РЕШЕНИЕ

№ 48

гр. Дряново, 17.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДРЯНОВО в публично заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мариета Спасова при участието на секретаря Гергана Генева като разгледа докладваното от Мариета Спасова Гражданско дело № 20234220100412 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното: Предявени са субективно и обективно свързани искове с правно основание чл. 392, ал. 3 от ЗСВ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД Ищцата Н. А. Х. основава исковата си претенция на обстоятелството, че със заповед № СД-01-696/ 16.10.2020 г. ответникът прекратил трудовия договор при него на длъжността „•••" при •••, поради придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст (чл. 68, ал. КСО). Твърди, че в посочената заповед били посочени обезщетенията, които следвало да бъдат изплатени, като счита, че второто от тях - това по чл. 293, ал. 3 от Закона за съдебната власт (ЗСВ) било неправилно определено. Видно от приложния документ - трудова книжка, времето, през което изпълнявала длъжността възлизало общо на 21 години, 7 месеца и 27 дни. От този период 2 години 7 месеца и 7 дни била ••• и ••• при ••• а останалото време - на същата позиция в •••. По неизвестни причини обаче в процесната заповед бил съобразен и цитиран единствено вторият период. Счита, че в резултат на посоченото неправилно изчисление изплатеното обезщетение било намалено с едно брутно трудово възнаграждение. Моли съда да осъди ответника да заплати сумата от 3 743, 61 лв., представляваща неплатено обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ в размер на едно брутно трудово възнаграждение, заедно със законна лихва за забава в размер на 1 196, 03 лв., начислена за периода от датата на прекратяване на трудовото правоотношение - 16.10.2020г. до предявяване на настоящия иск (12.10.2023 г.), както и законната лихва за забава от предявяване на исковата молба до изплащане на задължението. Претендира разноски.

В проведеното по делото съдебно заседание на 18.03.2024г. процесуалният представител на ищцата адв. К. от САК направи уточнение, че законната лихва за забава се претендира за периода от 29.10.2020г. до датата на завеждане на исковата молба и в размер на 1182, 51 лв.

В дадения от съда срок е постъпил отговор от страна на ответника Министерство на правосъдието, представлявано от министъра А. С. чрез пълномощника П. Р. – директор на дирекция „Правни дейности". В същия се посочва, че исковата претенция е неоснователна и недоказана и като такава следва да бъде отхвърлена. Оспорва се изцяло исковата претенция по основание и по размер.

Не оспорват, че по силата на сключено допълнително споразумение (трудов договор) № ЛС-И-550/ 28.09.2001г. ищцата заемала длъжността „•••" при •••. С писмо изх. № 92-38-46/ 14.09.2020г. от министъра на правосъдието ищцата била предизвестена на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 от Кодекса на труда, че след изтичане на законния срок от 30 дни ще бъде прекратено трудовото й правоотношение на посоченото основание. Предизвестието било връчено на ищцата на 28.09.2020 г. С оглед прекратяване на правоотношението на ищцата от ••• била предоставена справка на министъра на правосъдието за трудовия стаж на ищцата, като видно от писмо с изх. № РД-11-151/ 05.10.2020г. на зам. адм. ръководител – председател на ••• към 28.10.2020г. същият бил в размер на 19 години, 0 месеца и 20 дни. Със заповед № СД- 01-696/ 16.10.2020г. на министъра на правосъдието ищцата била освободена от заеманата от нея длъжност, като било прекратено трудовото й правоотношение, считано от 29.10.2020г. поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст (чл. 68, ал. 1 КСО). В цитираната заповед било посочено, че на основание чл. 224, ал. 1 КТ на ищцата следва да бъде изплатено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 9 работни дни за 2020 г., както и на основание чл. 292, ал. 3 ЗСВ - обезщетение за прослужени 19 години и 20 дни като ••• при •••. Заповедта била връчена на ищцата на 22.10.2020 г. Посочват, че на 26.11.2020 г. в Министерство на правосъдието постъпила молба с peг. № 92-38-46/ 26.11.2020г. от ищцата относно неточно изчислен трудов стаж във връзка с прекратено трудово правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 1 КТ. При съобразяване на разпоредбата на чл. 225, ал. 1 от ЗСВ и ново преизчисляване на трудовия стажа на ищцата било установено, че следвало да бъде определено обезщетение в размер на 20 брутни заплати за прослужени 21 години, 7 месеца и 27 дни. С оглед горното била издадена заповед № СД-01-727/ 03.12.2020г. на министъра на правосъдието, с която била изменена предходно издадена негова заповед № СД-01- 696/16.10.2020 г., като „текстът 19 години и 20 дни" се заменил с текста „21 години, 07 месеца и 28 дни".

