Решение № 39 от 22.4.2021 г. на Окръжен съд - Бургас по дело № 2121/2020 г.

производството е заявила е, че не е получавала постановление за прекратяване на изпълнителното дело. Във връзка с доклада е възразила, че съдът неправилно е указал на ищцата да докаже, че задълженията са погасени с изтичането на общата 5- годишна давност, като поддържа становището си, че вземанията на ответника са погасени с тригодишна давност, понеже се касае за периодични плащания. От своя страна пълномощникът на ответното дружество- адв.Попова, е заявила, че тъй като процесните вземания са установени със сила на пресъдено нещо, то погасителната давност за тях е винаги 5- годишна. Това становище на ответника е оспорено от служебния адвокат на ищцата- адв.Павлова, по съображения, че съгласно трайната практика на ВКС в случая разпоредбата на чл.117, ал.2 от ЗЗД не намира приложение, тъй като не се касае за вземане, установено с влязло в сила решение, а за вземане на база заповед за изпълнение. Районният съд е приложил като доказателство по делото преписът от изпълнителното дело. За да уважи исковете, съставът на районния съд е приел, че в конкретния случай е без значение, че по изпълнителното дело са извършени изпълнителни действия през 2014г., тъй като е счел, че от извършването на последното изпълнително действие не е започнала да тече нова давност. Посочил е, че с образуването на изпълнителното дело през 2014г. давността за вземането е прекъсната на основание чл.116, б. „в“ ЗЗД и след това веднага е спряна по силата на чл.115, б.“ж“ ЗЗД- така ППВС №3/1980г. Цитирана е съдебна практика, според която отмяната на цитираното ППВС, извършена с т.10 от ТР №2 от 26.06.2015г. по тълк.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС, поражда действие от датата на обявяването на ТР и се прилага от тази дата и то само към висящите към този момент изпълнителни производства, но не и към тези, приключили преди това. Приел е още, че ППВС е действало до 26.06.2015г., като до този момент се е считало, че давността е била спряна и не е текла. След тази дата давността е възобновила течението си. След като по силата на ППВС давността е била спряна, то извършваните през 2014г. не са я прекъсвали, респективно- от тях не е започвала да тече нова давност. Приел е също, че давността за процесните задължения е започнала да тече от 26.06.2015г. и оттогава е текла безпрепятствено, понеже липсвали извършени други изпълнителни действия, нито искания за извършване на такива. Посочил е също, че в случая вземанията на кредитора се погасяват с кратката погасителна давност, понеже са за неизплатени фактури за ползвани ВиК- услуги, поради което се касае за периодични плащания, за които давността е 3 години- чл.11, б.“В“ ЗЗД. Същите не са признати в общ исков процес с решение на съд, а са установени само със заповед за изпълнение, срещу която не е подадено възражение, поради което на основание чл.416 ГПК същата е влязла в сила. Приел е още, че в случая не намира приложение чл.117, ал.2 ЗЗД, тъй като в текста на правната норма е посочен конкретния акт, при наличието на който давността всякога е петгодишна и той е единствено съдебно решение. Посочил е също, че нормата е императивна и е с изключителен характер, доколкото предвижда нов, по-дълъг давностен срок за всички задължения, които преди влизане в сила на решението са се погасявали с изтичането на кратката погасителна давност, поради което не следва да бъде тълкувана разширително и прилагана по аналогия. Позовал се е по аналогия на разрешението, съдържащо се в мотивите към т.14 от ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС, че не може да се търси аналогия между подаването на искане за издаване на изпълнителен лист, респективно- на заявление за издаване на заповед за изпълнение и предявяване на иск, възражение или искане за почване на помирително производство по чл.116 б.“б“ ЗЗД поради изключителния характер на разпоредбата. Развити са подробни съображения за характера на заповедното производство както и мястото му като част от изпълнителния процес, като е изведено заключение, че ако не бъде подадено възражение съдът приема вземането за безспорно и при влизане в сила на заповедта за изпълнение тя добива изпълнителна сила, която заявителят цели, без обаче да има установително действие, доколкото въпросът за съществуването на вземането никога не е бил поставян за разглеждане. Затова, в заключение районният съд е приел, че заповедта за изпълнение не е приравнена на съдебно решение, поради което не намира приложение и петгодишната давност по чл.117, ал.2 от ЗЗД. Посочил е, че давността е изтекла на 26.06.2018г., а самото изпълнително дело е прекратено поради перемпция през 2019г. като изтеклата давност е погасила процесните вземания. Ето защо съдът е счел, че ищцата не дължи на ответното дружество процесните суми. В рамките на правомощията си по чл.269 ГПК Бургаският окръжен съд приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Постановено е от законен състав на съда, в писмена форма, при спазване изискванията на чл.236 ГПК, като волята на съда е ясна и разбираема. Решението е постановено по редовна и допустима искова молба. Вярно е, че преди образуването на производството по иска по чл. 439 ГПК /искът по настоящото дело е предявен на 18.11.2019г./, изпълнителното производство вече е било прекратено по силата на закона поради настъпила перемпция по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, констатирана по-късно и с нарочен акт на съдебния изпълнител с постановление за прекратяване на производството от 21.10.2019г., за което няма данни да е връчено на страните и да е влязло в сила. От преписката по изпълнителното дело се установява също, че няма произнасяне на ЧСИ по молбата на взискателя „В и К“ ЕАД от 17.01.2020г. за връщане на изпълнителния лист. Следователно макар изпълнителното производство формално да е прекратено, съществува възможност взискателят, въз основа на изпълнителния лист незабавно /с оглед изхода от настоящото дело/ да образува ново изпълнително дело срещу длъжника, като го принуди да води нов иск по чл.439, ал.2 ЗЗД, в което производство длъжникът да упражни възражението си за погасяване по давност на вземанията на взискателя по изпълнителния лист. Затова не може да се отрече правният интерес на ищеца да установи със сила на пресъдено нещо недължимостта на сумите, за които срещу него е издаден изпълнителен лист в полза на ответника по делото. Следователно, възражението на ответника за недопустимост на иска е неоснователно. Ето защо не са налице процесуални пречки за разглеждането на спора по същество. Фактическата обстановка е установена правилно от районният съд съобразно приложените доказателства, като пред въззивната инстанция страните не спорят по фактите. На 24.10.2013г., въз основа на заповед за изпълнение №5365/1.10.2013г. по ч.гр.д. №8367/2013г. по описа на Бургаския районен съд, е издаден изпълнителен лист в полза на „Водоснабдяване и канализация” ЕАД против ищцата по настоящото дело за следните суми: 604, 28 лв. за неплатени фактури за ползвани ВиК услуги, издадени по фактури за периода от 21.03.2011г. до 26.08.2013г., с отчетен период по фактури от 11.02.2011г. до 9.07.2013г.; законната лихва от 30.09.2013г. до изплащане на вземането, както и 125 лв. разноски по делото, от които 100 лв. държавна такса и 25 лв. юрисконсултско възнаграждение. Очевидно е от текста на заповедта за изпълнение, която е издадена въз основа на заявление на „ВиК“ ЕАД, че главницата по изпълнителния лист е формирана от неплатените ежемесечни задължения на ищцата за ползвани ВиК услуги. Съобразно трайната съдебна практика тези задължения представляват периодични плащания по смисъла на чл.111, б.“в“ от ЗЗД- така разрешението, възприето с ТР №3/11 от 18.05.2012г. по тълк.д.№3/2011г. на ОСГТК на ВКС, което е задължително на съдилищата. Вярно е твърдението на въззивната страна, че в проекто- доклада си съдът е дал указания на ищцата да докаже, че вземанията на ответника по изпълнителното дело са погасени по давност, тъй като за период от 5 години не са извършени процесуални действия. Вярно е също, че по-късно в решението си съдът е приел, че вземанията на дружеството имат периодичен характер и се погасяват с тригодишна давност. Това обаче не води до извод, че решението е неправилно, нито, че е постановено при допуснато нарушение на съдопроизводствените правила. Макар указанията в доклада до ищцовата страна да са били неправилни, това не води по никакъв начин до нарушаване правата на ответната страна, тъй като в решението си съдът, след като е обсъдил събраните по делото доказателства /които не са били налични при изготвянето на проекто- доклада и доклада в съдебно заседание, тъй като изпълнителното дело е приложено на по-късен етап от развитието на производството/ е приложил правилно закона и е достигнал до верен правен извод относно естеството на вземането за главницата, претендирано от ответника. Ищцата, още в исковата молба /обстоятелствената част/ е заявила, че вземанията за главницата са за ВиК услуги, които имат характер на периодични вземания, които се погасяват с тригодишна давност. Ответната страна не е оспорила своевременно тези твърдения /в срока за отговор на исковата молба/, а по повод възраженията на ищцата против доклада и неправилните указания на съда относно приложимия давностен срок, изложени в първото по делото заседание, единственото възражение на процесуалният й представител е било, че тези вземания са установени по съдебен ред, поради което е приложима разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД. При това положение за съдът не е съществувало задължение да даде указания на ответника да посочи правопораждащия фактически състав на вземанията му, от който да бъде изведен извод, че същите са от такова естество, че за тях да е приложима общата 5- годишна давност. Липсата на конкретизация в петитума на исковата молба по чл.439 ГПК от какъв правопораждащ юридически факт произтича вземането на ответника, не съставлява нередовност на иска, в каквато насока са оплакванията в жалбата. Съгласно чл.127, ал.1, т.5 ГПК в петитума на иска следва да съдържа данни в какво се състои искането, а в случая то е ясно- да се установи, че ищцата не дължи на ответника вземанията, описани по вид и размер, както и по период в обстоятелствената част на исковата молба. Понеже не е налице хипотезата на противоречие между обстоятелствената част и петитума на иска, не се налага подробно индивидуализиране на задълженията и в петитума на иска. Напротив, предвид естеството на предявения срещу него иск- отрицателен установителен за недължимост на сумите, за които срещу ищцата е предприето принудително изпълнение, ако действително ответникът е считал, че вземанията му са от такова естество, че не представляват периодични плащания по смисъла на чл.111, б. “в“ ЗЗД, той самият следваше да направи изрично оспорване в тази насока още с отговора на исковата молба, в какъвто случай за съда би възникнало задължение да включи в доклада си указания до ответника, че следва да установи тези свои твърдения. Това обаче не е сторено от ответника. В тази връзка следва да се подчертае и това, че дори пред въззивната инстанция ответникът не сочи вземанията му, от които е формирана главницата, да са различни от посоченото в исковата молба- “задължения за неплатена и изразходвана вода“, т.е. дължими суми за ползвани от ищцата В и К- услуги. Затова и ирелевантно е оплакването, че съдът не е съобразил становището на ответника, депозирано в БРС на 14.02.2020г., в което са изложени доводите за неправилност на възраженията на ищцата против доклада на съда, че следва да установява изтекла 5-годишна давност предвид съдебната практика в обратната насока, както и предвид петитума на исковата молба, в който липсва уточнение от какво произтича главницата, липсва надлежна конкретизация на нейния произхода. Напротив, съдът е обсъдил всички доводи на страните, като е съобразил доказателствата по делото и в съответствие с правомощията си е приложил правилно материалния закон. Въз основа на изпълнителния лист от 24.10.2013г. и по искане на ответника по настоящото дело, е било образувано изпълнително дело №20147040400237 /т.е. ИД №237/14г./ по описа на ЧСИ Иванка Миндова, с район на действие ОС- Бургас. Молбата за образуване на делото била подадена на 10.02.2014г. В нея е посочено, че се иска образуване на изпълнително дело спрямо длъжника по изпълнителния лист. Направено е искане за пълно проучване на имущественото състояние на длъжника. Посочено е, че ако не се установят данни, че лицето получава доходи, върху които да се насочи принудителното изпълнение съобразно изискванията на закона, да се пристъпи към опис на движимите вещи, намиращи се в жилището на длъжника и публичната им продан, както и възбрана, опис и публична продан на принадлежащите та длъжника недвижими имоти. На основание чл.18 от ЗЧСИ е на съдебният изпълнител е възложено да определи начина на изпълнението. Първото предприето от ЧСИ спрямо ищцата по настоящото дело изпълнително действие е наложен на 03.06.2014г. запор на сметка в ОББ АД. На 13.08.2014г. е наложен и запор на сметка на ищцата в ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА АД. На същата дата е вписана и възбрана върху недвижим имот на ищцата- нива в землището на с.Недялско, като искането на ЧСИ за налагане на възбраната е от 16.07.2014г. Въпреки твърденията на ответника в отговора на исковата молба, не се установяват други негови искания за предприемане на изпълнителни действия, нито такива, извършени от ЧСИ в хода на изпълнителното дело. Изпълнителното производство е прекратено от ЧСИ Миндова на 21.10.2019г. с нарочно постановление, на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК- поради това, че взискателят не е поискал повече от две години извършване на изпълнителни действия. При така установената фактическа обстановка, въззивната инстанция приема следните правни изводи. Изпълнителното дело против ищцата е образувано през 2014г., при действието на ППВС №3/80г. на ВС. Съгласно това постановление, образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, като по време на изпълнителния процес давност не тече. Настоящият въззивен състав споделя доводите на БРС, че до обявяването му загубило сила с ТР № 2/2013 по тълк.д.№2/2013г. на ОСГТК, постановено на 26.06.2015г., разрешенията, дадени с ППВС №3/80г. на ВС имат действие и са приложими по отношение на заварените изпълнителни производства, каквото е и настоящото. В тази връзка съдът възприема изцяло съображенията, изложени в решение №170/17.09.2018г., постановено по гр.д.№2382/17г. на ВКС и др. по този въпрос, че отмяната на ППВС 3/80 г. няма обратно действие. Т.е. отмяната на цитираното ППВС не заличава последиците за давността, които вече са били настъпили преди тази отмяна, а именно- прекъсването и спирането на давността. Ето защо в конкретния казус с образуването на изп.д.№237/14г. на ЧСИ Иванка Миндова давността за процесните вземания на въззивника е била прекъсната и е спряла да тече. Понеже всички предприети от взискателя и ЧСИ изпълнителни действия са извършени през 2014г., т.е. преди 2015г., те не се ползват с последиците, посочени в т.10 от ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС по т.д.№2/2013г. – а именно всяко от тях да прекъсва давността, като от този момент да започва да тече нова давност. Едва след 26.06.2015г. /отмяната на ППВС 3/80/, за процесните вземания е започнала да тече нова давност- така чл.117, ал.1 ЗЗД. Спорният и пред настоящата инстанция въпрос е дали тази нова давност е изключителната 3-годишна давност по чл.111, б.“в“ ЗЗД, приложима към вземанията на ответника за главницата, които имат периодичен характер /както бе изяснено по- горе в изложението/, както и за лихвите, или е приложима 5- годишната давност, предвидена в чл.117, ал.2 от ЗЗД. Настоящият въззивен състав изцяло споделя доводите на БРС по този въпрос, а именно, че чл.117, ал.2 ЗЗД не намира приложение в настоящия казус, като на основание чл.272 ГПК препраща към тях без да е необходимо същите да бъдат възпроизведени в настоящото изложение. Съгласно действащия ГПК заповедното производство е част от изпълнителния, а не от исковия процес. Това е видно от систематичното му място в Част пета „Изпълнително производство“, Дял първи, Глава 37 от кодекса. Тъй като в уредбата на заповедното производство липсват разпоредби, аналогични на тези на чл.297, 298 и 299 от ГПК, които уреждат последиците от влизането в сила на съдебните решения, а така също липсва изрично препращане към някоя от тях, то не може да се приеме, че влязлата в сила в сила като невъзразена от длъжника заповед за изпълнение се ползва с последиците на влязлото в сила съдебно решение, включително и тези по чл.117, ал.2 ЗЗД. В случая е безспорно, че във връзка със заповедното производство не се е развил исков процес за установяване вземанията на „ВиК“ ЕАД спрямо ищцата и не е постановено съдебно решение по иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415 ГПК, само в която хипотеза би била формирана сила на пресъдено нещо, която да има и установително действие в отношенията между страните във връзка с ползваните от ищцата ВиК- услуги. С други думи- процесните вземания на ответника не са установени със съдебно решение, каквото е изискването на чл.117, ал.2 от ЗЗД, с който е въведена обща петгодишна давност за всички съдебно установени вземания. Тъй като нормите, уреждащи давността са императивни и изключителни, те не могат да се тълкуват разширително. По тази причина настоящият съдебен състав приема, че за вземанията на ответника, за които е издаден изпълнителен лист въз основа на невъзразена от длъжника заповед за изпълнение, се прилага давностния срок, относим към съответния вид вземане. Понеже вземанията за ВиК- услуги, от които е формирана главницата са такива по чл.111, б.“в“, предл.3 от ЗЗД, а тези за лихви за забавено плащане са такива по чл.111, б.“в“, предл.2 ЗЗД, то същите са били погасени с изтичането на тригодишен давностен срок, считано от 26.06.2015г. до 26.06.2018г. Следователно, към датата на прекратяване на изпълнителното производство от ЧСИ п очл.433, ал.1, т.8 ГПК по силата на закона /на 26.06.2017г./, както и към датата на образуването на настоящото дело /на 18.11.2019г./, вземанията на ответника за главницата и лихвата за забава са били погасени по давност. На основание чл.119 от ЗЗД са погасени по давност и вземанията за разноски за заповедното производство, предвид техния имат акцесорен характер. По изложените съображения исковете по чл.439 ГПК са основателни и следва да бъдат уважени. Понеже фактическите и правни изводи на въззивния съд съвпадат изцяло с тези на първата съдебна инстанция, обжалваното решение следва да се потвърди. С оглед изхода на делото /въззивната жалба е приета за неоснователна/ на въззивника не се дължат разноски. Разноските на ищцовата страна се уреждат по реда на ЗПП. Мотивиран от гореизложеното и на основание чл.271, ал.1, предл.1 ГПК, Бургаският окръжен съд