Решение № 533 от 27.1.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 9404/2024 г.

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК. С Решение № 20055750 от 31.08.2022 г. по гр.д. № 4050/2019 г. по описа на СРС, 174 с-в поправено с решение № 20124569/15.06.2024 г., е: Прекратено производството по делото в частта, в която е предявен установителен иск с правно основание чл. 124 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 ЗС за признаване на установено по отношение на П. Г. К., ЕГН •••••••, с адрес с. •••••••, Столична община, район Надежда, ул. •••••••, че С. Р. К., ЕГН ••••••••••, с адрес с. Войнеговци, ул. •••••••, е собственик по силата на наследствено правоприемство на 1/2 ид.ч. от имот с идентификатор 11884.5615.163.1.3, представляващ апартамент, находящ се в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор 11884.5615.163, с адрес на имота: с. Войнеговци, район Нови Искър, ул. „•••••••, брой нива на обекта - 1, с площ 90, 94 кв.м, при съседни самостоятелни обекти в сградата на същия етаж няма; под обекта - имот с идентификатор 11884.5615.163.1.2; над обекта няма, поради липса на правен интерес. С постановеното решение са отхвърлени, като неоснователни, предявените от Р. Н. П., ЕГН ••••••••••, с адрес гр. София, ул. „•••••••, искове с правно основание чл. 124 ГПК за признаване установено спрямо П. Г. К., ЕГН •••••••, с адрес с. •••••••, Столична община, район Надежда, ул. •••••••, че е собственик на основание давностно владение на 1/2 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 11884.5615.163, с площ от 817 кв.м., с адрес с. Войнеговци, Столична община, район Нови Искър, начин на трайно ползване: ниско застрояване, стар идентификатор няма; номер на предходен план 163, квартал 18, парцел XVII, съседи 11884.5615.175, 11884.5615.176, 11884.5615.280, 11884.5615.162, 11884.5615.405 и 11884.5615.677; имот с идентификатор 11884.5615.163.1.2, находящ се в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор 11884.5615.163 с адрес на имота с. Войнеговци, район Нови Искър, ул. •••••••, брой нива на обекта 1, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж няма, под обекта имот с идентификатор 11884.5615.163.1.1, над обекта имот с идентификатор 11884.5615.163.1.3; 1/2 ид.ч. от имот с идентификатор 11884.5615.163.1.3, представляващ апартамент, находящ се в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор 11884.5615.163, с адрес на имота: с. Войнеговци, район Нови Искър, ул. „•••••••, брой нива на обекта - 1, с площ 90, 94 кв.м, при съседни самостоятелни обекти в сградата на същия етаж няма; под обекта — имот с идентификатор 11884.5615.163.1.2; над обекта няма; и сграда - друг вид производствена, складова, инфраструктурна сграда с идентификатор 11884.5615.163.3, разположена в поземлен имот с идентификатор 11884.5615.163 с адрес на имота с. Войнеговци, район Нови Искър, ул. „•••••••, застроена площ 21 кв.м., брой етажи 1; С постановеното решение са отхвърлени, като неоснователни и предявените от Р. Н. П., ЕГН ••••••••••, с адрес гр. София, ул. „•••••••, евентуални искове с правно основание чл. 72, ал. 1 ЗС за осъждане на ответника П. Г. К., ЕГН •••••••, с адрес с. •••••••, Столична община, район Надежда, ул. •••••••, да заплати на ищеца сумата от 10 000 лв. предявен като частичен иск (предявена част от вземане в пълен размер от 200 000 лв.) за подобренията, с която се е увеличила стойността на имота, които са били изпълнени от ищеца в имота след 2003 г. В срок е подадена частна жалба срещу решението, в частта му имаща характер на определение, с което е прекратено производството по делото от страна на ищцата С. Р. К. с изложени доводи, че е неправилно. Отправено е искане за отмяна на определението за прекратяване на производството по делото. В срок е подаден писмен отговор на частната жалба от ответника П. Г. К., с който е изразено становище за нейната неоснователност. Отправено е искане за потвърждаване на определението за прекратяване. С определение № 1290/31.01.2023 г. постановено по гр.д.№ 93/2023 г. на СГС е потвърдено постановеното определение за прекратяване на производството по делото в частта на предявения от С. Р. К. установителен иск с правно основание чл. 124 ГПК за признаване на установено по отношение на П. Г. К., ЕГН •••••••, с адрес с. •••••••, Столична община, район Надежда, ул. •••••••, че С. Р. К., ЕГН ••••••••••, с адрес с. Войнеговци, ул. •••••••, е собственик по силата на наследствено правоприемство на 1/2 ид.ч. от имот с идентификатор 11884.5615.163.1.3, представляващ апартамент, находящ се в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор 11884.5615.163, с адрес на имота: с. Войнеговци, район Нови Искър, ул. „•••••••, брой нива на обекта - 1, с площ 90, 94 кв.