Твърдят, че с оглед обстоятелството, че всички плащания, свързани със съдиите по вписванията (възнаграждения, обезщетения, осигурителни и застрахователни вноски, издръжка и др.) се извършвали за сметка на бюджета на съдебната власт чрез съответния районен съд, където полагали труд – с писмо с peг. № 92-38-46/ 04.12.2020г. новата заповед била изпратена на председателя на ••• за сведение и изпълнение, и за връчване на ищцата. Заповедта била изпратена и на ищцата с писмо per. № 92-38-46/ 13.12.2023 г. от директор на дирекция ВСВ. Предвид издадената нова заповед на министъра на правосъдието твърдят, че при определяне на дължимото обезщетение на ищцата по чл. 292, ал. 3 ЗСВ при прекратяването на трудовото й правоотношение, било зачетено прослуженото от нея време като ••• ••• при •••, а именно 2 години, 7 месеца и 7 дни и правилно бил определен размерът на дължимото й обезщетение. Във връзка с гореизложеното считат, че исковата претенция за заплащане на обезщетение била неоснователна. Не оспорват, че последното брутно трудово възнаграждение на ищцата било в размер на 3743, 61 лева, което се потвърждавало и от писмо peг. № 92-38-46/ 09.10.2020г. от зам. административен ръководител - председател на •••.

Поддържат, че ако било налице неплащане на процесното обезщетение в посочения от ищцата размер, то това било по вина на •••. В тази връзка правят възражение, че Министерството на правосъдието не било надлежно материалноправно легитимирано да отговаря, защото въпреки, че съдията по вписванията се назначавал от министъра на правосъдието след провеждане на конкурс, то след назначаване му министърът на правосъдието имал ограничени правомощия, предвидени в ЗСВ, които се изразявали в контрол по възникване, изменение и прекратяване на трудовото правоотношение. Твърдят, че Министерството на правосъдието нямало материалноправно задължение да изплаща претендиралото обезщетение. Доколкото ••• бил самостоятелно юридическо лице, второстепенен разпоредител с бюджет, на това основание искът за изплащане на обезщетение на основание чл. 277, ал. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 ЗСВ, насочен срещу Министерството на правосъдието, следвало да бъде отхвърлен като неоснователен.

По отношение акцесорната претенция на ищцата по чл. 86 ЗЗД посочват, че същата била неоснователна поради неоснователността на главната претенция. Оспорват я както по основание, така и по размер. По отношение на размера, определен от ищцата, считат, че размерът и времевият период били неправилно изчислени, доколкото трудовото правоотношение на ищцата не било прекратено на 16.10.2020г., а на 29.10.2020г., което обстоятелство изрично било посочено в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение. Предвид изложеното молят съда да отхвърли предявените искови претенции като неоснователни и недоказани. Претендират съдебно-деловодните разноски по водене на делото, заедно с юрисконсултско възнаграждение в размер, определен съобразно Наредбата за заплащането на правната помощ.

След съвкупна преценка на събраните по делото доказателства съдът приема за установено следното от фактическа страна:

Не е спорно между страните и от представените по делото доказателства се установява, че по силата на сключено допълнително споразумение (трудов договор) № ЛС-И-550/ 28.09.2001г. ищцата Н. Х. заемала длъжността „•••" при •••.

