Решение № 227 от 3.12.2024 г. на Апелативен съд - Велико Търново по дело № 318/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С Решение № 85/11.03.2024г. по гр. д. №366/2023г. ОС- Русе е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на И. Г. С., ЕГН•••••••••• от гр.Русе, •••••••••• и съдебен адрес- адв.Т. Е.- гр.Пловдив, ••••••••, “Делови център Пловдив”, ет.6, офис 606, сумата от 40 000лв /четиридесет хиляди лв/, представляваща обезщетение за причинени му неимуществени вреди поради нарушение на чл.2, ал.1, т.1 и т.2 ЗОДОВ вр чл.5, § 3 от КПЗЧОС по време на изтърпяване мярка за неотклонение “задържане под стража” в периода 14.10.2017г. до 29.08.2018г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 14.06.2018г. до окончателното й плащане, както и 3010лв. разноски по делото, съразмерно с уважената част на предявения иск. Със същото решение съдът е отхвърлил иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди над сумата от 40 000лв до 80 000лв, както и за законна лихва върху тази сума, считано от 14.06.2018г. до окончателно плащане, като неоснователен. Срещу решението са подадени въззивни жалби от двете страни по делото. Прокуратура на РБ обжалва решението в осъдителната част, като неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и необосновано. Излага съображения, че обезщетение в размер на 40 000 лева за нарушение на чл. 2, aл. 1, т. 1 и т. 2 ЗОДОВ, вр. чл. 5, § 3 КПЗЧОС, вследствие изтърпяване мярка за неотклонение „задържане под стража" в периода 14.10.2017г. до 29.08.2018г. е прекомерно, съобразно икономическият стандарт в България и съдебната практика. Прави възражение и за частично погасяване по давност на вземането за лихва на основание чл. 11, б. "в" ЗЗД. Сочи, че ПРБ не е легитимирана да отговаря за вредоносните действия на трето на спора лице /съдилищата, които са решавали въпроса за вида на мярката за неотклонение/- Прокуратурата отговаряла само ако мярката е отменена като незаконосъобразна, при оправдаване на ищеца или прекратяване на наказателното производство, които хипотези не са налице. Неправилно съдът приел неразумност на задържането на ищеца през целия период от 10 месеца и 15 дни, по време на който е изпълнявана най- тежката мярка за неотклонение и бланкетно отхвърлил възражението, че като нарушение на Конвенцията следва да се цени само срока на задържането, който надвишава срока по чл. 63, ал. 4 НПК. Счита, че от внасяне на обвинителния акт срещу ищеца, което е преди изтичането на максимално допустимия 8- месечен срок за задържане под стража, производството е в съдебна фаза, което изключва нарушение на чл. 63 ал. 4 НПК. Счита, че съдът следвало да уважи възражението на ПРБ по чл.111 б. „в“ ЗЗД и да определи начален момент на дължимост на лихвата 3 години преди завеждането на иска, т. е. 12.06.2020г. Претендира се решението да бъде отменено в обжалваната му част и да се отхвърли предявения иск изцяло, а в условията на евентуалност да се определи обезщетение за неимуществени вреди в значително по- нисък размер и начален момент на дължимост на законна лихва върху главницата три години преди завеждането на исковата молба в съда. И. С., чрез адв. Е. и К., обжалва решението в частта, в която претенцията му е отхвърлена над сумата 40 000 лева, до пълният претендиран размер от 80 000 лева, като неправилно и постановено в противоречие с материалния закон. Излага съображения, че размера на обезщетението е занижен в противоречие на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, като цитира съдебна практика за критериите, по които същият се определя. Сочи, че съобразно задължителната съдебна практика- т.3.2. от TP № 1/02г., ВКС срокът по чл.152 ал.4 НПК (при старата редакция на НПК) има правозащитен и дисциплиниращ характер и поради това, когато съдът върне делото на разследващите органи, не започва да тече нов срок. Претендира се решението да се отмени в обжалваната част и претенцията да се уважи в пълният размер. Претендират се разноски. Апелативен съд- Велико Търново, като взе предвид доказателствата по делото и обсъди възраженията във въззивните жалби, намира за установено следното от фактическа и правна страна: Въз основа на ДП № 36/17 по описа на ГДБОП, пр.пр. № 203/17 по описа на Специализираната прокуратура на Република България, по което с постановление на 14.10.2017г. И. Г. С. е привлечен като обвиняем за престъпления по чл. 213а, алт. 1, и алт. 3, пp. 1, aл. 2, т. 4, т. 5, пр. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, aл. 3, вp. aл. 1 НК, престъпление пo чл. 214, aл. 2, т. 1, вр. чл. 213а, aл. 2, т. 4, т. 5, пр. 2, вр. aл. 1, вр. чл. 20, aл. 2, вр. aл. 1 от HK и престьпления пo чл. 142, aл. 2, т. 2 и т. 8, вр. aл. 1, вр. чл. 20, aл. 2, вр. aл. 1 и престьпление пo чл. 213а, aлт. 3, пр. 1, aл. 2, т. 4, т. 5, пр. 2, вр. aл. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК /повдигнато обвинение за ръководство нa организирана престъпна група, занимаваща се с рекет, лихварство и нанасяне на телесни повреди/, е образувано НОХД № 1718/18г. по описа на СпНС, а след това /при второ внасяне на обвинителният акт след връщане на СП/ - НОХД № 2612/ 2018г. на СпНС. След закриване на СпНС делото е образувано пред Софийски градски съд- НОХД № 6622/ 23г., производството по което с Разпореждане № 3161/ 29.11.2023г. е прекратено и изпратено по подсъдност на Окръжен съд- гр. Русе, пред който се разглежда. Със заповед от 14.10.2017г. на ГДБОП И. С. е задържан за срок от 24 часа. На същата дата е издадено постановление от Специализирана прокуратура на РБългария за задържането му за 72 часа, считано от датата и часа на получаване на постановлението /14.10.2017г./. Спрямо И. Г. С. на 15.10.2017г. от СНС е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ по досъдебното производство- Определение по НЧД № 2940/17г. по описа на СНС- София, потвърдено от АСпС с определение от 24.10.2017г. С Постановление за привличане на обвиняем от 05.02.2018г. по ДП № 36/2017г. пo oпиca нa ГДБОП, пp. пp. № 203/2017г. пo oписа на Специализираната прокуратура, И. Г. С. е привлечен като обвиняем в извършване на престъпление от общ характер- пo чл. 321, aл. 3, т.1, вр. aл. 1 НК, чл.213а ал.2, т.5, пр.2, вр. ал.1, вр. чл.20 ал.3 вр. ал.1 HK, чл.214 ал.2, т.l, вр.чл.213а ал.2, т.4, т.5, пр.2. вр. ал.1, вр. чл.20 ал.2 вр. ал.1 НК, чл.142 ал.2, т.8, вр.ал.1, вр. чл.20 ал.3, вр. aл.1 HK, чл.213а, aл. 3, т.3, вр. aл. 2, т.4, т.5, пр.2, вр. ал.1, вр. чл.20 ал.2 вр. ал.1 НК. От представените данни по делото се установява, че С. е искал промяна на мярката за неотклонение, като молбата му е оставена без уважение с определение от 28.03.2018г. на СпНС по нчд №858/2018г., потвърдено с определение от 05.04.2018г. по внчд№129/2018г. на АСНС. На 28.05.2018г. отново е направено искане от адвоката на С. да се измени мярката за неотклонение от „задържане под стража“ в по- лека. С молба от 08.06.2018г. озаглавена „жалба за бавност“ процесуалният представител на С. е посочил, че подадената молба от 28.05.2018г. не е насрочена за разглеждане и е поискал това да се извърши незабавно. На 13.06.2018г. в съда е внесен обвинителен акт по обвиненията на С. /и други лица/, въз основа на който е образувано нохд №1718/2018г. С молба от 14.06.2018г. С. е поискал да бъде освободен, поради изтичане на сроковете по чл. 63 ал.4 НПК. С определение от 18.06.2018г. по нохд№1718/2018г. на СпНС в производство по чл. 270 НПК е оставено без уважение искането за изменение на мярката за неотклонение на С., обжалвано от същия на 22.06.2018г. и потвърдено с определение №103/29.06.2018г. по внчд№285/2018г. на АСНС. В определението на СпНС е посочено /л.327/, че „молбите на С. от 28.05.2018г. за изменение на мярката за неотклонение не са придвижени, а са трансформирани от настоящият председател на състава в производство по чл. 270 НПК“; констатирано е също, че са изтекли „малко повече от 8 месеца“ от задържането на С.. Следва ново искане по чл. 270 НПК с дата 16.07.2018г. от процесуалният представител на С., поставено за разглеждане на 17.07.2018г. от СпНС по нохд №1718/2018г., но с определението е прекратено съдебното производство по делото поради отстраними съществени нарущения на процесуалните правила, а процесуалният представител е оттеглил искането за промяна на мярката за неотклонение, тъй като делото се връща на прокуратурата. С определение №126/17.08.2018г. по внчд №356/2018г. АСНС потвърждава определението от 17.07.2018г. на СпНС по нохд №1718/2018г. С определение от 29.08.2018г. по нохд №2612/2018г., образувано по отново внесен от Прокурора обвинителен акт на 21.08.2018г., мярката за неотклонение на С. е променена от „задържане под стража“, в „подписка“. Видно от подадената на 12.06.2023г. искова молба на И. С., чрез адв. Е. и К., същият е претендирал заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 80 000 лева, които са пряка последица от нарушения на чл.5 пар.1, 3 и 4 КЗПЧОС във връзка с образуваното срещу него /и други лица/ досъдебно производство. Т.е. предмет на настоящото производство е само периода, в който И. С. е бил задържан с мярка за неотклонение „задържане под стража“ от 14.10.2017г. до 29.08.2018г. /когато мярката е променена от съда по реда на чл.270 НПК в „подписка“ с определение по нохд №2612/2018г./- общо 10 месеца и 15 дни. В исковата молба е изложено в какво се изразяват нарушенията на чл. 5 от Конвенцията: Нарушението на чл. 5 пар. 1 се изразява в това, че първоначалното задържане на ищеца не отговаря на общото изискване за „законност" и не е пропорционално на преследваната цел, а след 14.06.2018г., на която дата изтича максимално допустимият по НПК осеммесечен срок за действие на мярката за неотклонение, същото е незаконно. Съдът се позовал на завишената степен на обществена опасност на деянията, за които са повдигнати обвинения, възможност за въздействие на свидетелите и началният етап на разследването, без тези изводи да се базират на конкретни доказателства. Първоначалното задържане е обосновано само с тежестта на повдигнатите обвинения и бланкетно посочената опасност да окаже влияние върху хода на процеса чрез въздействие върху свидетелите, без да се съобрази, че свидетелите към 14.10.2017г. вече са били разпитани. Нарушението на чл. 5 пар. 3 се изразява в нарушено изискване за "разумен срок" на задържането, започнал да тече считано от 14.10.2017г., /задържане за 72 часа/ и продължил до момента на освобождаването му на 29.08.2018г. Сочи се, че дори към 14.10.2017г., и към 15.10.2018г., да е било налице „обосновано подозрение за извършено престъпление" по смисъла на чл. 5 § 3, то в по-късните моменти, в които е разглеждана МНО, не са били налице „релевантни и достатъчни основания“ за продължаване на задържането, каквото е изискването, обективирано в практиката на ЕСПЧ- конкретни данни, че съществува реална опасност ищецът да се укрие и/или да извърши друго престъпление. Нарушението на чл. 5 пар. 4 се изразява в нарушено изискване за "ефикасен съдебен контрол" на задържането: свързан с оценката на опасността от извършване на друго престъпление, като условие за задържане под стража по НПК- конкретни мотиви, свързани с проверими факти, за твърдяната опасност от извършване на престъпление, не са изложени; разглеждайки жалбите срещу задържането под стража на ищеца, СпНС и АСНС не са анализирали адекватно всички относими обстоятелства, вкл. здравословното му състояние; липсата на произнасяне на СпНС по исканията за промяна на МНО от 25.05.2018г. и от 08.06.2018г., с което е нарушено изискването за „кратък срок" по смисъла на чл.5§4. По така предявената претенция, за да постанови обжалваното решение ОС- Русе е изложил следните съображения, позовавайки се на практика на ЕСПЧ /делото С. срещу България/: Ищецът е бил задържан на 14.10.2017г. със заповед за полицейско задържане, като задържането е продължило до 29.08.2018г. или общо 10 месеца и 15 дни. Обвинението е за извършване на тежки престъпления от организирана престъпност, поради което е възможно задържането да трае по- дълго- ищецът по настоящото производство е бил обвинен в извършване на тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, при това в съучастие, поради което взетата мярка за неотклонение е съответствала на стандартите на КЗПЧОС. Мотивирани са и "допълнителните причини" за продължителното задържане под стража- аргументът, че високата степен на обществена опасност на деянието, за извършване на което С. е обвинен, навежда на възможния извод, че същият би могъл да въздейства върху свидетели по делото, с което СпНС и АСНС обосноват отказите за промяна на мярката за неотклонение. С течение на времето тази "допълнителна причина" обаче е станала все по- малко относима. Още повече, че в конкретният случай след 06.02.2018г. С. е бил със силно влошено здравословно състояние, за което свидетелстват медицинските документи от извършени прегледи, в това число и медицински справки относно здравословното му състояние представяни на съда при разглеждане на исканията за изменение на мярката му за неотклонение в по- лека. Състоянието му е изисквало мултидисциплинарно лечение, тъй като се установени признаци за множествена склероза /въпреки че това заболяване не потвърдено/, както и че при неприлагане на необходимото лечение с оглед данните за заболяването е налице реален риск от настъпване на необратимо трайно инвалидицирани и дори фатален изход. Тези конкретно установени по делото факти, които са били известни на Прокуратурата на Република България и на съдилищата, разглеждащи молбите на С. за изменение на мярката му за неоклонение от “задържане под стража” в по- лека, не са били съобразени при преценката за адекватната мярка за неоклонение спрямо С.. На следващо място след изтичане на законоустановения срок по чл.63 ал.4 НПК от осем месеца, още повече, че дни след изтичането му съдът е върнал обвинителния акт за отстраняване на пропуски в него, С. е следвало да бъде освободен. В заключение първоинстанционният съд е приел, че със своите действия ответникът е нарушил правото на ответника по чл. 5 § 3 от КЗПЧОС, доколкото: 1) макар и да са били налице достатъчни причини за прилагане на тази мярка за неотклонение, съдилищата са удължили мярката за неотклонение въз основа на общи и абстрактни аргументи, без да се отчетат конкретните факти по делото (силно влошеното здравословно състояние на С., както и изтичане на срока по чл.63 ал.4 НПК относно максималният срок на мярката за неотлонение “задържане под стража” в досъдебното производство), без мотиви защо съображенията които обосновават задържането продължават толкова дълго и без да разгледат алтернативни мерки за неотклонение, които могат да осигурят участието на обвиняемия в наказателното производство и 2) обстоятелството, че делото е било връщано на прокуратурата обуславя извод, че властите не са изпълнили и задължението си да проявят "особено старание" за осигуряване на напредъка на делото. Въз основа на изложеното ОС- Русе е приел, че предявеният иск е доказан по своето основание, като на осн. чл.52 ЗЗД е определил по справедливост размер от 40 000 лева за обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди. Иложени са съображения, че з адържането под стража, особено в такъв продължителен период, неизбежно води до стрес, загуба на доверие в правозащитните институции, несигурност и др., а нличието на претърпени вреди се установява от събраните по делото гласни доказателствени средства, както и от представените по делото писмени доказателства относно здравословното състояние на С.. Прието е, че е налице и причинна връзка- претърпените от ищеца неимуществени вреди се дължат на поддържаното от Прокуратурата, че не се налице основания за измение на мярката му за неотклонение в по- лека такава, без основателна причина и в противоречие със закона, особено за отказа да се отмени тази мярка за неоклонение след изтичане на срока по чл.63 ал.4 НПК. От правна страна, при преценка дали извършените от ответника действия и/или бездействия нарушават права, предоставени на ищеца от чл.5 пар.1, 3 и 4 КЗПЧОС, Апелативен съд- Велико Търново споделя изводите на първата инстанция, предвид следните съображения: Първоначалното задържане на ищеца /към 14.10.2017г., и към 15.10.2018г./ отговаря на общото изискване за „законност" и е пропорционално на преследваната цел. Обосновано е подробно с обсъждане на писмени и гласни доказателства наличието на "основателното предположение", че обвиняемият е извършил престъплението, за което му е повдигнато обвинение, както и достатъчни причини за прилагане на тази мярка за неотклонение. Преценени са обстоятелствата, които обосновават вземането именно на мярка за неотклонение „задържане под стража“, като е прието наличие на опасност от извършване на друго престъпление, обоснована с начина и характера на извършените престьпления, фактът, че разследването пo делото e в начален етап /голяма част от следствените действия са проведени в рамките на дните, предхождащ депозирането на искането пo чл.64 НПК oт прокуратурата/, както и наличните пo делото данни зa предстоящо издирване и разпити на други лица, съпричастни към престьпната дейност и на множество свидетели, за които има индиция, че cc явяват потьрпевши в една или друга степен от инкриминираната дейност, навеждат на възможния извoд за опасност от неправомерно въздействие върху тяx oт cтpaнa на oбвиняeмитe, c цeл пoвлиявaнe на бъдещите им показания и в този смисъл за налична реална опасност от реализиране на друго пресгьпно деяние, в това число и против правосъдието. Преценени и обсъдени като конкретни данни по отношение на С. са и неговото съдебно минало, с данни за прояви, характеризиращи го като лице със завишена обществена опасност в сравнение с останалите членове на обществото, включително наличието на данни за извършени компютьрни престьпления, хулиганство и измама, за които той двукратно е бил освобождаван от наказателна отговорност с налагане на административно наказание пo чл.78а НК, a за измамата му e наложено условно наказание. Преценена е необходимостта да бъде намерен баланс между целите, визирани в чл.57 HПK, относими към обществения интерес и засягането на правата на привлеченото към наказателна отговорност лице. Освен, че настоящото дело се отнася до обвинения в извършване на тежки умишлени престъпления, по- конкретно участие в организирана престъпна група, по дела от такъв характер може да се окаже от съществено значение осъществяването на постоянно наблюдение и ограничаването на контактите между обвиняемите, от една страна и между тях и трети страни, от друга, с цел да се предотврати възможността първите да се укрият, да манипулират доказателства и най-вече да повлияят или дори да заплашват свидетели. В съдебните актове са изложени и съображения за адекватността на взетата мярка за неотклонение, съобразно преследваните цели, като е преценено, че с друга, по- лека мярка за неотклонение същите не могат да бъдат постигнати, предвид изложените по- горе съображения. Поддържаното от Прокуратурата становище при разглеждане на молбите за промяна на мярката за неотклонение, както и мотивите на съда, са с основни аргументи, че е налице възможност обвиняемият да извърши друго престъпление, като повлияе на производството и свидетелите, тежестта на обвинението и необходимостта да се извършат множество процесуално- следствени действия. Тези съображения обаче са недостатъчни да обосноват продължаваща и релевантна опасност, след като на 20.04.2018г. разследващият полицай по досъдебното производство е постановил заключително мнение за предаване на съд, което сочи, че разследването е приключило, доказателствата по същото са събрани, не е съществувала опасност обвиняемият да се укрие и са налице данни /макар и не потвърдени/ за влошено здравословно състояние. Същевременно, видно от данните по делото, на 14.06.2018г. е изтекъл максималният срок на мярката за неотлонение “задържане под стража” в досъдебното производство по чл.63 ал.4 НПК, а произнасяне по исканията в молбите от 28.05.2018г. и 08.06.2018г. /озаглавена „жалба за бавност“/ за изменение на мярката за неотклонение от „задържане под стража“ в по- лека, е налице едва в определение от 18.06.2018г. по нохд №1718/2018г. СпНС- производство по чл. 270 НПК. По делото е безспорно установено, че в досъдебната фаза на производството задържането на ищеца е продължило 10 месеца и 15 дни, в който срок се включват и периодите, през които съдебното производство е прекратявано и делото е връщано на прокуратурата за прецезиране на обвинителния акт. В хипотеза на прекратяване на съдебното производство и връщане делото на прокурор, не започва да тече нов срок на задържането, поради което не може да се приеме възражението във въззивната жалба на Прокуратурата, че не е налице нарушение на чл. 63 ал. 4 НПК. Прокурора е следвало незабавно да освободи задържания след изтичането на този срок, но вместо това с определението от 18.06.2018г. по нохд №1718/2018г. СпНС, въпреки констатираното, че молбите за изменение на мярката за неотклонение не са придвижени и срока по чл.63 ал.4 НПК е изтекъл, отново е оставено без уважение искането за изменението й. Въззивната инстанция споделя изводите на ОС- Русе, че са налице неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени от увреденото лице болки и страдания, но счита, че справедливото обезщетение за понесените от С. неимуществени вреди, предмет на настоящото производство, следва да е в размер на сумата 10 000 лева. Безспорно задържането под стража за 10 месеца и 15 дни /2 месеца и 15 дни над срока от 8 месеца по чл. 63 ал.4 НПК/, неизбежно води до стрес, загуба на доверие в правозащитните институции, несигурност и др, като в случая наличието на претърпени вреди се установява и от събраните по делото гласни доказателства и психологичната експертиза приета от ОС- Русе. Съблюдавайки принципа за справедливост, основен при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД, следва да се отчетат всички обстоятелства и критерии, включително: че се касае за определен период от време на задържане с мярка за неотклонение по неприключило наказателно преследване; че първоначалното задържане на С. /към 14.10.2017г., и към 15.10.2018г./ отговаря на общото изискване за „законност" и е пропорционално на преследваната цел; че по делото не се установява здравословното състояние на С. да е било несъвместимо с престоя му в ареста- през цялото време на изтърпяване на мярката за неотклонение е отчитано здравословното му състояние, като са осигурявани лекари, прегледи, зъболекари и медицински грижи, видно от справките по делото, тъй като е имал заболявания, които са я предхождали; че няма данни по делото от потвърдено и установено с диагноза заболяване, изискващо конкретно лечение, което да не е осигурено. Следва да се отчетат и данните за социалното положение и личността на ищеца- наличие на прояви, характеризиращи го като лице със завишена обществена опасност в сравнение с останалите членове на обществото- двукратно е бил освобождаван от наказателна отговорност с налагане на административно наказание пo чл.78а НК, a за измамата му e наложено условно наказание. От значение за определяне на размера на обезщетение са и обществено- икономическите условия на живот в страната през 2017г- 2018г. / МРЗ- 460 лева за 2017г. и 510 лева за 2018г./. Предявената по делото акцесорна претенция по чл. 86 ал. 1 изр. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава, е основателна за законната лихва върху главницата от 10 000 лв., считано от 14.06.2018г. /изтичане на осем месечният срок на задържането/, а не от претендираната с исковата молба дата 14.10.2017г. Но предвид това, че исковата молба е била заведена на 12.06.2023г., правопогасяващо възражение от ответника за погасяване по давност на задължението за заплащане на законната лихва за периода до 12.06.2020г. е основателно и дължимата лихва следва да бъде присъдена именно от този ден. На основание гореизложеното решението на първата инстанция следва да се отмени в частта, в която е присъдено обезщетение за неимуществени вреди над сумата 10 000 лева, до присъдената от 40 000 лева и за лихва преди 12.06.2020г. Разноски: С оглед изхода на делото дължимите на ищеца разноски за първата инстанция са за ДТ- 10 лева и 900 лева адвокатско възнаграждение с ДДС, съобразно уважената част от иска- общо 910 лева. Поради неоснователност на въззивната жалба на С. разноски не се дължат за втората инстанция. Водим от гореизложеното съдът