м, при съседни самостоятелни обекти в сградата на същия етаж няма; под обекта - имот с идентификатор 11884.5615.163.1.2; над обекта няма. В срока по чл.259, ал.1 ГПК е подадена въззивна жалба от ищеца Р. Н. П. с излагане на доводи за неправилност и необоснованост на решението на СРС в частта на отхвърляне на предявените от него срещу П. Г. К. установителни и осъдителни искове. Поддържа, че изводите на съда по отношение на втория етаж от построената в имота триетажна къща са неправилни, тъй като от представените доказателства се установява, че право на надстрояване на втория етаж е било учредено в полза на П. Г. К., но останалите документи сочат, че то е било реализирано съвместно с наследодателя Г. К.. Поради това и констатацията на нотариуса при съставения констативен нотариален акт, че П. Г. К. е собственик на целия втори етаж от къщата е нищожна и неправилна. Сочи, че крайните изводи на съда за отхвърляне на предявените установителни искове не съответстват на събраните в хода на процеса гласни доказателства. Поддържа, че чрез последните се установява, че ответника не е упражнявал фактическа власт върху имота до 2018 г., освен при посещения на майка си С.. Едва през 2018 г. ответникът е предявил претенции за освобождаване на втория етаж, като в тази година се снабдил и с констативен нотариален акт за собственост. Заявява, че ежедневно е манифестирал намарението си да свои имота пред действителния собственик С. Р. К., като последната няма нищо против това. Освен това, чрез приетите в производството експертизи се установяват и извършените подобрения в имота за период от десет години, чиято стойност се дължи от ответника при отхвърляне на исковете. Като не е съобразил последното съдът е постановил неправилно решение. Отправя искане за отмяна на решението в частта на отхвърляне на исковете му и моли за уважаването им. Претендира разноски. Въззиваемата страна П. Г. К. е подал писмен отговор, в който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Счита, че постановеното решение е правилно и обосновано и не страда от описаните пороци. Отправя искане за потвърждаване на решението в обжалваните части като правилно. Претендира разноски. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: Жалбата е подадена в срок и е допустима. Разгледана по същество, съдът намира същата за основателна в една част. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Във връзка с доводите за неправилност изложени във въззивната жалба, съдът намира следното: По предявения иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл.79, ал. 1 ЗС. При правилно разпределена доказателствена тежест по чл. 154 ГПК и в изпълнение на задълженията, разписани в нормата на чл. 146 ГПК, районният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, като е изложил мотиви в тази връзка. Тъй като искът за собственост е установителен, допустимостта му е предпоставена от наличие на правен интерес за установяване на принадлежност на правото на собственост. Съдът намира, че възникналия между страните правен спор за собственост на имота, обосновава наличието на интерес у ищеца Р. Н. П. от предявяване на иск срещу ответника П. Г. К., с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 ЗС. По същество по иска с посоченото правно основание ищецът следва да докаже, че е придобил имота на поддържаното от него придобивно основание - давност, а ответника следва да установи своите възражения срещу иска и обстоятелствата, на които той се основава. Затова в тежест на ищеца е да установи, че е собственик на имота, респ. правопораждащите факти с оглед твърдяното придобивно основание, а в тежест на ответника - че са били налице обстоятелства, изключващи възможността за владелеца да придобие имота по давност. По претендираните от ищеца права: Противно на изложените от въззивника доводи, настоящия състав намира че от представените пред първата инстанция доказателства не е установено, че ищецът е установил и упражнява след 2003 г. фактическа власт върху имотите втори етаж от построената в имота триетажна жилищна сграда, представляващ имот с идентификатор 11884.5615.163.1.2, находящ се в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор 11884.5615.163 с адрес на имота с. Войнеговци, район Нови Искър, ул. „•••••••, ет. 2, брой нива на обекта 1, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж няма, под обекта имот с идентификатор 11884.5615.163.1.1, над обекта имот с идентификатор 11884.5615.163.1.3; ½ ид.ч. от имот с идентификатор 11884.5615.163.1.3, представляващ апартамент, находящ се в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор 11884.5615.163, с адрес на имота: с. Войнеговци, район Нови Искър, ул. „•••••••, брой нива на обекта - 1, с площ 90, 94 кв.м, при съседни самостоятелни обекти в сградата на същия етаж няма; под обекта — имот с идентификатор 11884.5615.163.1.2; над обекта няма и сграда - друг вид производствена, складова, инфраструктурна сграда с идентификатор 11884.5615.163.3, разположена в поземлен имот с идентификатор 11884.5615.163 с адрес на имота с. Войнеговци, район Нови Искър, ул. „•••••••, застроена площ 21 кв.м., брой етажи 1. Същевременно страните не спорят и се установява от събраните пред първата инстанция доказателства, че ищецът е установил фактическа власт върху имотите, представляващи ½ ид.ч. от дворното място /поземлен имот с идентификатор 11884.5615.163/ и първи етаж от построената в имота триетажна жилищна сграда/ поземлен имот с идентификатор 11884.5615.163.1.1/ въз основа на сключен на 08.09.2003 г. договор за наем с наемодателя С. Р. К., която към този момент е притежавала правото на ползване върху 1/3 ид.