Решение № 64 от 19.2.2026 г. на Окръжен съд - Пловдив по дело № 642/2024 г.

Предявени са обективно съединени искове с правна квалификация по чл. 79 ЗЗД, вр. с чл. 286, ал. 1 ТЗ и чл. 86 ЗЗД, евентуален иск с правна квалификация чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД. Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от „Хеброс Бус“ АД против „Детелина – Дрита“ ЕООД, с която са предявени обективно съединени осъдителни искове за осъждането на ответника да му заплати възнаграждение за предоставени на Автогара «Юг», Пловдив, автогарови услуги за периода м. 01. 2024 г. - м. 09.2024 г., на основание сключен договор за автогарови услуги, в общ размер от 63 912 лв. (формирано от задълженията по следните фактури: Фактура № 6100002367/16.02.2024 г. на стойност 8 644, 80 лв.; Фактура № 6100002394/29.02.2024 г. на стойност 8 160,00 лв.; Фактура № 6100002473/31.03.2024 г. на стойност 8 078,40 лв.; Фактура № 6100002549/30.04.2024 г. на стойност 7 116, 00 лв.; Фактура № 6100002626/31.05.2024 г. на стойност 6 312, 00 лв.; Фактура № 6100002691/30.06.2024 г. на стойност 6 091,20 лв.; Фактура № 6100002767/31.07.2024 г. на стойност 6 717, 60 лв.; Фактура № 6100002848/31.08.2024 г. на стойност 6 324, 00 лв. и Фактура № 6100002919/30.09.2024 г. на стойност 6 468,00 лв.) ведно със законната лихва върху главницата, начиная от завеждане на исковата молба до изплащането и. Евентуално, при положение, че съдът не приеме наличието на сключен между страните договор, то моли да бъде осъден ответникът да му заплати сумата от 63 912 лв., като такава, с която неоснователно се е обогатил, спестявайки си заплащане на дължимо, на основание чл. 22, ал.1 от Закона за автомобилните превози, възнаграждение за ползвани автогарови услуги, предоставени от ищеца на автогара „Юг“, Пловдив, за периода м.01.2024 г. - м. 09.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата, начиная от завеждане на иска до изплащането й. Ищецът твърди, че между страните е сключен договор за автогарови услуги, считано от 02.01.2024 г., съгласно получена от ответника покана за сключване на договор от 28.12.2023 г., при цени за преминаване, престой и предоставяне правото на продажба на билети на превозвачи, ползващи автогарови услуги на автогарите, собственост на „Хеброс Бус“ АД, като за автогара „ЮГ“, цената за ползване на сектор за автобус до 20 места била определена на 6,00 лв. без ДДС, респ. на 7.20 лв. с ДДС за курс, а за автобус над 20 места на 10, 00 лв. без ДДС, респ. на 12,00 лв. с ДДС за курс, със заповед № 45/31.10.2023 г., издадена на основание чл. 22, ал.2 от Закона за автомобилните превози. Тъй като между страните, преди процесния, е имало друг сключен договор, прекратен, поради изтичане на срока, след което ответникът продължил да ползва предоставяния му сектор 4, макар без изрично сключване на нов договор, доколкото одобрения маршрут по сключения между ответника и Община Асеновград договор за обществен превоз на пътници по маршрут Асеновград – Пловдив, както и императива на чл. 22 Закона за автомобилните превози (ЗАП), налагало предоставяне ползването на автогарата на превозвача. На ответника била издадена фактура за предоставените услуги за месец декември 2023 г. на стойност 8616 лв., ведно с изготвен нов договор, който не бил върнат подписан от ответника, но същият заплатил издадената му въз основа на него фактура № 6100002239/31.12.2023 г. с банков превод от 12.02.2024 г., с което демонстрирал приемане на договорните отношения и съгласие с единичната цена. След това не само не върнал подписан договора за предоставяне на автогарови услуги, а и прекратил плащането за ежедневно предоставяните му такива, въпреки издаваните му ежемесечно фактури. Поради това ищецът моли съда да осъди ответника да заплати сумите, обективирани в описаните фактури. Евентуално моли, ако съдът не приеме, че е налице договор, сключен между страните, ответникът да бъде осъден да му заплати така претендираната сума, като такава, с която неоснователно се е обогатил ответника, спестявайки си дължимите суми за възнаграждение за ползване на автогарови услуги на автогара „Юг“ Пловдив, на осн. чл. 22, ал. 1 ЗАП. В срока по чл.367, ал.1 ГПК ответникът оспорва изцяло исковете, предявени с исковата молба, допустимостта на съединяване на исковите претенции на договорно и извъндоговорно основание, както и основателността им, поради което и моли да бъдат отхвърлени изцяло. Оспорва между страните да е бил сключен договор за предоставяне на автогарови услуги от 02.01.2024 г., както и да са били предоставяни автогарови услуги реално от ищеца. Оспорва предоставените фактури, като твърди, че същите не са били подписвани от негов представител и не са му били известни, като никога не са били приемани от ответното дружество. Оспорва да е бил сключван договор, въз основа на подадено заявление с дата 18.09.2023 г., а не посочената в исковата молба, както и ползване след тази дата на услугите на ищеца, тъй като е счел, че след като е изтекъл разумния срок за приемане на предложението, то явно ищецът не желае сключване на такъв договор. Оспорва и да е получена твърдяната от ищеца пратка с изготвен договор, а дори и да се приеме обратното, то може да се тълкува единствено като предложение за сключване на договор, а не съгласие за сключването му. Твърди, че именно поради непредприемане на действия по приемане на предложение за сключване на договор след 18.09.2023 г., ответникът е организирал предоставяне на транспортните услуги по превоз на пътници без да ползва услугите на автогара Юг. Оспорва и представените писма от ищеца, изпращани по ел.път на адрес ••••••, като твърди, че никога не е бил договарян този адрес за кореспонденция между страните, а наред с това той не съществувал на сървъра на mail.bg от преди повече от три години. Сочи, че с получаване на исковата молба му става известно, че посочените писма, ведно с приложени фактури, били надлежно връчвани на Г. Б., като твърди, че този служител никога не е бил упълномощаван с каквато и да е представителна власт валидно да приема от името на дружеството каквито и да било фактури. Моли да бъдат отхвърлени исковете с произтичащите от това правни последици. В срок е постъпила допълнителна искова молба, в която се допълва първоначалната, като ищецът сочи, че със заявление вх. № 315/28.12.2023 г. ответникът го уведомява и за сключен нов Договор № 23ДГ-1245/15.12.2023 г. с Община Пловдив с предмет обществен превоз на пътници по линиите Пловдив- Асеновград, като във връзка с възникналата по повод на това необходимост да бъдат ползвани автогаровите услуги, предоставяни на територията на Автогара „Юг", ответното дружество отправя покана за сключване на договор, към който били приложени ценоразпис, списък на превозните средства, лиценз и 10 бр. маршрутни разписания, всички включващи като спирка Автогара „Юг”, без да е представен Договор за обществен превоз от 15.12.2023 г. Твърди, че превозите по направление Пловдив-Асеновград от квотата на община Пловдив се изпълняват от „Детелина- Дрита" ЕООД в целия исков период, като стартират от Автогара „Юг". За тези превози от квотата на община Пловдив, както и за превозите от квотата на община Асеновград по направление Пловдив-Асеновград, ищецът предоставил на ответника за исковия период един сектор от автогарата, а именно сектор № 4. Така уточнява, че издадените от него фактури, приложени към исковата молба, удостоверят паричните вземания на дружеството от ответника за предоставените в исковия период авгогарови услуги за извършения от ответника обществен превоз на пътници по линията Пловдив - Асеновград по маршрутните разписания, както от квотата на община Пловдив, така и от квотата на община Асеновград, включващи като спирка Автогара „Юг". Съобразявайки броя на реализираните от ответника курсове по това направление и утвърдената със Заповед № 45/31.10.2023 г. на Изпълнителния директор на ищцовото дружество цена за ползване на сектор на Автогара „Юг", сочи подробно как са били формирани исковите суми, като заявява, че по същия начин се формират и сумите по евентуалната искова претенция, доколкото именно с тези суми ответникът се е обогатил неоснователно, спестявайки си дължимата цена за предоставената услуга. Счита неоснователно оспорването на ползване на автогарови услуги, както и оспорване на датите на заявленията, като повтаря изложената фактология в исковата молба за входиране на посочените в нея дати на заявлението на ответника. Невярно счита твърдението на ответника за неполучаване на изпратените писма, доколкото изпратената именно по такъв начин фактура за месец декември 2024 г. е била заплатена, като оспорва и твърдението, че ответникът е организирал по друг начин предоставяне на транспортната услуга, така, че да не ползва услугите на автогарата, като се позовава на цитирана нормативна уредба, която задължава превозвача да ползва автогарите по маршрута и одобреното разписание. Сочи също, че ответникът е искал и получавал достъп на превозните средства до автогарата, чрез издаване на стикери за автоматично разчитане от бариерното устройство на автогарата, действаща чрез камера за разчитане на номерата на автобусите, ползващи секторите. Поддържа и твърденията в исковата молба, че писмата, ведно с приложените фактури, са получавани от ответника на посочения ел.адрес, който е официален такъв за исковия период на ответника. Твърди също, че са изпращани и на посочения адрес на управление на ответника, но писмата са връщани с отбелязване, че са отказани, поради което и следва да се считат връчени. Постъпил е допълнителен отговор от ответното дружество, в който оспорва твърденията в допълнителната искова молба за получаване на фактурите, като твърди, че служителят Б., на чиято ел.поща са били изпращани документите, е била преназначена за исковия период и не е имала никакво отношение към автогарата, както и изводите, че следва изпратените фактури да се считат получени, след като са били изпратени до адреса на управление. Счита, че след като трети лица са приели завишени цени на автогарови услуги, това не следва автоматично да се приеме и в отношенията между страните. В хода по същество в съдебно заседание ищецът поддържа исковите претенции, които счита доказани изцяло със събраните по делото доказателства, оспорва направените възражения за липса на сключен договор за ползване на услугата, както и, че е узнал за стойността на начислените му с процесните фактури цени при получаване на исковата молба, позовава се на законовите разпоредби на Закон за автомобилните превози (ЗАП), Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ) и Наредба № 33/3.11.1999 г. за обществен превоз на пътници и товари на територията на РБ. В писмени бележки, в определения от съда срок, развива подробно съображенията си. Ответникът също поддържа в хода по същество направените от него възражения за липса на договорни отношения между страните, както и ползване на автогарата, получаване на договор и фактури, издадени от ответника, за недоказаност и неоснователност на исковете, заявени в отговора на исковата молба и допълнителния отговор. Излага подробни съображения и в писмена защита в определения срок. Съдът, като прецени събраните доказателства, с оглед становището на страните и разпоредбите на чл. 235 от ГПК, намери за установено от фактическа и правна страна следното: Страните са били в търговски отношения, във връзка със сключен между тях договор за предоставяне на автогарови услуги от 03.01.2023 г. на територията на Автогара „Юг“, по силата на който ищецът е предоставил на ответника, в качеството му на превозвач по автобусна линия за обществен превоз на пътници по маршрут Пловдив – Асеновград, възложен от Община Пловдив, със срок до 03.07.2023 г., които факти са доказани по делото с представения с исковата молба и неоспорен писмен договор. С представения констативен нотариален акт, издаден въз основа на писмени доказателства, се установява, че ищецът се легитимира за собственик на Автогара „Юг“, което доказателство и обстоятелство не е оспорено от ответника. Спорен по делото е въпросът дали са били налице и договорни отношения след изтичане на срока на сключения договор от 03.01.2023 г. със същия предмет, във връзка със сключени от ответника договори за обществен превоз на пътници по линии