Решение № 63 от 10.3.2026 г. на Апелативен съд - София по дело № 1622/2025 г.

Производството е по реда на чл. 424, ал. 1, вр. чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК. Образувано е по искане на осъдения Б. С. А., чрез защитника му - адв. Д. С. за възобновяване на наказателното производство по в.н.о.х.д. № 4150/2025 г. по описа на Софийски градски съд, приключило с решение № 790 от 17.11.2025 г., с което е изменена присъда № 669 от 20.11.2024 г. по н.о.х.д. № 4448/2023 г. по описа на Софийски районен съд. В искането се развиват оплаквания за постановяване на присъдата и решението при наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от НПК. Ангажират се доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, изразяващи се в непоканване на подсъдимия да даде обяснения пред първата инстанция, основаване на обвинението върху показания на свидетели, които не са били разпитани в наказателното производство, протИ.речие между обстоятелствената част и диспозитива на обвинителния акт относно местоположението на пострадалия В. А. и свидетеля Н. М. непосредствено преди нападението и ограничаване на съдебните прения. Твърди се, че обвинителният акт не отговаря на изискванията на чл. 246 от НПК и на задължителната съдебна практика, тъй като обвинението е непрецизно формулирано, не обективира причинна връзка между изпълнителното деяние и настъпилата телесна повреда с оглед посещението от пострадалия на лекар два дни след инцидента и не подкрепя с доказателства субективната страна на деянието, а отправените в разпоредително заседание възражения за прилагане на чл. 12 и чл. 132 от НК са останали без произнасяне. Според защитата е допуснато нарушение на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, защото приетите фактически положения не се установяват от събрания доказателствен материал, поради което обвинението не е доказано, а постановените актове не отговарят на законоустановените стандарти за тях. Сочи се, че първоинстанционният съд в нарушение на чл. 8, пар. 1 от Директива (ЕС) 2016/343 на ЕП и Съвета и на задължителната съдебна практика на СЕС е приобщил свидетелски показания по реда на чл. 281 от НПК въпреки че подсъдимият и защитникът му не са участвали в разпитите на свидетелите на досъдебното производстно. Допълва се, че предявеният граждански иск за неимуществени вреди въпреки усложняването на процеса е бил допуснат до разглеждане и че не е била приложена уредената в чл. 312 от НПК процедура по допълване на протокола от съдебно заседание, проведено на 25.11.2024 г. В тази насока се изтъква, че незаконосъобразно съдът е допуснал насочващи въпроси от повереника на частния обвинител адв. Д. Д., чието установяване е възпрепятствано от ненадлежното протоколиране на заседанията по делото. Излагат се съображения за превратно тълкуване и подценяване на доказателствените материали. Твърди се още, че част от показанията на свидетелите Н. М., С. Г., К. Г. и Н. Р. са били превратно оценени, както и че тези на свидетелите М. Б., И. Т. и части от показанията на Н. М. са били кредитирани в нарушение на чл. 117 от НПК относно субективни представи, мисли и впечатления, с които съдът е обосновал престъпното деяние от субективна страна и гражданския иск. Изразено е недоволство от игнорираните показания на Н. М., С. Г., Х. В., К. Г. и Н. Р., на пострадалия В. А., както и на обясненията на осъдения А. относно агресивно поведение от страна на пострадалия към него, с което е предизвикал инцидента, които според защитната теза налагат приложението на чл. 12 от НК. На следващо място, възразява се срещу вида и характера на увреждането, като се посочва, че затрудненото дъвчене и говорене не се установява по категоричен начин от доказателствата по делото, тъй като съдебно-медицинската експертиза е била изготвена по писмени данни без проведен медицински преглед, а пострадалият е посетил лечебно заведение два дни след инцидента. Отбелязва се, че приетата съдебно-техническа експертиза не подкрепя обвинителната теза, тъй като на нея не са разпознати пострадалия и подсъдимия, а инкриминираният удар не е заснет. Поддържа се още, че е налице нарушение на материалния закон по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, изразяващо се в игнориране на задължителната съдебна практика по приложение на института на неизбежна отбрана и на привилегирования състав по чл.132 от НК във връзка с предизвикания афект от пострадалия у дееца. Наведени са аргументи за недоказаност на изискуеми обективни и субективни признаци от състава на вмененото на лицето престъпление като характер на увреждането, причинна връзка между удара и настъпилото увреждане и вина. Сочи се, че към момента на настъпване на увреждането не е установено съществено затруднение в дъвченето и говоренето, което поради продължителността си да обуслови средна телесна повреда. Изразено е недоволство и от размера на наложеното наказание. Излагат се доводи за завишения му размер и несъответствие с предвидените в чл.36 от НК цели, предвид налагането му на невиновно лице. Като смекчаващи отговорността обстоятелства се изтъкват младата възраст на осъдения, агресивното поведение на пострадалия и осъщественото нападение от негова страна. Отправени са оплаквания относно недоказаност на гражданския иск поради липса на причинно-следствена връзка между удара и настъпилото увреждане. Възразява се срещу размера на присъденото обезщетение като несправедлИ. и прекомерно с оглед продължилите по-кратко от месец увреждания. Настоява се наказателното производство да бъде възобновено, присъдата да бъде изменена и осъденият да бъде признат за невиновен. Алтернативно се прави искане за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане. В съдебно заседание представителят на А. П. – София изразява становище за липса на основания за възобновяване на производството и настоява искането да бъде оставено без уважение. Намира, че и двете инстанции законосъобразно са установили фактическите положения при дължимия доказателствен и правен анализ и са достигнали до обоснован извод за доказаност на обвинението. Обръща внимание, че въззивният съд е извършил цялостна проверка на постановената присъда и с решението е дал обоснован отговор на отправените възражения. Защитникът на осъдения - адв. С. поддържа изцяло депозираното искане по посочените в него съображения. Излага отново оплакванията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила от първоинстанционния съд във връзка с непредоставената възможност на подсъдимия да даде обяснения и неотстранените пороци в обвинителния акт. Акцентира на това, че предприетият удар от осъдения е бил осъществен при самоотбрана срещу непосредствена и реална заплаха от пострадалия. Счита, че съставомерни признаци на деянието, в частност причинната връзка между нанесения удар и увреждането и вината не са установени, а присъденото обезщетение за неимуществени вреди е прекомерно. Осъденият Б. А. заявява, че е действал при самозащита, след като е бил уплашен от нападението и в последната си дума пледира невинен. Апелативен съд – София, като се запозна с материалите по делото, обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване, намери следното: Искането, основаващо се на чл. 420, ал. 2, вр. с чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК, е направено в законоустановения шестмесечен срок от осъденото лице и е насочено спрямо влязъл в сила съдебен акт от кръга на визираните в чл. 419, ал. 1 от НПК, непроверен по касационен ред. Разгледано по същество, същото е неоснователно. Съображенията за това са следните: С присъда № 669 от 20.11.2024 г., постановена по н.о.х.д. № 4448/2023 г., Софийски районен съд, НО, 8 състав е признал Б. С. А. за виновен в това, че на 02.10.2021 г., около 03.30 часа в гр. София, ж.к. „Студентски гра д” пред денонощен магазин на ул. „Атанас Манчев” № 46, чрез нанасяне на удар с дясна ръка, с юмрук в областта на устата на В. А. А. от гр. София му причинил средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на коронката на първи горен десен зъб на нИ.то на венеца с локално кръвонасядане на зъбния венец, което реализира медикобиологичния квалифициращ признак „избиване на зъби, без които се затруднява дъвченето и говоренето”, поради което и на основание чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, вр. чл. 54 от НК го е осъдил на десет месеца „лишаване от свобода” при първоначален „общ” режим на изтърпяване на наказанието на основание чл. 57, ал.1, т.3 о т ЗИНЗС, като на основание чл.25, ал.2 от НК е зачел времето, през което подсъдимият е бил задържан. Със същата присъда на основание чл.68, ал.1 от НК съдът е привел в изпълнение наложеното по н.о.х.д. № 5102/2021 г. наказание четири месеца „лишаване от свобода”, за което на основание чл. 57, ал.1, т.3 о т ЗИНЗС е определил да бъде изтърпяно при първоначален „общ” режим. С посочената присъда Б. С. А. е бил осъден на основание чл. 45 от 3ЗД да заплати в полза на В. А. А. сумата от 7000 лв., представляваща обезщетение за причинени от деянието неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 02.10.2021 г. до окончателното изплащане на сумата, като предявеният граждански иск е бил отхвърлен за сумата от 33000 лв., представляваща разликата до пълния предявен размер. Присъдата на районния съд е преминала въззивна проверка, инициирана по жалба на осъдения. С решение № 790 от 17.11.2025 г. по в.н.о.х.д. № 4150/2025 г. на Софийски градски съд обжалваната присъда е била изменена, като срокът на наложеното наказание „лишаване от свобода” е бил намален от десет на шест месеца. В останалата й част присъдата е била потвърдена. Решението, като неподлежащо на касационно обжалване съгласно чл. 346 от НПК, е влязло в сила в деня на постановяването му. По така приключилото наказателно производство е подадено настоящото искане за възобновяване. С него са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от НПК, предвидени в чл.422, ал.1, т.5 от НПК като основания за възобновяване на наказателното производство. Преди апелативният съд да пристъпи към обсъждане на доводите за допуснати съществени процесуални нарушения, намира за необходимо да отбележи, че в производството по възобновяване правомощията на съда са ограничени и същият не разполага с процесуалната възможност да събира доказателства, да измени или замести вътрешното убеждение на съдилищата по фактите и по достоверността на доказателствените източници. За разлика от въззивното производство, в което може да се попълва доказателствената маса и да се прави самостоятелна оценка на доказателствените материали, в производството по възобновяване съдебният състав е ограничен да провери дали съдилищата са спазили процесуалните правила, гарантиращи пълното и всестранно изясняване на релевантните обстоятелства и правилното формиране на вътрешното убеждение. Изхождайки от тези принципни положения, настоящата съдебна инстанция намира, че както първоинстанционният, така и въззивният съд са изследвали обективно, всестранно и пълно всички обстоятелства по делото, съобразно очертания в чл.102 от НПК предмет на доказване. В доказателствената си дейност инстанциите по същество са съблюдавали изцяло процесуалните стандарти, залегнали в чл.13, чл.14 и чл.107, ал.5 от НПК. Присъдата и решението отговарят на установените в чл.305, ал.3, респективно чл.339, ал.2 от НПК изисквания към тях. Фактическите положения са били установени в изпълнение на законовите изисквания и правилата на формалната логика за проверка, анализ и оценка на всяко от събраните доказателства и доказателствени средства поотделно и в тяхната съвкупност и взаимовръзка. При извършения инстанционен контрол въззивната инстанция се е солидаризирала с възприетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка, за което е изложила собствени мотиви. Внимателният преглед на съдържащите се в кориците на делата материали показва, че решаващите съдилища са изпълнили задължението си за разкриване на обективната истина. В хода на наказателното производство надлежно са събрани и проверени гласни, писмени и веществени доказателства и доказателствени средства, въз основа на които е достигнат изводът, че обвинителната теза относно вмененото на Б. С. А. престъпление по чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 от НК е доказана по несъмнен начин. В резултат на дължимия доказателствен и правен анализ са формирани значимите за съставомерността на деянието фактически и правни изводи. Изложените в тях аргументи позволяват по убедителен и логичен начин да бъде проследена правилността при формиране на вътрешното убеждение на съдебните инстанции по правнорелевантните факти. В разглеждания случай, в съответствие с чл. 107, ал. 2 и ал. 3 от НПК законосъобразно посредством предвидените в НПК способи и средства са били допуснати и събрани доказателствени източници, необходими за изясняване на обстоятелствата, обхванати от предмета на доказване, включващи гласни доказателствени средства – показанията на свидетелите Н. М., С. Г., Х. В., К. Г. и В. А., разпитани в производството пред СРС, както и депозираните от тях показанията на досъдебна фаза, надлежно приобщени по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, на Н. Р., М. Б., И. Т. и на обясненията на подсъдимия, депозирани пред СГС, писмени доказателства и доказателствени средства, приобщени по реда на чл. 283 от НПК, а именно протокол за разпознаване на лица и предмети заедно с изготвения фотоалбум към него, 3 бр. протоколи за доброволно предаване, съдебно-медицинско удостоверение, трудов договор и допълнително споразумение към него, справка за съдимост и други, веществени доказателства - 2 бр.компактдискове, както и способи за доказване - съдебно-медицинска експертиза /л.61-63 от ДП/, съдебно-техническа експертиза /л.48-50 от ДП/ и допълнителна съдебно-техническа експертиза /л.53-54 от ДП/. При съвкупната оценка на събрания доказателствен материал в съответствие с изискванията на чл. 107, ал. 5 от НПК и съобразно действителното им съдържание са били обсъдени посочените доказателствени източници, като съдебните инстанции ясно са изложили кои доказателства и доказателствени средства са поставили в основата на своите актове, като достоверни, и кои са дискредитирали като недостоверни и неподкрепени от останалия доказателствен материал. Задълбочено и критично и от двете съдебни инстанции са били обсъдени показанията на свидетелите-очевидци Г., В., Р., Г., приятели на подсъдимия А., както и на А., конституиран по делото като частен обвинител и граждански ищец, на приятеля му М., също свидетелочевидец, и на свидетелите Б. и Т., приятели на пострадалия, за времето, мястото, авторството, причиненото увреждане и механизма на реализирането му. Констатираните протИ.речия между показанията на пострадалия А., на М. и Г., от една страна, и показанията на свидетелите В., Г. и Р., от друга страна, в частта относно поведението на пострадалия спрямо осъдения А. непосредствено преди нанасянето на удара са били убедително преодолени още от първоинстанционния съд, за което същият е изложил подробно мотивите си. Въззивният съд също е отделил нужното внимание на обсъждания въпрос, като е подкрепил изводите си и с обясненията на подсъдимия, дадени пред него. В постановените актове по същество аргументирано са посочени съображенията, поради които показанията на свидетелите В., Г. и Р., подкрепящи лансираната защитна версия за предхождащо удара нападение от страна на пострадалия, са били третирани като вътрешно протИ.речиви и изолирани. Гласните доказателствени източници, на които решаващите съдилища са дали вяра относно времето, мястото, авторството и механизма на причиненото увреждане са в унисон с приобщените по делото съдебно-медицинско удостоверение и рентгенова снимка, както и със заключението на вещото лице по съдебно-медицинската експертиза, посредством което е бил изяснен характерът, степента, медикобиологичната характеристика и начинът на получаване на телесното увреждане на В. А.. Изводите от нея са, че деянието е осъществено чрез действието на твърди тъпи предмети, по механизма на удари с или върху такива, които е възможно да бъдат получени от удар с юмрук по устата на пострадалия, вследствие на който е причинено счупване на първи горен десен зъб на нИ.то на венеца с локално кръвонасядане на зъбния венец, равнозначно на избиването му. Експертизата е изготвената от вещо лице в областта на съдебната медицина и деонтология, което на базата на специалните си знания в този дял от медицината, следвайки установените в нея правила и закономерности и при съобразяване с представените по делото материали, включващи представените съдебно-медицинско удостоверение от 04.01.2021 г. и сегментни рентгенографии от 08.10.2021 г., както и гласните доказателства, относими към подлежащата на изясняване тематика (показанията на пострадалия А. и на свидетеля М. ), но неизчерпващи се с тях, е достигнало до отговорите на поставените задачи. Действително, експертното изследване е изготвено въз основа на писмени документи и веществени доказателствени средства, но същите са били съставени при проведен личен медицински преглед и назначено изследване, поради което защитният аргумент за неправилност на експертното заключение поради липса на преглед от вещото лице е несъстоятелен. Медицинският критерий, по който експертът е установил медикобиологичните признаци за квалифициране на увреждането като средна телесна повреда, е отразен в заключението и той е избиване на зъби, без които се затруднява дъвченето и говоренето, като не е наложително за експерта да развива допълнително обосноваващи становището му детайлни научни постановки. Следва да се отбележи, че при разпита му пред СРС д-р Л. е изложил детайлни разяснения, залегнали и в мотивите на присъдата на СРС, в отговор на защитните възражения. Вещото лице е подкрепило изводите си за давността на увреждането с локалното кръвонасядане на зъбния венец около счупването, а травматичният му характер е аргументирал с липсата на видими болестни (пародонтоза) и травматични увреждания на останалата част от съзъбието и отсъстващи следи от кореново лечение. В допълнение, в СМУ е отразено изрично, че с оглед постоянния характер на установеното травматично увреждане, възможността за спонтанно възстановяване е изключена. При съпоставка между достигнатите по експертен път изводи, съдебно-медицинското удостоверение и посочените гласни доказателствени средства закономерно се изключва възможността избиването на зъба да се е случило в промеждутъка между 02.10.2021 г., когато е бил нанесен инкриминираният удар, и 04.10.2021 г., когато е било изготвено представеното СМУ. Макар да не е било заснето нанасянето на самия удар от осъдения върху