ч. от дворното място и върху отдадения под наем първи етаж от триетажната сграда. Както правилно е отбелязал СРС в своето решение, в производството е установено и страните не спорят, че наемното правоотношение с посочения предмет е съществуващо и към настоящия момент, доколкото първоначално договора е бил сключен срок от пет години, считано от 01.11.2003 г., а след това продължил като безсрочно наемно правоотношение на основание чл.13, ал.2 от договора. Поради това и ищецът се явява държател на наетия имот, за установилия фактическа власт върху имота наемодател – С. К. по см. на указанията на чл.68, ал. 1 ЗС. Поради това и съдът намира, че въз основа на установеното наемно правоотношение ищецът държи ½ ид.ч. от дворното място, съставляващо поземлен имот с идентификатор 111884.5615.163, което е част и от предмета на настоящия спор за собственост. Поддържаните от ищеца твърдения, че след установяване на фактическа власт върху имотите предмет на наемното правоотношение през 2003 г. е установил и фактическа власт върху имотите, предмет на настоящия спор, съдът намира за недоказани и съответно – неоснователни. Както бе посочено установяване на държане върху ½ ид.ч. от дворното място ищецът е установил въз основа на съществуващото наемно правоотношение, по което страните не спорят. По отношение на останалите имоти - втори етаж от построената в имота триетажна жилищна сграда, ½ ид.ч. от третия етаж и стопанската постройка находяща се в имота, които ищецът твърди да е завладял и придобил по давност, съдът намира че не е установено от събраните доказателства установяване на фактическа власт след 2003 г. Така, в своите показания свидетелят С. И.а сочи, че ищецът се е установил да живее на квартира в имота през 2003 г. /като пояснява, че това е първия етаж от построената в имота триетажна сграда № 1/. След това свидетеля сочи, че дворното място било облагородено като освен градинки /цветни и зеленчукови/ се направили и алеи, дворът бил циментиран, станало по-приятно. Свидетелят И.а сочи, че за градината се грижела изцяло леля С.. Същевременно при направата на бетонната ограда на имота ответникът участвал и помогнал, тъй като работел в такова предприятие и докарал бетон със служебната кола. Съдът не дава вяра на показанията на свидетеля И.а, в частта им, в която същата сочи, че С. си е платила услугата като клиент, както и че П. /ответникът/ не е участвал с пари при поставянето на бетонната ограда и циментирането на двора. В посочената част същите не се основават на лични възприятия, а на споделеното от С., която както се установява е заинтересована от разрешаване на спора в полза на ищеца. Идентичен извод се налага и за казаното от свидетеля, че П./ ответникът/ не е участвал с пари и труд при поставянето на дограма на втория и третия етаж в сградата /сграда № 1/. Според показанията й, С. се похвалила на свидетеля И.а, че заедно с П. ще поставят дограма. Същевременно, свидетеля И.а посочва, че в имота живее и за него се грижи и майката на ответника С. К., както и че ответника посещава имота и майка си периодично. Сочи, че не е виждала ответникът да извършва земеделски дейности в имота. По идентичен начин тези обстоятелства се установяват и от показанията на свидетеля И.М. /преценени съобразно указанията на чл.172 ГПК/. Последният сочи, че ищецът се е настанил да живее на квартира в сграда 1 /триетажната сграда/, на първи етаж през 2003 г., към който момент дворното място и сградите не изглеждали в добро състояние. Имало неизмазана част от къщата, в двора имало кал, на втория и третия етаж дограмата не била добра. Постепенно имотът придобил друг по-добър вид, като свидетеля сочи, че 2007 г.-2008 г. била поставена дограма. Съдът не дава вяра на показанията на свидетеля, за това дали стойността на дограмата и труда за поставянето й са били дадени от ищеца, тъй като същият не е възприел непосредствено тези обстоятелства. Освен това свидетеля М. като приятел на ищеца е заинтересован от разрешаване на спора в негова полза. Същевременно в своите показания свидетелите Ц. К. и Л. К. /преценени съобразно указанията на чл.172 ГПК/ сочат, че достъп до имотите им е бил ограничен едва на 23.01.2019 г., когато е била подменен ключа на входната портална врата на имота /дворното място/. До тогава, както същите поясняват, ответникът и неговото семейство са имали достъп до имотите, посещавали са ги и са се грижели за тях, посещавали са и С. К.-майка на ответника, която живее там. Според показанията на свидетеля Ц. К. след 2015 г. започнали проблеми в отношенията с майката на ответника С. и наемателя- ищец, когато последния заживял в имота с втората си жена. По това време на тавана на втория етаж в къщата били разположени много вещи, които не били на ответника /предполага че част от тях са били на ищеца/, като същите им пречели да ремонтират и изчистят етажа, на който били разположили и свои вещи – мебели, шкафове и пр. Ключ за втория етаж, според свидетеля, има ответника и неговата майка С.. Сочат, че няколко пъти имали разправии за преместване на разположените вещи на тавана на втория етаж, които не били на ответника. Установява се, че бетониране на двора е било извършено през 2009 г., когато ответникът работел в село Волуяк в бетоновъзел, а през 2010 г. била поставената бетоновата основа на оградата. И в двете