Асеновград – Пловдив от областна транспортна схема от квотата на Община Асеновград и обществен превоз на пътници по линиите Пловдив – Асеновград от квотата на Община Пловдив, за изпълнение на които са били издадени процесните фактури за възнаграждение за ползвани автогарови услуги. За доказване на облигационни отношения между страните за процесния период месец януари – месец септември 2024 г., ищецът представя с исковата молба и допълнителна искова молба копия от електронна кореспонденция между страните, осъществена от имейл адрес на служител на ответника, заявления – предложения за сключване на договор, изпратени от ответника до ищеца, разписка за получена пратка от куриер. От представената електронна кореспонденция между страните (л.15) е видно, че ответникът, чрез служител Г. Б., с писмо от 13.11.2023 г. е поискал издаване на стикери-пропуск за Автогара „Юг“ за превозни средства. В отговор е поискано от служител на ищеца да бъдат представени договора за обществен превоз, актуални маршрутни разписания, актуален ценоразпис, тъй като въпреки уведомяване на водачите, услугите се ползват без да са представени тези необходими документи. Представени са две заявления от ответника към ищеца с предложения за сключване на договор, или анекс към вече съществуващ договор, за ползване на автогарови услуги, предоставяни на територията на Автогара „Юг“, във връзка с възникнала необходимост, по изпълнение от страна на ответника на два сключени договора за обществен превоз на пътници с възложители Община Асеновград и Община Пловдив, по линиите за обществен превоз на пътници Пловдив – Асеновград, първият с дата 13.09.2023 г., вторият с дата 15.12.2023 г. Към заявленията са представени списък на превозните средства за изпълнение на договорите, ценоразписи, маршрутни разписания, посочени са номерата на договорите, сключени след проведените обществени поръчки за избор на превозвачи по линията Пловдив – Асеновград от квотите на двете общини. Двете заявления са с поредни входящи номера, поставени от ищеца – 314 и 315 от 28.12.2023 г., макар с различни дати, поставени от ответника – 18.09.2023 г. и 19.12.2023 г. Изброените факти не са спорни между страните, като ответникът възразява, че поканата към ищеца е изпратена на посочената в писмото дата, а не на датата на входящия номер, поставен от ищеца. Доколкото доказателство за получаване на заявлението на по-ранна дата ответникът не представя, съдът приема, че датата на получаване на заявленията следва датата на електронната кореспонденция между страните, като писмените заявления – покана за сключване на договор са постъпили при ищеца на посочената по-късна дата, положена от него. В отговор на тези заявки – покани за сключване на договор или анекс към съществуващ договор, са били изготвени от ищеца двата договора за ползване на автогарови услуги с дати 02.01.2024 г. За месец декември 2023 г. е била издадена от ищеца фактура за ползване на сектор в Автогара „Юг“ от ответника и същата е заплатена от ответника, което се установява с представената по делото извлечение от банкова сметка на ищеца. Договорите, ведно с фактурата за месец декември 2023 г. за ползван сектор от автогарата, са били изпратени на ответника по куриер, видно от представената разписка. На същата е записано, че съдържанието на пратката е плик с договор за АГУ и фактура с номер и дата – 31.12.2023 г. От справката по номер на товарителница, чрез предоставяна онлайн услуга от куриера, е видно, че пратката е доставена на клиент - Ш., като е получена в офис на куриера, срещу подпис, на дата 12.01.2024 г. Ответникът оспорва получаването и, тъй като липсва положен подпис от получателя на разписката. При така събраните доказателства съдът приема, че е налице възникнала облигационна връзка между страните, с предмет предоставяне на автогарови услуги на територията на Автогара „Юг“, оформен в два писмени акта с идентичен предмет - права и задължения на страните. Били са съставени два договора от една и съща дата, между същите страни, със същите права и задължения, като единствената разлика е, че при посочване на предмета на договора се индивидуализират двата договора, съгласно които са одобрени маршрутни разписания по линията Пловдив – Асеновград, за възложен на ответника превоз на пътници от Община Асеновград и от Община Пловдив. Разпоредбата на чл.13 ЗЗД урежда правния режим на предложението за сключване на договор - неговите правни последици, действие във времето и оттегляемост. В практиката на ВКС е застъпено становището, че „волеизявлението като юридически факт, относим към договорите, може да се дефинира като изявяване на воля, обективирана, чрез външен израз и насочена към създаване, изменение или прекратяване на договорната връзка. Изявената външно, отправена към друг воля, винаги цели определен правен резултат, поради което и поражда правни последици. С оглед това и правилото на чл.13, ал.2 ЗЗД установява невъзможност за оттегляне на това изявление, след като то е прието и е породило своите правни последици.“ Безспорно е установено по делото, че са получени предложения за сключване на договор или анекс към договор, изпратени от ответника. Съдът приема, че са получени от ищеца на 28.12.2023 г., по-късната дата, удостоверена с входящ номер от ищеца. При наличие на съгласие с отправеното предложение, относно съществените елементи на договора, същият се счита за валидно сключен, освен ако законът не изисква форма за действителност за обективиране на волеизявленията. (така в Решение № 63 от 27.02.2025 г. по т. д. № 1619 / 2023 г. на Върховен касационен съд, 2-ро ТО, Решение № 190 от 18.11.2024 г. по т. д. № 1832 / 2023 г. на Върховен касационен съд, 1-во ТО, Определение № 64 от 08.02.2016 г. по гр. д. № 5791/2015 г. на Върховен касационен съд, 1-во ГО и др.) Съгласно чл. 14, ал. 1 ЗЗД договорът се смята сключен в момента, в който приемането достигне у предложителя. Съгласието на ищеца ответникът е получил в писмен вид, под формата на писмен договор за автогарови услуги, с пощенска пратка по куриер. Момента на получаване на съгласието в конкретния случай е получаване на пратката от офиса на куриера от представителя