Решение № 3592 от 27.5.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 1327/2025 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. Образувано е по подадена от Ц. Н. Д. срещу решение № 13403/06.07.2024г. постановено по гр.д. № 3050/2022г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 28 състав, с което е отхвърлен предявения от него срещу М. П. М. иск с правно основание чл.534 ал.1 от ТЗ за сумата от 14 400,00 лв. Във въззивната жалба се навеждат доводи за неправилна преценка и анализ на събраните доказателства, както и релевантните факти по делото, довели до необоноснованост и незаконосъобразност на обжалваното решение. Въззивникът поддържа, че предпоставките за уважаване на предявения иск са единствено редовност на менителничния ефект и изитчането на срока по чл.531 ал.1 от ТЗ, които са безспорно установени. Доколкото нито ищецът, нито ответникът са въвели в предмета на делото и респективно установили съществуването на каузално правоотношение във връзка, с което е издаден процесния запис на заповед, то съдът няма задължение да издирва дали съществува такова и дали вследствие на съществувалото каузално правоотношение е настъпило обогатяване на издателя на записа на заповед респ. обедняване на преносителя, което е друг фактически състав – по чл.59 от ЗЗД и какъвто иск не е предявяван. Счита и че обжалваното първоинстанционно решение е постановено в противоречие с константната практика на ВКС. Моли обжалваното решение да бъде отменено и постановено друго, с което предявения иск се уважи в пълния му размер. В срока по чл.263 ал.1 от ГПК въззиваемата страна - М. П. М. не е депозирала отговор на въззивната жалба. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания. При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо. Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правна квалификация чл. 534 ал. 1 ТЗ вр. с чл. 537 ТЗ от Ц. Н. Д. срещу М. П. М. за сумата от 14 400 лева по запис на заповед от 05.04.2016 г. с вписан падеж на 05.04.2017г., което вземане по менителнимния ефект е погасено по давност, ведно със законната лихва от датата на подаване на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. С първоинстанционното решение, предмет на обжалване, иска е отхвърлен с мотив, че ищецът не е установил реално имуществено разместване на блага – обедняване на ищеца и обогатяване на ответника. Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Във връзка с конкретните оплаквания във въззивната жалба, настоящият състав намира следното: По делото е представен оригинал на запис на заповед - л-.20 от делото на СРС, с издател – ответника М. П. М. и поемател – ищеца – Ц. Н. Д.. Съгласно разпоредбата на чл. 534 ал. 1 от ТЗ , когато приносителят по запис на заповед изгуби исковете си по него поради давност или пропускане на необходимите действия за запазване на правата по записа, той може да иска от издателя сумата по ценната книга, с която последният се е обогатил в негова вреда. Следователно кумулативните предпоставки, обуславящи възникналото притезателно право да получи плащане по реда на чл.534 ал.1 от ТЗ за преносителя на менителничния ефект са: 1. наличие на действителен менителничен ефект - запис на заповед; 2. прескрибиране на менителничния ефект, поради неупражняване на правата по него от поемателя на записа на заповед в сроковете по чл. 531 ал. 1 във връзка с чл. 537 ТЗ ; 3.настъпила вреда за поемателя на записа на заповед, поради погасяване на менителничния иск и упражняване на правата по реда на чл.534 ал.1 от ТЗ в срока по ал.2 та същата разпоредба. В постоянната и непротиворечива практика на ВКС се приема, че специалният иск по чл. 534 ал. 1 ТЗ принадлежи на приносителя на запис на заповед или менителница, чийто менителнични искове са погасени поради изтичане на специалната погасителна давност за предявяване на прекия иск срещу издателя /прескрибиране/ или ефекта е преюдициран поради пропуск да се извършат необходимите действия за запазване на правата по него. От момента на изгубване на исковете по записа на заповед възниква правото на приносителя да предяви специалния менителничен