Решение № 4269 от 22.6.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 12604/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК. Подадена е въззивна жалба от ответника "ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ" АД срещу Решение № 17810 от 04.10.2025г. по гр. д. № 12115 по описа за 2024г. на СРС, ГО, 59 с-в, с което "ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ" АД е осъден да заплати на „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД, на основание чл. 411 КЗ, сумата от 1596,56 лв., представляваща регресно вземане за изплатено застрахователно обезщетение в размер на 1581,56 лв. и ликвидационни разноски в размер на 15,00 лв. по застраховка „Каско” във връзка с реализирано застрахователно събитие – пътнотранспортно произшествие, настъпило на 02.08.2021 г. в гр. Монтана с МПС марка „Дачия”, модел „Докер“, рег. № ••••, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 05.03.2024 г., до окончателното изплащане на дължимата сума. Във въззивната жалба се твърди, че решението на първата инстанция е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост, като се излагат следните съображения: Водачът на застрахования автомобил бил служител на увреденото лице (работодател) и вредите били причинени при и по повод изпълнение на трудовите му задължения, като съгласно чл. 206 КТ в тази хипотеза, отговорността на служителя спрямо неговия работодател (увреденото лице) е ограничена до размера на уговореното му месечно трудово възнаграждение (840 лв.). В случая отговорността на Застрахователя по "Гражданска отговорност" била функционално обусловена и еднаква по обем с отговорността на застрахованото лице (делинквента), като встъпилият в правата на работодателя застраховател не можел да претендира повече, отколкото би могъл самият работодател от служителя. По изложените съображения въззивният съд да отмени първоинстанционното решение в осъдителната му част над 840 лв. и да отхвърли изцяло исковете над този размер. В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивна жалба от „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД, с който се поддържа, че подадената въззивна жалба е неоснователна. Твърди се, че възраженията на въззивника за ограничаване на отговорността до размера на месечното трудово възнаграждение на деликвента (840 лв.) са неоснователни, тъй като съгласно чл. 410 и чл. 411 от КЗ, застрахователят по "Гражданска отговорност" дължи действителната пазарна стойност на вредите, необходима за привеждане на увредената вещ в първоначално състояние. В случая размерът на обезщетението по "ГО" по никакъв начин не бил обвързан с размера на трудовото възнаграждение на участник в ПТП, а цитираната от въззивника практика на ВКС била неотносима към настоящия спор. Счита, че е провел пълно и главно доказване на всички елементи от фактическия състав на иска. По изложените съображения моли съдът да потвърди решението на СРС Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното: Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното: Пред първата инстанция е бил предявен иск с правно основание чл.411 КЗ, за сумата от 1596,56 лв., представляваща регресно вземане за изплатено застрахователно обезщетение в размер на 1581,56 лв. и ликвидационни разноски в размер на 15,00 лв. по застраховка „Каско” във връзка с настъпило на 02.08.2021 г. в гр. Монтана ПТП с МПС марка „Дачия”, модел „Докер“, рег. № ••••, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 05.03.2024 г., до окончателното изплащане на дължимата сума. За да постанови така обжалваното решение СРС е приел, че по делото са били установени всички елементи от фактическия състав на правото по чл.411 от КЗ-валиден договор за имуществена застраховка „Каско“ при ищеца, настъпило застрахователно събитие и изплатено обезщетение за ремонт на увредения автомобил. Първата инстанция е приела за установено, че процесното ПТП е настъпило по изключителна вина на водача, застрахован при ответника, а от назначената по делото САТЕ се доказвало, че всички описани повреди по увредения автомобил са пряка последица от инцидента, а размерът на обезщетението от 1581,56 лв. съответства на действителната пазарна стойност на частите и ремонта към датата на събитието, ведно с направените ликвидационни разноски (15 лв.). СРС е отхвърлил възражението на ответника, че отговорността му трябва да е ограничена до размера на трудовото възнаграждение на виновния водач, тъй като отговорността на застрахователя по „Гражданска отговорност“ се определя въз основа на чл.51,ал.2 от ЗЗД, а не от вътрешните трудовоправни отношения. От фактическа страна безспорни са следните обстоятелства: С доклада по делото като безспорни са били отделени следните факти: наличие на валиден договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, сключен с ответника по отношение на МПС марка „Дачия“, рег. № ••••; наличието на имуществена застраховка „Каско“, сключена по отношение МПС марка „Дачия”, модел „Докер“, рег. № ••••, валидна към датата на застрахователното събитие; обстоятелството, че в изпълнение на договорните си задължения ищецът е заплатил на сервиза, извършил ремонта на увредения автомобил, застрахователно обезщетение в размер на 1581,56 лв. и е сторил ликвидационни разноски в размер на 15,00 лв., както и че ищецът е отправил до ответника регресна претенция за сумата в общ размер на 1596,56 лв., респ. че същата е била получена от последния. От представения по делото двустранен констативен протокол, изслушаните по делото свидителски показания и назначената по делото САТЕ се установява следния механизъм на процесното ПТП: на 02.08.2021 г. в 12:00 ч. в гр. Монтана се реализира ПТП между МПС марка „Дачия“, с рег. № ••••, и МПС марка „Дачия”, рег. № ••••, вследствие на неправилна маневра при паркиране от страна на водача на МПС марка „Дачия“, с рег. № ••••, в резултат на което предизвиква ПТП с материални щети с намиращото се в покой МПС марка „Дачия”, модел „Докер“, рег. № ••••. САТЕ е установила още, че всички вреди по увредения автомобил марка „Дачия”, модел „Докер“, рег. № •••• са в причинно-следствена връзка с процесното ПТП, като стойността, необходима за възстановяване на застрахования при ищцовото дружество автомобил, изчислена на база действителна пазарни цени към датата на ПТП, е определена на сумата от 1581,56 лв. По делото не е спорно и че водачът, причинил произшествието, е бил служител по трудов договор на „Косер“ АД, който е и правоимащото лице по сключена застраховка „Каско“. При така установеното от фактическа страна от правна съдът намира следното: Предметът на спора, който е въведен от въззивника с подадената въззивна жалба и по който въззивният съд следва да се произнесе с оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК, се концентрира по въпроса дали в случаите, при които делинквентът водач на застраховано по застраховка "гражданска отговорност" МПС, с което е причинено увреждането, е служител по трудов договор на правоимащото лице застраховано по имуществена застраховка "Каско" на увредено МПС, отговорността на застрахователя по гражданската отговорност се ограничава до отговорността на работника по чл.206 от КТ. Настоящият въззивен състав намира възражението на въззивника за неоснователно по следните съображения: Отговорността на застрахователя по "Гражданска отговорност" е функционално свързана и обусловена от отговорността на делинквента. Предназначението на имуществената застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите е да репарира, в рамките на застрахователната сума, реално възникналите за третото увредено лице вреди, за които съществува основание да бъде ангажирана гражданската отговорност на застрахования делинквент. Ето защо застрахователят обезщетява причинените вреди в същия размер, в който, на основание чл. 45 ЗЗД, е задължен да ги обезщети застрахованият делинквент, но само до размера на уговорената в застрахователния договор застрахователна сума. Съгласно чл. 51 ЗЗД на обезщетение подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Следователно застрахованият делинквент по задължителната застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите отговаря към третото увреденото лице за всички преки и непосредствени вреди от увреждането. Според нормата на чл. 477, ал. 1 от КЗ обект на застраховане по задължителната застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите е гражданската отговорност на застрахованите физически и юридически лица за причинените от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването на моторни превозни средства, за които застрахованите отговарят съгласно българското законодателство или законодателството на държавата, в която е настъпила вредата. Разпоредбата на чл. 477, ал. 3 от КЗ дефинитивно сочи, че за трети лица по ал. 1 се смятат всички увредени лица с изключение на лицето, което отговаря за причинените вреди, както и всички правоимащи лица в резултат на неговата смърт. Предвид нормата на ал. 3 на чл. 477 КЗ за трети лица по ал. 1 на същата законова разпоредба се смятат всички увредени лица с изключение на лицето, което отговаря за причинените вреди. С оглед на изложеното следва, че уредбата в КЗ е специална по отношение на КТ, поради което застрахователят по застраховка „ Гражданска отговорност“ отговаря за всички преки и непосредствени вреди, които са причинени вследствие на ПТП, без значение от обстоятелството, че правоимащото лице е работодател на деликвента. За пълнота на изложението съдът намира за необходимо да отбележи и че чл. 206, ал. 1 от КТ урежда предпоставките и определя максималния размер на ограничената имуществена отговорност на работник за причинените по небрежност при или по повод изпълнението на трудовите задължения вреди на работодателя. Тези правила са приложими с оглед съществуващото между страните трудово /договорно/ правоотношение с включените в същите права и задължения. Недопустимо е по аналогия същите да се прилагат и при реализиране на регресното вземане на застрахователя, който се е суброгирал в правата на увредения застрахован срещу застрахователя по застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите. Това противоречи пряко на чл. 51 от ЗЗД, според който на обезщетение подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, причинено от деликт. Да се приеме противното би означавало да се разшири предмета на спора по чл. 411 от КЗ и законоустановените предпоставки за предвидената суброгация, като в същите се включи и установяване формата на вината на работника и дали поведението му следва да се квалифицира от гледна точка на трудовото правоотношение като такова, обосноваващо неговата пълна имуществена отговорност по чл. 203, ал. 2 от КТ или ограничена имуществена отговорност по чл. 206, ал. 1 от КТ. Този правен извод следва и от разпоредбата на чл. 494, т. 1 КЗ, която урежда по императивен начин изключенията от застрахователното покритие и в този смисъл не може да се тълкува разширително. С оглед изложеното се налага извод, че в настоящата хипотеза разпоредбата на чл. 206 от КТ е неприложима. Цитираната от въззивника съдебна практика по т. д. № 656/2019 г. по описа на ВКС, Първо ТО, е неотносима - същата е постановена по повод искове срещу застраховател по имуществена застраховка "Каско" и в нея се прави тълкуване на уговорен в договора изключен риск. Доколкото във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания, то в съответствие с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи проверка за правилността на решението в тази му част и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции същото следва да се потвърди, а подадената въззивна жалба следва да се остави без уважение. По разноските: С оглед неоснователността на въззивната жалба, на жалбоподателя не се дължат разноски за настоящото производство. На основание чл.78,ал.1 във вр. с чл.273 от ГПК на въззиваемата страна следва да се присъдят разноските сторени в настоящото производство, а именно- 272,59 евро с ДДС, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение, срещу което не е направено възражение за прекомерност от насрещната страна. Така мотивиран Софийският градски съд,