дейности ответника участвал лично. Свидетелите сочат, че ответникът е посещавал имота и майка си през седмица, както и че заедно с ответника живеят в село Волуяк, което се намира на около 15 мин от село Войнеговци. Установяват, че през 2012 г. ответникът живял около месец при майка си в село Войнеговци. Двамата свидетели сочат, че от 90-те години дървена дограма на втория и третия етаж в къщата е имало поставена, но същата била стара и с дупки. По –късно С. продала свой имот в село Войнеговци и с парите заплатила нова дограма, която поставила на втори и трети етаж в къщата. С оглед така установеното, съдът намира че в конкретния случай е недоказано установяване на фактическа власт върху спорните имоти от страна на ищеца, поради което не е приложима предвидената от закона оборима презумпция на чл.69 ЗС. Разпоредбата установява предположение, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Освен това доколкото ищецът се позовава на придобиване на собственост върху имотите /една част от които не са предмет на сключения договор за наем, но се намират в същото дворно място/ по оригинерен начин – по давност упражнявана в периода след сключване на договора за наем на 08.09.2003 г., настоящия състав намира че в случая са приложими и дадените разяснения с ТР 1/2012 г. на ВКС, ОСГК т. 2, че упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено. В този смисъл, съдът намира за недоказано в производството, че ищецът като държател по съществуващото и към настоящия момент облигационно правоотношение е предприел действия, които са обективирали волята му да престане да държи вещта за наемодателя С. Р. К., а да я свои. Както правилно е посочил в своето решение СРС и настоящия състав изцяло възприема, за разрешаването на спора от значение е сключеният договор за наем между страните, въз основа на който ищецът по делото е държател, а не владелец на наетата вещ. Последното несъмнено изключва осъществяването на фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС по отношение на вещите, предмет на наемното правоотношение. Презумпцията на чл.69 ЗС е оборена, тъй като основанието на което ищецът е установил фактическа власт върху ½ ид.ч. от дворното място и първия етаж от построената в имота триетажна жилищна сграда е наемното правоотношение. По силата на него същият е държател на описаните имоти находящи се в с. Войнеговци, район Нови Искър, ул. „•••••••, а не владелец. Същевременно от събраните пред първата инстанция гласни доказателства, чрез показанията на свидетелите И.С. М., С. Б. И.а, Н. И.Д., Ц. С. К., Л. П. К., настоящият състав намира че не е установена промяна в намерението за своене на имотите /вместо за наемодателя/ демонстрирана от наемателя – ищец спрямо собствениците на имотите – първоначално ответника и впоследствие ответника и С. Р. К.. По заявените от ответника права: Не е спорно и се установява от събраните пред първата инстанция доказателства, че ответникът П. Г. К. е придобил по наследство от неговия баща Г. П. К., починал на 06.03.1988 г. и след доброволна делба извършена на 16.03.1994 г. между П. Г. К., неговата майка С. Р. К. и неговия брат Р. Г. К., 1/2 ид.ч. от застроено дворно място, находящо се в с. Войнеговци, съставляващо парцел XVII-163, от квартал 18, целият парцел от 811 кв.м. с неуредени сметки по регулация за придаващите се към парцела 73 кв.м., заедно с 1/2 ид.ч. от тавански етаж на находящата се в северната част на дворното място триетажна жилищна сграда, състоящ се от две тавански стаи, две тавански помещения и коридор, целия застроен на площ от 90, 94 кв.м. Установява се, че с констативен нотариален акт за признаване на право на собственост акт № 34, том X, peг. № 18218, дело № 1601 от 2018 г., ответникът П. Г. К. е бил признат за собственик на следните недвижими имоти: Жилище, апартамент с идентификатор 11884.5615.163.1.2, находящо се в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор 11884.5615.163 с адрес на имота с. Войнеговци, район Нови Искър, ул. „•••••••, ет. 2, брой нива на обекта - 1; при съседни самостоятелни обекти в сградата на същия етаж - няма; под обекта - имот с идентификатор 11884.5615.163.1.1; над имота - обект с идентификатор 11884.5615.163.1.3, както и върху 1/2 ид.ч. от правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор 11884.5615.163, с площ от 817 кв.м. с адрес с. Войнеговци, Столична община, район Нови Искър, ул. Черноморец № 1; трайно предназначение на територията - урбанизирана; начин на трайно ползване: ниско застрояване; стар идентификатор няма; номер по предходен план 163, квартал 18, парцел XVII; съседи 11884.5615.175, 11884.5615.176, 1184.5615.280, 11884.5615.162, 11884.5615.405 и 11884.5615.677, както и върху намиращите се в поземления имот самостоятелни обекти – ½ ид.ч. от правото на собственост върху Жилище апартамент с идентификатор 11884.5615.163 с адрес на имота с. Войнеговци, район Нови Искър, ул. „•••••••, ет. 3, брой нива на обекта - 1 с площ 90.94 кв.м., при съседни самостоятелни обекти в сградата на същия етаж - няма; под обекта - имот с идентификатор 11884.5615.163.1.2, над обекта - няма, който имот по договор за доброволна делба, представлява тавански етаж от сградата с площ от 90, 94 кв.