на ответника на 12.01.2024 г. Действително, договорите, обективиращи даденото от ищеца съгласие, са били изпратени с универсална, непрепоръчана пощенска услуга по смисъла на ЗПУ. Съгласно нормата на чл. 77, ал. 4 ЗПУ, пощенските оператори използват датни клейма и/или друга форма, съдържаща информация относно датата, за подпечатване на пощенските пратки, на документите за приемане и доставяне на пощенски пратки, поради което и представената информация във връзка с номера на товарителницата, представлява по своето правно естество електронен официален свидетелстващ документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК, ползващ се с обвързваща съда материална доказателствена сила относно удостоверените в него дата на приемане и доставяне на пощенската пратка, без да е необходимо да бъде удостоверявано с подпис на получателя, в каквото смисъл е възражението на ответника. Ето защо съдът приема, че пратката е получена от ответника на посочената от куриера дата. Както бе посочено, за да се счита сключен договора, трябва да бъде постигнато съгласие за всички негови съществени елементи, за което и същите следва да могат да се извлекат от предложението. В конкретния случай следва да се отчете, че предмета на договора за автогарови услуги до голяма степен е нормативно уреден с императивни правни норми в ЗАП и Наредба № 33/3.11.1999 г. за обществен превоз на пътници и товари на територията на РБ. Горното се налага поради това, че автомобилният превоз на пътници е дейност с повишен риск за живота и здравето на хората, като законодателят е установил императивно правила, които са в обществен интерес. Видно от чл. 22 от Закона за автомобилните превози и чл. 53а от Наредба №33 от 03.11.1999 г., приложими спрямо отношенията, възникващи между собствениците на автогари и превозвачите, превозвачите са длъжни да ползват автогарите, а собствениците на автогари са длъжни да допускат срещу заплащане автобусите, както и да прилагат еднакви критерии спрямо всички превозвачи при определяне размера на цените за преминаване, престой, за предоставяне на право на продажба на билети и за извършване на други услуги, които собствениците на автогари са задължени да предоставят на пътниците. Разпоредбата на чл. 54 от Наредба № 33/1999 г. дефинира вида и обема на услугите, които собствениците на автогари са задължение да предоставят при ползването на автогара, като услугата не се изчерпва единствено с предоставяне на перон - територия за движение и престой на автобусите, но и приемна сграда за обслужване на пътниците, гише за продажба на билети, гише за предоставяне на информация, помещение за пътниците (чакалня) с отопление и осигурени места за сядане; помещение за приемане и съхраняване на багаж и пр. Собствениците на автогари са длъжни да осигурят и поддържат в изправност оборудването и съоръженията и предоставят свободен достъп до тях през работното време на автогарата. В практиката на ВАС последователно и трайно се приема, че въпреки, че отношенията между превозвача и собственика на автогарата са облигационноправни отношения между гражданскоправни субекти и се уреждат по правилата на ЗЗД, чрез сключване на договор за автогарово обслужване, собственикът на автогара, определена като начална, междинна или крайна точка на съответната автобусна линия, по силата на чл. 22, ал. 2 от ЗАП, е длъжен да допусне и обслужи определения по реда на чл. 19 от ЗАП превозвач. Превозвача и собственика на автогара, определена като спирка по съответната линия, са в пряка зависимост от акта на компетентния орган, който определя съответната транспортна схема и маршрутното разписание на автобусната линия. Превозвачът и собственикът на автогарата могат да сключат договор, с който да конкретизират задълженията си и който да породи помежду им определени облигационни отношения, но те сключват този договор само и защото с административен акт единият е определен за превозвач, а другият - за спирка по линията. Начинът на формиране на цената на предоставяната от собственика на автогара услуга също е нормативно определен и собственика на автогара е задължен да прилага единни критерии спрямо всички превозвачи при определяне размера на цените на предоставяните услуги, като неизпълнението на тези негови законови задължения е скрепено с административнонаказателна санкция. (виж Определение № 12476 от 05.10.2011 г. на ВАС по адм. д. № 10994 / 2011 г, Определение № 13098 от 14.10.2011 г. на ВАС по адм. д. № 12323 / 2011. Г. и др.) Промяната на чл. 22 от ЗАП не касае процесния период. Поради изложеното, въпреки, че в предложението за сключване на договорите не е посочен предмет на договора и цена, то предметът се определя от закона, съдържащ изисквания към собствениците на автогари при предоставяне на автогарови услуги, както и приложените към заявленията – покана за сключване на договор документи – маршрутно разписание, одобрено от областния управител, списък на МПС, с които ще бъде извършван обществения превоз и договорите за възлагане. Цената е определена, отново въз основа на императивни законови изисквания, с приложената към исковата молба заповед на изпълнителния директор на „Хеброс бус“ АД с № 45/31.10.2023 г., издадена на основание чл. 22, ал. 2 ЗАП, и пак по императивна разпоредба на закона е еднаква за всички превозвачи, ползващи услугите на автогарата, определена като спирка по одобрените маршрутни разписания за обществен превоз на пътници. С цитираната заповед на собственика на автогарата, на основание чл. 22, ал. 2 ЗАП и във връзка с „непрестанно нарастващите разходи за експлоатация и поддръжка на инфраструктурата и залите за пътници“, считано от 01.12.2023 г. са определени цени за автогарови услуги за автогара „Юг“ – цена за ползване на сектор за автобус до 20 места – 6 лв. на курс, цена за ползване на сектор за автобус над 20 места – 10 лв. на курс, цена за ползване на паркинг и престой 4 лв. на час, като всички са без ДДС. Не на последно място ответникът отправя покана към ищеца за сключване на договор, или анекс към вече съществуващ такъв, именно поради това, че предмета на договора е идентичен с предходния такъв, действал между страните, а разликата е само в договора за обществен превоз, изпълняван от ответника. Следва да се отчете също, че договорът за автогарово обслужване е неформален, като чл. 52 от Наредба № 33/3.11.1999 г. за обществен превоз на пътници и товари на територията на РБ поставя изискване към превозвача да ползва задължително автогарите срещу заплащане и автоспирките съобразно възложеното им разписание, като при това задължително представят на собственика на автогарата копие от действащо маршрутно разписание, включващо като спирка съответната автогара, с попълнени реквизити относно възлагането му - община възложител, превозвач, номер и дата на сключване на договора и срок на действие на договора; списък на автобусите, с които ще се изпълнява разписанието; таблица с цените на билетите, доколкото собственикът на автогарата също е обвързан с тях. Или законът, в чл. 22 ЗАП, поставя изискване за ползване на автогара от всички превозвачи, извършващи превоз на пътници по междуселищни автобусни линии, при утвърдени маршрутни разписания, при превоз на пътници, като спазват утвърденото разписание, без да поставя изискване за писмен договор, а по общите правила договорът за услуга е неформален. В обобщение съдът приема, че с достигане на съгласието на ищеца до ответника, в отговор на изпратената от последния покана за сключване на договор, е сключен такъв за ползване на автогарови услуги, със съдържанието, посочено в закона, при маршрут и разписание, представени от ответника към заявленията, и при цена, определена със заповед на собственика на автогарата, еднаква за всички превозвачи, използващи я като спирка по съответната линия. Поради изложеното, дори да се приеме, че съгласието на ищеца не е достигнало до ответника на 12.01.2024 г., като удостовереното с електронна услуга за проследяване на пратка от куриера не е с характер на официално такова, след отправеното от ответника предложение, самото използване на автогарата - издаването на стикери за достъп на посочените в предложението автомобили, в изпълнение на представените одобрени маршрутни разписания, преминаването и престоя на автобусите за качване на пътници, административното обслужване на пътниците на територията на автогарата, представлява конклудентни действия, с които ищецът приема предложението. А както бе посочено по-горе, ищецът няма и право да откаже предложението, доколкото е скрепено с изискуемите документи, тъй като е длъжен да се съобрази както с одобрените маршрутни разписания, в които е посочен като спирка на съответната линия за обществен превоз на пътници и договора за обществен превоз, сключен с двете общини. Ползването на автогарата от ответника за процесния период съдът също приема доказано по делото от събраните писмени и гласни доказателства. От една страна превозвачът е длъжен, с оглед на разпоредбата на чл. 22 ЗАП, да ползва автогарата, посочена като спирка в утвърдените маршрутни разписания, при осъществяване на превоз на пътници, съгласно сключените договори с Община Асеновград и Община Пловдив. И в двата договора, видно от приложените такива както към исковата и допълнителна искова молба, така и от приложените по реда на чл. 192 ГПК писмени доказателства, изпратени от възложителите, Автогара „Юг“ е посочена като спирка в утвърдените маршрутни разписания от областния управител. Действително е налице изменение след процесния период на цитираната законова норма, след което задължението за ползване на автогарите не е абсолютно, с което е мотивирано възражението на ответника, че щом законодателят е приел, че може юридически да бъде осъществяван такъв превоз без задължително ползване на автогара, то и фактически може да бъде извършван такъв. Изменението на закона от една страна не касае процесния период, а от друга не отменя задължението на превозвача да спазва утвърденото маршрутно разписание, а като спирка в одобреното разписание и към двата договора е посочена именно автогарата. Както се спомена, автогаровите услуги са нормативно определени от законодателя не само в интерес на превозвача, а в публичен интерес, в интерес на пътниците, които също са ползватели на тази услуга при сключен договор за обществен превоз на пътници, поради което и посочване като спирка на Автогара „Юг“ в утвърдените маршрутни разписания не може да се игнорира, само защото превозвачът е счел, след поемане на задължение по договора за превоз, да спести разходи за заплащане на автогарови услуги. От друга страна ползване на перон от автогарата се установи със събраните по делото писмени и гласни доказателства. От приетата електронна кореспонденция между страните, която не е оспорена, се установява, че ответникът е поискал от ищеца устройства за достъп до перона на автогарата, за заявените от него МПС. От разпитания по делото свидетел Д.Й.М., служител на ищеца, поради което и показанията съдът прецени като заинтересовани, с оглед разпоредбата на чл. 172 ГПК, но прие истинни, доколкото кореспондират с останалия доказателствен материал и са логични, последователни и убедителни, се установи, че с кратко прекъсване работи в „Хеброс Бус“ АД като „Организатор пътнически транспорт Автогара „Юг“, както и начина, по който се ползва автогарата от ответника, при осъществяване на превоз на пътници. Свидетелят заяви непосредствените си впечатления, че автобусите на ответника ползват перон 4 на автогарата, като достъпът до автогарата е ограничен с бариера, за автоматичното вдигане на която автобусите на ответника са били снабдени със специални устройства – стикери. Сочи, че ако автобусът няма стикер, трябва да изтегли бележка, но като цяло автобусите на ответника били снабдени със стикери. Заяви, че от 2024 г. шофьорите на ответника не изпълняват задължението си да представят за заверка пътния лист, което създава неудобства и се явява пречка за редовното водене на диспечерския дневник, като свидетелят и диспечерите наблюдават и записват номерата на автобусите, както и имената на водачите, ако ги познават. В края на месеца свидетелят изготвял справки, в които записвал данните от диспечерския дневник. Тези месечни справки се предавали на счетоводството за изготвяне на фактури. Заявява също, че на перон 4 е поставено разписание на ответника за превоз по линията Асеновград – Пловдив. Свидетелските показания на свидетеля В.