Решение № 4742 от 7.8.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 8645/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С Решение № 8154/19.05.2023г. по гр.д. № 289 по описа за 2022г. на Софийски районен съд, 26-ти състав отхвърлен иска на О. Р. С., роден на •••••••г. В Република Турция, ЛИН ••••••• със съдебен адрес: Еднолично адвокатско дружество „Д.“, , гр. София, ул. „••••••• ап. 80 срещу Министерство на правосъдието на Република България с адрес: гр. София, ул. ••••••• за признаване за установено на основание на чл. 124, ал.4, пр.1 от ГПК вр. чл. 3 от Закона за българите, живеещи извън Република България /ЗБЖИРБ/, че О. Р. С. има български произход по права възходяща линия от своята майка Н.И. Х. /С./, като О. Р. С., роден на •••••••г. в Република Турция, ЛИН ••••••• е осъден на основание на чл. 78, ал.3 от ГПК да заплати на Министерство на правосъдието на Република България сумата от 100лв., представляващи съдебни разноски. Срещу така постановено решение е депозирана въззивна жалба вх. № 168215/14.06.2023г. по регистъра на СРС, изпратена по пощата на 13.06.2023г. от ищеца О. Р. С., роден на •••••••г. в Република Турция, ЛИН ••••••• в частта, в която иск е отхвърлен. Изложил е съображения, че решението в тази част е неправилно, постановено при нарушение на съдопроизводствени правила и на материалния закон. Посочил е, че по делото било установено, че майка му е родена в България, изселила се в Република Турция на 18.08.1978г. Неправилно било прието от СРС, че майка му поради възприемането й като туркиня, с турско етническо самосъзнание е от турска народност и затова няма български произход по смисъла на § 2 от ДР на ЗБГ и чл. 15 от Закона за българското гражданство /ЗБГ/. Неправилно било прието от СРС и че сродници от по-висока степен на ищеца са принадлежали към турската етническа общност и са имали различно народностно самосъзнание от това, което сега има ищеца, защото ищецът с предявения иск не се стремял да промени народностното самосъзнание на своите възходящи, а целял да докаже, че произхожда от тях в качеството им на българи, в частност на майка си, което предопределяло българския му произход. Майка му напуснала България на възраст от 20 години, но през целия си съзнателен живот се е определяла като българка и към днешна дата ищецът също се определял като българин по народност. Напускането на РБългария не водело непременно до прекратяване на емоционалната, културната и политическата си връзка с България. Към него момент възрастта й била напълно достатъчна за изграждане на чувство на принадлежност към българската общност в частност към езика, обичаите и традициите, тази степен предполагала висока степен на емоционална и личностна зрялост, включваща способност за възприемане адекватно на обстоятелствата, да взаимодейства ефективно с други хора, да изгражда емоционални и културни връзки с родината си. Понятието „българин“ било тълкувано с Решение № 11634/04.11.2015г. на ВАС, но то не било правилно, защото ако понятието „българин“ се възприема като етническо, то народността или етническия произход на лицата, загубили българско гражданство, кандидатстващи за възстановяването му, щяло да доведе до различно третиране, като те щели да бъдат поставени в по- неблагоприятно положение от лицата от български етнически произход. Поради тези причини понятието „българин“ следвало да се тълкува не с оглед на етническото му съдържание, а с оглед на правното му съдържание, тоест с оглед на правната и политическа връзка на лицето с държавата България. В този смисъл било Определение № 2971/09.03.2018г. на ВАС; Определение № 14535/03.12.2014г. на ВАС; Решение № 3448/30.06.2020г. на Административен съд – София. Неправилно било прието от СРС, че Н.Х. и възходящите й са лица от турска народност. Тълкуването на народността само с оглед на записванията в акта за раждане било дискриминационно и в размер с чл. 14 от ЕКЗПЧОС, сочещ че упражняването на правата и свободите по Конвенцията следва да се осигури без всякаква дискриминация, основана на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален и социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак. Действащата конституционна уредба предоставяла право на всеки да избере културата, която споделя и общността, към която принадлежи, като навеждала на липса на възможност за подмяна на народностно самосъзнание на възходящите от това, което има лицето. Представените доказателства установявали българското самосъзнание на ищеца, което наследил от възходящите си. Майка му при изселването си била дееспособна и можела да се самоопредели като българка, да изгради културна, емоционална, политическа връзка с родината си. Свободата да определиш към кой народ принадлежиш се изявявала и в правото да вмениш на наследниците си убежденията си. По аргумент от обратното на чл. 1, т.1 от международния пакт за икономически, социални и културни права, ако бабата и дядото нямали българско самосъзнание, то и ищецът нямало да има такова, а представената по делото нотариално заверена декларация установявала точно такова самосъзнание. Отбелязването на народността в акта за раждане не бил негов задължителен реквизит по действащото към него момент законодателство, то поставяло ищеца в положение по-неблагоприятно от лицата, за които в акта за раждане нямало такова отбелязване. Дори да се приемело, че възходящите на Н.