иск за неоснователно обогатяване по чл. 534 ал. 1 ТЗ . В настоящият случай записът на заповед, на който ищецът е основал претенцията си за неоснователно обогатяване по чл. 534 ал. 1 ТЗ , представлява ценна книга със съдържанието, посочено в разпоредбата на чл. 535 ТЗ - същият съдържа наименованието "запис на заповед" в текста на документа, с него е поето "безусловно и неотменимо" задължение да бъде престирана в полза на ищеца или на негова заповед определена сума пари, при определен падеж "на определена дата" – 05.04.2018г., с посочване на място на плащане, дата и място на издаване и подпис на издателя. Съгласно чл. 534 ал. 2 ТЗ , приложима по отношение на исковете за менителнично неоснователно обогатяване е тригодишна погасителна давност, която започва да тече от деня на изгубване на исковете по записа на заповед поради давност или пропускане на необходимите действия за запазване на правата по записа. Доколкото в случая претенцията за менителнично неоснователно обогатяване е предявена срещу издателя на запис на заповед, по отношение на когото не е необходимо предприемането на нарочни действия за запазване на правата по ценната книга, от значение за началото на срока по чл. 534 ал. 2 ТЗ е денят на изтичане на давността по отношение на прекия менителничен иск. Погасяването на исковете по давност се регулира от специалната норма на чл. 531 ал. 1 ЗЗД , изключваща приложението на общата давност по чл. 110 ЗЗД /като в този смисъл ирелевантно е каква е приложимата давност за вземането по каузалното правоотношение, ако е разкрита каузата и каузалното правоотношение е въведено като предмет на доказване/. Тригодишният давностен срок по чл. 531 ал. 1 ТЗ тече от датата на падежа на /решение № 150 от 30.11.2016 г. по т. д. № 1552/2015 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС; Решение № 102/23.07.2014 по дело № 2680/2013 г. ТК, I Т. О. на ВК/. Процесният запис на заповед е с падеж - на определена дата – 05.04.2018г., поради което на 05.04.2021г. прекият иск на легитимирания носител срещу издателя е погасен по давност и от който момент възниква право на специалния субсидиарен иск за неоснователно обогатяване по чл. 534 ал. 1 ГПК срещу издателя на ефекта до размера на инкорпорираното в същия парично вземане, сочено като вреда в патримониума му. Давността не се прилага служебно вкл. и по менителничните ефекти, поради което дори и след изтичане на давностния срок за принудително осъществяване на вземането по записа на заповед издателя може да плати и ще е изпълнение на съществуващо, действително вземане за преносителя на ценната книга. В случая е необходимо съобразяване на горепосочените срокове, с оглед преценката дали е възникнало изобщо правото преносителя да претендира плащане въз основа на субсидиарния иск, като предвид посочения падеж на записа на заповед и датата на предявяване на исковата молба – 21.01.2022г., очевидно такова право се е породило в правната сфера на поемателя – ищец. При обсъждане на останалите обстоятелства по делото, относими към настъпване на вреда в патримониума на преносителя на прескрибирания менителничен ефект, като последна предпоставка обуславяща основателността на претендираното вземане, е необходимо да се направи следното уточнение. Прекият менителничен иск, но относимо и към субсидирания такъв по чл.534 ал.1 от КЗ принадлежи на легитимирания кредитор срещу издателя по записа на заповед за изпълнение /плащане/ на задължението същия. В този случай кредиторът доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или връзка с което е издаден записът на заповед, на изследване подлежи и каузалното правоотношение, като по правилото на чл. 154 ал. 1 ГПК всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респективно несъществуването на вземането по записа на заповед. /т.17 от ТР № 4/2013 г. на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК /. Следователно интерес, но не и задължение, от установяване на каузална причина за издаване на записа на заповед, ищецът би имал само с цел преодоляване на защитата на ответника, в случай, че същият твърди и доказва и действителната каузална причина за издаване на менителничния ефект. За посочването на кауза, но недоказването й, ищецът не би могъл да се санкционира с отхвърляне на иска, основан на абстрактната правна сделка, независимо от защитата на длъжника. /в т. см. р на ВКС по т. д. № 1484/2015 г., I т. о., ТК, решение № 248 от 23.01.2015 г. на ВКС по т. дело № 3437/2013 г., І т. о., ТК, решение № 24/20.05.2015 г. на ВКС по т. д. № 2328/2013 г., І т. о., ТК, решение № 17 от 16.02.2015 г. на ВКС по т. д. № 116/2014 г., II т. о., ТК, решение №50023/24.04.20024г- по гр.