П.Г. съдът също обсъди с оглед разпоредбата на чл. 172 ГПК, доколкото и тя е заинтересована, поради това, че е служител на ищеца – секретар на изпълнителния директор, но прие истинни в частта им, в която се потвърждават от събраните писмени доказателства. Свидетелят Г. заяви, че във връзка с договорните отношения между страните е водила кореспонденцията с ответника, като е кореспондирала пряко с Г. Б. за издаване на стикери за автобусите за входната бариера на автогарата, за периода, в който системата не е разпознавала автоматично зададените и номера. Стикерите са били получавани от водачите на автобусите на място в автогарата, за да влизат и излизат от нея. При липса на стикер автобусът бил допускан до автогарата след изтегляне на талон, с който се отчита и заплаща престоя. Свидетелят заяви също, че след изготвяне на двата договора за ползване на автогарови услуги, в съответствие с двете заявления от ответника, ги е изпратила по куриер – Спиди, заедно с фактурата за месец декември, като писмото е било получено, а от куриера се е върнала справка за датата на получаване. Въпреки това ответникът не върнал подписани от него договори. След получаване на това писмо ответникът отказвал да получава изпращаните му фактури чрез Спиди, поради което свидетелят ги изпращала на имейл адрес на ответника, официално заявен на страницата му, както и на адреса на Г. Б., на който са кореспондирали, но не получила никакъв отговор, нито постъпило плащане. Предоставен и ползван достъп до автогарата и перона от ответника се установява и от приетите снимки. На същите се виждат автобуси, собствени на ответника, видно от представените от него регистраницонни талони (л. 448, 449, 458, 463, 465, 474) с номера на заявени от него автобуси пред възложителите, с които ще осъществява превоз на пътници (л. 197, л. 331, л. 361-364, л. 406-409), както и посочени в приложените към заявленията – покана за сключване на договор от ответника (л. 17, л. 140), за част от които и поискани от ответника стикери за достъп до автогарата, като освен това снимките съдържат и текстова информация за датата, часа и номера на превозното средство. С оглед оспорване на автентичността на снимките бе приета без възражение на страните СТЕ, изготвена от в.л. Г., чието заключение съдът възприе изцяло като пълно, обосновано и професионално изготвено. От същото се установява, че предоставените изображения по делото са технически автентични, без данни за цифрова манипулация; представляват последователни кадри от едно и също устройство за видеонаблюдение, като системната идентификация (IP адрес ••••) е консистентна във всички файлове; визуално съответстват на архитектурата и разположението на вътрешната зона на Автогара „Юг“ - гр. Пловдив, включително обособения паркинг и входно-изходните зони за автобуси. Поради това и съдът приема, че и от приложените към допълнителната искова молба снимки се установява ползване на автогарата от ответника. Косвено доказателство за ползването е и представеното с допълнителната искова молба писмо от МТС, ИА „Автомобилна администрация“, Областен отдел – Пловдив, от 19.09.2024 г., с което ищецът се уведомява, че при извършена проверка не е установено автобуси, осъществяващи обществен превоз на пътници, да не ползват автогарите. Приложената снимка на разписание, с оглед доказване на ползването, съдът не взема предвид при формиране на изводите си, тъй като от същата не се установява нито кога, нито къде, нито от кого е поставено, поради което и не носи доказателствена полза. При така установеното наличие на облигационно отношение между страните с предмет автогарови услуги, следващия спорен за разрешаване въпрос остава размера на дължимото възнаграждение, тъй като ответникът оспорва да е ползвал реално фактурираните му услуги, за които да дължи възнаграждение, поради което моли искът да бъде изцяло отхвърлен, като недоказан. Както бе прието от съда, цената за ползване на услугите е определена за всички превозвачи в приетата заповед на изпълнителния директор на „Хеброс бус“ АД с № 45/31.10.2023 г., за издаване на която са налице законови критерии, с които собственикът на автогарата е длъжен да се съобрази, макар и при отменена методика за определянето им. Както в заповедта, така и в изготвените от ищеца писмени договори, изпратени на ответника, възнаграждението се определя за всеки отделен курс, съобразно броя на местата на превозното средство и за час престой на територията на автогарата. От събраните по делото доказателства, от които се установява, че ответникът е ползвал автогарови услуги, като автобусите му са влизали и излизали от автогарата, не се установя броя на курсовете и вида на автобусите, за да може да бъде определена и цената, дължима на ищеца за процесния период. За доказване на извършените услуги ищецът представя като доказателства фактури, диспечерски дневник, приложени са събрани по реда на чл. 192 ГПК писмени доказателства във връзка със сключване и отчитане на изпълнението по договорите за обществен превоз, сключени с възложител Община Асеновград и Община Пловдив. Доколкото, както издадените фактури, които не носят подписа на ответника, така и представения препис от електронно воден диспечерски дневник, който страните не спорят, че не отговаря на изискванията на закона за форма, са оспорени от ответника, а и представляват частни свидетелски документи, без обвързваща съда материална доказателствена сила, то ищецът следва да докаже верността на отразеното в тях. Ищецът твърди, че издадените фактури са били изпращане на ответника, който е заплатил единствено тази за месец декември 2023 г., но не е възразил след получаване на останалите. Ответникът твърди, че не е получавал процесните фактури, нито по куриер, нито по електронна поща, а тази, на която са били изпращани фактурите ответникът не ползва от 2020 г., поради осъществена хакерска атака, за което са приети по делото доказателства от образувана наказателна преписка пред органите на прокуратурата. Безспорно се