м., състоящ се от две тавански стаи, две тавански помещения и коридор, както и върху Уг ид.ч. от правото на собственост върху сграда - друг вид производствена, складова инфраструктурна сграда с идентификатор 11884.5615.163.3, разположена в поземлен имот с идентификатор 11884.5615.163 с адрес на имота: с. Войнеговци, район Нови Искър, ул. „•••••••, застроена площ 21 кв.м., брой етажи - 1. В производството е установено, че след смъртта на Р. Г. К. /неженен, без деца/- брат на ответника и син на С. Р. К., поч. на 06.05.2002 г., К. е придобила собствеността върху 1/2 ид.ч. от застроено дворно място, находящо се в с. Войнеговци, съставляващо парцел XVII- 163, от квартал 18, целият парцел от 811 кв.м. с неуредени сметки по регулация за придаващите се към парцела 73 кв.м., заедно с целия първи жилищен етаж от находящата се в северната част на дворното място триетажна жилищна сграда, състоящ се от кухня, кухненски бокс, дневна, спалня, баня и тоалетна, целият застроен на площ от 91, 89 кв.м. и 1/2 ид.ч. от таванския етаж на същата триетажна жилищна сграда, състоящ се от две тавански стаи, две тавански помещения и коридор, целия застроен на площ от 90, 94 кв.м. Страните не спорят и чрез представените по делото доказателства се установява, че С. К. е собственик на ½ от дворното място, ½ ид.ч. от третия етаж на построената в имота триетажна сграда /имот с идентификатор 11884.5615.163.1.3/, както и на 5/6 ид.ч. от построената в имота двуетажна жилищна сграда /констативен нотариален акт за собственост от 14.09.2011 г. на нотариус Р.Р./ - имот с идентификатор 11884.5615.163.1.2. Доводите на въззивника, че ответникът не е доказал в производството, че е собственик на жилището, находящо се на етаж втори в построената в имота триетажна жилищна сграда /сграда № 1/, което жилище ответника е построил след учредено право на строеж приживе от неговия баща, съдът намира за недопустими, при условията на евентуалност – за неоснователни. Същите не се основават на самостоятелно заявени от ищеца права към този момент /27.07.1984 г. /л.131 по делото/. Както сам е посочил ищеца в подадената искова молба, неговите права на собственост по давност /първичен придобивен способ/, които претендира в настоящето производство се основават на установена фактическа власт върху част от имотите след сключен договор за наем от 2003 г., а не на права предхождащи този момент. Същевременно, в проведеното производство предмет на спора е претендираното от ищеца право на собственост върху описаните имоти на заявеното основание, а не правото на собственост на ответника върху тях. Както бе посочено, чрез представените пред първата инстанция доказателства е установено, че вторият етаж от триетажната сграда е бил построен от ответника след учредено в негова полза право на строеж от неговите родители. Тези фактически констатации и правни изводи, изложени от СРС в постановеното решение се възпримат напълно от настоящия състав. Доводите на въззивника, че третия етаж /тавански етаж/ от сградата е незаконно построен, съдът намира за недопустими, съответно - неоснователни по изложените вече съображения. Освен това съдът намира същите за ирелевантни за разрешаване на настоящия спор за собственост. Както правилно е посочил в своето решение СРС и настоящия състав установява по идентичен начин, чрез показанията на свидетелите И.С. М., С. Б. И.а, Ц. С. К. и Л. П. К. се установява, че ищецът Р. Н. П. е заживял в наетия имот – първи етаж от построената в имота триетажна жилищна сграда, находящ се в с. Войнеговци, район Нови Искър, ул. „••••••• след 2003 г., по което време е сключил договора за наем с майката на ответника. Чрез събраните доказателства е установено, че в описания имот има три сгради – триетажна жилищна сграда, на първия етаж в която живее наемателя, двуетажна жилищна сграда, в която живее наемодателката С. Р. К. и друга трета стопанска постройка. Чрез показанията на И.С. М. и С. Б. И.а е установено по несъмнен начин, че П. е ползвал наетите имоти след сключване на наемното правоотношение през 2003 г. Обработване на дворното място, както се установи от показанията на свидетелите И.С. М., С. Б. И.а, Ц. С. К. и Л. П. К. се извършва изцяло от С. Р. К., като същата е била подпомагана в тези свои дейности от ищеца и ответника. Същевременно в извършените в имота дейности по полагане на цимент на двора и полагане на бетонна основа на оградата е участвал лично ответника заедно с неговата майка С. Р. К.. Втория етаж от построената в имота триетажна сграда е бил ползван от ответника и неговата майка. След 2003 г. ответникът е продължил да посещава майка си С. Р. К. с периодичност на посещенията през две седмици, продължил е да ползва имотите си и да се грижи за тях. Ползването на имотите от страна на ответника е било смутено едва през 2019 г., когато ищецът е сменил ключа на входната портална врата на двора. При така посоченото, съдът намира за неустановени поддържаните от ищеца фактически и правни доводи, че е манифестирал спрямо собственика – ответник упражнявана фактическа власт върху имотите с намерение за своене. Както бе посочено по-горе, в случая е установено държане върху имотите предмет на наемното правоотношение, като доказване промяна в намерението за своене /не за владелеца- наемодател, а за наемателя – лично/ манифестирана спрямо собственика – ответник не е извършено в производството. В този смисъл е и приетото в постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 50117 от 06.02.2023 г. по гр.