Със заповед № СД-01-696/ 16.10.2020г. на министъра на правосъдието ищцата била освободена от заеманата от нея длъжност, като било прекратено трудовото й правоотношение, считано от 29.10.2020г. поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68, ал. 1 КСО. В цитираната заповед било определено обезщетение на основание чл. 224, ал. 1 КТ за неизползван платен годишен отпуск в размер на 9 работни дни за 2020 г., както и на основание чл. 292, ал. 3 ЗСВ - обезщетение за прослужени 19 години и 20 дни като ••• при •••. Заповедта била връчена на ищцата на 22.10.2020 г. Последното брутно трудово възнаграждение на ищцата било в размер на 3743, 61 лева, видно от писмо peг. № 92-38-46/ 09.10.2020г. от зам. административен ръководител - председател на •••.

С платежни нареждания от 18.11.2020г. на ищцата било изплатено обезщетение по чл. 292, ал. 3 от ЗСВ в размер на 71 128, 59 лв. и обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ в размер на 1378, 33 лв. На 26.11.2020 г. ищцата депозирала молба peг. № 92-38-46/ 26.11.2020г. относно неточно изчислен трудов стаж. Във връзка с нея министърът на правосъдието издал заповед № СД-01-727/ 03.12.2020г., с която била изменена предходно издадена негова заповед № СД-01-696/16.10.2020 г., като „текстът 19 години и 20 дни" бил заменен с текста „21 години, 07 месеца и 28 дни". Заповедта била изпратена на ••• с писмо peг. № 92-38-46/ 04.12.2020г. и била връчена и на ищцата с писмо per. № 92-38-46/ 13.12.2023 г. По делото не е спорно, че допълнително определеното обезщетение на ищцата не било изплатено.

При така установената фактическа обстановка съдът приема следното от правна страна:

По отношение претендираното обезщетение по чл. 293, ал. 3 от ЗСВ. По отношение на възражението, че Министерство на правосъдието не е надлежно материалноправно легитимирано да отговаря по предявения иск, защото след назначаването на съдията по вписванията министърът на правосъдието имал ограничени правомощия, предвидени в ЗСВ, е неоснователно. По отношение на това възражение съдът се е произнесъл с определението си от 08.01.2024г. За пълнота следва да се посочи, че на основание чл. 281 от ЗСВ съдиите по вписванията се назначават от министъра на правосъдието и се освобождават също от него. Ответникът, като страна в трудовото правоотношение с ищцата, носи задължението и отговаря за неизплатените парични средства за обезщетения, които се следват от съществуващото между тях правоотношение. В този смисъл решение № 60176/ 17.08.2021г. по гр. дело № 3499/ 2020г. на III гр. отделение, решение № 50232/ 01.04.2022г. по гр. дело № 3986/ 2020 г. на IV гр. отделение, определение № 501/ 17.06.2022г. по гр. дело № 3923/ 2021г. на IV гр. отделение и др. Правоотношението за длъжността "•••" е предмет на уредба от глава тринадесета на ЗСВ, като се касае за трудово правоотношение, със специфично съдържание, определено от специалния закон, а въпросите, по които няма специална уредба се регулират от Кодекса на труда (КТ), съгласно чл. 293 ЗСВ. Съгласно чл. 292, ал. 3 ЗСВ при прекратяване на трудовото правоотношение на съдиите по вписванията се изплаща обезщетение при условията на чл. 225 ЗСВ, според който при прекратяване на служебното правоотношение съдиите, прокурорите и следователите с повече от 10 години стаж на такава длъжност имат право на еднократно парично обезщетение в размер на толкова брутни месечни възнаграждения, колкото прослужени години имат в органите на съдебната власт, но не повече от 20.

Правото на парично обезщетение или разликата между претендирано и вече получено такова, е имуществено право, което възниква съгласно разпоредбата на чл. 292, ал. 3, вр. чл. 225 ЗСВ при наличието на следните предпоставки: 1 освобождаване от длъжност като •••; 2 повече от 10 години стаж на съответната длъжност и 3 липса на отрицателните предпоставки по чл. 225, ал. 2 ЗСВ. Между страните не е спорно, че считано от 29.10.2020г. трудовото правоотношение на ищцата като ••• е прекратено, като към тази дата същата е имала прослужени 21 години, 7 месеца и 27 дни на длъжността ••• при ••• и ••• при •••. Не е спорно, че не са налице отрицателните предпоставки по чл. 225, ал. 2 от ЗСВ. Поради което на ищцата е следвало да бъде изплатено обезщетение в размер на 20 брутни заплати от 3 743, 61 лв. или 74 872, 20 лв. По делото е установено, че на 18.11.2020г. на ищцата е заплатена сумата 71 128, 59 лв. Поради което за разликата от 3 743, 61 лв. искът се явява основателен.