пострадалия А., от заключенията по приетите съдебно-техническа експертиза и допълнителна такава е било установено присъствието на свидетеля Х. В. на конфликта, поради което инстанциите по същество са си послужили с посочените способи за доказване за проверка на показанията на свидетелите очевидци. Заявено е в искането, че първоинстанционният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, като не е поканил подсъдимия да даде обяснения. Следва да се посочи, че обясненията на подсъдимия имат двойствена природа – като гласно доказателствено средство, но и като средство за защита и в този смисъл отказът на привлеченото към наказателна отговорност лице да изложи своята версия пред съда не може да се третира в негов ущърб, а предоставянето на това право от компетентния орган, както на досъдебна фаза, така и при разглеждането на делото пред съда гарантира неговото право на защита. Реално СРС не е допуснал никакво нарушение, свързано с осигуряването на правото на защита на Б. А. да даде обяснения, а твърденията на защитата за обратното, представени в светлината на съществен процесуален порок, не отговарят на обективната ситуация. Първоинстанционният съд е изпълнил вмененото му по силата на чл.277, ал.1 от НПК задължение да започне съдебното следствие с разпит на подсъдимия и го е поканил да даде обяснения. Тогава А. се е възползвал от правото си да откаже да го стори. В последващо съдебно заседание, проведено на 28.05.2024 г., след разпитите на свидетелите и вещите лица по делото съдът отново е запитал подсъдимият дали желае да депозира своите обяснения. Независимо от предоставената повторно изрична възможност за даване на обяснения, от която А. е отказал да се възползва, след като правата му в наказателния процес са били надлежно разяснени, той е можел да даде обяснения в който момент пожелае до приключване на проведеното съдебно следствие, като упражняването на това право е зависело изцяло от собственото му усмотрение. Достатъчно за надлежното изпълнение на задължението по чл. 277, ал. 1 от НПК е еднократното поканване на подсъдимия да даде обяснения в началото на съдебното следствие, което в случая е било изпълнено. От протокола от съдебното заседание от 20.11.2024 г. е видно, че на етапа на съдебните прения пред СРС А. в присъствието на своя защитник е изложил становището си по делото, но отново не се е възползвал от възможността да иска извършване на нови съдебни следствени действия съгласно от чл. 294, ал. 1 от НПК, в това число и да даде обяснения. Разбирането на въззивния съдебен състав, че първата инстанция е допуснала нарушение (санирано във въззивното производство), състоящо се в бездействието да подкани подсъдимия да даде обяснения непосредствено преди приключване на съдебното следствие, е пресилено. В този смисъл, първостепенният съд безукорно е реализирал правосъдните си функции, поради което възраженията за противното не могат да се възприемат, особено в хипотеза като обсъжданата, при която упражняването на дадено право е било на практика подчинено изцяло на личното усмотрение на подсъдимия. Аналогична е позицията на настоящата съдебна инстанция и по отношение на останалите оплаквания, заявени в искането. Обвинителният титул по недвусмислен начин очертава предмета на доказване чрез обективираната фактическа обстановка, обоснована със съответните доказателствени източници, обосноваващи престъпното деяние от обективна и от субективна страна, включително причинната връзка между нанесения удар и настъпилото увреждане и вината, с което изпълнява изискванията на чл.246 от НПК и задължителната съдебна практика. Повдигнатото с него обвинение на Б. А. е идентично с посоченото в постановлението, с което е бил привлечен към наказателна отговорност. Относно фигурирането на имената А. М. и С. Б. сред свидетелите по делото, на етапа на съдебното следствие пред първостепенния съд прокурорът е уточнил, че се касае за техническа грешка, а съдът е отказал разпита им поради неотносимост към предмета на доказване. Впрочем, посочените лица не са били разпитвани на досъдебното производство, не са били включени в списъка за призоваване по чл. 246, ал. 4 от НПК към обвинителния акт и не фигурират в обстоятелствената част към него. Не може да се отчита като недостатък на обвинителния акт изтъкнатото протИ.речие между приетата фактическа обстановка и диспозитива, подкрепен от гласните доказателствени източници, относно местоположението на пострадалия А. и приятеля му М. преди нанасянето на удара от А., тъй като това е второстепенно обстоятелство, стоящо извън главни предмет на делото, което би могло да бъде изяснено в хода на централната за наказателното производство съдебна фаза без да оказва влияние върху съществените елементи на обвинението от фактическа и правна страна. Релевираните оплаквания, свързани с преквалифициране на деянието по чл.132 от НК и прилагане на чл.12 от НК изискват произнасяне по същество, поради което не са били обсъждани в разпоредителното заседание. От прочита на протокола от съдебното заседание, проведено на 20.11.2024 г., и с оглед изискванията за отразяване на съдържанието на съдебните прения в него кратко, съгласно чл.311, ал.1, т.6 от НПК, не се установява нарушаване на забраната за ограничаване на съдебните прения по време. Соченото незавършване на процедурата по чл.312, ал.2 от НПК не съставлява съществено процесуално нарушение, тъй като допълването на протокола в заключителната част на пледоариятата на защитата не се отнася до доказателствено искане във връзка с пропуски и непълноти при доказването, от което би могло да се направи извод за нарушаване на правото на защита на подсъдимия, поради което не се отразява и на законосъобразността и правилността на постановената присъда. Доводите за допускане на въпроси от повереника на частния обвинител, които са насочващи и съдържат фактически твърдения, в нарушение на чл.117 от НПК, също не се подкрепят от съдържанието на изготвените протоколи и от отговорите на свидетелите. Впрочем, установява се, че именно защитата е поставяла такива въпроси, които са били отклонявани от съда. Свидетелските показания, депозирани на досъдебното производство, са били законосъобразно приобщени по реда на чл.281, ал.4 вр. ал.1, т.1 и т.2 от НПК. Според ал.4 на чл.281 от НПК неучастието на обвиняемия или на неговия защитник в разпита на свидетели на досъдебното производство не препятства възможността депозираните от тях показания да бъдат приобщени към доказателствената маса чрез прочитането им съобразно установения ред при наличие на предпоставките по ал. 1, т. 1 и т. 2 на същата разпоредба, изискващи съществено протИ.речие между показанията от досъдебна и от съдебна фаза, отказ за даване на показания или твърдения на свидетеля, че не си спомня дадено обстоятелство. В светлината на релевираното възражение за нарушаване на чл. 281, ал. 1 от НПК и задължителната практика на СЕС с поставяне в основата на присъдата на свидетелски показания за мотивиране на субективната страна на престъплението, които са били депозирани на досъдебна фаза, следва да бъде изтъкнато, че постановените актове по същество се основават на събрани в съдебното производство и проверени по реда на НПК писмени, гласни и веществени доказателства и доказателствени средства, както и способи за доказване. Определението на съда, с което се произнася по допустимостта на гражданския иск в наказателното производство не подлежи на съдебен контрол. Посоченият въпрос зависи изцяло от суверенната преценка на съдебния състав във всеки конкретен случай, когато вредите са пряка и непосредствена последица от инкриминираното деяние, обхванати са от предмета на делото и доказването на предявения иск няма да усложни и забави значително процеса. Ето защо, наведените в искането възражения за нарушаване на редица разпоредби при осъществяване на процесуалната дейност на съда са неоснователни. Прочитът на решението не поражда съмнения в правилността на формираното вътрешно убеждение по фактическите положения, съобразно релевантните обстоятелства по делото от значение за разкриване на обективната истина. Въз основа на тях въззивният съд законосъобразно е изградил правните си изводи за причиненото от подсъдимия А. избиване на първи горен десен зъб на пострадалия А. на нИ.то на венеца, без който се затруднява дъвченето и говоренето, по посочения механизъм, квалифицирано като средна телесна повреда. Поради това, упреците за допуснати нарушения на чл.339, ал.2 от НПК, изразяващи се в общи и формални отговори на защитни аргументи за процесуалната порочност на първоинстанционната дейност, не се възприемат от настоящата съдебна инстанция. Лишено от основание е и оплакването по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК за допуснати нарушения на материалния закон от решаващите инстанции поради недоказаност на елементи от обективна и от субективна страна на престъплението, а именно причинна връзка между нанесения удар и настъпилото увреждане на здравето и пряк умисъл при осъществяване на престъпното посегателство. Събраните доказателства по делото установяват осъществяване на всички признаци на престъплението, вменено на А.. При вярно установени фактически положения, въз основа на проведен изцяло в съответствие с процесуалните правила доказателствен анализ, правните изводи на СРС и на СГС за изпълнен състав на престъпление по чл.129, ал.2 вр. ал.1 от НК са законосъобразни. От обективна страна, изпълнителното деяние се изразява в причиняване на средна телесна повреда. Престъплението е резултатно, като престъпният резултат – избиване на зъби, без които се затруднява дъвченето и говоренето, може да бъде причинен както с действие, така и с бездействие, което да стои в причинна връзка с него. В случая, СРС и СГС са достигнали до законосъобразен извод, че Б. А. на 02.10.2021 г., около 3.30 часа в гр.София, ж.к.”Студентски град” пред денонощен магазин на ул.”Атанас Манчев” № 46, чрез нанасяне на удар с дясна ръка, с юмрук в областта на устата на В. А. от гр.София, му е причинил средна телесна повреда изразяваща се в избиване на коронката на първи горен десен зъб на нИ.то на венеца с локално кръвонасядане на зъбния венец, което нараняване реализира медикобиологичния признак избиване на зъби, без които се затруднява дъвченето и говоренето. Тези обстоятелства са изяснени по несъмнен начин от събраните по делото гласни, писмени и веществени доказателства и доказателствени средства и способи за доказване. Вярна е преценката на двете съдебни инстанции, че с действията си А. е осъществил инкриминираното телесно увреждане. Увреждането е с постоянен характер, без възможност за спонтанно и самостоятелно възстановяване. Релевантен за преценка на характера и степента на увреждането е моментът на нанасяне на удара и причиняване на травматично увреждане. Затрудненията в дъвченето и говоренето са обусловени от функцията и позицията на конкретния зъб, чието счупване на нИ.то на венеца е приравнено на избиване, съгласно т.11 от Постановление № 3 от 1979 г. по н.д. № 6/1979 г. на Пленума на Върховния съд. Чувствително затруднените функции в резултат на избития зъб се установяват и от показанията на свидетелите Б. и Т.. Прекият и непосредствен характер на причинната връзка между нанесения удар от А. на А., при което на последния е бил избит зъба, се установява по недвусмислен начин както от показанията на пострадалия и на свидетеля-очевидец М., така и от изготвените СМУ и СМЕ, конкретизирана с разясненията на вещото лице в съдебно заседание. За прекия умисъл у дееца свидетелства силата на удара му със свита в юмрук ръка и неговата насоченост в областта на лицето. Предвид изложеното, всички признаци на престъплението от обективна и субективна страна са доказани, поради което възраженията за липса на причинна връзка между инкриминираното деяние и настъпилото увреждане и формата на вината, при която то е било осъществено, са неоснователни. И двете съдебни инстанции са отхвърлили лансираната защитна версия за осъществен от подсъдимия защитен удар при условията на неизбежна отбрана по смисъла на чл. 12 от НК, тъй като от детайлно анализираните гласни доказателствени източници по делото не се констатира наличие на непосредствено и реално нападение от пострадалия срещу подсъдимия, което да изключи обществената опасност, характеризираща престъпното деяние на А.. Мотивирано е било отхвърлено приложението и на привилегированите състави по чл. 132, ал. 1 и ал. 2 от НК. Изложеното оплакване по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК за явна несправедливост на наложеното наказание също е неоснователно. Въззивната инстанция е намалила наложеното в предвидените законови предели наказание от десет месеца на шест месеца лишаване от свобода, тъй като е отдала по-голяма тежест на проявената вербална агресия от пострадалия срещу подсъдимия непосредствено преди нападението. Настоящата съдебна инстанция намира, че санкцията е справедлИ. определена, като съответна на степента на обществена опасност на деянието и на дееца, на смекчаващите (млада възраст, трудова заетост и вербална агресия, предхождаща нанасянето на удара) и отегчаващите (извършване на посегателството пред множество лица, осъждане на дееца, по което в рамките на изпитателния срок е осъществил обсъжданото деяние) отговорността фактори, оценени съобразно значението и тежестта на всеки от тях, както и с оглед специалната и генералната превенция на наказанието. Закономерна последица от осъждане на подсъдимия по повдигнатото му обвинение е уважаването на иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди. Всички елементи от фактическия му състав, изразяващ се в действие, вреда, причинна връзка, противоправност и вина, са установени, поради което той е доказан по основание. Размерът на присъденото обезщетение е определен съобразно критерия за справедливост по чл.52 от ЗЗД, поради което не е прекомерен. Мотивиран от горното, САС намира, че искането за възобновяване следва да бъде оставено без уважение. С оглед гореизложеното, Апелативен съд – София