Решение № 327 от 5.12.2024 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 431/2024 г.

Производството подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Производството е образувано по въззивна жалба на Д. С. Г. и С. С. А. срещу решение №26 от 25.04.2024 г. постановено по търг. дело № 82/2023 на Окръжен съд – Търговище, с което въззивниците в качеството им на законни наследници на С А Г, починал на 04.12.2022 г., са осъдени да заплатят на ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД, ЕИК 121130788, сумата от общо 39 503.76 лв. (тридесет и девет хиляди петстотин и три лева и седемдесет и шест стотинки) по-равно всеки един от тях (Д. С. Г. - 19 751.88 лева и С. С. А. - 19 751.88 лева ), представляваща изплатено от ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД, ЕИК 121130788 по повод застрахователно събитие за периода 20.03.2012 г.–28.03.2012 г. – покрит риск по задължителна застраховка „Професионална отговорност“ на частен съдебен изпълнител по застрахователна полица № 25028058/Q2/06-00943 от 21.12.2011 г. (със застрахователно покритие и лимит на отговорност 90 000 лв.), сключена между ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД и С А Г, в качеството му на частен съдебен изпълнител рег. № 873 на КЧСИ, с район на действие Окръжен съд – Търговище, застрахователно обезщетение за имуществени вреди, претърпени „Агрокомплект“ ООД, гр. Търговище, прехвърлени с Договор за прехвърляне на вземане (цесия) от 09.01.2017г. на „Балджиеви-91“ООД – на осн.чл. 227, т. 1 във вр. с чл. 226, ал. 3 от КЗ (отм.) във вр. с чл. 25 от Закона за частните съдебни изпълнители, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 16.08.2023 г. до окончателното изплащане на задължението. Във въззивната жалба се излага становище за незаконосъобразност на обжалваното решение. Поддържат възражението си за настъпила погасителна давност. Твърди се, че договорът, с който са прехвърлени вземанията е нищожен поради противоречие с добрите нрави. Смятат, че липсва покрит застрахователен риск, за който да се изплати обезщетение. Иска се отмяна на процесното решение и присъждане на сторените разноски. Правят се доказателствени искания. В предвидения срок е постъпил отговор, в който се оспова представената жалба като неоснователна и се иска оставянето и без уважение. За да се произнесе съдът съобрази следното: С исковата молба на Застрахователна компания „Лев Инс“ АД се иска осъждане на ответниците Д. С. Г. и С. С. А., като наследници по закон на С А Г, да заплатят сумата в общ размер от 79920 лв. (след изменение размера на исковата претенция след първоначално предявения размер от 26000 лв.), представляваща изплатено от дружеството застрахователно обезщетение по покрит застрахователен риск „Професионална отговорност на ЧСИ“ за имуществени вреди нанесени на „Балджиеви 91“ ООД, ведно със законна лихва върху търсената сума, от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, на основание чл. 227 т. 1 КЗ /отм./ във връзка чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./. Поддържа се, че С А Г в качеството му на ЧСИ с район на действие Окръжен съд – Търговище, рег. № 873, е страна по застрахователно правоотношение с ищеца, застрахован за риска „Професионална отговорност на частните съдебни изпълнители“. По повод това правоотношение застрахователят сочи, че е изплатил парично обезщетение по насочена срещу него застрахователна претенция, за което има регресно вземане срещу застрахованото лице. Пред застрахованото лице, като частен съдебен изпълнител, били образувани изпълнителни дела с взискател „Балджиеви – 91“ ООД и длъжник „Агрокомплект“ ЕООД. Сочи се, че отговорността на частния съдебен изпълнител била потърсена за това, че по въпросните изпълнителни дела противоправно се разпоредил с постъпили парични суми в откритата съгласно чл. 24, ал. 1 ЗЧСИ специална разплащателна сметка. Твърди се, че общият размер на сумите, които съдебният изпълнител изтеглил възлизала на 294 584, 59 лева, съответно такива суми въобще не били преведени по сметки на взискателя. Позовава се на влязла в сила присъда на наказателен съд, с която съдебният изпълнител, в качеството му на длъжностно лице, е признат за виновен за това, че е присвоил чужди пари, въпросната сума от 294 584, 59 лв., собственост на „Агрокомплект“ ЕООД. С договор за цесия от 09.01.2017 г. „Агрокомплект“ ЕООД прехвърлил вземането си на „Балджиеви 91“ ООД. Така се стигнало до предявяване на пряка искова претенция срещу застрахователя от страна на взискателя „Балджиеви 91“ ООД (цесионер), на основание чл. 226 КЗ /отм./ във връзка чл. 25 ЗЧСИ, за вредите които са настъпили вследствие от виновното поведение на длъжностното лице. Във връзка с изплатено от застрахователното дружество обезщетение се обосновава правния интерес от водене на настоящия регресен иск срещу застрахованото лице, съответно неговите универсални правоприемници. Поради това иска възстановяване на заплатената от застрахователя сума, представляваща обезщетение за понесени имуществени вреди от увредено лице. В срока по чл. 367 ГПК, ответниците са депозирали писмен отговор, с който иразяват становище за допустимост и неоснователност на предявения иск. Конкретно излагат, че са не са обхванати от застрахователното покритие по професионалната застраховка. Оспорват размера на понесените вреди, както и размерът за който те евентуално са обвързани, тъй като са приели наследството на своя наследодател по опис (чл. 60, ал. 2 ЗН). На следващо място смятат, че производствата, които са водени срещу ищеца застраховател не са им противопоставими. Прави се възражение за изтекла погасителна давност на процесното притезание. Твърдят, че договора за цесия от 09.01.2017 г. е нищожен, съответно с него не са прехвърлени валидно субектни права. На отделно място се възразява срещу автентичността на представения договор за прехвърляне на вземания. За това се отправя искане за отхвърляне на исковата молба като неоснователна. Съдът, въз основа на твърденията и възраженията на страните, събраните доказателства, ценени в съвкупност и по вътрешно убеждение, в пределите на въззивното производство, намира за установено следното от фактическа и правна страна: При преценка редовността на жалбата настоящата инстанция констатира, че същата е подадена в преклузивен срок, от легитимирана страна, чрез надлежно упълномощени процесуални представители; редовно администрирана. Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността, а по допустимостта в обжалваната част, по правилността на решението съдът е обвързан от оплакванията в жалбата. Решението на първоинстанционния съд съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК и е действително, произнасянето съответства на предявените искания и правото на иск е надлежно упражнено, поради което производството и решението са допустими. Като предмет на въззивно обжалване е въведен въпроса за нищожността на договора за прехвърляне на вземания от 09.01.2017 г. (поддържа се противоречието му с добрите нрави), липсата на покрит застрахователен риск (с оглед р. ІІ, т. 2.3. (Специални изключения) от Специалните условия л. 113 от делото), основателността на въведеното възражение за изтекла погасителна давност по отношение на вземането на ищеца. В производството страните не спорят за наличието на застрахователно правоотношение между ищеца и ЧСИ С А Г, с което за времето на дейността на съдебния изпълнител се покрива застрахователния риск „професионална отговорност“, възникнало в изпълнение на задължението посочено в разпоредбата на чл. 25, ал. 1 ЗЧСИ. Неразделна част от застрахователния договор са приложените към него Общи условия по застраховка „Професионална отговорност“, както и КЛАУЗА 7 – отговорност на ЧСИ Специални условия. Така съгласно раздел I от специалните условия, те уреждат отговорността на застрахования съдебен изпълнител за имуществени вреди причинени вследствие виновно неизпълнение на задълженията на длъжностното лице през срока на застрахователно покритие. Като специални изключения в раздел II т. 2.3 е посочено, че застрахователят не дължи обезщетение за вреди, настъпили от или вследствие на задължения, произтичащи от наказателната отговорност на застрахования за извършено престъпление (именно на тази клауза в договора се позовават и въззивниците за изключване отговорността на застрахователя). Между страните не се спори, че ответниците са наследници по закон на С. С. А. (отговорността на когото е потърсена в качеството му на длъжностно лице, частен съдебен изпълнител), починал на 04.12.2022 г., видно от акт за смърт приложен към делата по описа на РС – Търговище. В тази връзка е безспорно, че по заявления на ответниците (съответно от с вх. № 1367/10.02.2023 г. и 1368/10.02.2023 г.) са образувани производства провели се пред Районен съд – Търговище, по които наследниците (дете и преживял съпруг) са приели оставеното наследство от техния наследодател по опис. Така с решение № 413 от 09.08.2023 г. по гр. дело № 208/2023 г. и решение № 412 от 09.08.2023 г. по гр. дело № 209/2023 г., е вписан (на основание чл. 49 ЗН) в особената книга водена при Районен съд – Търговище акта на приемане на наследството на починалия С. С. А. по опис, на основание чл. 60, ал. 2 ЗН. От съставените описни протоколи става ясно, че наследствената маса включва лек автомобил и недвижим имот (апартамент), намиращ се в гр. Варна. Видно от приложеното търг. дело № 130/2017 г., пред СГС е инициирано производство по искова молба на „Балджиеви 91“ ООД, с което е отправена пряка застрахователна претенция спрямо „ЗК Лев Инс“ АД (настоящ ищец), с която се иска осъждането на последния да заплати в полза на ищеца в това производство сумата от 90 000 лв. – обезщетение по задължителна застраховка „Професионална отговорност“ на частните съдебни изпълнители по застрахователна полица № 25028058/Q2/06-00943 и застрахователна полица № 25028058/Q2/06-00944 за присвоени от С А Г суми, съответно на 20.03.2012 г.- 30 000лв., 28.03.2012 г.- 49 920 лв. и на 22.02.2013г. – 31 664.59 лв., с което е причинил вреда на „Агрокомплект“ ООД, ЕИК 125554720. Активната легитимация на ищеца в това производство се обосновава с сключен между него (като цесионер) и „Агрокомплект“ ООД (като цедент) договор за прехвърляне на вземания от 09.01.2017 г., според който са прехвърлени всички вземания, които прехвърлителят има спрямо застрахователното дружество, възникнали на основание обезщетения по застраховка „Професионална отговорност“ за нанесени на дружеството прехвърлител вреди от С Г А., действащ като ЧСИ. Застрахователното дружество длъжник е уведомено за станалата цесия на 02.02.2017 г., когато при него е входирано уведомително писмо от страна цедента, с което застрахователят, като длъжник е осведомен за настъпилото прехвърляне на вземания. С това е изпълнено задължението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Последвало е постановяване на решение от 01.03.2018 г., с което исковата претенция е уважена изцяло и застрахователното дружество е осъдено да заплати претендираните суми, на основание чл. чл. 99, ЗЗД вр. с чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) вр. чл. 25 вр. чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ. В производството пред първата инстанция е представена присъда № 79/14.11.2016 г. постановена по НОХД № 2325/2016 г. по описа на РС – Шумен, влязла в сила на 30.11.2016 г., с която С Г А. е признат за виновен в това, че за времето от 06.12.2011 г. до 22.02.2013 г., в качеството си на длъжностно лице – частен съдебен изпълнител с рег. № 873, с район на действие ОС-Търговище, присвоил чужди пари – сумата от 294 584.59 лв., собственост на „Агрокомплект“ ООД, гр.Търговище, връчени му в това му качество и поверени му да ги пази и управлява, предназначени за удовлетворяване на взискателите по изпълнителни дела № 20108730400161 и № 20108730400163 – „Балджиеви-91“ ООД-гр.Севлиево и „Панацея“ ООД, гр. Севлиево, като ги изтеглил касово от сметките си в „Райфайзенбанк“ ЕАД- клон Търговище. Така установяват се извършени тегления на суми съответно на 20.03.2012г. – сумата от 10 000 лв.; на 20.03.2012г. – сумата от 20 000 лв.; на 28.03.2012г.- сумата от 25 000 лв., на 28.03.2012г. – сумата от 24 920 лв. – всички постъпили по сметка на ЧСИ Стойко А с посочен №, от трето задължено лице „Янкови“ ООД, гр. Търговище. Тези суми се равняват на претендираната в настоящия процес сума, представляваща обезщетение по застрахователния договор за риска професионална отговорност на ЧСИ (така и уточнения дадени от ищеца с писмо с вх. № 32/05.01.2024 г., по описа на ТОС). Постановеният в производството по търг. дело № 130/2017 г., по описа на СГС, акт е предмет на инстанционен контрол пред горестоящия Софийски апелативен съд. С решение от 16.11.2018 г. по в.гр.д. № 3751/2018 г. на Софийски апелативен съд е обезсилено решението на СГС в частта, с която предявеният иск е уважен за горницата над сумата 79 920 лв. до сумата 90 000 лв. и е присъдено застрахователно обезщетение по задължителна застраховка „Професионална отговорност“ на ЧСИ С Г А., като решението е потвърдено в останалата му част. След връщането му пред СГС е образувано търг. дело № 373/2019 г., по което производството по делото е прекратено след като ответникът се е съгласил за това, на основание чл. 232 ГПК. Така влязлото в сила решение по гр. дело № 1030/2017 г. на СГС, послужило като изпълнително основание за издаване на изпълнителен лист от 23.11.2018 г. с титуляр „Балджиеви-91“ ООД за сумата 79 920 лв., а на 17.01.2018г. – изпълнителен лист в полза на същото дружество за сумата 6 304, 80 лв. и 3 108 лв., сторените в посочените производства разноски. Въз основа на изпълнителния лист от 23.11.2018 г., е образувано изпълнително производство по описа на ЧСИ Мариян Петков, рег. № 851, по молба на взискателя „Балджиеви-91“ ООД с длъжник ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД. По това изпълнително дело е събрана и процесната сума от 79 920 лв., като застрахователят е извършил плащане на сумите по изпълнителния лист и таксите по образуване и водене на делото от ЧСИ, в срока за доброволно изпълнение (чл. 428, ал. 1 ГПК). На първо място настоящия състав намира за необходимо да уточни някои въпроси свързани с приложимия материален закон. Настоящият въззивен състав приема, че наведените в исковата молба твърдения и петитум, се субсумират под нормата на чл. 433 т. 1 КЗ във вр. чл. 432, ал. 1 КЗ. В конкретната хипотеза окръжния съд се е произнесъл по заявените факти, но е дал невярна правна квалификация на предявения иск, а именно като такъв с правно основание чл. 227 т. 1 КЗ /отм./ във връзка чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./. При положение, че първата инстанция се е произнесла по предявения иск, но е дала грешна правна квалификация на спорното право, въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, е задължен да даде вярната квалификация и да реши делото по същество. Съдът приема, че приложим закон по отношение на претендираното вземане на ищеца се явява действащият Кодекс за застраховането /ДВ., бр. 102/29.12.2015 г. /, в сила от 01.01.2016 г., тъй като при неговото действие се твърди да е настъпил окончателно фактическият състав на претендираното право на регрес на застрахователя спрямо застрахованото лице. В случая се твърди плащане през м. 12.2018 г. (платежен документ, л. 26 от делото), от когато вземането е възникнало, т. е. при действието на КЗ, в сила от 01.01.2016 г. Не е аргумент за приложимостта на КЗ - 2005 г. разпоредбата на § 22 от ПЗР на КЗ - 2015 г., предвиждаща, че за застрахователните договори, сключени преди влизането в сила на този кодекс, се прилага част четвърта от отменения КЗ, освен ако страните договорят друго след влизането в сила на този кодекс. Посочената преходна разпоредба касае единствено уредбата на застрахователните договори и на вземанията, които пряко произтичат от тях в полза на правоимащите по договорите лица. Настоящето вземане, макар и свързано с договор за застраховка професионална отговорност на ЧСИ, не е вземане по този договор, тъй като правоимащо лице по него се явява само това, което е увредено от деяние, за което застрахованият носи деликтна отговорност. Вземането на застрахователя срещу застрахованото лице в тази хипотеза има регресен характер и произтича от предвиден в закона фактически състав - в този смисъл изричните разпоредба на чл. 433 КЗ, като същото се приемаше/е относимо/ и по предходната законова уредба. Ето защо приложим към процесното вземане се явява КЗ - 2015 г., чиято уредба в тази й част е почти идентична с предходната по чл. 227 КЗ /отм./. По тези съображения въззивният състав счита, че разпоредбата на § 22 от ПЗР на КЗ, 2015 г.. не намира приложение в настоящия случай. С предявената искова претенция застрахователят е упражнил своето право на регрес за всичко платено на увреденото лице. В този смисъл за да е реализиран фактическият състав на упражнено по съдебен ред право следва застрахователят да е изпълнил своето задължение за изплащане на обезщетение за покрит застрахователен риск, както и общите предпоставки на разпоредбата на чл. 45 ЗЗД, уреждащи отговорността за деликт. Няма спор в производството за наличието на застрахователно правоотношение, по което застрахованият С А Г, действащ като длъжностно лице – частен съдебен изпълнител, е изпълнил задължението си по чл. 25, ал. 1 ЗЧСИ и е сключил застрахователен договор за покритие на риска от професионалната отговорност на съдебните изпълнители. Срещу съдебният изпълнител е налице влязла в сила присъда на наказателен съд, която на основание чл. 300 ГПК следва да се зачете и от гражданския съд. Така видно от нея С А Г, като отговорно длъжностно лице (ЧСИ) е присвоил чужди движими вещи (пари) в големи размери, които са му били връчени и поверени в това му качество със задължението да ги пази управлява. Въпросните суми са били предназначени за удовлетворяване на взискатели по изпълнителни дела (изп. дело № 161/2010 г. и № 163/2010 г.) образувани по описа на ЧСИ, рег. № 873. Сумите са постъпили по сметка на съдебния изпълнител (чл. 24 ЗЧСИ) от трето задължено лице „Янкови“ ООД, като С А Г е теглил касово различни по размер парични суми (сред които и исковата) и се е разпореждал с тях по свой почин. По този начин и имайки предвид разпоредбата на чл. 300 ГПК, въззивният състав намира, че се установяват непротиворечиво извършеното деяние, неговата противоправност и виновността на дееца, като именно от това престъпно деяние са възникнали в полза на ощетеното лице, съгласно присъдата, „Агрокомплект“ ООД процесните вземания в общ размер на 79 920 лв., присвоени от съдебния изпълнител съответно на 20.03.2012г. – сумата от 10 000 лв.; на 20.03.2012г. – сумата от 20 000 лв.; на 28.03.2012г.- сумата от 25 000 лв., на 28.03.2012г. – сумата от 24 920 лв.. По въпроса за наличие на изключен риск от застрахователното покритие: Застрахователят по застраховка „Професионална отговорност на ЧСИ“ покрива в рамките на договорените лимити на отговорност всички суми, които застрахованият бъде законово задължен да заплати като обезщетение за вреди, причинени на трети лица, вследствие на виновно неизпълнение на професионалните му задължения. Ответниците (въззивници) се позовават на клауза в общите условия към застрахователния договор, според която застрахователят не дължи обезщетение за вреди, настъпили от или вследствие на задължения, произтичащи от наказателната отговорност на застрахования за извършено престъпление. На първо място подобна клауза противоречи както на закона, така и на формалната и житейска логика, с която се сключва застраховка, която дори е наименована за професионалната отговорност на съдебния изпълнител. От разпоредбата на чл.25 ЗЧСИ става ясно, че това е вид задължителна застраховка, която се сключва за времето на дейността на лицето като съдебен изпълнител, и която обхваща вредите, които евентуално могат да настъпят по повод неизпълнение на неговите задължения. Именно такова задължение е свързано със създаване на банкови сметки (чл. 24 ЗЧСИ), по които да постъпват парични средства във връзка с изпълнителните дела образувани при съдебния изпълнител и са свързани единствено с дейността му в това особено длъжностно качество (чл. 24, ал. 3 ЗЧСИ), за вреди от която дейност той може да отговаря (чл. 74 ЗЧСИ). Още повече, че с оглед препращането уредено в разпоредбата на чл. 25, ал. 2 ЗЧСИ към Наредба № 2/6.02.2006 г. за задължителното застраховане на частните съдебни изпълнители, не може да се обоснове извод наличие на изключен риск, доколкото доколкото отговорността на ЧСИ произтича от действия на застрахования. Ограниченията в отговорността на застрахователя са изчерпателно и императивно уредени в чл. 5 от Наредба № 2/6.02.2006 г. за задължителното застраховане на частните съдебни изпълнители. В този смисъл е недопустимо със съглашение между страните да бъдат подлагани на разширително тълкуване. Доколкото съгласно ЗЧСИ съдебният изпълнител отговаря за причинените на страните, другите участници в изпълнителното производство и на всички трети лица имуществени и неимуществени вреди, то за тези вреди следва да отговаря и застрахователното дружество (чл. 4 от Наредбата). Установява се по делото, че е потърсена наказателна отговорност на съдебния изпълнител именно за присвояване на парични суми постъпили по негови банкови сметки регистрирани по повод изпълняваната от него длъжност. С поведението си съдебният изпълнител несъмнено е увредил страните по водените пред него изпълнители дела, поради което с извършеното от застрахователя плащане, за е възникнало правото на регрес. По възражението за нищожност на договора, с който е прехвърлено вземането на увреденото лице от действията на съдебния изпълнител, „Агрокомплект“ ООД на правоприемника „Балджиеви – 91“ ООД: Договорът за цесия, с оглед правната му характеристика, е частен диспозитивен документ. По повод наведените още пред първата инстанция възражения свързани с автентичността на договора за цесия е проведено производство по чл. 193 ГПК, в което се установява, че подписите под полетата за цедент и цесионер са положени от посочените там лица. Документът се ползва с присъщата му формална доказателствена сила. Произвел е действие между страните по него. Съставен е в изискуемата от закона писмена форма. Не се спори по извършеното уведомяване на третото задължено лице (л. 14 от делото), с което цесията е станала противопоставима и на него (чл. 99, ал. 4 ЗЗД). На общо основание, за тълкуване действителната воля на страните, приложение следва да намери разпоредбата на чл. 20 ЗЗД. В чл. 1 от договора по недвусмислен начин е посочено, че се прехвърлят всички вземания на „Агрокомплект“ ООД (цедент) от застрахователното дружество (ищец в настоящото производство), които са възникнали и съществуващи на основание обезщетение по застраховка за професионалната отговорност на ЧСИ С А Г, които вреди са установени по основание и размер от влязлата в сила присъда на наказателния съд (коментирана в настоящото изложение). В заглавната част на договора надлежно са индивидуализирани страните по него. Не може да се направи извод, доколкото не е уговорено друго (чл. 99, ал. 2 ЗЗД) за това, че е прехвърлена част от вземането. Последното е надлежно и достатъчно конкретизирано. Правото предмет на договора е прехвърлимо и е извършено от страна, за която съществува вземане и която може да се разпорежда с него. Липсва противоречие с чл. 99, ал. 1 in fine ЗЗД. За да е налице противоречие на договора с добрите нравни, следва да се отчете характера на договора, неговата цел, задълженията на страните по него. Видно от чл. 2 от договора страните по него са уговорили погасяването на установени между тях други задължения. Уговорено е, че задълженията на цедента спрямо цесионера (в отношенията помежду им) ще се считат погасени само и единствено след действително изплащане от застрахователното дружество на обезщетенията, предмет на договора за цесия, на цесионера. В този смисъл от клаузите на договора за прехвърляне на вземания се извлича еквивалентността на престацията между страните, не е налице нейното явно несъответствие, от което да се прави извод за порок водещ до нищожност на сделката или на отделна нейна клауза. В случая понеже е налице безвъзмездна цесия (чл. 2 от договора) не може да се извърши изследване договорена цена и евентуално дали тази цена ще накърнява пределите на нравствена допустимост. Воден от изложеното въззивният съд намира, че прехвърлителната сделка валидно обвързва страните, възражението за нейната нищожност следва да се остави без уважение като неоснователно. По поддържаното и пред въззивната инстанция възражение за изтекла погасителна давност: Предвид установеното възникване на вземането следва да се разгледа възражението на ответника за погасяване по давност на същото. Възражението е направено в преклузивните срокове за това и е допустимо за разглеждане. То обаче е неоснователно, поради което няма да бъде уважено. Както се посочи предмет на настоящото производство е един регресен иск на застрахователя насочен срещу застрахованото лице (в случая неговите наследници). За регресните искове важи общата давност по чл.110 и сл. ЗЗД, а течението й започва от момента на изплащането на застрахователните обезщетения на правоимащите лица. (така изрично ППВС № 7/77 г. от 4.X.1978 г.) Правата по договора за застраховка се погасяват с изтичането на давностен срок от настъпването на застрахователното събитие, като началото на този срок не се отнася за регресните суброгационни искове, които застрахователят може да предяви. Това е така защото основанието на последните не е застрахователното правоотношение, а фактът на изплащането на сумите на правоимащите лица по силата на застраховката и даденото от закона право на регрес. (така решение № 47 от 30.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 1502/2018 г., I т. о., ТК) Видно от представения платежен документ (л. 26 от делото) застрахователят е извършил плащане на 11.12.2018 г., а настоящите искове са предявени на 14.08.2023 г. (видно от пощенското клеймо) и съответно входирани в деловодството на съда на 16.08.2023 г., поради което предвидената петгодишна давност не е изтекла. Допуснатата техническа грешка в изписването на датата, съответно годината на подаване на исковата молба в мотивите на решението на първата инстанция не може да доведе до друг правен извод. По размера на предявените искове: Няма спор в производството, а и видно от приложените дела по описа на РС – Търговище, ответниците (наследници на застрахования ЧСИ) са приели наследството по опис. Приемането на наследството по опис има определена от закона цел. Това е възможност, предоставена на наследника, да постигне определен правомерен резултат – да отграничи имуществото, получено по наследство от имуществото, което притежава на друго основание (мотиви към т. 4 на тълкувателно решение № 3 от 19.12.2013 г. по т. д. № 3/2013 г. на ОСГК на ВКС) и да ограничи отговорността си за задължения на наследодателя до стойността на получените по наследство активи (чл. 60, ал. 2 ЗН), определена към момента на погасяване на задълженията. Нормата на чл. 48 ЗН съставлява законова презумпция, по силата на която законните наследници носят отговорността по чл. 60 ЗН от откриването на наследството по смисъла на чл. 1 ЗН до доказване приемането на наследството по опис или отказ от наследството. В решение № 165 от 16.09.2013 г. по т. д. № 1057/2011 г., II т. о. На ВКС е застъпено разбирането, че за да се ангажира отговорността на наследниците на починало лице за негови задължения е необходимо те да са приели наследството, като съгласно чл. 60, ал. 2 ЗН приемането на наследството по опис има защитна функция - да се ограничи отговорността на наследника за задължения на неговия наследодател само до размера на полученото наследство. Приема се, че кредиторът, който претендира, че наследник на негов длъжник отговаря за задълженията на наследодателя си, следва да докаже, че наследникът е приел наследството на длъжника по някой от предвидените в ЗН начина момента на приемането на наследството наследникът отговаря за задълженията на наследодателя било изцяло, било ограничено - до размера на полученото наследство, ако го е приел по опис – чл. 60, ал. 2 ЗН. Относно размера на полученото наследство следва да се вземат предвид действията извършени в охранителните производства проведени пред РС – Търговище, съответно извършените там опис и оценка на имущество включено в наследствената маса. Доколкото в посочените охранителни производства не е извършена оценка на движимата вещ (лек автомобил) част от наследственото имущество, то в производството пред първата инстанция е допусната съдебно-оценителна експертиза. Видно от данните по експертизата вещото лице е дало пазарната стойност на лекия автомобил към три дати: към датата на откриване на наследството (04.12.2022г.) – 1646.87 лв.; към датата на описа (21.03.2023г.) – 1627.50 лв., към датата на оценяване (20.03.24г.) – 1 550 лв.. Процесното имущество е придобито по време на брака между наследодателя и единия ответник. То е част от бездялова СИО прекратена със смъртта на наследодателя. По този начин преживелият съпруг получава ½ идеални част от имуществото, което е било предмет на СИО. Останалата ½ идеална част от това имущество (частта на наследодателя) се наследява по равно от ответниците (преживелия съпруг и детето). Поради това и доколкото откритото наследство е прието по опис от наследници по закон, за определяне размера на имуществените квоти следва да намерят приложение общите разпоредби на чл. 5 и чл. 9, ал. 1 ЗН. Така по отношение на лекия автомобил наследствения дял на всеки от ответниците е по ¼ ид.част, в имуществено изражение на 406, 88 лв.. По отношения на недвижимия имот, то видно от нотариалния акт (приложен към делата пред РС – Търговище), то той е придобит от ответниците по настоящото производство без да са посочени изрични идеални части на придобилите апартамента. Както се изясни, това имущество също е придобито по време на брака на единия приобретател (ответницата Д. С. Г.) и наследодателя. Затова придобитата от ответницата ½ идеална част е в режим на СИО, поради което (отново прилагайки разпоредбите на чл. 5 ЗН и чл. 9, ал. 1 ЗН) ответниците следва да си разпределят прилагащата се ¼ идеална част на наследодателя С Г. Така всеки от ответниците получава наследствен дял от по 1/8 идеална част, в цифрово изражение съответна на по 19 345 лв. за всеки. Предвид изложеното и осъществения фактически състав на регресното право на застрахователя, то предявеният иск срещу всеки един от ответниците е основателен до размера на по 19 751.88 лева, или общо 39 503.76 лв., като претенцията до пълния размер от общо 79 920.00 лв., като неоснователен, следва да бъде отхвърлена. Предвид забавата след датата на подаване на исковата молба, сумата се дължи със законните лихви до окончателното й изплащане. По изложените съображения и поради съвпадение на правните изводи на двете съдебни инстанции, обжалваното решение следва да се потвърди. По разноските: При този изход на спора на въззивната страна не се дължат разноски. Въззиваемият е отправил искане за присъждане на съдебни разноски представляващи юрисконсултско възнаграждение. Въззивният състав намира, че юрисконсултското възнаграждение следва да бъде определено в размер на 150 лв., съобразно нормата на чл. 78, ал. 8 от ГПК във вр. чл. 37 от ЗПП вр. чл. 25, ал.2 от Наредба за заплащане на правната помощ, съобразявайки материалния интерес в производството и разглеждането на делото е преминало в едно открито съдебно заседание. Воден от изложените правни изводи, съдът