Решение № 291 от 16.1.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 10558/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. С Решение от 2.07.2023 г., постановено по гр.д.№ 46791/ 2022 г. на Софийски районен съд, ГО, 126 състав, са отхвърлени предявените от „ЗАД А.” АД- гр. София /ЕИК •••••••/ срещу СТОЛИЧНА ОБЩИНА /ЕИК •••••••/ обективно съединени искове по чл.422 ГПК вр. чл.410, ал.1, т.2 КЗ, чл.49 вр. чл.45 ЗЗД и чл.86 ЗЗД за установяване дължимост на сумата 1445.62 лв.- главница, „изплатено от ЗАД „А.“ АД обезщетение по Комбинирана застрахователна полица № 0000568531/ 28.02.2017 г.- застраховки „Каско“ и „Злополуки“, на увредения автомобил, и на сумата 440.55 лв.- лихва за забава“. На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът “ЗАД А.” АД е осъден да заплати на ответника Столична община сумата 100 лева- разноски по делото. Постъпила е въззивна жалба от ЗАД „А.”- гр. София /ищец по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за присъждане на горепосочените суми, ведно със законната лихва и разноските по делото. Въззиваемата страна Столична община /ответник по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от СРС решение като правилно да бъде потвърдено, като претендира разноски за въззивното производство. Предявени са установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.410, ал.1 КЗ вр. чл.49 33Д вр. чл.45 ЗЗД и чл.86 ЗЗД. Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното: Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно, като споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за отхвърляне на предявените от ЗАД „А.” срещу Столична община /СО/ установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.410, ал.1 КЗ вр. чл.49 33Д вр. чл.45 ЗЗД и чл.86 ЗЗД като неоснователни и недоказани- чл.272 ГПК. За уважаване на регресния иск по чл.410, ал.1 КЗ вр. чл.49 ЗЗД и респ. за ангажиране гаранционно- обезпечителната отговорност на ответника Столична община ищецът следва да докаже по безспорен начин съществуването на валидно застрахователно правоотношение с увреденото лице и заплащането на застрахователно обезщетение на същото /настъпване на суброгацията по чл.410 КЗ/, както и наличие на визираните в чл.49 ЗЗД предпоставки по отношение на ответника: противоправно поведение на лица /изпълнители на работа/ при или по повод изпълнението на възложена от ответника работа /без да се установява конкретното лице- изпълнител/, настъпили вреди и причинна връзка между противоправното поведение /изразяващо се в случая в бездействие/ и вредите. Съгласно разпоредбата на чл.45, ал.2 ЗЗД доказване на виновно поведение не е необходимо. По делото не е спорно, а се и установява от представената от ищеца Комбинирана застрахователна полица за застраховки каско и злополуки № 0000568531 от 28.02.2017 г., че към датата на настъпване на процесното пътнотранспортно произшествие /ПТП/ на 29.03.2017 г. за увредения лек автомобил „Ауди ЕС8“ с рег.№ ••••••• е действал сключен с ищеца ЗАД „А.“ договор за застраховка с основно покритие клауза „П“- пълно каско. Не се спори между страните, а и от представения по делото платежен документ се установява, че застрахователят- ищец е изплатил обезщетение в размер на 1 435.62 лева на сервиза, отремонтирал процесния автомобил за застрахованото лице. Спорно във въззивното производство- с оглед наведените във въззивната жалба на ищеца и отговора на въззиваемата страна доводи, е обстоятелството дали процесното пътнотранспортно произшествие е настъпило на общински или на републикански път, съответно налице ли са предпоставки за ангажиране гаранционно- обезпечителната отговорност на ответника Столична община- като стопанин на пътя и възложител на работата по неговото управление, ремонт и поддръжка, за настъпилите при процесното събитие вреди. Според направените в исковата молба фактически твърдения и подкрепящите ги писмени и гласни доказателства- уведомление- декларация за щета и свидетелски показания на св. С.А.- водач на увредения автомобил, процесното пътнотранспортно произшествие, при което управляваният от С.А. лек автомобил „Ауди ЕС8“ с рег.№ ••••••• е увреден, вследствие попадането му в необезопасена и несигнализирана дупка на пътното платно, е настъпило около 22.00 часа на 29.03.2017 г. в гр. София, на „Околовръстен път“, в посока на движение от кв. Банкя към кв. Горна баня, след езерото на кв. Суходол. Предвид тази фактическа обстановка, позовавайки се на представеното по делото писмо, изходящо от АПИ /л.73 от делото на СРС/, според което пътният участък от км.56 +1 63 /заустване към кв.“Горна баня“ до км.59 + 043 /пътен възел с път III-189 ок.п.- София- Банкя към гр. Банкя/, към м.03.2017 г. бил поддържан от Агенция „Пътна инфраструктура“ /АПИ/, първоинстанционният съд е приел, че поддръжката на процесния пътен участък е била възложена на АПИ по договореност със СО, поради което и отговорността за настъпили от неизпълнение на задължението за поддръжката му вреди следва да се поеме от АПИ, като СО не е пасивно легитимирана да отговаря по предявените искове. Посочено е също в мотивите на обжалваното решение, че поради липсата на посочена дата в приложената от ищеца схема на поддържането на републиканските пътища, ведно с таблица за разпределение на републиканските пътища, попадащи в урбанизираната територия на СО, не може да се направи извод, че задължение за поддържане на Околовръстен път- София в процесния участък е имала СО. Предвид горното, съобразявайки разпоредбите на чл.30, ал.1 от Закона за пътищата /ремонтът и поддържането на републиканските пътища са възложени на АПИ/, чл.30, ал.3 ЗП /АПИ и общините осъществяват съвместно по взаимна договореност дейностите по изграждането, поддържането и ремонта на републиканските пътища в границите на урбанизираните територии при условията и по реда, определен с правилника за прилагане на закона/, чл.48, ал.1 ППЗП /АПИ осъществява дейностите по поддържане на републиканските пътища, включително и текущия ремонт, които са извън границите на урбанизираните територии и в платната за движение на републиканските пътища в границите на селата и селищните образувания/, и чл.48, т.2, б."в" ППЗП /на общините са възложени същите дейности по републиканските пътища, които са в границите на градовете/, районният съд е обосновал извод, че стопанин на процесния участък от пътя е АПИ, а не Столична община, поради което и исковете на суброгиралия се в правата на увреденото лице застраховател- ищец са отхвърлени като неоснователни. Съвкупната преценка на събраните в процеса доказателства обосновава приемането на извод в същия смисъл и от въззивния съд. Съгласно действащия към датата на процесното ПТП списък на републиканските пътища- Приложение № 1, утвърден с Решение № 945 от 1.12.2004 г. за утвърждаване на списък на републиканските пътища, приемане на списък на републиканските пътища, за които се събира такса за ползване на пътната инфраструктура- винетна такса, и за определяне на съоръжение, за което се събира такса по чл.10, ал. 4 ЗП за ползване на отделно съоръжение по републиканските пътища /обн. ДВ- бр.109/ 14.12.2004 г., отм. ДВ- бр.3/ 8.01.2019 г./, Околовръстният път на София представлява второкласен републикански път, обозначен като ІІ- 18, относно който не са представени по делото безспорни доказателства, при доказателствена тежест, принадлежаща на ищеца- чл.154 ГПК, че при настъпване на процесното ПТП на 29.03.2017 г. за пътния участък с посока от кв. Банкя към кв. Горна баня, след езерото на кв. Суходол, е била постигната договореност между АПИ и СО- съобразно чл.30, ал.3 ЗП и чл.48 ПЗЗП, според която дейностите по поддържането и ремонта на този участък да са били възложени на ответника СО. За липсата на такава договореност свидетелства и посоченото в цитираното по- горе писмо на АПИ- л.73 от делото на СРС, според което към м.03.2017 г. процесният пътен участък е бил поддържан от АПИ, която именно би следвало да отговаря за претенции с характеристиките на процесните. Следва да се отбележи наред с горното, че представената от ищеца схема на поддържането на републиканските пътища, попадащи в урбанизираната територия на СО /л.109 от делото на СРС/, представлява неподписан частен документ, който, освен че няма посочени автор и дата на издаването му, няма и надлежна заверка, както от СО, така и от АПИ, поради което и няма доказателствено значение за установяване на обосноваващите спорното материално право факти и обстоятелства. Съгласно приложимите разпоредби на чл.3, ал.2, пр.1; чл.8, ал.2; чл.19, ал.1, т.1 вр. ал.2, т.1 и т.3; чл.29; чл.30, ал.1 от Закона за пътищата /ЗП/; & 1, т.13 и т.14 от ДР на ЗП, задълженията за ремонт и поддържане на републикански път- изключителна държавна собственост, принадлежи на Агенция „Пътна инфраструктура“ /АПИ/, а не на Столична община, чиято отговорност за неизпълнение на посочените задължения в случая не може да бъде ангажирана. Според цитираните законови норми Агенция „Пътна инфраструктура“ е длъжна да управлява републиканските пътища /включая републиканския път, където е станало процесното ПТП/ и да осъществява дейностите по изграждането, ремонта и поддържането им. Тъй като в случая настъпването на вреди по застрахования при ищеца автомобил от нарушената цялост на пътното платно, каквато представляват дупките на пътя, е станало на околовръстния път на София, който е републикански път, е налице бездействие от страна на компетентните служби на посочената административна структура- АПИ, за ремонт и поддържане на пътя и за сигнализиране на препятствия на пътя /чл.167, ал.1 ЗДвП/, а не на съответните служби на ответната общинска администрация. Не се установява въз основа на събраните в процеса доказателства противо-правно бездействие на служители на СО, поради което и липсва основание за ангажиране на отговорността й- като възложител на работата, при условията на чл.49 ЗЗД, съответно исковете по чл.422 ГПК вр. чл.410, ал.1 КЗ и чл.86 ЗЗД за признаване дължимостта на претендираните от ЗАД „А.“ регресно вземане и акцесорно вземане като неоснователни следва да бъдат отхвърлени. При тези съображения, поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по съществото на спора и неоснователност на релевираните в жалбата на ищеца доводи обжалваното първоинстанцинно решение като правилно следва да бъде потвърдено. При този изход на спора съобразно чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК право на разноски за въззивното производство има въззиваемата страна, на която въззивникът дължи да заплати сумата 100 лв.- разноски за юрисконсултско възнаграждение. Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД