Решение № 455 от 23.1.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 8618/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК. С Решение № 8627/25.05.2023 г. по гр.д. № 22064/2022 г. по описа на СРС, 61 състав Министерство на отбраната на Република България да заплати на Д. И. Д. на основание чл. 233, ал. 5, вр. ал. 1 от ЗЗОВСРБ, вр. чл. 49 ЗЗД сумата от 16526, 40 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, вследствие на причинена при неизпълнение на военна служба тежка телесна повреда, ведно със законната лихва, считано от 27.04.2022 г. до окончателното изплащане на вземането, като отхвърля иска за горницата до пълния предявен размер от 16770 лева или за сумата от 243, 60 лева. С решението Министерство на отбраната е осъдено да заплати на ищеца сумата от 2956, 42 лева разноски в производството пред СРС, а на Софийски районен съд сумата от 661, 06 лева – разноски за държавна такса, както и сумата от 665, 19 лева – разноски за възнаграждение за вещо лица. Д. И. Д. е осъден да заплати на ответника сумата от 1, 45 лева – разноски сторени в производството пред СРС. Срещу решението, в частта, с предявеният иск е уважен, е постъпила въззивна жалба вх. № 151317/30.05.2023 г., подадена от Министерство на отбраната, в която са изложени съображения за неговата неправилност. Въззивникът поддържа, че в първоинстанционното производство е оспорена активната материална и процесуална легитимация на ищеца, както и процесуалната и материалноправна легитимация на ответника по предявения иск. Неправилно районният съд е приел, че Д. И. Д. има качеството „военнослужещ“ като това качество той трябвало да притежава към момента на причиняване на телесната повреда. Този извод противоречал на разпоредбата на чл. 233 от ЗОВСРБ, тъй като тя била ясна, че правоимащи са военнослужещите, съпругата (съпруга), децата и родителите на военнослужещ, загинал при или по повод изпълнение на служебните си задължения. В конкретния случай ищецът от 18.07.2019 г. не е военнослужещ и не попадал в нито една от категориите правоимащи лица. Неправилно не било уважено и другото възражение на ответника, а именно, че Министерство на отбраната не е легитимирано да отговаря по предявения иск, тъй като на основание чл. 60д от ЗОВСРБ във връзка с чл. 228 от ГПК надлежният ответник по делото бил Сухопътни войски като самостоятелно юридическо лице, Военно формирование 38220 – Плевен, в което ищецът служил. Правоотношението, независимо, че договорът за военна служба бил сключен с Министерство на отбраната, се развивало във военни формирования от Сухопътни войски. Отделно от това, Д. Д. не успял да докаже предпоставките за уважаване на иска за заплащане на обезщетение по чл. 233 от ЗОВСРБ. Не бил спазен редът, предвиден в Наредба № Н-12/12.054.2010 г. за условията и реда за изплащане на възнаграждения и обезщетения на военнослужещите. Не било установено, че увреждането е настъпило при или по повод изпълнение на военната служба. Не била установена и причинно-следствена връзка и не бил установен размерът на вредите. Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло. В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба вх. № 208992/21.07.2023 г., подаден от въззиваемия Д. И. Д.. Поддържа, че въззивната жалба е неоснователна и моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира направените по делото разноски. СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Производството по гр.д. № 22064/2022 г. по описа на СРС, 61 състав е образувано по искова молба, подадена от Д. И. Д. против Министерство на отбраната, с която е предявен иск с правно основание чл. 233, ал. 1 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България. Ищецът твърди, че бил служител на Министерство на отбраната в периода от 1995 – 2019 г. В периода 2008 – 2019 г. служил във военно формирование 38220 – Плевен, като започнал на длъжност заместник – командир на щабна рота, като бил на тази позиция до 2014 г., когато получил назначението на командир на щабна рота. През 2018 г. получил назначение като командир и така завършил кариерата си. Твърди, че със Заповед КВ-395/18.07.2019 г. на Министъра на отбраната договорът за военна служба бил прекратен. Твърди, че при изпълнение на служебните си задължения участвал и ръководел стрелби с 59 мм автоматично зенитно оръдие, 23 мм ЗУ 23-2 и АК – 47. Посочва, че през м. ноември 2011 г. по време на занятие по ОПСО при изпълнение на 1-во упражнение от стрелбите с АК – 47 по време на нощната стрелба, усетил силна болка от шума, имал кръвотечение, но не обърнал особено внимание и продължил изпълнение на упражнението. Твърди, че в периода от 2008 г. и 2019 г. бил старши ръководител и ръководител на стрелбата във военното формирование 38220. Занятията се провеждали един път месечно, но личният състав от ротата била от 70 души, като към тези 70 души се прибавили и щабната рота от още 70 души като имало случаи упражнението да се изпълнява на човек по 6-7 пъти. Всички изстрели се произвеждали в рамките на 4 часа през деня и два часа през нощта и водели до голямо претоварване на тъпанчетата на ушите и увреждане на слуховия нерв, което довело до това през 2012 г. от лявото му ухо да тече гной. Поставена му била диагноза перфорация на ушната мембрана на лявото ухо и хлътване на мембраната на дясното. В периода от 2013 – 2015 г. заболяването се превърнало в хронично. Твърди, че през всичките години на служба и работа със зенитни оръдия, бил подложен на непрестанен и много силен шум. В резултатна това на 26.02.2015 г. за пръв път постъпил в неврологично отделение на МБАЛ – Плевен с оплаквания от световъртеж, гадене, намален слух и шум в ушите. Впоследствие му била поставена диагноза хронично възпаление на средното ухо. Състоянието на ухото му започнало да се влошава все повече. Получил гноетечение от него и все по-голяма загуба на слуха. Впоследствие получил загуба на слуха на дясното ухо. Била направена операция на лявото ухо. Във връзка със загубата на слуха и влошеното му здравословно състояние и поради влошена комуникация с останалите служители, напуснал армията. Твърди, че на 17.06.2020 г. бил освидетелстван пред ТЕЛК и била констатирана 70 % слухова загуба на дясното ухо и 82, 5 % на лявото. Това състояние било достатъчно тежко. Поддържа, че увреждането на слуха му настъпило при или по повод на военната му служба, поради което и на основание чл. 173 от ЗОВСРБ вр. чл. 223, ал. 5 от ЗОВСРБ за него бил налице правен интерес от предявяване на иск за обезщетяване на неимуществени вреди. Моли ответникът да бъде осъден да заплати еднократно парично обезщетение за причинената телесна повреда при или по повод изпълнение на военната служба в размер на 16776 лева, ведно със законната лихва от датата на образуване на исковата молба до окончателното плащане на сумата. Претендира направените разноски. В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който Министерство на отбраната оспорва предявения иск. Поддържа, че ищецът не е легитимиран да предяви иск по чл. 173 във връзка с чл. 233 от ЗОВСРБ, тъй като към момента на предявяването му не е имал качеството военнослужещ. Оспорва и легитимацията на Министерство на отбраната да отговаря по предявените избори. Поддържа, че не е спазен и редът, по който да бъде претендирано обезщетение. Ищецът не бил подавал заявление за изплащане на обезщетение, както и не било представено удостоверение от командира на военното формирование или ръководителя на съответната структура, където бил служил ищеца. Не били спазени и други изисквания на Наредба № Н-12/12.04.2010 г. Ищецът не бил подавал заявление за определяне на степента на увреждане. Моли предявения иск да бъде отхвърлен. С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че са налице основания за осъждане на ответника за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за установените увреждания като е съобразил събраните по делото писмени доказателства и съдебно-медицинска експертиза. Във връзка с направените възражения от ответника, съдът е приел, че чл. 233, ал. 5 от ЗОВСРБ предвиждал субективно право на военослужещите да търсят обезвреда за претърпените вреди по общия исков ред, наред с предвидения административен ред, както и че отказът да бъде определено и изплатено обезщетение по административен ред. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. При извършена проверка съдът намира, че решението в обжалваната част е валидно и допустимо. Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба, съдът намира следното: Съгласно разпоредбата на чл. 233, ал. 1 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България на военнослужещите се изплаща еднократно парично обезщетение в размер 10 брутни месечни възнаграждения при тежка телесна повреда и 6 брутни месечни възнаграждения при средна телесна повреда, причинени при или по повод изпълнение на военната служба. В ал. 5 е предвидено, че военнослужащите могат да търсят обезщетение и по общия исков ред като в този случай се дължи разликата между присъдената сума и полученото общо като обезщетение от Министерството на отбраната и от застрахователя. Основателността на предявения иск е поставена в зависимост от това по делото да се установи, че при или по повод на изпълнение на служебни задължения военнослужещият е получил увреждане – тежка или средна телесна повреда. Правилно първоинстанционният съд е приел, че ищецът е легитимиран да претендира обезщетение по чл. 233 от ЗОВСРБ, независимо, че към момента на предявяване на иска е бил освободен от военна служба. От събраните по делото писмени доказателства, а и не е спорно между страните, че Д. И. Д. е изпълнявал военна служба по силата на договор за военна служба в периода от 1995 – 2019 г., като в периода, в който е имал качеството военнослужещ е получил твърдените в исковата молба увреждания. В конкретния случай, за основателността на претенцията е да се установи, че към момента на настъпване на уврежданията ищецът е изпълнявал задълженията си