Х. са с турска народност, това не означавало че те нямат български произход. Тълкуването на понятието българин откъм етническо, етнографско, народностно и културно значение поставяло в по-неблагоприятно положение всички лица, за които в акта за раждане е направено подобно записване от длъжностното лице или са пропуснали да изкажат възраженията си. ЕСПЧ приемал, че колкото по-близка е фактическата връзка на едно лице с определена държава, толкова по-малко вероятно е съдът да констатира че различно третиране, основано на националност е обосновано. В процесния случай било точно така, защото майката и възходящите на ищеца били третирани различно заради турската си народност, като този признак е основание да отказа на съда да признае българския им произход. Вероизповеданието и принадлежността на името към определена именна система нямало отношение към народността. Турски гражданин можело да бъде християнин, но това не го правело с българска народност и обратното. Ако в акта за раждане на Н.Х. бил записано, че тя е от български произход районният съд нямало да изследва дали са изпълнение изискванията на ЗБГ за българския произход на възходящия на заявителя в процедурата по придобиване на българско гражданство. Така даденото от СРС тълкуване и отхвърлянето на иска били дискриминационни, поставящи ищеца в по- неблагоприятно положение. Претендирал е разноски. Въззиваемият - ответник по исковете Министерство на правосъдието на Република България, е оспорило жалбата. Не било установено по делото майката на ищеца да е лице от български произход. Събраните доказателства установявали, че тя е лице от турската народност, това било посочено в акта за раждане и в изселническия паспорт, извлечението от регистъра на населението на община Исперих. Разпоредбата на чл. 25 от конституцията сочела, че няма знак на равенство между лица от български произход и българските граждани. Българския произход само дава право а се кандидатства за българско гражданство по облекчена процедура. Понятието българин било етническо, а не юридическо, българин бил лице, което по своя произход от майка или баща е с българска кръв. Трайната съдебна практика приемала, че българи са лицата, които имат съзнание за принадлежност към исторически обособила се на територията на страната група с общ език- български, обща история, общи български обичаи, български имена и културни традиции, като те може и да не са български граждани. Соченото от въззивника писмо на Института за български език „Проф Любомир Андрейчин“ било тълкувано превратно от въззивника. Български произход не се доказвал с декларация и позоваването на ищеца нотариално заверена декларация не доказвало основателността на иска.-аргумент от чл. 15 от ЗБГ Обстоятелството, че майката на ищеца е била български гражданин не доказвало, че тя била с българско самосъзнание и принадлежаща към българската етническа общност. Установено било, че нейните родители са били с турска народност, че майката на ищеца е напуснала България на 20 годишна възраст, придобила е турско гражданство и е загубила българското си гражданство именно защото е лице от небългарска народност. След напускането на РБългария няма данни майката на ищеца да е имала български документи за самоличност, името й не принадлежи към българската именна система, нямало данни да е пътувала до РБългария след изселването, да й е предоставено пребиваване в страната, нито други доказателства, от които да се обоснове извод, че е имала съзнание за принадлежност към българската общност-ползване на български език, спазване на български обичаи и традиции. През целия си съзнателен живот майката на ищеца живяла на територия на РТурция, факта на раждането й в РБългария не обосновавал извод за българска народност още повече че тя не била предприела действия по възстановяване на българското си гражданство. Неоснователни били доводите на въззивника за проява на дискриминация. Разпоредбата на чл. 15 от ЗБГ сочело документите, които могат да установят български произход. В случая ищецът бил от турска народност и не можел да се ползва от облекчен режим за придобиване на българско гражданство. За него стояла открита възможността да придобие българско гражданство на други предвидени в закона основания. Претендирало е разноски. Оспорило е поради прекомерност претенцията на въззивника за разноски. Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното: Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба вх. №1106/05.01.2022г. на О. Р. С., роден на •••••••г. в Република Турция, ЛИН ••••••• със съдебен адрес: Еднолично адвокатско дружество „Д.“, , гр. София, ул. „••••••• ап. 80 срещу Министерство на правосъдието на Република България с адрес: гр. София, ул. ••••••• с която е поискало от съда на основание на чл. 124, ал.4, пр.1 от ГПК вр. чл. 3 от Закона за българите, живеещи извън Република България /ЗБЖИРБ/, да признае за установено, че О. Р. С. има български произход по права възходяща линия от своята майка Н.И. Х. /С./. Навел е твърдения, че желае да придобие българско гражданство по произход, но не съществува възможност да установи, че е българин по произход, различен от установителен иск за същото, поради което искът му бил допустим. Заявил е, че е роден в РТурция, турски гражданин е, но се самоопределя като българин, имал български произход, защото отговаря на условията по чл. 2, т.1, и т.2 от ЗБЖИРБ. Майка му Н.И. Х. била родена в с. Подайва, община Исперих в България, получила турско гражданство след изселването й в РТурция. В акта й за раждане било посочено, че родителите й са български граждани, но с турска народност. В нейния акт за раждане не било посочено народността й, това обосновавало правния му интерес от иска. С декларация-приложение № 3 към чл. 11, ал.1, т.4 от ЗБГ бил декларирал, че е с българско самосъзнание, същата била заверена от завеждащия „Консулската служба“ на РБ в гр. Бурса на 18.08.2021г.. Майка му била българин и затова и той бил с български произход. Тя напуснала България на възраст от 20 години, но винаги се самоопределяла като българка, продължавала да пази спомена за родината в сърцето си, който се предавал и на децата й, ежедневните й разкази за живота в България станали повод ищецът да пожелае да се завърне обратно в родината си. Ищецът се самоопределял като българин по народност на Претендирал е разноски. Ответникът Министерство на правосъдието на Република България в предоставения му срок за отговор и със становище от 09.03.2023г. е оспорило иска. Посочило е, че нямало доказателства лице с имена по изселнически паспорт и6745 и лице с изселнически паспорт 515 да е едно и също и да е майка на ищеца. В акта за раждане на Н.И. било посочено, че родителите й са с турска народност, същата народност била посочена за Н.И. в изселнически паспорт. Българин и български гражданин били различни понятия, поради което обстоятелство, че майката на ищеца до изселването си от България била български гражданин не доказвало че ищецът е с български произход. Поне единият родител следвало да бъде българин, за да се приеме, че ищецът е с български произход, изискването било да е българин, а не български гражданин. Релевантна за произхода била етническата принадлежност. Представената декларация, заверена от завеждащия Консулската служба“ не била документ, който може да установи произход. Н. Х. загубила българското си гражданство с изселването си в Турция на основание на чл. 16, ал.2 от ЗБГ /1968г./, не била подавала молба за възстановяването му. Претендирало е разноски. По делото е прието извлечение от семеен регистър на община Белинци от 1969, том 1, стр. 69, съгласно който Н. И.И., родена на ••••••• Е дъщеря на И.Х.И., роден на ••••••• съпруга на последния е В.А.И., има и друга дъщеря, майка му е Н.М.Я., всички те са с народност „турска“, с българско гражданство, като на 17.08.1978г. петимата са се изселили в РТурция. Приет е акт за раждане № 64/••••••• издаден от кметство на с. Подайва, община Исперих, съгласно който Н. И. Х. е родена на ••••••• В с. Подайва, общ. Исперих, майка й е В.А.И., баща й е И.Х.И. двамата родители са с с народност-турчин/туркиня, български граждани. Прието е удостоверение за гражданско състояние, издадено от отдел Гражданско състояние - Буджа, Турция на 19.08.2021г., съгласно което О. Р. С. е с майка Н. С., родители на последната са И. и В., тримата са с религия ислям. Прието е писмо от Министерство на външни работи на Република Турция от 21.09.2010г. до Н. С. /В./, съставено по нейна молба от 10.08.2010г., с което е удостоверено, че е била български гражданин, като е получила турско гражданство на основание на чл. 6/Б от закон Мюлга № 2510 за настаняването с Решение № 7/18632 от 14.102.1979г. На МС, като придобила и следните турски име и фамилия – Н.В., в изселнически паспорт № 515 били посочени имената й преди това. Приет е изселнически паспорт № г., серия 1-77, № 515, издаден от РБългария, съгласно който Н.