Решение № 1183 от 24.8.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 2066/2023 г.

производство биха могли да се дължат на зле воден процес от страна на застрахования. Твърди, че видно от т.4.28 на стр.9 от превода на съдебното решение от 02.11.2022 година ищецът не е предоставил защита срещу претенцията за лихва за забава, считано от 22.10.2020г. и поради това съдът е приел тази претенция за основателна. По отношение на претенциите за 1 202, 51лв.- липсва покана до застрахователя да извърши плащане на сумата от 17 428, 68евро, поради което и забава за ответника няма. Оспорва и основателността на исковете по чл.396 и чл.397 КЗ защото платените лихви и разноски от ищеца във воденото срещу съдебно производство не са разходи по чл.396 и чл.397 КЗ. Изводът за неоснователност на претенциите, които са главни води до извод за неоснователност на акцесорните претенции за 1 202, 51лв. Моли съда да отхвърли исковете. Претендира разноските по делото. В допълнителната искова молба ищецът оспорва възражението на ответника да са основателни, като твърди, че още на 22.10.2020година ответникът е образувал щета, поради което следва да се приеме, че срокът по чл.108 КЗ е започнал да тече именно от този момент. Излага и доводи за неоснователност на останалите възражения на ответника. В допълнителния отговор на допълнителната искова молба ответникът поддържа заявената теза. Страните са направили своите доказателствени искания. Съдът, преценявайки събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупността им, намери за установено следното: По делото няма спор между страните относно следните обстоятелства, които се установяват и от представените писмени доказателства, а именно: Наличие на валиден застрахователен договор, който страните по делото са сключили и който е обективиран в застрахователна полица № 10100201500000001/08.04.2020г., представляващ имуществена застраховка – отговорност на превозвача на товари по шосе, съгласно Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз. По делото не е налице спор, че предоставената от ответника- застраховател застрахователно покритие е за липса и/или повреда на товари, превозвани с возила на застрахования превозвач и настоящ ищец или наети от него такива, като част от регулацията на отношенията между страните в тази облигационно връзка са и представените по делото ОУ на застрахователя. Съгласно тези ОУ – чл.2.3.2 не са предмет на застрахователното обезщетение вреди, които се изразяват в лихви, съдебни разноски, адвокатски хонорари по съдебни дела, водени срещу застрахования, както и митни сборове. Съгласно чл.1.9 от раздел „Действия на страните при застрахователно обезщетение“, застрахованият е длъжен да уведоми застрахователя при започване на съдебен или арбитражен процес срещу него веднага, след като е известен за това. Изрично е подчертано, че ако застрахователят не е бил привлечен като подпомагаща застрахования страна в този процес, за него постановеното решение няма сила, а постановеното решение следва да му бъде представено от застрахования в 3-дневен срок от датата на получаването му. Изрично е посочено, че застрахованият има право да привлича застрахователя в процеса, ако е възможно това по закон; да привлича застрахования в преговори за постигане на извънсъдебни споразумения при застрахователни събитие със значителен интерес; право на застрахователя да одобри предварително спогодба между застрахования и увреденото лице, при признаване на задължение на застрахователя; възможност застрахователя да води преговори от името на застрахования и др. Съобразно тези ОУ, раздел „Застрахователно обезщетение“, чл.1.2 отговорността на застрахователя за искови суми и разноски за уреждане на претенции не включват такива, които са в рамките на самоучастието на застрахования, който има право на доброволно уреждане на претенции, ако сумите и разноските по тях сумарно не надвишават размера на самоучастието, със задължение да уведоми застрахователя. Член 2 от този раздел изрично предвижда, че размерът на обезщетението, включително разноските по дела от раздел „Действия на страните при застрахователно събитие“, чл.1.7, предвижда, че не може да надвиши уговорения съгласно раздел „Лимит на обезщетение“ лимит, която норма препраща към чл.23 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз. Определен е 14-дневен срок за заплащане на обезщетение на увреденото лице, след доказване на основание и размер на обезщетението и представяне в оригинал на посочените документи. В чл.5 от този раздел и посочено, че застрахователят има право да заплати на застрахованото лице разумно извършени разходи за спасяване на товара при ПТП след представяне в оригинал на необходимите документи, като е определен лимит на тези разходи до 5% от стойността на товара, но не повече от 10 000лв., освен ако застрахователят не прецени, че е налице основание да възстанови сума в по-висок размер. По делото страните не спорят, че по време на действието на тази застрахователен договор е настъпило застрахователно събитие, поради което срещу ищеца е предявена претенция за заплащане на обезщетение. По делото не е налице спор и относно това, че във връзка с настъпилото застрахователно събитие е образувано съдебно производство пред съд Гердерланд, по което е постановено решение по съединени две дела от 02.11.2022 година, с което настоящият ищец е осъден да заплати на Дювенбек Логистика С.Л.У. сумата от 28 775, 86 евро, която е дължимо обезщетение по чл.23 от Конвенцията от 8, 33 SDR на загубено килограм бруто тегло върху 2 667 кг към датата на постановяване на решението и че не носи отговорност над ограничението по конвенцията по чл.23 от 8, 33 SDR на загубено килограм бруто тегло върху 2 667 кг и че не носи отговорност над ограничението по конвенцията по чл.23 от 8, 33 SDR на загубено килограм бруто тегло върху 2 667 кг; да заплати лихвите върху присъденото обезщетение, на основание чл.27 от Конвенцията, считано от 22.10.2020 година, в размер на 3 057, 37 евро; съдебните разноски до този момент, в размер на 2 717, 01евро, направени от страна на Дювенбек Логистика С.Л.У., ведно със законната лихва върху тази сума, при липса на доброволно изпълнение в 14-дневен срок от постановяване на решението, ако не са били платени в този срок; съдебните разноски, направени от Дювенбек Логистика С.Л.У., след постановяване на съдебното решение в размер на 163 евро без връчване на съдебното решение и условно осъжда, в случай, че не изпълни разпореждането, постановено в това решение в 14-дневен срок от връчването му и ако връчването на съдебното решение е извършено и необходимо, да заплати разноските по връчване на съдебното решение, които са оценени на 82 евро за адвокатски хонорар и разходите за съдебна поръчка, заедно със законната лихва върху тях, считано 14 дни след постановяване на решението, ако и доколкото не са били платени в този срок. По делото не се спори относно това, че между страните е проведена писмена кореспонденция по повод настъпилата щета, образуваното дело, възможностите за извънсъдебно споразумение, от което става ясно, че ответникът не се е обвързал относно избор на адвокат, който да представлява застрахования в производството, изразил е съмнение относно основателността на претенциите на Дювенбек; като е предоставена възможност и за преценка на застрахователя дали иска да стане страна в процеса – лист76 от делото на ОС -Пловдив. Не се спори, че ищецът на 14.11.2022 година е изпратил на ответника съдебното решение с придружително писмо, с което изисква от застрахователя да извърши плащане на сумите, за които е осъден с решението на нидерландския съд, на посочената банкова сметка, на която покана ответникът отправя своя отговор в писмо от 16.11.2022година, с което изисква от ищеца да представи доказателства, че е извърши плащане на Дювенбек, за да възстанови тази сума на ищеца. В своя отговор ответникът оспорва да дължи заплащане на лихви, съдебни разноски и адвокатски хонорар, позовавайки се на разпоредбата на чл.2.3.2 от ОУ. Със свое ново писмо от 16.11.2022година ищецът отново заявява претенция за заплащане на сумата от 28 775, 86 евро, обосновавйки начина на нейното формиране, съобразно постановеното съдебно решение. Със своя ново писмо от 21.11.2022 година ответникът потвърждава тезата си, че размерът на дължимото от него обезщетение е вече посоченият, а именно сумата от 26 670 евро. С последващо писмо от 29.11.2022година заявява, че преразглежда позицията си и ще заплати претендираната сума от посочения от ищеца размер от 28 775, 86 евро, но не лихви и разноски. По делото не е налице спор, че тази сума е платена от ответника на ищеца на две части – на 28.11.2022 година в размер на 46 945, 79лв. и на 05.12.2022година – в размер на 3 706, 83лв. По делото е представена кореспонденция между страните касателно спорния по делото въпрос относно това дали ответникът- застраховател следва да покрие/заплати разноските на ищеца, които е направил в съденото производство и обективира опитите на страните да решат този спор извънсъдебно. Страните не спорят относно това, че ищецът е извърши плащане на сумите, които нидерландският съд го е осъдил да заплати и в тази насока са представени доказателства от страната с молба с вх.№28562/12.03.2024година, чиято истинност ответникът не оспорва. При така установеното от фактическа страна съдът достига до следните изводи: Относно фактите, а именно, че извънсъдебната претенция на ищеца към ответника се базира на нормата на чл. 435 КЗ, която е приета за основателна от ответника, извод, който съдът гради, поради извършено извънсъдебно плащане на претендираната главница от 28 775, 86 евро. Въз основа на извършеното от ответника извънсъдебно признание чрез плащане, на главницата от 28 775, 86 евро може да се направи категоричен извод, че са налице елементите от състава на осъдителния иск по чл.435 КЗ, а именно: наличие на валиден договор за застраховка между страните, настъпване на предвидено в договора застрахователно събитие, установяване вида и размера на причинените вреди на трети лица и изплатено от застрахования обезщетение в полза на тези лица. Както вече е посочено, ищецът е заявил за заплащане пред ответника- застраховател искането си за възстановяване на платената на третото лице сума от 28 775, 86 евро с писмо от 14.11.2022година, към което е приложил съдебното решение, а впоследствие и изисканите от застрахователя доказателства, че е извършил плащане на увреденото трето лице. Съдът изцяло споделя доводите на ответника, с които разграничава задължението на застрахования да уведоми застрахователя за настъпилото застрахователно събитие, което задължение се регламентира с разпоредбата на чл.430 КЗ от възможността и правото да се изиска плащане на застрахователно обезщетение, уредено с чл.380 КЗ. Ето защо съдът намира, че от 14.11.2022година, след получаване на писмото на ищеца от тази дата, започва да тече срокът на забавата на кредитора, съобразно нормата на чл.84, ал.2 ЗЗД, като отправеното писмо от 14.11.2022година има значението на покана за плащане. Самото плащане е извършено на 28.11.2022 година - сума в размер на 46 945, 79лв. и на 05.12.2022година – сума в размер на 3 706, 83лв. Периодът на извършеното плащане изцяло се покрива от срока по 108, ал.1 КЗ, поради което не може да се приеме, че е налице забава в изпълнение на паричното му задължение, която да е основание за ангажиране на имуществената му отговорност. Съдът не споделя изложените аргументи от ищеца за предходно знание у застрахователя, което да се приеме като равнозначно на покана за плащане на обезщетението. Както правилно е посочил ответникът самото знание не е достатъчно, за да изпадне застрахователят в забава. Знанието, което ответникът е придобил с уведомлението от застрахованото лице за настъпило застрахователно събитие не може да се приравни с изявление за плащане по смисъла на чл.380 КЗ, тъй като в настоящия случай това изявление е в контекста на чл.435 КЗ, упражнено суброгационно право на застрахования, удовлетворил пострадалото лице и за да бъде уважена такава претенция е необходимо да се установят нейните вече посочени предпоставки, а те като хронология следва уведомлението за настъпилото застрахователно събитие. Ето защо преди тяхното осъществяване липсва основание на искането по чл.435 КЗ, а това означава, че няма основание да се приеме за основателно искането на застрахования да получи плащане на сумите, с които е удовлетворил пострадалото лице. След като не е налице основание да се направи категоричен извод относно основното задължение по чл.435 КЗ на застрахователя, не е налице основание и причина да се приеме, че застрахователят е изпаднал в забава, защото срокът все още не е започнал да тече. Поради това съдът намира, че претенцията за обезвреда за забава в плащане на главницата от 28 775, 86 евро/ 50 652, 62лв., в размер на сумата от 8 230, 95лв. за периода на забава от 23.04.2021г. до 28.11.2022 година, се явява неоснователно предявен. По иска по чл.82 вр. с чл.79 ЗЗД – за заплащане на обезщетение, поради неизпълнение договор от ответника, в резултат на което за ищеца са настъпили имуществени вреди – загуби от 34 087, 54лв. Тезата на ищеца е, че бездействието на ответника, изразяващо се в липса на съгласие да участва в сключване на извънсъдебна спогодба с пострадалите от застрахователното събитие лица е основание да понесе направените от ищеца разноски в съдебното производство, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение в посочения размер, явяващи се загуби за ищеца. За да се уважи тази претенция следва да се установи при пълно и главно доказване, че ответникът е в неизпълнение на свое задължение, произтичащо от договорната му връзка с ищеца. Че е осъществил деяние /действие или бездействие/, което е в противоречие с предписанията на договора и ОУ, явяващо се неизпълнение на създадения от страните регламент на застрахователния договор.настъпил вредоносен резултат от това противоправно поведения, който е в пряка връзка с него. Конкретното твърдение на ищеца е липсата на съгласие и участие у ответника за сключване на извънсъдебно споразумение, която конкретика е внесена от ищеца след указанията на съда, съдържащи се в определението по чл.374 ГПК. От събраните по делото доказателства – застрахователен договор и ОУ на ответника, които страните са приели да са част от регулацията на тяхната облигационна връзка, не може да се направи извод, че за ответникът е имало задължение, произтичащо от договора да участва в доброволно уреждане на спорове с пострадали от настъпило в периода на договора застрахователно събитие. Уредбата на действието на застрахователния договор не предвижда такова задължение. На застрахователя са предоставени възможности в тази насока, но нормите са диспозитивни и не съдържат възникнало задължение за застрахователя да участва в сключване на спогодби за доброволно уреждане на спора. Възприетата от ответника уредба съответства на закона и неговия смисъл, изхождайки от спецификите на застрахователния договор, който предвижда след настъпване на застрахователното събитие, че застрахователят има задължение да заплати уговореното застрахователно обезщетение. Задължение, изрично предвидено в закона – чл.405 КЗ, което задължение следва да бъде изпълнено в посочения в закона срок под страх от санкционни последици, уредени с нормата на чл.409 КЗ. Тази базова постановка е възприета и в застрахователния договор, без на застрахователят да са му вменени задължения различни от законово посочените, а са му предоставени възможности за развитие на облигационната връзка, като напр. вместо застрахования преговаря с пострадалото лице и др. При предявена съдебна претенция е предвидена възможността застрахователят да придобие качество на страна в съдебния процес след привличането му като помагача на застрахованото лице, ако процесуалният закон допуска това. Тази възможност в производството пред нидерландския съд не е осъществена и настоящият ответник не е придобил качество на страна по делото, за да се приеме, че е обвързан от постановеното решение. Но същият се е съобразил с него и е извършил плащане на ищеца, съобразно заплатената от последния обезвреда на пострадалото лице. Следователно не може да се приеме, че изразеното несъгласие застрахователят да участва при сключване на извънсъдебна спогодба представлява нарушение на застрахователния договор от негова страна, изразяващо се в неизпълнение на поето с договора задължение. Такова задължение, чиято правопораждащ факт да е процесната договорна връзка страните не са уговорили, поради което не може да бъде споделена тезата на ищеца, че е налице противоправно поведение на ответника, представляващо неизпълнение на договора, което е основание за ангажиране на неговата договорна имуществена отговорност, независимо от установеното по делото намаляване на активите на ищеца чрез извършеното плащане на адвокатското възнаграждение. Липсата на някоя от необходимите кумулативните предпоставки по чл.82 вр. с чл.79 ЗЗД, които са: неизпълнение на договорно задължение; вредоносен резултат, намиращ се в пряка причинно-следствена връзка с това противоправно поведение, който е бил предвидим при сключване на договора, е основание искът да се отхвърли като неоснователно предявен. По евентуалната претенция за сумата от 34 087, 54лв., с посочено от ищеца основание чл.396 и 397 КЗ. С правилото на чл. 396, ал. 1 КЗ, законодателят предвижда, че застрахователят обезщетява застрахования отделно за разходите, направени за ограничаване на вредите, а с правилото на чл.397 КЗ, се предвижда застрахователят да възстанови на застрахования направените разходи за установяване на причините и размера на вредите. Относно нормата на чл.396 КЗ. Въпросът с ограничаване на вредите е въпрос, който е свързан с преценка за дължимата грижа от страна на застрахования, която той дължи, за да ограничи вредите от настъпилото застрахователно събитие. Това е въпросът за границите, до което се дължи обезщетение от застрахователя на застрахованото лице. Защото се дължи преценка дали направените разходи са свързани с тази дължима грижа и дали грижата е свързана именно с предотвратяване и ограничаване на щетите. Касае се за вреди от самото застрахователно събитие, а не последиците от него в социален и правен аспект. Например дали част от стоката е спасена и съхранена, а не разпиляна например. Относно нормата на чл.397 КЗ. Касае се за особен вид обезщетение, което е свързано с разходи по определяне на причини и размер на вредите. По виждане на състава тези разходи следва да бъдат направени извън съдебно производство от застрахования. В случая се касае за направени разноски в съдебен процес. Относно това какво представляват съдебните разноски. В теорията и съдебната практика съдебните разноски се определят като имуществена отговорност, която е обективна и безвиновна, без да се уточнява видът на тази гражданска отговорност – договорна или деликтна. Очевидно е, че липсва основание тя да се квалифицира като договорна отговорност, тъй като е последица от развитие на едно процесуална правоотношение, което не съдържа елемент на договор и е последица от неоснователно предизвикан правен спор, чиито неблагоприятни последици идва за поправи. Безспорна тези разноски са вреда, тъй като техният реален характер води до несъмнен извод, че имуществото на страната, която ги е направила е намаляло, но причините за това да бъдат направени е висящото съдебно производство. Това означава, че тези разноски възникват само по повод съдебен процес и очевидно не попадат в обхвата на нормата на чл.396 КЗ. Съдебните разноски не попадат и в обхвата на нормата на чл.397 КЗ, макар често именно в съдебния процес да се определят причините и размера на настъпилите от застрахователното събитие вреди. Разноските в съдебния процес са свързани със събиране на доказателствата и процесуалното представителство на страна пред съда. В този смисъл не са в същинското си значение разходи за установяване на причини и размер на вредите. Ето защо съдът намира, че претендираната главница от 17 428, 68 евро с левова равностойност от 34 087, 54лв. не може да бъде претендирана от ищеца ответникът да я заплати, тъй като за това основание не може да бъде открито и в нормите на чл.396 и чл.397 КЗ. Поради това съдът намира, че двете евентуални претенции следва да бъдат отхвърлени и на тези основания. Изводът на съда за липса на главно вземане предпоставя и извода му за неоснователност на акцесорните искове за присъждане на обезщетение за забава в плащането на преждепосочената сума за периода на забава от 17.11.2022 година до датата на подаване на исковата молба в съда, в размер на 1 202, 51лв. Поради извод на съда за неоснователност на предявените обективно съединени искове, то претендираните от страните разноски следва да бъдат разпределени съобразно нормата на чл.78, ал.3 ГПК. Ответникът е представил списък по чл.80 ГПК, с която претендира разноски представляващи адвокатско възнаграждение от 5 904лв и 0, 40лв. д.т. за препис от документ – общо сумата от 5 904, 40лв. Доказателства за тези разходите са налични по делото, поради което съдът приема, че разходите са реално извършени и следва да бъдат възстановени на страната. При изложеното съдът