по договор за военна служба. Неоснователни са и доводите на въззивника, че Министерство на отбраната не е легитимирано да отговаря по предявения иск. Установява се от събраните по делото доказателства, че Договорът за военна служба е сключен с Министерство на отбраната, независимо, че изпълнението й е осъществявано във военно формирование 38220 – Плевен. Правоотношението е възникнало не с военното формирование, а с Министерството на отбраната. Съгласно чл. 133 от ЗОВСРБ военната служба е държавна служба с особено предназначение за подготовка и осъществяване на въоръжена защита на страната. Гражданите, приети на военна служба, са военнослужещи. Военната служба в мирно време се изпълнява като професия в Министерството на отбраната, в Българската армия, в структурите на пряко подчинение на министъра на отбраната, както и в други държавни органи и ведомства при условия и по ред, определени с този закон, с правилника за прилагането му, с уставите на въоръжените сили и със сключения договор. В конкретния случай, военната служба е изпълнявана по силата на договор към Министерство на отбраната и именно поради това, то е материалноправно легитимирано да отговаря по предявения иск. Правилни са и изводите на първоинстанционния съд, че военнослужещите имат право да упражнят правото си да получат обезщетение за причинени при или по повод на изпълнение на военна служба увреждания – тежка или средна телесна повреда, както по исков ред, така и по административен ред, както и че отказът на органа по назначението за изплащане на обезщетение по чл. 233, ал. 1 от ЗОВСРБ не е елемент от фактическия състав за пораждане на това право за реализирането му по исков ред. В този смисъл е и тълкуването, дадено по реда на чл. 290 от ГПК от Върховния касационен съд в Решение № 47 от 10.06.2021 г. по гр.д. № 1696/2020 г. ІV ГО. Независимо от това, че по делото се установява увреждане, което военнослужещият е получил при изпълнение на служебни задължения, то предявеният иск се явява неоснователен. От събраните по делото доказателства не се установява, а и не се твърди, че ищецът е бил освидетелстван за степента на телесната повреда по реда на Наредба № Н-2/08.02.2011 г., действала към момента, в който се твърди, че се е проявил проблем с ухото на ищеца, както и действалите след това, Наредба № Н- 4/18.02.2013 г. и Наредба № Н-16/18.03.2018 за военномедицинската експертиза. Съгласно чл. 4, т. 1 от Наредба № Н-16/18.03.2018 за военномедицинската експертиза лекарските консултативни комисии към ВМА извършват медицинска експертиза относно характера и степента на увреждане (телесна повреда) на военнослужещи и резервисти на активна служба, причинено при или по повод изпълнение на военната служба, съответно на активната им служба, и трайно намалена работоспособност на военнослужещите и на резервистите на активна служба. Това медицинско освидетелстване се извършва на военнослужещи, подали рапорт за определяне характера и степента на увреждане (телесна повреда), получено при или по повод на военната служба (чл. 5, ал. 8). Актовете на ЛКК са индивидуални административни актове, които удостоверяват правопораждащият факт, от който за военнослужещият възниква правото да претендира обезщетение за претърпени вреди на основание чл. 233, ал. 1 или по ал. 5 от ЗОВСРБ. „Липсата на такъв акт, съответно негативното заключение за твърдения вид телесна повреда – средна или тежка телесна повреда, обуславя отхвърляне на предявения иск. Тълкуването на разпоредбата на чл. 233, ал. 5 води до извода, че военнослужещият може да претендира обезщетение за вреди – имуществени или неимуществени при тежка или средна телесна повреда, причинена при или по повод изпълнение на военната служба по общия исков ред ако надлежно е установен вида на посочената телесна повреда и работодателят е отказал да заплати съответното обезщетение“ – Решение № 288 от 15.01.2018 г. по гр.д. № 59/2017 г. по описа на ВКС, ІV ГО. В този смисъл е и Решение № 56/01.03.2011 г. по гр.д. № 117/2010 г. на ВКС, ІV ГО. Следва да се посочи, че това виждане е възприето и в цитираното от първоинстанционния съд Решение № 47/10.06.2021 г. по гр.д. № 1696/2020 г. по описа на ВКС, ІV ГО, в което макар този въпрос да не е бил основен предмет на тълкуване, е възпроизведено това, дадено с Решение № 288 от 15.01.2018 г. по гр.д. № 59/2017 г. по описа на ВКС, ІV ГО, а именно, че за да се присъди обезщетението по общия исков ред – чл. 233, ал. 5 от ЗОВСРБ следва да се установи фактическия състав на чл. 49 във връзка с чл. 45 от ЗЗД, както и вида на телесната повреда – средна или тежка, което се извършва от Централната военномедицинска комисия (след 2018 от ЛКК към ВМА) като това става по предвидения към момента на възникване на увреждането ред. Предвид на изложеното, неправилно районният съд е уважил предявения иск с правно основание чл. 233, ал. 5 от ЗОВСРБ във връзка с чл. 49 във връзка с чл. 45 от ЗЗД, поради което обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен.