Решение № 516 от 28.11.2022 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 503/2022 г.

Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Обжалвано е решение № 117 от 17.05.2022г., постановено по т.д.№ 1394 по описа за 2021г. на ОС С.З., с което по иска, предявен от Н., на основание чл. 231, ал.3 ДОПК, е прекратено „О.“ ЕООД ЕИК ••• със седалище и адрес на управление гр. С.З., ул. Б.Ж. № 3, ет.3, ап.11 и в тежест на ответника са възложени направените от ищеца разноски. Решението е обжалвано от ответника „О.“ ЕООД в ликвидация, ЕИК ••• със седалище и адрес на управление гр. С.З., ул. Б.Ж. № 3, ет.3, ап.11, представлявано от ликсвидатора В.В., чрез адв. В. Ц. с твърдения за процесуална и материална незаконосъобразност, тъй като съдът е прекратил вече прекратено дружество, което е недопустимо, поради липса на правен интерес за предявяване на иска, а искането отправено до въззивния съд е решението да бъде отменено и постановено друго, с което искът отхвърлен. В срока за отговор е постъпил такъв от ищеца Н. чрез ТД на Н. П., И. С.З. чрез Р. П. ст. юрисконсулт, с който жалбата е оспорена като неоснователна, а искането е обжалваното съдебно решение да бъде потвърдено. Претендира разноски. Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства – поотделно и в тяхната съвкупност и при съобразяване предметните предели на въззивното производство, намери за установено следното: Първоинстанционното производство е образувано по иск на Н., представляван от изпълнителния директор Р.С., чрез Д.К. – старши публичен изпълнител ТД на Н. П., И. гр. С.З. против „О.“ ЕООД ЕИК ••• със седалище и адрес на управление гр. С.З., ул. Б.Ж. № 3, ет.3, ап.11 с правно основание чл. 231, ал.3 ДОПК. Твърденията са, че Н. е публичен взискател на вземане в размер на 444 154.15 лв., формирано от дължими данъци и задължителни осигурителни вноски и следващи се лихви, установени с декларации обр.6, справки – декларации по ЗДДС, както и актове за установяване на задължения по декларации срещу „В.“ ЕООД, ЕИК •••, за събиране на които е образувано изп.д. № •••/2018г.. Сочи, че дружеството длъжник е едноличен собственик на капитала на „О.“ ЕООД, както и че с постановление № ••• от 28.01.2020г. е наложен запор върху дружествените дялове на длъжника в „О.“ ЕООД, представляващи 2563 дяла с номинална стойност 100 лв., които дялове са формирани от непарична вноска, представляваща недвижим имот – УПИ ••• с площ от 1410 кв.м., находящ се в гр. С.З., като запорът е вписан в ТРРЮЛНЦ с № •••. С изявление изх. № ••• от 02.09.2020г. „О.“ ЕООД е уведомено за последиците от непогасяване на задълженията на „В.“ ЕООД, което е връчено на дружеството - длъжник по електронен път на 08.09.2020г., а на „О.“ ЕООД чрез пощенски оператор на 16.09.2020г., като тримесечния срок е изтекъл на 16.09.2020 г.. Като твърди, че тримесечния срок от изявлението е изтекъл, а публичното вземане не е погасено от длъжника, нито от „О.“ ЕООД е постъпила по сметка на публичния изпълнител припадащата се на длъжника – съдружник част от имуществото на дружеството, настоява съда да постанови решение, с което да прекрати „О.“ ЕООД. Претендира разноски. Ответникът – „О.“ ЕООД, ЕИК ••• със седалище и адрес на управление гр. С.З., ул. Б.Ж. № 3, ет.3, ап.11 е депозирал писмен отговор, с който оспорва предявения иск. Оспорва съществуването на публичните вземания, както и че е бил уведомен за изявлението за прекратяване и най – сетне, че е изтекъл предвидения в чл. 231, ал.4 ДОПК срок, поради което и настоява предявения иск да бъде отхвърлен. Искът е с правно основание чл. 231, ал. 3 от ДОПК. Съгласно тази разпоредба, когато изпълнението е насочено върху дял на ограничено отговорен съдружник, публичният изпълнител връчва на дружеството изявление за прекратяване участието на длъжника в дружеството, което има действие на изявление за напускане на съдружник. След изтичане на 