Неоснователно е възражението на процесуалния представител, че ••• е следвало да заплати дължимото обезщетение, поради което неизплащането му не е отговорност на Министерство на правосъдието. Действително поради особения статут на съдиите по вписванията техните възнаграждения се изплащат от бюджета на съдебната власт от съответния районен съд, в случая – •••. Съобразно приетото по-горе обаче субект на задължението за заплащане на обезщетение на съдията по вписванията при прекратяване на правоотношението, е неговият работодател, а именно Министерството на правосъдието. Независимо, че от страна на министъра е била издадена заповед № СД-01-727/ 03.12.2020г., с която била изменена предходно издадена негова заповед № СД-01-696/16.10.2020 г., в която „текстът 19 години и 20 дни" бил заменен с текста „21 години, 07 месеца и 28 дни", фактическият състав на чл. 292, ал. 3 от ЗСВ е останал недовършен. По изложените съображения предявеният от ищцата главен иск следва да бъде уважен.

По отношение на претендираната законна лихва. Законодателят е предвидил в чл. 229 от ЗСВ, че за неуредените в съответния раздел въпроси се прилага КТ. Съгласно разпоредбата на чл. 228, ал. 3 от КТ обезщетенията, дължими при прекратяване на трудовото правоотношение, се изплащат не по-късно от последния ден на месеца, следващ месеца, през който правоотношението е прекратено, освен ако в колективния трудов договор е договорен друг срок. След изтичане на този срок работодателят дължи обезщетението, заедно със законната лихва. В настоящия случай съдът намира, че за обезщетението по чл. 293, ал. 3 от ЗСВ следва да се приложи цитираната разпоредба от КТ. Обезщетението, което е било дължимо след прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата на 29.10.2020г. е следвало да се изплати от работодателя най-късно до края на м. ноември. Считано от изтичане на срока, а именно – от 01.12.2020г. обезщетението се дължи със законната лихва. За периода от 01.12.2020г. до 11.10.2023г. (датата, предхождаща подаването на исковата молба в съда) изчислената с он-лайн лихвен калкулатор от съда законна лихва възлиза на 1 146.84 лева. В този размер и за този период следва да се присъди на ищцата. В частта за разликата до пълния претендиран размер от 1182, 51 лв. и за периода от 29.10.2020г. до 01.12.2020г. претенцията за лихва следва да се отхвърли като неоснователна.

По разноските. При този изход на делото ищцата има право на разноски.

Техният размер следва да се определи съобразно чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения въз основа на разрешението, дадено с т. 16 от Тълкувателно решение № 6/ 2012г. по тълк. дело № 6/ 2012г. на ОСГТК на ВКС.

В настоящият случай исковете са първоначално предявени за сумата 3743, 61 лв.

– обезщетение и 1196, 03 лв. –лихва за забава. В съдебно заседание на 18.03.2024г. процесуалният представител на ищцата уточни, че размерът на претенцията за лихва е 1182, 51 лв., като с решението бе присъдена сумата 1146.84 лв. Във връзка с горното на ищцата следва да се присъдят разноски в намален размер съобразно уважената част от размера на първоначално предявените искове, а именно 894, 60 лв., като съответна на уважената част от исковете част от минималната работна заплата към датата на определяне на адвокатското възнаграждение.

В исковата молба е посочена банкова сметка на пълномощника на ищцата по чл. 39 от Закона за адвокатурата (ЗАдв.), поради което на основание чл. 236, ал. 1, т. 7 от ГПК същата следва да бъде включена в съдържанието на решението, за да се преведат присъдените суми.

Водим от горното съдът