Решение № 260571 от 8.11.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 1420/2021 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. С Решение от 30.10.2020 г., постановено по гр.д.№ 10575/ 2019 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 164 състав, „ Б.С.С. " ЕООД / ЕИК ••••••••/ е осъдено да заплати на основание чл.375 вр. чл.372, ал.2 ТЗ на „ Е. " ЕООД /ЕИК ••••••••/ сумата 11 620.11 лв., представляваща левова равностойност на 6 188.82 евро, явяваща се разлика между реализираната от ответника пазарна стойност от продажбата на товар, задържан въз основа на упражнено заложно право по чл.375 ТЗ, представляващ 1 400 бр. ПДЧ, ОСБ плоскости, с бруто тегло 22 750 кг. и обем от 37.508 куб.м., в размер на 18 003. 62 лв., и удържаната извънсъдебно от ответника сума в размер на 5 398. 08 лв., представляваща дължимото му се навло по Договор- заявка № СВ212/ 10.05.2017 г. в качеството му на превозвач, ведно със законната лихва, считано от 25.04.2018 г. до окончателното изплащане на задължението, и на основание чл.86 ЗЗД сумата 610.10 л в., представляваща дължимо обезщетение за забава при плащане на главницата от 11 620.11 лв. за периода от 18.10.2017 г. до 24.04.2018 г., като искът по чл.86, ал.1 ЗЗД е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 1 191.11 лв. или за сумата 581.01 лв. и за периода от 20.05.2017 г. до 17.10.2017 г., като неоснователен. Със същото решение са отхвърлени като неоснователни предявените от „ Е. " ЕООД /ЕИК ••••••••/ срещу „ В.Б. " ЕООД /ЕИК••••••••/ искове за солидарното му осъждане заедно с „ Б.С.С. " ЕООД по обективно и субективно съединените осъдителни искове с правно основание чл.372, ал.1 ТЗ вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, чл.373, ал.1 ТЗ и чл.86 ЗЗД за заплащане на сумата 11 620. 11 лв., явяваща се левова равностойност на 6 188.82 евро, представляваща стойността на изгубен при международен превоз товар- собственост на „Е." ЕООД; на сумата 1 466. 87 лв., представляваща авансово заплатена цена за възложена транспортна услуга по направление Унгария- Р България /склад на ищеца в гр. Пазарджик/, както и на сумата 1 191. 11 лв., представляваща мораторна лихва върху горепосочените две главници /1 466.87 лв. и 11 620.11 лв./, за периода от 20.05.2017 г. до 11.04.2018 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от подаване на исковата молба в съда /25.04.2018 г./ до окончателното изплащане на сумите. С решението е о тхвърлен като неоснователен и предявеният от „ Е. " ЕООД /ЕИК ••••••••/ срещу „ Б.С.С. " ЕООД / ЕИК ••••••••/ иск за солидарното му осъждане заедно с „ В.Б. " ЕООД /ЕИК••••••••/ за заплащане на сумата 1 466. 87 лв., представляваща авансово заплатена цена за възложена транспортна услуга по направление Унгария- Р България /склад на ищеца в гр. Пазарджик/. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът „ Б.С.С. " ЕООД е осъден да заплати на ищеца „ Е. " ЕООД сумата 923. 16 лв. - разноски по делото, съобразно уважената част от исковете, а на основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът „ Е. " ЕООД е осъден да заплати на ответника „ Б.С.С. " ЕООД сумата 179. 29 лв. - разноски по делото, съразмерно на отхвърлената част от исковете. Постъпила е въззивна жалба от „ Б.С.С. " ЕООД- гр. София /ответник по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение в частта му, в която предявеният от „ Е. " ЕООД главен иск, квалифициран от СРС като иск по чл.375 вр. чл.372, ал.2 ТЗ, е уважен за горницата над сумата 6 905.94 лв. до присъдените 11 620.11 лв., или за сумата 4 714.17 лв., с искане да бъде постановена отмяната му в тази част и да бъде постановено решение за отхвърляне на иска за сумата 4 714.17 лв. като неоснователен. Въззиваемата страна „ Е. " ЕООД- ••• /ищец по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от СРС решение като правилно в обжалваната част да бъде потвърдено, като претендира разноски за въззивното производство. Предявен е иск по чл.23 вр. чл.20, т.1 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки- CMR /останалите искове, предявени от „ Е. " ЕООД, не са предмет на въззивното производство/. Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното: Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо- в обжалваната част. По същество постановеното от СРС решение в обжалваната осъдителна част е правилно като краен резултат и следва да бъде потвърдено. Според фактическите твърдения на ищеца претендираната по делото сума от 11 620.11 лв.- левова равностойност на 6 188.82 евро, представлява стойността на „изгубен“ при осъществен от ответника „ Б.С.С." ЕООД международен превоз товар /строителни материали/- собственост на ищеца- получател „Е." ЕООД, за който се твърди, че не бил получен от последния в продължение на повече от 60 дни, поради което се считал за изгубен- съгласно чл.20, т.1 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки /CMR/, и за него ответникът- превозвач му дължал заплащането на предвиденото в конвенцията обезщетение. Според насрещните фактически твърдения на ответника „ Б.С.С." ЕООД, тъй като не му било заплатено дължимото превозно възнаграждение както по процесния превозен договор, така и по още два превозни договора, по които получател бил ищецът, ответникът упражнил правото на залог по чл.375 ТЗ върху товара от последния превоз /по заявка № СВ212/ за вземанията по трите договора за превоз, за което уведомил „Е.Д.К.ООД с уведомително писмо от 08.06.2017 г., въз основа на което впоследствие продал стоката на трето лице и се удовлетворил от получената продажна цена. Установява се въз основа на събраните по делото писмени доказателства- заявки, CMR- товарителници, фактури и др., че през м.05.2017 г. ответникът „ Б.С.С. " ЕООД извършил три международни превоза по релацията Унгария, Вашарошнамени- България, Пазарджик, като възложител на транспорта било третото за спора лице „Е.Д.К./„MG Kargo“/ ООД /спедитор/, а получател на стоките- ищецът „ Е. " ЕООД. Превозите били осъществени от ответника „ Б.С.С. " ЕООД въз основа на заявка- договор № СВ212/ 01.05.2017 г.- с товарителница № 1204539112, и заявка- договор № СВ212/ 10.05.2017 г. /за два товарни автомобила/- с товарителница № 1204539537 и товарителница № 1204539538, последната от които приложена по делото като част от прокурорска преписка № 26090/ 2017 г. на СРП, с непопълнено поле № 24 /относно получаването на товара/. Превозите били осъществени, но дължимото за тях навло не било заплатено нито от възложителя, нито от товародателя, поради което и според фактическите му твърдения /писмен отговор на исковата молба по чл.131 ГПК/ превозвачът упражнил правото на търговски залог по чл.375 ТЗ, като задържал превозения с товарен автомобил с рег.№ СВ 4694 ВМ и ремарке с рег.№ ••••••••/посочени в приложената международна товарителница без попълнено поле № 24/ товар- 1 400 бр. ПДЧ, ОСБ плоскости, с бруто тегло 22 750 кг. и обем от 37.508 куб.м., и впоследствие го продал /на два пъти/ на „В.Л." ООД за сумата 18 003.62 лв. /с включен ДДС/, които обстоятелства са установени въз основа на приетото като неоспорено от страните експертно заключение по изслушаната в първоинстанционното производство съдебно- счетоводна експертиза. Възникналите между страните правоотношения по договори за международен превоз на стоки са в обхвата на Конвенцията за международен автомобилен превоз на товари /Конвенция CMR/, доколкото мястото на приемането на стоката за превоз и мястото на доставянето ѝ, се намират в две различни държави /чл.1, ал.1 от Конвенцията/- България и Унгария. Когато са налице условията за нейното прилагане, отношенията между страните по договора за международен автомобилен превоз на стоки се уреждат задължително от Конвенцията CMR, като страните не разполагат с възможност да уговарят други клаузи в противоречие с нейните разпоредби- арг. чл.41, т.1 от Конвенцията. Разпоредбите на Конвенцията CMR не дерогират нормите на вътрешното право, съдържащи се в специалните Закон за автомобилните превози /ЗАПр/ и Търговски закон, уреждащи по аналогичен начин превозния договор, но тъй като общата нормативна уредба на договора за превоз, съдържаща се в чл.367- чл.378 ТЗ и в Закона за автомобилния превоз /ЗАПр/, се прилага само доколкото в специални международни и вътрешни актове не са регламентирани различни правила- чл.379 ТЗ, в случая приложима към спорното материално право е именно Конвенцията CMR. Правните норми на Конвенцията CMR, регламентиращи отговорността на превозвача при цялостна или частична липса или повреда на стоката от момента на приемането й за превоз до този на доставянето й, както и за забавата при доставянето й, основанията за освобождаване на превозвача от отговорност и доказателствената тежест, са императивни, поради което в случая следва да бъдат съобразени при постановяване на решението по съществото на спора /Тълкувателно решение № 1/ 2001 г. на ВКС- ОСГТК- т.19, и Тълкувателно решение № 1/ 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/ 2013 г. на ВКС- ОСГТК- т.1/. Разпоредбите в Конвенцията CMR, регламентиращи отговорността на превозвача и основанията за освобождаване от нея, са специални правни норми, поради което изключват приложението на цитираните в първо-инстанционното решение норми на чл.375 и чл.372, ал.2 ТЗ. Тъй като отношенията между страните се уреждат от разпоредбите на Конвенция CMR, ирелевантни са въпросите, свързани с приложението и характера на визираните от първоинстанционния съд норми на ТЗ /в този смисъл Решение № 48 от 12.06.2017 г. по т.д.№ 408/ 2015 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, постановено по реда на чл.290 ГПК/. В случая, независимо, че първоинстанционният съд е квалифицирал претенцията по чл.375 вр. чл.372, ал.2 ТЗ, тъй като при постановяване на обжалваното решение са разгледани относимите към спора факти, посочената правна квалификация не се отразява на неговата допустимост. Разпоредбата на чл.13, т.1 от Конвенцията CMR регламентира правото на получателя да получи стоката- предмет на договора за превоз, а ако се установи загуба на стоката или ако същата не е пристигнала до изтичане на срока, предвиден в чл.19 от Конвенцията, правото да предяви от свое име пред превозвача правата, произтичащи от договора за превоз. Съгласно чл.17, т.1 от Конвенцията CMR, превозвачът е отговорен за цялостната или частична липса или повреда на стоката от момента на приемането й за превоз до този на доставянето й, както и за забавата при доставянето й. По силата на установената в чл.20, т.1 от Конвенцията CMR оборима презумпция, за изгубена се счита и стоката, която не е доставена до тридесет дни след изтичане на уговорения срок, или, ако такъв срок не е бил уговорен, в срок от шестдесет дни от деня на приемането й за превоз от превозвача. Цитираната разпоредба придава на забавата над посочените в нея срокове значение на доказателство за изгубване на стоката, съответно предоставя на правоимащия /без да прави разлика между товародател и получател/ възможността да претендира обезщетение за цялостна липса на товара. В приложното поле на тази разпоредба попадат включително и случаите, при които товарът не е фактически унищожен и место-нахождението му е известно на превозвача, какъвто е настоящият случай. В тази хипотеза също са приложими основанията за освобождаване на превозвача от отговорност, предвидени в чл.17, т.2 и т.4 от Конвенцията CMR, като доказателствената тежест е за превозвача, който се позовава на тях. Относно отговорността на превозвача за липса на товара в хипотезата на чл.20, т.1 от Конвенцията CMR е формирана практика на ВКС, в която е прието, че квалификацията "изгубен" товар по смисъла на чл.20, т.1 не предпоставя самостоятелно основание за отговорност за обезщетение и по последиците си "изгубен" е приравним на "липсващ" товар по смисъла на чл.17, т.1 от Конвенцията /Решение № 28/ 27.06.2017 г. по т.д.№ 3416/ 2015 г. на ВКС, ТК, І ТО/. Следователно, позовавайки се на чл.20, т.1 от Конвенцията, получателят и правоимащ за обезщетението за вреди от превоза, не предявява иск извън основанието по чл.17, т.1 от Конвенцията, а само предполага едно от предвидените в същата разпоредба основания, наложило се от бездействието на превозвача по удостоверяване причината за недоставянето на товара. Превозвачът е задължен да достави на получателя цялата предадена от изпращача стока в уговорения срок или ако не е уговорен срок, в срока по чл.19 и чл.20, т.1 от Конвенцията CMR. В разпоредбата на чл.17, т.2 от Конвенцията изрично и изчерпателно са посочени основанията, при наличието на едно от които превозвачът се освобождава от отговорността по т.1, а именно, когато липсата, повредата или забавата се дължат на: 1/ грешки на правоимащия /изпращача или получателя/; 2/ нареждане на правоимащия /изпращача или получателя/, което не е резултат на грешка на превозвача; 3/ присъщ недостатък на стоката; 4/ или обстоятелства, които превозвачът не е могъл да избегне, и последиците, които не е могъл да преодолее. Посочената правна норма, както и нормата на чл.18, т.1 от Конвенцията CMR определят конкретни правила за поведение, ако превозвачът се позовава на някое от основанията, освобождаващи го от отговорност за обезщетение, които не могат да бъдат дерогирани с договорна клауза, приета в противоречие с тези разпоредби. Съгласно чл.23 от Конвенцията CMR, когато съгласно разпоредбите на конвенцията превозвачът дължи обезщетение за цялостна или частична липса, каквато хипотеза е предвидена в чл.20, т.1 от Конвенцията, това обезщетение се изчислява според стойността на стоката на мястото и по времето, когато е била приета за превоз- т.1; стойността на стоката се определя по борсовия курс или при липса на такъв- по текущата цена на пазара, или при липса на такава- по обичайната стойност на стоките от същия вид и качество- т.2; освен това се връщат изцяло и превозната цена, митническите сборове и другите разноски по превоза на стоката в случай на цялостна липса и пропорционално, когато има частична липса; други обезщетения не се дължат- т.4; по- големи обезщетения не могат да бъдат търсени, освен в случай на обявена стойност на стоката или при обявен особен интерес при доставката, съгласно членове 24 и 26- т.6. С оглед приложимостта на Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки /CMR/ към възникналия между страните правен спор, съобразно изложените в исковата молба факти и обстоятелства и заявения петитум, правната квалификация на предявения от „Е.“ ЕООД срещу „Б.С.С.“ ЕООД иск е по чл.23 вр. чл.20, т.1 от Конвенцията CMR за сумата 11 620.11 лв. /левова равностойност на сумата 6 188.82 евро/- обезщетение в размер на фактурната стойност на товара по заявка договор за международен транспорт от Унгария до България, а не по чл.375 вр. чл.372, ал.2 ТЗ, както неправилно е определена същата от първоинстанционния съд. Предвид горното, тъй като Конвенцията CMR не урежда както право на залог върху товара, поради незаплащане на превозното възнаграждение /чл.310, ал.2 вр. чл.375 ТЗ/, така и залогоподобното право на задържане /чл.315 ТЗ/, а няма спор, че превозваният от „Б.С.С.“ ЕООД товар- 1 400 бр. ПДЧ, ОСБ плоскости, с бруто тегло 22 750 кг. и обем от 37.508 куб.м.- на стойност 6 188.82 евро, не е бил доставен на получателя „Е.“ ЕООД в посочените в чл.20 от Конвенцията CMR срокове, и визираната в цитираната норма на конвенцията оборима презумпция не е оборена, то превозвачът дължи обезщетение на правоимащото лице- получател на стоката, в посочения в чл.23 от Конвенцията размер. При горните съображения изложените във въззивната жалба на ответника „Б.С.С.“ ЕООД доводи се явяват неоснователни, тъй като посочените по- горе норми на ТЗ, на които същият основава правото да задържи част от получената при продажбата на товара цена, в случая са неприложими. Следва да се отбележи в тази връзка, че и при приложимост на чл.375 ТЗ и валидно възникване на законоустановеното право на залог /чл.310, ал.2 ТЗ/, същото обезпечава само вземането за навло по превозния договор, в изпълнение на който именно е превозен товарът- предмет на залога, а не и вземанията за превозно възнаграждение по предходни превозни договори. С оглед горното безпредметно се явява обсъждането на довода за изключване на заплатения по продажбената сделка ДДС, тъй като и при приспадане на посочената във въззивната жалба сума от 3 000.56 лв.- за ДДС, ответникът следва да заплати на ищеца обезщетение от 11 620.11 лв., представляващи левова равностойност на 6 188.82 евро, каквато е фактурната цена на превозвания от „Б.С.С.“ ЕООД товар, приет за изгубен- съгласно чл.20 и чл.23 от Конвенцията CMR. Изложеното обосновава извод за неоснователност на жалбата и потвърждаване на постановеното от СРС решение в обжалваната осъдителна част. При този изход на спора съобразно чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивникът дължи да заплати на въззиваемата страна сумата 560 лв.- разноски за платено за въззивното производство адвокатско възнаграждение, чийто размер е редуциран до минималния дължим съгласно Наредба № 1/ 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения- чл.7, ал.2, т.2 /в приложимата към 18.10.2021 г. редакция/, размер, по възражението на насрещната страна за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК. Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД