450 евро, за платено адвокатско възнаграждение. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на САС