установява от представените разписки от куриерската фирма към изпращаните фактури, че пратките не са били доставяни на ответника. За да установи получаване на фактурите по оповестената в сайта на ответника електронна поща, по делото беше приета СТЕ, като заключението на вещото лице К. съдът възприема изцяло. От него се установява, че при проведеното изследване в офис на „Детелина - Дрита“ ЕООД не е бил предоставен достъп до електронна пощенска кутия•••, като представител на дружеството е заявил, че не се ползва тази пощенска кутия и не разполагат с пароли за достъп до нея. От представител на ответното дружество - Б. е бил предоставен достъп до пощенска кутия••••••••, като при използване на вградена търсачка в имейла не е била открита никаква кореспонденция с •••••••••., както в получена и изпратена поща, така и в кошчето. Посочено е също, че при проведеното от вещото лице техническо изследване на електронната поща на „ХЕБРОС БУС“ АД - ••••••са се открили всички предоставени по делото писма, като няма данни същите да са били връщани в пощенска кутия office@hebrosbus.com като „недоставени“. В изследваната пощенска кутия са били открити множество върнати като недоставени писма, но нито едно от тях не е от приложените по делото. Вещото лице заявява, че не са налични технически данни (връщане на разписка за отваряне, невидим пиксел, външна система за проследяване на отварянето) за това, дали процесиите изпратени писма са били отваряни от получателя. На въпроса дали съществува пощенска кутия••••• към настоящия момент, ако не - до кога е съществувала и кога последно е бил ползван този имейл адрес от „Детелина - Дрита“ ЕООД е отговорено, че при изследването на компютрите в офиса на ответника не се е установило от кога последно е използван стария имейл адрес •••••••При проведен тест за функционалност на пощенска кутия ••••••••чрез изпращане на писма от имейла на вещото лице на 12.06.2025 г. и на 06.01.2026 г. и за двата изпратени имейла не са били получени върнати съобщения за „недоставена поща“, както и не е бил върнат отговор. Вещото лице е категорично, че към момента потребителският профил и пощенската кутия са налични. Последното влизане в кутията е осъществено на 23.12.2025 г. Профилът е регистриран на 31.10.2010 г., като при регистрацията не са въведени идентификационни данни. От заключението се установява също, че сайтът „detelina-drita.com е бил архивиран от системата на 13 Юли 2025 г., като на тази дата, в сайта е бил актуален имейл адрес на ответника••••••Горния извод се установява и от представените от ищеца препис от протокол и разпечатки от сайта на ответника в частта за данните за кореспонденция. При това, като се вземе предвид и факта, че в заявленията – покани за сключване на договор е посочен именно адрес за кореспонденция с ответника електронна поща ••••••, то неоснователно се явява възражението му, че тази поща никога не е била уговаряна като адрес за кореспонденция между страните. Точно обратното, с изявлението си ответникът я е посочил като начин на кореспонденция между страните, а то е прието от ищеца. Съгласно цитирания от ищеца в писмената си защита текст на чл. 8 и чл. 10 от ЗЕДЕУУ, потвърждаване на получаването на електронно изявление не е необходимо, за да се смята, че е получено от адресата, освен ако страните са уговорили друго, каквато уговорка не се твърди и доказва. Според чл. 10 електронното изявление е получено с постъпването му в посочената от адресата информационна система, каквато ответникът е посочил в поканите за сключване на договор, като страните не се твърди и доказва да са уговаряли потвърждаване. Установява се и изпращане на фактурите и на адреса на служителя на ответника Г. Б. •••@•••, но не се установява този адрес да е уговарян за кореспонденция между страните, за разлика от посочения от ответника с посочването му в изпратените от него заявления. Поради изложеното и настоящият състав приема, че процесните фактури са достигнали до ответника, с изпращането им на посочената от него електронна поща, но с това не се осъществява вмененото в доказателствена тежест на ищеца установяване на броя и вида на ползваните услуги от ответника. Процесните фактури са оспорени в срок от ответника с отговора на исковата молба, а липсата на оспорване при получаването им не доказва ползване на посочените в тях услуги, което следва ищецът да докаже по делото, доколкото задължение за плащане не възниква при издаване на фактура, а основанието за заплащане е сключения между страните договор и ползване на конкретни услуги, за които се дължи възнаграждение. Дата на връчване би имала значение евентуално за иск за обезщетение за забава, какъвто не е предявен. Тъй като приетият диспечерски дневник е оспорен своевременно, представлява частен свидетелстващ документ и липсват по делото други доказателства, от които да се установи верността на записаното в него, като свидетелските показания установяват начина на водене, изготвяне въз основа на него на месечни справки и фактуриране, но не и ползване на конкретни услуги по брой и вид на МПС, то с него не се доказва размера на предявения иск. Със събраните по реда на чл. 192 ГПК писмени доказателства се установяват декларирани от ответника брой извършени превози за процесния период, по линия за обществен превоз с посочена спирка Автогара „Юг“, пред Община Асеновград ( л. 276 – 285, т. 2 ) и пред Община Пловдив (317 – 327, т. 2). Същите документи съставляват извънсъдебно изявление на ответника за изпълнение по сключените от него договори за превоз, при които е имал нормативно и договорно задължение да ползва автогарови услуги в Автогара „Юг“. Това са свидетелстващи документи, издадени от ответника, които удостоверяват броя осъществени курсове във връзка с договорите за превоз, в изпълнение на които е бил сключен договора за автогарови услуги. Същите имат доказателствена стойност, доколкото не са оспорени от страните и удостоверяват неизгодни в производството факти за страната, която ги е съставила. С приложените по делото справки, изпратени от възложителите Община Асеновград и Община Пловдив, са декларирани от ответника извършване на общо 1 080 курса през м. януари 2024 г., от които 540 курса по линията Пловдив-Асеновград по договора с Община Асеновград и 540 курса по договора с Община Пловдив. За същия период м.01.2024 г. ищецът е издал Фактура № 6100002367/16.02.2024 г. на стойност 8 644, 80 лв., за реализирани общо 726 курса. За месец февруари 2024 г. са декларирани 1 012 курса, 506 курса пред Община Асеновград и 506 курса пред Община Пловдив, а е издадена от ищеца Фактура № 6100002394/29.02.2024 г. на стойност 8 160,00 лв., възнаграждение за общо 680 курса. За месец март 2024 г. са отчетени от ответника реализирани 1 072 курса, от които 536 курса по линията Пловдив-Асеновград по договора с Община Асеновград и 536 курса по договора с Община Пловдив, издадена е Фактура № 6100002473/31.03.2024 г. на стойност 8 078, 40 лв. за общо 722 курса. За месец април 2024 г. са отчетени общо 1 048 курса, от които 524 курса пред Община Асеновград и 524 курса пред Община Пловдив, а е издадена Фактура № 6100002549/30.04.2024 г. на стойност 7 116, 00 лв. за цена за реализирани общо 655 курса. За месец май 2024 г. цифрите са общо 1 068 отчетени курса, 534 пред Община Асеновград и 534 курса пред Община Пловдив и издадена Фактура № 6100002626/31.05.2024 г. на стойност 6 312, 00 лв. за общо 590 курса. За месец юни 2024 г. - общо 1 040 курса, от които отчетени 520 курса по линията Пловдив-Асеновград по договора с Община Асеновград и 520 курса по договора с Община Пловдив, издадена Фактура № 6100002691/30.06.2024 г. на стойност 6 091, 20 лв. за възнаграждение за общо 564 курса. Отчетени са общо 1 084 курса през м. юли 2024 г., от които 542 курса по линията Пловдив-Асеновград по договора с Община Асеновград и 542 курса по договора с Община Пловдив и е издадена за дължимото за м.07.2024 г. възнаграждение Фактура № 6100002767/31.07.2024 г. на стойност 6 717, 60 лв. за общо 627 курса. При отчетени общо 1 080 курса през м. август 2024 г., от които 540 курса по линията Пловдив-Асеновград по договора с Община Асеновград и 540 курса по договора с Община Пловдив е издадена фактура за дължимото за м.08.2024 г. възнаграждение - Фактура № 6100002848/31.08.2024 г., на стойност 6 324, 00 лв., за реализирани общо 573 курса. Аналогично отчетени общо 1 036 курса от ответника през м. септември 2024 г., от които 518 курса по линията Пловдив-Асеновград по договора с Община Асеновград и 518 курса по договора с Община Пловдив. За дължимото за м. 09.2024 г. възнаграждение ищецът издал Фактура № 6100002919/30.09.2024 г. на стойност 6 468, 00 лв. за реализирани общо 553 курса. Списъците на превозни средства, приложени от ответника към заявленията за сключване на договор, е с автобуси, всички от които са с повече от 20 места. От така събраните доказателства се установява, че сборът на отчетените от ответника като извършени курсове към двете общини – възложители по договорите за обществен превоз, във връзка с които е сключен и процесния, е по-голям от посочения във фактурите, издадени от ищеца, въз основа на които претендира плащане на възнаграждение, като са посочени такси за автобуси с над 20, така и за автобуси с под 20 места, при заявени от ответника с поканата за сключване на договор автобуси с над 20 места. Съгласно чл. 162 ГПК, когато искът е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, законът дава право на съда да определи размера по своя преценка, или да вземе заключението на вещо лице. В случая, съдът счита, че с представените от ответника справки са установени извършени курсове по договорите за обществен превоз на пътници с възложители Община Пловдив и Община Асеновград, с които и двете страни са длъжни да се съобразят, за които се дължи възнаграждение в по-висок размер от претендираното по делото. Поради това и искът следва да бъде уважен изцяло, относно търсеното възнаграждение за ползвани автогарови услуги – такса за ползване на сектор, за всеки курс, посочен в процесните фактури. Съгласно чл. 79, ал. 1 ЗЗД, при неизпълнение на договорно задължение, кредиторът има право да иска изпълнението заедно с обезщетение за забавата, като на това основание искът следва да бъде уважен за сумата от 63 873,60 лв. - 32658,05 евро, представляваща сбор от посочените в издадените от ответника фактури за автогарови услуги – такса сектор, за процесния период, на осн. чл. 79 ЗЗД. При неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата, каквато е поискана от датата на подаване на исковата молба, поради което и следва да бъде уважена и тази претенция, на осн. чл. 86 ЗЗД. В настоящото производство само бе установено с гласни доказателства, че при липса на стикер и ползване на автогарата за престой на автомобил от превозвач се дължи цена за ползване на паркинг, установена с издадената заповед за определяне на цени за предоставяни автогарови услуги, въз основа на издаден от системата за контролиран достъп до автогарата билет. Не се доказа реално ползване на паркинг от ответника, а такава услуга не е била и предмет на изготвените от ищеца договори, поради което и настоящия състав приема основателно възражението на ответника за недоказаност на ползване на такава услуга и времето, за което да е била ползвана от ответника, поради което и за нея не следва да присъжда възнаграждение. Такава услуга е фактурирана за месец септември, в размер на 32 лв. за осем часа престой на паркинг, или 38,40 лв. с ДДС, за която част искът следва да бъде отхвърлен, или до пълния предявен размер, като неоснователен. Доколкото съдът приема за установено сключване на договор за ползване на автогарови услуги между страните, не е осъществена предпоставката за разглеждане на предявения при условие на евентуалност иск за заплащане на сумата, за която е отхвърлена претенцията, на извъндоговорно основание – неоснователно обогатяване, и съдът не дължи произнасяне по него. С оглед изхода от спора на ищеца следва да се присъдят и направените по делото разноски, съразмерно на уважената част от иска. Представен е списък по чл. 80 ГПК от ищеца в размер на 4 766,51 евро, от които следва да му бъдат присъдени 4 763,65 евро, на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК. Водим от горните съображения, съдът