И. Х. е с народност туркиня, родена на ••••••• В с. Подайва, община Исперих, български гражданин, който се изселва в Турция. Прието е писмо от ДАБЧ, съгласно което за О. Р. С. не е издавано удостоверение, че е лице от български произход. Приета е декларация на О. Р. С. заверена от завеждащ консулска служба на РБългария в гр. Бурса Турция на 18.08.2021г., с която ищецът е посочил, че има българско самосъзнание и е от български произход, майка му Н. И.И. и българин по народност. Прието е писмо изх. № 50/02.03.2022г. От Институт за български език „Професор Любомир Андрейчин“, съгласно което българин е дума, която имала п три значения, първото и основно било да назове етническа общност- народ, народност и др. - европейски южнославянски народ с общ език и национално самосъзнание, населяващ територия на РБългария и области извън държавните граници. Въз основа на това значение като българин можело да се определи лице, което е свързано по произход с посочената етническа общност, независимо къде живее. Второто значение на думата била свързана с българско гражданство, като не е задължително те да притежават етническо самосъзнание, което да ги отнася към общността, означавана с първото значение. Третото значение на думата имало отношение към минали исторически епохи и нямало отношение към етнос и гражданство, означавало „древен народ с развита духовна и материална култура, който при преселението си от Средна Азия към Европа обитавал различни земи и създал няколко държавни образувания“. С оглед на така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивния съд се произнася служебно по валидността на решението а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси въззивния съд е ограничен от посоченото в жалбата. В конкретния случай постановеното по делото решение е валидно и в обжалваната част е допустимо - аргумент от чл. 3, ал.2 от Закона за българите, живеещи извън Република България, съгласно който български произход може да се доказва по общия исков ред. По правилността на решението в обжалваната част: Предявеният иск е с правно основание чл. 124, а. 4 от ГПК вр. с чл. 3, ал.2 от Закона за българите, живеещи извън Република България /ЗБЖИРБ/. Съгласно разпоредбата на чл. 15, ал.1, т.1 и ал.2 от Закона за българското гражданство / ЗБГ /лице, което не е български гражданин, може да придобие българско гражданство по натурализация, без да са налице условията по чл. 12, ал. 1, т. 2, 4, 5 и 6, ако отговаря е от български произход, който се установява с официални документи, издадени от български или чуждестранни органи, съдържащи информация за имената на възходящия и родствената му връзка с молителя, с които молителят удостоверява, че има родствена връзка с поне едно лице – негов възходящ до трета степен включително, което е от български произход. Съгласно § 2, т.1 от ЗР на ЗБГ „лице от български произход" е лице, на което поне единият възходящ е българин. Съгласно чл. 2, т.1 и т. 2 вр. с чл. 3 от ЗБЖИРБ българин, е лице, което има поне един възходящ от български произход и притежава българско национално съзнание, като българския произход се доказва с документ, издаден от български или чужд държавен орган, от Българската православна църква, но може да се докаже и по общия исков ред. Така разписаната нормативна уредба обосновава извод, че български гражданин и българин, лице с български произход са различни понятия. Такова разграничение е направено с чл. 25, ал.1 и ал.2 от Конституцията. Отделно, изрично с разпоредбата на чл. 15 от ЗБГ се урежда като предпоставка за получаване на българско гражданство по натурализация и облечкчен режим възходящ на лицето да е от български произход, без да е нужно последният да е български гражданин. В подкрепа на извода на съда са и разпоредбите на § 2, т.1 от ДР на ЗБГ и на чл. 2 от ЗБЖИРБ, с които за определението българин не е поставено изискване лицето да е български гражданин. Напротив с разпоредбата на чл. 6, чл. 7, чл. 8 от ЗБЖИРБ се сочи изрично че българин може да е лице, което не е български гражданин. Съдът приема, че двете понятия имат различно съдържание – българин е етническо понятие, а български гражданин е юридическо понятие. Първото сочи връзка с определена народност, а второто - връзката между държавата и физическото лице. За да си българин не е нужно да си български гражданин, както и не е необходимо да си българин, за да си български гражданин - в тази насока е горепосочената нормативна уредба, като и на тази на чл. 13, чл. 13А, 14 от ЗБГ. Принадлежността към българската народност предпоставя лицето да владее български език и да има българско национално самосъзнание - да принадлежи към общност с българска история обичаи, именни и културни традиции. В тази насока е и приетото по делото писмо от Института за български език „Професор Любомир Андрейчин“. Събраните по делото доказателства - писмо от МВнР на РТурция, изселнически паспорт, извлечение от семеен регистър, удостоверение за гражданско състояние, установяват, че майката на ищеца е Н.И. Х., която след изселването си от България на 17.08.1978г. е загубила българското си гражданство и е придобила турско такова, като имената й след това са Н.В.. Тези документи, както и удостоверението за раждане установяват, че докато е живеела в България тя и родителите й са се определяли като лица от турската народност. Същото е записано както в приетото по делото извлечение от семейния регистър, така и акта за раждане на Н.Х., а и в нейния изселнически паспорт. Така установеното съдът приема, че препятства извод майката на ищеца да е от български произход и доводи на въззивника в обратния смисъл са неоснователни. Неоснователни са доводите на въззивника, че записванията по акта за раждане в частта за народността не били задължителен реквизит, че третирането на ищеца в случая било по-неблагоприятно в сравнение на тези лица, при които такова вписване не било направено или не били направени възражения срещу такова вписване. В случая актът за раждане, семейният регистър са съставени по време на действието на Правилника за водене на регистри за гражданско състояние /обн. ДВ, бр. 35/1950г., отм. на 04.10.1975г./, наричан по-долу за краткост – Правилника. Съгласно разпоредбата на чл. 16 от от Правилника в редакцията към съставянето на акта за раждане на Н.Х. в момента на раждането и през 1958г. в акта за раждане се вписва народността на родителите. С последващите изменения на Правилника са въведи изисквания за записване на народността и на детето, както и правила за определянето на народността му- то е с българска народност, ако поне един от родителите е с българска народност, а когато родителите не са от българска народност, то те могат по взаимно съгласие да впишат за народност на детето народността на единия от тях или българска народност, те могат да поискат да се впише българска народност на детето и след съставянето на акта му за раждане. Информацията от акта за раждане се пренася в съответните регистри – аргумент от чл. 67 от Правилника. В случая в акта за раждане на Н.Х. е записана задължителната информация за народността на родителите й, като е посочено, че тя е турска. Доколкото не е записано тогава или в последствие / въпреки съществуваща за същото възможност/ друга народност на детето и то българска народност, то съдът приема, че Н.Х. е била също с турска народност. В подкрепа на този извод са записванията по семейния регистър от 1969г., както и в изселническия й паспорт, сочещи народността й като турска. Следва да се посочи, че изселническия паспорт се издава по заявление на лицето, поради което и основание да се приеме, че Н.Х. към издаването му е принадлежала към българската народност съдът приема, че не е установено по делото. Недоказани останаха по делото твърденията на ищеца, че майка му била емоционално свързана с България и се самоопределяла като българка. По делото не е ангажирано нито едно доказателство в този смисъл. Съдът приема, че за да се определи дали едно лице е от български произход следва да се съобразят освен други обстоятелства и тези, посочени в чл. 29 от ЗБГ – дали ползва български език, дали се самоопределя като лице от български произход, както и дали за него е налице поне едно от следните обстоятелства: 1. част е от българска общност или българско малцинство в друга държава; 2. произхожда от населено място, което е било част от българската държава в миналото или Българската екзархия; 3. има възходящи, които са носители на българската традиционна фамилна именна система. Това е така, защото тези обстоятелства са предвидени от законодателя като такива, въз основа на които Консултативния съвет при ДАБЧ формира становище дали лицето е от български произход. В конкретния случай приетата декларация на ищеца заверена от завеждащия консулската служба на РБ в гр. Бурса сочи, че той е декларирал, че е с българско национално самосъзнание. Не са ангажирани доказателства по делото обаче ищецът или негови възходящи да ползват български език, да са част от българска общност или българско малцинство в Турция, че носят имена, които са от традиционната фамилна именна система, че ищецът произхожда от населено място, което е било част от българската държава в миналото или Българската екзархия. С оглед гореизложеното съдът приема, че по делото не е установено ищецът да е от български произход от майка си Н. Х., поради което решението на СРС в обжалваната му част е правилно и следва да се потвърди. По отговорността за разноски: С оглед изхода на делото съдът приема, че отговорността за разноски по делото следва да се постави в тежест на Мотивиран от гореизложеното, съдът