д. №1360/2022г. на І г.о. на ВКС, решение № 35/14.04.2020 г. по т.д. № 574/2019 г. на ВКС, I т.о и мн.др./ Следователно ищецът не е длъжен да разкрива съществуващо между страните каузално правоотношение за обезпечение на което е издаден записът на заповед от ответника /определение № 661 от 18.03.2024 г. на ВКС по к.т.д. № 122/2023 г./. Въвеждане на възражение за каузално правоотношение не променя предмета на иска, но на изследване подлежи и каузалното правоотношение доколкото основателността на възражението, основано на това правоотношение, би имало за последица погасяване на вземането по записа на заповед, при въведено възражение./ в т.см. и решение № 133 от 5.07.2013 г. по т. дело № 104/2011 г. , състав на ВКС, II т. о./ В този случай, при въведено в предмета на делото каузално правоотношение, задължението на длъжника, което е било обезпечено с издаване от него на запис на заповед в полза на кредитора – поемател или на негова заповед, относима е съдебната практика, която настоящият състав споделя и обективирана в решение № 175/20.11.2017г. по т.д. № 466/2017г. на ВКС, II т.о., според която погасяването по давност на обезпечените със записа на заповед каузални вземания на ищеца - поемател изключва наличието на вреда по смисъла на чл. 534 ал. 1 ТЗ и е пречка за уважаване на специалния иск по чл. 534 ал. 1 ТЗ , както и в решение № 96/28.07.2017г. по т.д. № 1907/2016г. на I т.о и решение № 11/14.05.2019г. по т.д. № 1574/2018г. на I т.о. където подробно е аргументирано това становище, а именно: „Ако поемателят по записа на заповед разполага с иск за събиране по общия ред на вземането по обезпечената с него каузална сделка, не би било налице неоснователно обогатяване на длъжника по записа на заповед, поради прескрибиране или преюдициране на ефекта, тъй като поемателят разполага с правен способ чрез друг иск да получи вземането си. Ако едновременно със или след загубването на прекия менителничен иск и правото на гражданския иск за обезпеченото вземане се погаси по давност, настъпилите обогатяване на длъжника - издател на записа на заповед и вреда за поемателя, ще се дължат изцяло на бездействието на кредитора да упражни правата си по каузалната сделка, а такова обогатяване правото не счита за незаконно, доколкото не допуска принудително връщане на получената по възмезден договор престация от едната страна, когато другата е пропуснала да упражни правата си в срока на давността“. Обратно, при при липса на установена каузална сделка, вкл. и липса на задължение за ищеца да разкрива такава и доказано погасяване на вземанията по нея, за чийто обезпечение е издаден записа на заповед, при наличие на останалите специални предпоставки, изброени в по – горе /наличието на действителна ценна книга и произтичащо от нея валидно поето задължение за плащане; прескрибиране на ефекта, поради погасяването по давност на менителничните искове за упражняване правата по него/, то за наличието на търпяна вреда от невъзможността да бъдат реализирани тези права, не е необходимо да се установява наличие на реално разместване на имуществени блага между издателя и поемателя, вредата се изразява в това, че имуществото на приносителя не може да се увеличи с паричната сума по ефекта, защото вземането по ценната книга не може да бъде събрано от приносителя на ефекта, поради изтекла менителнична давност. Обогатяването на издателя на записа на заповед ще се състои в това, че спестява разходи за погасяване на задължението. В този смисъл е съдебната практика обективирана в решение № 42 от 7.04.2009 г. по т. дело № 453/2008 г. на II т. о., решение № 135 от 20.12.2010 г. по т. д. № 13/2010 г. на ВКС, ТК I т. о. решение № 132/17.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 161/2009 г., II т. о., р. № 110/8.11.2010 г. на ВКС по т. д. № 949/2009 г., I т. о., решение № 135/20.12.2010 г. на ВКС по т. д. № 13/2010 г., I т. о., решение № 133/5.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 104/2011 г., II т. о., решение. № 45/31.03.2016 г. на ВКС по т. д. № 1029/2015 г., II т. о., решение № 131/30.08.2017г. на ВКС по т. д. № 557/3016г. г., I т. о. Следователно в производството по иска с правно основание чл.534 ал.1 от ТЗ, за разлика от исковете за неоснователно обогатяване по чл. 55 - 59 ЗЗД, не подлежи на изследване степента на обедняване и обогатяване и съотношението между тях, не се изследва и въпросът имало ли е размяна на имуществени блага от единия патримониум в другия. /решение № 110 от 8.11.2010 г. по т. д. № 949/2009 г. съставът на ВКС, ТК, I т. о./. Направеният от първоинстанционният съд исторически преглед на института на менителничните ефекти, установява променената функция и роля на същите от момента на появята им до наши дни и което идва да покаже, че именно с развитието на икономическите и социалните отношения в обществата, същите имат и нужда от различен, бърз, ликвиден, лесно достъпен и оборотен начин да развиват търговските и облигационните си отношения, поради което и уредбата на менителницата в действащия ТЗ и правилното прилагане на закона, регулиращ настоящата реалност на икономика и търговски оборот, не позволяват тълкуване и правоприлагане по аналогия с предходни уредби и функции на менителницата. На следващо място, основни принципи в правото са законност и еднаквото и равно правоприлагане –чл.5, чл.9 от ГПК, което се осигурява от еднаквото и точно правоприлагане на законовите разпоредби, като само в случаите, когато същите с а непълни, неясни или противоречиви - според общия им разум, а при празнота в правото е допустимо правоприлагане по аналогия, както и позоваване на обичаите и морала. В случая разпоредбата на чл.534 от ТЗ е ясна, не въвежда допълнителни условия, които обуславят правото на предявилия претенцията да бъде удовлетворен от прескрибирания менителничен ефект като наличие на имуществено разместване в патримониумите на две лица – обедняване и обогатяване и връзка между тях, каквито предпоставки са изводими от текста на разпоредбите на чл.55-59 от ЗЗД, поради което личното субективно мнение на правоприлагащия орган контрастиращо със законодателното решение обективирано в действаща правна норма не може да бъде мотивирано със свободата на вътрешно убеждение, тъй като същото се изгражда въз основа правните номри и доказателствата по делото. При изложените мотиви, настоящият състав счита, че ищецът при условията на чл.154 ал.1 от ГПК установи всички кумулативни предпоставки обуславящи правото му да получи удовлетворение на своето вземане в размер на 14 400,00 лв. по запис на заповед издаден на 05.04.20178г. с падеж за плащане 05.04.2018г. от издателя – ответника Мариета П. М. на основание чл. 53 4 ал.1 от ТЗ. С оглед несъвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде отменено и постановено друго, с което се уважи изцяло предявената искова претенция. Разноски -в първоинстанционното производство: на основание чл.78 ал.1 от ГПК на ищеца следва да се присъдят разноски в размер на 1576,00 лв./805,79 евро, от които 576,00 лв. – внесена държавна такса и 1000,00 лв. – платено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействиеот 12.01.2022г. – л.74 от делото на СРС с отбелязване за плащане на договореното възнаграждение /т.1 от ТР 6/06.11.2013г. по т.д. №6/2012г. на ОСГТК на ВКС/; -във въззивното производство – на основание чл.273 вр. чл.78 ал.1 от ГПК на въззивника следва да се присъдят разноски в размер на 1288,00 лв./658,54 евро, от които 288,00 лв. – внесена държавна такса и 1000,00 лв. – платено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 23.07.2024г. – л.14 от делото въззивното дело с отбелязване за плащане на договореното Така мотивиран, Софийски градски съд