3 месеца публичният изпълнител или публичният взискател предявява иск пред окръжния съд по седалището на дружеството за неговото прекратяване. А според ал. 4-та, изр. първо, съдът отхвърля иска, ако се установи, че дружеството е изплатило по сметка на публичния изпълнител припадащата се на съдружника част от имуществото, определена съгласно чл. 125, ал. 3 от ТЗ, или че вземането е удовлетворено. От горните разпоредби следва, че за да бъде уважен иск по чл. 231, ал. 3 от ДОПК, трябва да бъдат установени следните кумулативни предпоставки: наличие на публично вземане по висящо изпълнително дело, наложен запор върху дружествените дялове на длъжника по изпълнението, които той притежава в търговското дружество-ответник по предявения иск, получено от дружеството изявление за прекратяване участието на длъжника като съдружник и изтекъл тримесечен срок от получаване на това изявление. Съответно искът подлежи на отхвърляне, в случай на установяване в рамките на исковото производство, че дружеството-ответник е изплатило по сметка на публичния изпълнител припадащата се на съдружника-длъжник част от имуществото на дружеството, определена съгласно чл. 125, ал. 3 от ТЗ, или ако се установи, че вземането по изпълнителното дело е удовлетворено. В конкретният случай, въпреки, че са налице формалните предпоставки за уважаване на предявения иск, съдът счита, че в хода на процеса за ищеца е отпаднал правния интерес от предявяване на конститутивния иск за прекратяване на търговско дружеството с ограничена отговорност по реда на чл. 231, ал.3 ДОПК, тъй като същото това дружество е вече прекратено. Видно от вписванията по общодостъпния ТРРЮЛНЦ и конкретно по партидата на „О.“ ЕООД е, че едноличния собственик на капитала на същото дружество, на проведено извънредно ОС на 17.02.2022г., е взел решение за прекратяване на дружеството, избиране и назначаване на ликвидатор и е определил срок на ликвидацията. Тези обстоятелства по прекратяване и откриване на производство по ликвидация на дружеството са вписани в ТРРЮЛНЦ на 28.02.2022г.. Затова и следва да се приеме, че целта, която се преследва с предявения иск по чл. 231, ал.3 ДОПК е постигната – дружеството е прекратено и по отношение на същото е сложено началото на производство по ликвидация, които факти са настъпили след предявяване на иска и преди постановяване на обжалваното съдебно решение. Установеното означава, че за ищеца е отпаднал правния интерес, който е абсолютна предпоставка за допустимостта на иска с правно основание чл. 231, ал.3 ДОПК, за наличието на който съдът е длъжен да следи във всяко положение на делото, а недопустимостта на иска обуславя недопустимост и постановеното по него решение. На основание чл. 270, ал.3, изр. 1 от ГПК съдебното решение следва да бъде обезсилено, а производството, образувано по недопустимия иск следва да бъде прекратено. Всъщност това са твърденията и на жалбоподателя, които настоящият съд споделя изцяло с корекцията, че установяването им води до недопустимост на иска и налага прекратяване на производството след обезсилване на постановеното по недопустимия иск решение, а не неговата отмяна, както се иска от жалбоподателя. При този изход на спора и доколкото производството по делото е прекратено, поради настъпила недопустимост на иска в резултат на действията на едноличния собственик на капитала на дружеството ответник, предприети след предявяване на иска, то на основание чл. 78, ал.1 ГПК разноски се дължат на ищеца, а не и на ответника. От приложения списък на разноските на ответника е видно, че единствените такива, които се претендират са за юристконсултско възнаграждение, съгласно чл. 78, ал.8 ГПК, което следва да се определи в дължим, според настоящия съд, размер от по 100 лв. за всяка от инстанциите на основание чл. 37 ЗПП и чл. 23, т.4 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Мотивиран от изложеното, съдът