Решение № 805 от 23.6.2026 г. на Административен съд - Монтана по дело № 222/2026 г.

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от АПК, във връзка с чл. 40, ал. 1 от Закона за достъп до обществена информация /ЗДОИ/. Образувано е по жалба на М. И. М., чрез адв. Г. Б. В., против Писмо № ЗДОИ-84/21.04.2026 г. на Постоянния секретар на Министерството на външните работи, с което е извършено произнасяне по заявление за достъп до обществена информация с вх. № ЗДОИ-84/07.04.2026 г. В жалбата се твърди, че оспореното писмо по същество представлява отказ за предоставяне на достъп до поисканата обществена информация. Излага се, че административният орган е следвало да се произнесе с решение по реда на чл. 28, ал. 2 от ЗДОИ, а не с писмо, което не съдържа изискуемите от закона реквизити. Поддържа се, че липсва ясно произнасяне по отделните точки от заявлението, не са посочени конкретни фактически и правни основания за отказ по чл. 37 от ЗДОИ, не е обсъдена възможността за предоставяне на частичен достъп и не е извършена преценка за наличие на надделяващ обществен интерес. Иска се отмяна на отказа и връщане на преписката на административния орган със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. Претендират се разноски. В съдебно заседание оспорващият се представлява от адв. В., който поддържа жалбата. Излага, че МВнР не се е произнесло с надлежно решение по чл. 28, ал. 2 от ЗДОИ, с което да предостави или да откаже достъп до поисканата информация. Поддържа, че липсата на такова решение препятства съдебния контрол и съставлява съществено нарушение на административнопроизводствените правила. Сочи, че исканата информация касае получени от публичен орган дарения, начина на тяхното разходване, извършени плащания от набраните средства към посочени лица и организации, както и доклад или резултат от проверка на дирекция „Вътрешен одит“ относно финансовата дейност на Генералното консулство на Република България в Чикаго. Моли отказът, обективиран в писмото, да бъде отменен, а преписката да бъде върната на органа за произнасяне с решение по чл. 28, ал. 2 от ЗДОИ. Претендира разноски. В представената в определения от съда срок писмена защита процесуалният представител на оспорващия поддържа жалбата и акцентира върху твърдението, че оспореното писмо не представлява надлежно мотивирано решение по чл. 28, ал. 2 и чл. 38 от ЗДОИ, което е довело до съществено ограничаване правото на защита на заявителя. Допълва, че исканата информация не е насочена към личната сфера на посочените физически и юридически лица, а към дейността на МВнР и Генералното консулство на Република България в Чикаго във връзка с получаването, управлението, отчитането и разходването на дарения и публичен финансов ресурс. Позовава се на съдебна практика, според която информацията относно приходите и разходите на консулските служби, както и информацията за разходването на публични средства, има характер на обществена информация и е свързана с прозрачността и отчетността на задължения субект. Поддържа още, че евентуалното наличие на лични данни не обосновава пълен отказ, тъй като органът е длъжен да обсъди възможността за предоставяне на частичен достъп чрез заличаване на защитените данни. Излага съображения за наличие на надделяващ обществен интерес, доколкото поисканата информация касае прозрачността при приемане, управление и разходване на средства от дипломатическо представителство, както и резултати от проверка на дирекция „Вътрешен одит“, съдържащи фактически констатации и правни изводи относно финансовата дейност на държавен орган. Възразява и срещу опитите на ответника да допълва мотивите на отказа в съдебната фаза, като поддържа, че законосъобразността на акта следва да се преценява въз основа на мотивите, изложени при издаването му. Счита, че в процесното писмо не е индивидуализирано коя конкретна част от исканата информация попада в законоустановените основания за отказ, а общите позовавания на частен интерес, множество заявления, лични данни и необходимост от систематизация не могат да заместят конкретното произнасяне по всяка категория информация. Допълнително сочи, че не е налице идентичност между вече предоставена информация и настоящото искане, като дори при евентуално частично съвпадение това би могло да обоснове най-много частичен, но не и пълен отказ. Моли оспореният отказ да бъде отменен, преписката да бъде върната на административния орган за ново произнасяне при съобразяване с указанията на съда и да бъдат присъдени сторените разноски. Представя списък с разноски по делото. Ответникът – Постоянният секретар на Министерството на външните работи, чрез процесуален представител юрк. А. Д. – К., оспорва жалбата. В писмен отговор се поддържа, че жалбата е недопустима, тъй като оспореното писмо представлявало уведомление, а не административен акт по смисъла на ЗДОИ. Алтернативно се твърди, че жалбата е неоснователна. Ответникът счита, че търсената информация не попада в обхвата на обществената информация по чл. 2, ал. 1 от ЗДОИ, а е насочена към конкретни трети физически и юридически лица и включва лични данни и подробни финансови данни. Навеждат се доводи, че заявлението е осмо поред за период по-малък от четири месеца и че част от търсената информация съвпада или е сходна с информация по предходни заявления. Поддържа се, че предоставянето на достъп би нарушило чл. 2, ал. 5, чл. 5 и чл. 6 от ЗДОИ, както и че редът по ЗДОИ е неприложим. Претендират се разноски. В съдебно заседание ответникът поддържа отговора. Моли жалбата да бъде оставена без разглеждане като недопустима, а при условията на евентуалност – да бъде отхвърлена като неоснователна. Поддържа, че оспореното писмо има характер на уведомление, а не на решение по ЗДОИ, което подлежи на обжалване. Сочи, че с правото на достъп до обществена информация не следва да се злоупотребява. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение, а при евентуално уважаване на жалбата моли да бъдат присъдени единствено разноските за държавна такса, с оглед разпоредбата на чл. 40, ал. 1, изр. второ от ЗДОИ. В представените в определения от съда срок писмени бележки процесуалният представител на ответника поддържа заявените искания за оставяне на жалбата без разглеждане и прекратяване на производството, а при условията на евентуалност – за нейното отхвърляне. Допълва, че компетентността на Постоянния секретар на МВнР се установява от представените по делото заповеди на министъра на външните работи, а оспореното писмо има единствено уведомителен характер, тъй като с него заявителят е информиран, че редът по ЗДОИ е неприложим. Акцентира, че поисканата информация се отнася до конкретни договорни отношения, дарения, финансови данни и идентификационни данни на трети физически и юридически лица, поради което не представлява обществена информация по смисъла на чл. 2, ал. 1, във връзка с чл. 10 и чл. 11 от ЗДОИ, а достъпът до лични данни е изключен от приложното поле на закона по силата на чл. 2, ал. 5 ЗДОИ. Поддържа още, че предоставянето на информацията в поискания вид би наложило допълнително издирване, статистическа обработка, систематизиране и изготвяне на нова справка, каквото задължение ЗДОИ не възлага на административния орган. Позовава се и на обстоятелството, че за период под четири месеца от името на жалбоподателя са подадени осем заявления със сходен или частично съвпадащ предмет, като по някои от тях е предоставен достъп при наличие на надделяващ обществен интерес, а по други засегнатите трети лица са отказали предоставянето на отнасящата се до тях информация. Твърди, че търсената информация има чувствителен характер и евентуалното ѝ разпространяване би могло да засегне отношенията на МВнР с приемащата държава и българската общност, като начинът и последователността на подаване на заявленията пораждат съмнение за недобросъвестно упражняване на правото на достъп и създаване на паралелен архив. По отношение на разноските претендира юрисконсултско възнаграждение и направените от ответника разходи, а при уважаване на жалбата моли в полза на оспорващия да бъде присъдена единствено държавната такса, с оглед твърдяната злоупотреба с право по чл. 40, ал. 1, изр. второ от ЗДОИ. Съдът, след като обсъди становищата на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено следното от фактическа страна: На 07.04.2026 г. М. И. М., чрез адв. Г. В., е подал до Министерството на външните работи заявление за достъп до обществена информация вх. № ЗДОИ-84/07.04.2026 г. С него е поискан достъп до информация, свързана с получени дарения от Генералното консулство на Република България в Чикаго, САЩ, за периода 2021 г. – 2026 г., включително общ брой и размер на даренията по години, информация относно дарителите, вида и размера на даренията, начина на тяхното разходване, копия от документи за приемането, отчитането и разходването им, както и копие от финален доклад/протокол на дирекция „Вътрешен одит“ към МВнР по повод проверка на даренията и финансовата дейност на ГК – Чикаго, инициирана след Доклад № И-189-27/17.08.2024 г. Исканата информация е структурирана в пет отделни точки с подточки към тях. По заявлението е изготвено Писмо № ЗДОИ-84/21.04.2026 г. на Постоянния секретар на МВнР. В писмото е посочено, че с оглед характера на търсената информация е направена справка относно постъпилите до момента заявления от същия заявител за достъп до обществена информация. Изложено е, че заявлението с вх. № ЗДОИ-84/07.04.2026 г. е осмо поред заявление за период по-малък от четири месеца, като търсената във всички заявления информация е свързана с дейността на Генералното консулство на Република България в Чикаго и с неговия ръководител. Посочено е още, че търсената информация по същността си е сходна и отчасти съвпада с предмета на някои от предходните заявления. Заявителят търси информация с конкретна насоченост към определени трети физически и юридически лица, че се изисква детайлно посочване на лични данни и подробни финансови данни, както и че се цели достъп до конкретни материални носители на информация. Направен е извод, че предоставянето на достъп до търсената информация, доколкото същата е създадена и се съхранява при задължения субект, е извън обхвата на специалната цел на ЗДОИ, тъй като у административния орган се формира съмнение, че информацията не е свързана с наличието на обществен интерес, а с частен такъв. В заключение е посочено, че предоставянето на достъп би нарушило разпоредбите на чл. 2, ал. 5, чл. 5 и чл. 6 от ЗДОИ. По делото са представени жалбата, административната преписка, отговор на жалбата, доказателства относно предходни заявления за достъп до обществена информация от същия заявител и постановени по тях актове. С Определение № 651 от 27.05.2026 г. съдът е разпределил доказателствената тежест между страните. При така установеното съдът приема следното от правна страна: Жалбата е процесуално допустима. Подадена е от от заинтересована страна, поради което е налице правен интерес от оспорване. Съгласно чл. 40, ал. 1 от ЗДОИ решенията за предоставяне или за отказ от предоставяне на достъп до обществена информация подлежат на обжалване пред административните съдилища по реда на АПК. От данните по делото се установява, че оспореното писмо е получено на 22.04.2026 г. /л.42 приложено дело/, а жалбата е подадена в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК, във връзка с чл. 40, ал. 1 от ЗДОИ, (без данни за нейното подаване, но с данни за входирането й на дата 04 05 2026 г. пред АдмСьд София град – л.3 приложено дело) поради което същата следва да бъде разгледана по същество. Разгледана по същество, жалбата е основателна. Неоснователно е възражението на ответника, че оспореното писмо не подлежи на съдебен контрол, тъй като представлява единствено уведомление. Преценката дали един акт подлежи на оспорване не се определя единствено от неговото наименование, а от съдържанието на обективираното в него властническо волеизявление и от правните последици, които то поражда за адресата. В конкретния случай, актът е под формата на писмо, но по същество няма уведомителен характер, а с него изрично се отказва предоставянето на достъп до искана от оспорващия информация. С писмото е формирана неблагоприятна за заявителя воля по подадено заявление за достъп до обществена информация, което засяга правото на заявителя да получи достъп до поисканата информация и поради това представлява своеобразен отказ, подлежащ на съдебен контрол. Съгласно чл. 28, ал. 1 от ЗДОИ - заявленията за предоставяне на достъп до обществена информация се разглеждат във възможно най-кратък срок, но не по-късно от 14 дни след датата на регистриране. Съгласно чл. 38 от ЗДОИ - В решението за отказ за предоставяне на достъп до обществена информация се посочват правното и фактическото основание за отказ по този закон, датата на приемане на решението и редът за неговото обжалване. Съгласно чл. 40, ал. 1 от ЗДОИ - Решенията за предоставяне на достъп до обществена информация или за отказ за предоставяне на достъп до обществена информация се обжалват пред съответния административен съд, по реда на Административнопроцесуалния кодекс. С оглед на тези императивни правни норми законодателят изрично е предвидил произнасянето по този специален закон да бъде единствено и само под формата на Решение, без да е допустим мълчалив отказ. Това изискване е съответно и съобразено с целите, които се преследват от ЗДОИ. Изрично е определено и съдържанието на решението, както за предоставяне на достъп (чл. 34 от закона), така и съдържанието на решението за отказ (чл. 38). В случая административният орган не е постановил Решение, в който смисъл е чл. 38 от ЗДОИ. Вместо това, с оспореното писмо са изложени общо валидни съображения, с които същевременно се обосновава липсата на право на достъп до исканата информация, без същите да са отнесени конкретно към някоя от формулираните пет отделни точки на заявлението. Исканият от законодателя акт изисква, както форма, така и ясен диспозитив за предоставяне или отказ от предоставяне на достъп до всяка от поисканите категории информация, каквото оспореното писмо не съдържа. Няма ясно и изрично обсъждане на всяка една от отделните точки от заявлението. Не е посочено коя конкретна информация се отказва, по отношение на коя част от заявлението се приема, че информацията не представлява обществена, по отношение на коя част се приема, че съдържа лични данни или засяга интереси на трети лица, както и дали част от информацията може да бъде предоставена при заличаване на защитени данни. Направената препратка към предходни заявления на същия заявител е без информация за конкретната връзка и конкретните обстоятелства. Липсва и произнасяне относно възможността за предоставяне на частичен достъп по смисъла на чл. 37, ал. 2 от ЗДОИ и чл. 31, ал. 4 от ЗДОИ. Посочването в писмото на чл. 2, ал. 5, чл. 5 и чл. 6 от ЗДОИ не изпълнява изискването на чл. 38 от ЗДОИ за посочване на конкретно правно и фактическо основание за отказ. Разпоредбата на чл. 6 ЗДОИ урежда принципи при осъществяване на правото на достъп до обществена информация, а не самостоятелно основание за отказ. Също така общото позоваване на защита на личните данни не освобождава органа от задължението да извърши конкретна преценка дали и в какъв обем исканата информация може да бъде предоставена след заличаване на защитените данни. Законът изисква индивидуализирана преценка по заявлението, а не общо заключение, че предоставянето на достъп би нарушило посочени законови разпоредби. Липсата на надлежно решение по смисъла на чл. 38 от ЗДОИ е съществен процесуален порок. Както е посочено в Решение № 9501 от 25.06.2013 г. на ВАС по адм. д. № 7141/2013 г., задълженият субект дължи мотивирано писмено произнасяне, което да съдържа фактически и правни основания. Изпращането на уведомително писмо с общи разсъждения, вместо акт с ясен диспозитив, препятства съдебния контрол и нарушава правото на защита на заявителя. Не може да бъде споделена тезата на ответника, че когато органът счита реда по ЗДОИ за неприложим, може да изрази това становище само с уведомително писмо. Заявлението е подадено по реда на ЗДОИ и е адресирано до задължен субект по закона. При това положение органът е длъжен да се произнесе в предвидената от специалния закон форма, а основанията за отказ следва да изложи в издадения акт. Дори АО да счита, че исканата информация не е обществена, че достъпът до нея е ограничен или че е налице друго основание за отказ, този извод следва да бъде обективиран в решение за отказ, съдържащо фактически и правни основания съгласно чл. 38 от ЗДОИ. Замяната на решението с писмо, което няма изискуемото съдържание, представлява незаконосъобразно отклонение от специално установения ред. Неоснователни са и доводите, че множеството предходни заявления на същия заявител само по себе си обосновават законосъобразност на оспореното произнасяне. ЗДОИ не съдържа обща забрана едно лице да подава повече от едно заявление за достъп до обществена информация. Ако органът приема, че е налице основание за отказ по чл. 37, ал. 1, т. 3 от ЗДОИ, тъй като исканата обществена информация вече е предоставена на заявителя през предходните шест месеца, следва да изложи конкретни факти относно идентичността на информацията и датата на предоставянето ѝ. В процесното писмо липсва такъв анализ. Изложени са общи твърдения за сходство и частично съвпадение с предходни заявления, които твърдения не могат да бъдат отнесени към конкретно искане, респ. издаден предходен акт. По същите съображения настоящият съдебен състав не следва да извършва вместо административния орган първична преценка дали цялата или част от поисканата информация представлява обществена информация, дали засяга интереси на трети лица, дали съдържа лични данни, дали е налице надделяващ обществен интерес и в какъв обем може да бъде предоставен частичен достъп. Тези въпроси са предоставени на преценката на административния орган при произнасяне по заявлението. Тъй като исканата информация касае финансовата отчетност на държавен орган (ГК-Чикаго) и разходването на средства (дарения), е приложима презумпцията на § 1, т. 5 от ДР на ЗДОИ. В тези случаи тежестта на доказване е върху органа – той трябва да докаже, че такъв интерес липсва, което в оспореното писмо не е направено. Тази линия на разсъждение е потвърдена в Решение № 7386 от 17.05.2019 г. на ВАС по адм. д. № 12336/2018 г. Съдът може да осъществи контрол върху тази преценка едва след като същата бъде извършена в надлежната форма и бъде изложена в мотивирано решение. Неоснователно е възражението на ответника за наличие на злоупотреба с право по смисъла на чл. 40, ал. 1, изр. второ от ЗДОИ, доколкото по настоящото дело съдът констатира незаконосъобразност на оспореното произнасяне поради липса на изискуемата от закона форма. Само по себе си подаването на повече от едно заявление с искания за достъп до обществена информация, не е достатъчно, за да обоснове извод за злоупотреба с право, без за тази цел да са установени конкретни факти, сочещи упражняване на правото в противоречие с неговото предназначение. С оглед изложеното, оспореното Писмо № ЗДОИ-84/21.04.2026 г. на Постоянен секретар на МВнР, последният оправомощен със Заповед № 95-00-129/20 02 2026 г. на Министъра на МВнР, следва да бъде отменено като незаконосъобразно поради неспазване на установената от закона форма нарушение на материалния закон. Преписката следва да бъде върната на Постоянния секретар на Министерството на външните работи за ново произнасяне по заявление с вх. № ЗДОИ-84/07.04.2026 г. с изрично решение по реда на ЗДОИ. При новото произнасяне административният орган следва да съобрази, че дължи произнасяне с решение по чл. 28, ал. 2 от ЗДОИ. В решението следва да индивидуализира всяка категория поискана информация, да посочи предоставя ли достъп изцяло или частично, или отказва достъп, като при отказ изложи конкретни фактически и правни основания по ЗДОИ. При наличие на защитена информация органът следва да обсъди възможността за предоставяне на частичен достъп, включително чрез заличаване на защитени данни, както и да извърши дължимата преценка относно наличието или липсата на надделяващ обществен интерес, когато такава преценка е относима към конкретната поискана информация. С оглед изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 1 от АПК, основателно се явява искането на оспорващата страна за присъждане на разноски по водене на делото. По делото е представена вносна бележка за платена държавна такса, поради което на жалбоподателя следва да бъде присъдена сумата от 5,11 евро, представляваща платена държавна такса. Не следва да се присъжда адвокатско възнаграждение, доколкото представените в съдебно заседание документи, с които се цели установяване на такъв разход, не са надлежно приети по делото, поради представянето им на чужд език без надлежен превод на български език и са върнати на процесуалния представител на жалбоподателя. При липса на приети по делото доказателства за реално извършен разход за адвокатско възнаграждение, такъв не следва да бъде присъждан. Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 и чл. 173, ал. 2 от АПК, във връзка с чл. 40, ал. 1 от ЗДОИ, Административен съд – Монтана, V състав