д. № 509/2022 г., Г. К., ІІ Г. О. на ВКС, което се възприема от настоящия състав. Както е посочено в същото, когато основанието, на което е предадена фактическата власт, сочи на установяване на държане, за да установи владеещият придобиване на правото на собственост на основание давностно владение, следва да докаже, че е променил намерението си и владее имота за себе си, което е демонстрирал пред собственика. При така изложеното, съдът намира че предявените искове за собственост на посоченото основание следва да бъдат отхвърлени като неоснователни. Като е постановил решение в посочения смисъл, съдът намира че същото следва да бъде потвърдено като правилно. По претенциите по чл.61, ал.1 ЗЗД и по чл.59, ал.1 ЗЗД за заплащане на стойността на подобрения извършени в процесните имоти от ищеца в периода от 2003 г. до 2019 г., съдът намира следното: Съгласно т. 9 ППВС № 1/28.05.1979 по гр. д. № 1/79 недопустимостта на неоснователното обогатяване е не само източник на задължения, но и принцип на гражданското право. Той е развит в редица текстове на закона. На него се основава правото на сънаследник при условията на чл. 12, ал. 2 ЗН да иска увеличение в имот или в пари на своя дял; правото на владелеца по чл. 70, ал. 3, чл. 72 и 74 ЗС да иска стойността на подобренията; възможността да се иска поправянето на грешка в пресмятането по чл. 28, ал. 2 ЗЗД и др. Съгласно разясненията дадени в ТР № 85/02.12.1968 г. по г.дело № 149/1968 г. на ОСГК на ВС, държателят на недвижим имот, който е извършил подобрения в него не може да се ползва от разпоредбите на чл. 71 и чл. 72 ЗС. Неговите отношения със собственика за добивите, получени от имота и във връзка с извършените подобрения се уреждат в съответствие с договора между тях, а при липса на такъв - съобразно правилото на чл. 93 ЗС за добивите и по правилата за водене на чужда работа без пълномощие по чл.61 ЗЗД или неоснователното обогатяване за подобренията по реда на чл.59 ЗЗД. Съответно, когато претендираното подобрение по съществото си представлява поправка на наета вещ, приложимо е правилото на чл. 231, ал. 1 от ЗЗД - за повредите, които се дължат на обикновеното употребление; когато представлява поправка на други повреди, които не са виновно причинени от наемателя, приложима е разпоредбата на чл.231, ал. 2 от ЗЗД. Във всички останали случаи, наемателят има право на обезщетение за това, че е намалил собственото си имущество за сметка на собственика на вещта в резултат на подобряването. В хипотезата на чл. 59 ЗЗД подобрителят има право на по-малката стойност измежду сумата, с която сам се е обеднил (извършените разходи за строителството) и тази, с която собственикът се е обогатил (увеличената стойност на имота към датата на извършване на съответната строителна дейност). В този смисъл е и практиката на ВКС, част от която са решение № 571/14.10.2008 г. по т.д. № 313/2008 г., І т.о.; решение № 34/02.04.2009 г. по т.д. № 683/2008 г., ІІ т.о.; решение № 385/08.02.2016 г. по г.д. № 6740/2014 г., ІV г.о., които се възприемат от настоящия състав. Съгласно разясненията дадени в ППВС № 1/1979 г., вземанията произтичащи от фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 от ЗЗД се погасяват с общата петгодишна давност, която започва да тече от деня на получаване на престацията, защото неоснователността на преминаването на блага от имуществото на едно лице към друго, съществува при самото преминаване /така и решение № 912/2.02.2010 г. по гр. д. № 4713/2008 г. на ВКС, I г. о.; решение № 733/12.11.2010 г. по г.д. № 1274/2009 г. на ВКС, ІV г.о. и др./. Няма колебание в практиката на ВКС, че ищецът е длъжен да изложи в исковата молба само фактите, от които черпи своето право, а съдът дава правната квалификация на иска. При предявен иск за присъждане на стойността на подобрения в чужд имот съдът квалифицира иска, т. е. той преценява дали се касае за иск по чл. 72, ал. 1, чл. 74, ал. 1, чл. 74, ал. 2 ЗС; чл. 12, ал. 2 ЗН; чл. 30, ал. 3 ЗС; чл. 61, ал. 1 ЗЗД или чл. 59, ал. 1 ЗЗД. В този смисъл е и практиката на ВКС - решение № 96 от 12.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 332/2010 г., II г. о., ГК решение № 148 от 11.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3243/2008 г., III г. о., решение № 108 от 08.07.2015 г. по гр. д. № 415/2015 г. на ВКС, I ГО, които се възприемат от настоящия състав. Съдът е този, който определя според заявеното в исковата молба дали ищецът е извършил подобренията в качеството на добросъвестен или недобросъвестен владелец, държател, наследник или съсобственик. Дадената от ищеца квалификация не обвързва съда. Затова заявеното в исковата молба по настоящото дело, че ищецът е извършил подобренията в качеството му на недобросъвестен владелец, не ограничава съда да прецени дали той е имал друго качество, например държател. Дадената от първата инстанция погрешна квалификация не води до недопустимост на съдебното решение, а до неговата неправилност, която може да бъде отстранена от въззивния съд - решение № 377 от 16.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1160/2015 г., IV г. о. Възможно е също съдът да е дал погрешна правна квалификация на предявения иск, но като резултат решението да е правилно и да бъде потвърдено от горната инстанция, както това е станало например в решение № 238 от 19.08.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1012/2012 г., IV г. о. Трайно установената практика на ВКС е, че държателят на недвижим имот има право на обезщетение срещу собственика за извършените подобрения на основание чл. 61 и сл. ЗЗД. Фактическият състав на воденето на чужда работа без пълномощие изисква извършването на разноски по повод на чужда работа, при налична представа за това, и при липса на съгласие или одобрение на собственика. Специални състави на гесцията са уредени при условие, че работата е била извършена и в собствен интерес или когато работата е извършена при противопоставяне на собственика. В последния случай вземането на гестора е по чл. 59 ЗЗД. За преценка вярната правна квалификация на претенциите на ищеца за подобрения, следва да бъде съобразено времето и характеристиката на извършените разходи за спорната вещ. Различната уредба на последиците от поддържането и възстановяването (т.нар. необходими разноски) и от подобряването (т.нар. полезни разноски) налага във всеки отелен случай да се преценява необходимостта от извършването на съответната работа: понякога е достатъчно някакъв детайл да се поправи, а не да се подмени, или едно помещение да се почисти, а не да се пребоядиса. В такива случаи разноските до размера на тези за поправката или почистването са необходими, а над съответния размер до размера на изразходваните средства за подмяната или боядисването - полезни. В случая, както бе посочено, е установено, че наемното правоотношение между ищеца и С. К. с предмет ½ ид.ч. от дворното място и първия етаж от построената в него триетажна жилищна сграда е съществуващо, т.е. не е прекратено. Поради това и с оглед указанията на чл.231, ал.2 ЗЗД и договореното между страните в чл.10, ал.4 от договора, разходите за подобрения извършени в наетия имот /извън тези по чл.231, ал.1 ЗЗД - дребните поправки, отнасящи се до повреди, които се дължат на обикновено употребление, като замърсяване на стени в помещенията, разяждане на кранове, на брави, запушване на комини и други такива, които са за сметка на наемателя/ са за сметка на наемодателя К.. В случай че такива подобрения са били извършени от наемателя – ищец, то, несъмнено, както са договорили страните срещу тях последния следва да бъде освободен от заплащане наем при съобразяване, че облигационното правоотношение между страните е все още съществуващо. При постигната между страните по договора за наем уговорка, че извършените в наетия имот ремонтни работи с характер на подобрения са за сметка на наемателя, той не може след прекратяване на наемния договор да претендира стойността им по чл. 59 ЗЗД. Отношенията на страните за извършените подобрения са уредени с наемния договор, като наемателят е имал знанието, че подобренията и реконструкциите в имота са за негова сметка. В този см. са постановените р. на ВКС, трето г.о. по гр. д. № 381/12 г. и р. на четвърто г.о. по гр. д. № 1274/09 г. По отношение обаче на останалите подобрения извършени в спорния имот /извън наетите имоти/ следва да бъде извършена преценка дали същите имат характер на необходими и/или полезни разноски, времето, в което са извършени /с оглед релевираното от ответника своевременно възражение за погасяване по давност/ тяхната стойност и обстоятелството дали с извършването им е увеличена стойността на имота, както и кой е собственик на имота към момента на извършването им с оглед надлежната пасивна материалноправна легитимация по спора. При така установеното и изложените фактически и правни констатации, съдът намира че претенцията на ищеца за заплащане на подобрения извършени в дворното място /заедно със стопанската постройка/ се основава на съществуващото наемно правоотношение и следва да се квалифицира правно по реда на чл. 61 и сл. ЗЗД. Доколкото претенцията не е разграничена по размер съобразно предявения частичен иск за сумата 10000.00 лв., съдът намира че произнасяне по същата следва да бъде извършено за половината от така посочения размер с общо вземане в размер на 200000.00 лв. Както бе посочено, при установено съществуващо наемно правоотношение за ½ ид.ч. от дворното място произнасяне на съда по претенции на наемателя за извършени подобрения в наетия имот не следва да бъде извършвано доколкото възмездяване на наемателя следва да бъде извършено или чрез прихващане с дължимия наем или по правилата на чл.59, ал.1 и чл.61 ЗЗД след прекратяване на наемния договор. Поради това претенциите на ищеца по чл.61, ал.1 ЗЗД за сумата 5000.00 лв. частичен иск от общо вземане в размер на 100000.00 лв. следва да бъдат отхвърлени като неоснователни. Изводът е независим от установеното в производството чрез констатациите на приетите пред първата инстанция СТЕ и комплексна СТЕ и ССчЕ, които настоящия състав кредитира по реда на чл.202 ГПК, сочещи че в дворното място са били изпълнени в периода 2010 г.-2019 г. СМР на стойност 31566.28 лв. и такива възлизащи на стойност 58036.36 лв. в съществуващата стопанска постройка /сграда № 3 с идентификатор 11884.5615.163.3/, която има характер на подобрение в имота. Въпреки последното в проведеното производство, настоящия състав намира за неустановено при пълно и главно доказване, т.е. без съмнение /чл.154 ГПК/, че тези описани подборно по вид, количество и стойност в двете експертизи СМР са били извършени именно от претендиращия заплащане на подобренията ищец. Възраженията на ответника, че от представените документи /фактури, касови бонове и стокови разписки/ не се установява, че ищецът е заплатил материалите и труда за изпълнение на описаните СМР – озеленяване, бетон, зидария, облицовки на стени, ел.инсталации и пр. /таблици на стр.894, стр.895 и стр.898 от експертизата/, съдът намира за основателни. В представените в хода на цялото първоинстанционно производство и оспорени като неистински от ответника документи са посочени различни имена на получателите на стоките и услугите-физически лица и фирми, които не се установява да са били оправомощени за това от ищеца. Същевременно, както бе посочено от събраните по делото гласни доказателства не е установено извършване на описаните разходи в т.ч. с конкретика по време и място именно от ищеца. Освен това според установеното от показанията на свидетелите С. Б. И.а, Ц. С. К. и Л. П. К., ответникът е участвал с труд и материали при поставянето на цимент на двора на имота и при изливането на бетонните основи на оградата. Претенциите на ищеца за извършени подобрения в процесните имоти /извън дворното място/ с вярна правна квалификация чл.59, ал.1 ЗЗД за сумата 5000.00 лв., частичен иск от общо вземане в размер на 100000.00 лв., настоящия състав намира че следва да бъдат отхвърлени като неоснователни. Действително констатациите на приетите пред първата инстанция СТЕ и комплексна СТЕ и ССчЕ, които настоящия състав кредитира по реда на чл.202 ГПК, сочат че в етаж втори на построената в имота триетажна сграда /сграда № 3 с идентификатор 11884.5615.163.1.2/ са били изпълнени в периода 2010 г.-2019 г. СМР на стойност 6791.12 лв. и такива възлизащи на стойност 14567.78 лв. в трети етаж от сградата /с идентификатор 11884.5615.163.1.3/. Въпреки последното в проведеното производство, настоящия състав намира за неустановено при пълно и главно доказване, т.е. без съмнение /чл.154 ГПК/, че тези описани подборно по вид, количество и стойност в двете експертизи СМР са били извършени именно от претендиращия заплащане на подобренията ищец. Възраженията на ответника, че от представените документи /фактури, касови бонове и стокови разписки/ не се установява, че ищецът е заплатил материалите и труда за изпълнение на описаните СМР – поставяне на ПВЦ дограма, корт и первази за врати, кабели, водопровод, стенни и подови покрития и покритие на таван, ел.инсталации и окабеляване и пр. /таблици на стр.896 и стр.897 от експертизата/, съдът намира за основателни. В представените в хода на цялото първоинстанционно производство и оспорени като неистински от ответника документи са посочени различни имена на получателите на стоките и услугите-физически лица и фирми, които не се установява да са били оправомощени за това от ищеца. Същевременно, както бе посочено от събраните по делото гласни доказателства не е установено извършване на описаните разходи в т.ч. с конкретика по време и място именно от ищеца. Посоченото от свидетелите И.С. М. и С. Б. И.а, че дограмата на втория и третия етаж в сградата е била поставена от ищеца се опровергава чрез представените по делото фактура и приложения от 28.03.2008 г. на стойност 5580 лв. /л.181 по делото/, в която е посочена като възложител и платец майката на ответника С. К.. Същевременно в представената по делото фактура от 16.01.2013 г. на стойност 6000.00 лв. /л.472 по делото/ като получател и платец на услугата е посочено лице Д.Стоянова, а не ищеца. Същевременно, чрез показанията на свидетелите Ц. С. К. и Л. П. К. се установява, че дървена дограма от 90-те години на двата етажа е имало към 2003 г., като на един по- късен етап същата е била заменена от С. К.- собственик на ½ ид.ч. от трети етаж от сградата. Освен това, както бе посочено, ответникът е материалноправно легитимиран да отговаря само за ½ от тази претенция като носител на правото на собственост върху ½ от този етаж. Отговорността следва да бъде понесена от лицето, което е било собственик на имота към момента на извършване на подобренията. В този смисъл са постановените решение № 57 от 19.05.2017 г. по гр. д. № 3457/2016 г. на I ГО, решение № 2349 от 29. Х..1995 г. по гр. д. № 2926/94 г., IV г. о., решение № 1162 от 18.11.2008 г. на ВКС по гр. д. № 4998/2007 г., II г. о., които се възприемат от настоящия състав. С оглед изложеното, съдът намира че предявените претенции на ищеца с посочена вярна правна квалификация по чл.61, ал.1 ЗЗД и по чл.59, ал.1 ЗЗД за заплащане на извършените в процесните имоти подобрения, които са довели до увеличаване на стойността им следва да бъдат отхвърлени като неоснователни. По разноските: С оглед изхода на спора в полза на ответника следва да бъдат присъдени на основание чл.78, ал.3 ГПК разноски за въззивната инстанция съобразно отхвърлената част от въззивната жалба в размер на 1200.00 лв. Така мотивиран, Софийски градски съд,