Решение № 2299 от 18.4.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 5562/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 от ГПК. Образувано е по подадена от Л. Х. – С. въззивна жалба срещу Решение 1137/15.02.2022 по гр.д. 26637/2021г., с което са отхвърлени, предявените от жалбоподателката срещу УМБАЛ "Александровска"АД искове по чл. 221, ал. 1 от КТ и чл. 86 ЗЗД. Изложени са аргументи за неправилност на решението поради неправилно прилагане на материалния закон чл. 275 и чл. 283 КТ, чл. 327, ал.1, т. 1, т. 3 КТ във връзка с чл. 118 КТ, както и за необсъждане на свидетелските показания събрани по делото. Не било обсъдено писмено доказателство представено в ОСЗ 31.01.2022г.- допълнително споразумение за превръщане на постоянния трудов договор в срочен. Не било направено разграничение на понятията „място на работа“ и „работно място“ по смисъла на КТ. Няма заявени доказателствени искания. Иска се отмяна на решението и уважаване на исковете. Постъпил е отговор на жалбата с който тя се оспорва и се иска потвърждаване на решението. След проверка по реда на чл. 269 ГПК СГС намира обжалваното решение за валидно и допустимо. По отношение на неговата правилност съдът е ограничен до оплакванията в жалбата и приложението на императивни материални норми. СГС след преценка на оплакванията в жалбата с оглед на твърденията и възраженията на страните и събраните по делото доказателства намира жалбата за неоснователна по следните фактически и правни съображения: Предявени са кумулативно съединени искове с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ за осъждане на ответника да заплати сумата 6000.00 лева, обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение от служителя без предизвестие в размер на действителните вреди и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗФ за заплащане на сумата 150.00 лева представляваща обезщетение за забава за периода 16.02.2021 г. до 13.05.2021 г. ведно със законна лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба в съда - 14.05.2021 г. до окончателното изплащане на задълженията. Няма спор и се установява от писмените доказателства (трудов договор и допълнителни споразумения), че ищцата е работила при ответника на длъжността лекар/асистент по срочен трудово договор (видно от представено в единственото ОСЗ допълнително споразумение) със срок до 18.04.2021г. Със заповед 231/18.11.2020г. договора е прекратен. В заповедта е посочено като правно основание чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ- когато работодателят промени мястото или характера на работата или уговореното трудово възнаграждение освен в случаите, когато има право да извърши такива промени, както и когато не изпълни други задължения, уговорени с трудовия договор или с колективния трудов договор, или установени с нормативен акт. В исковата молба се твърди че работодателя едностранно е променил мястото на работа и характера на работата. В заповедта за прекратяване (в мотивната част) е посочено че не са налице разписаните в посочената норма основания за едностранно прекратяване от работника на ТПО. Ответника не оспорва, че клиниката (като структурно звено) по нефрология и трансплантация е била преместена в друга сграда на тертиторията на ответната болница, като се посочва, че заповедта затова била издадена като последица от заповеди на министъра на здравеопазването и столична регионална здравна инспекция във връзка с осигуряване на болнични легла за лечение на болни от „Ковид 19“. Това твърдение не е оспорено от ищцата. Неоснователно е оплакваното за липса на разграничаване на понятията „място на работа“ и „работно място“. СРС е изложил подробни мотиви и СГС споделя изводите на СРС, че промяната, която е направена от работодателя не съставлява промяна на „мястото на работа“ по смисъла на чл. 327, ал. 1, т. 3 от КТ и с чл. 66, ал. 1, т. 1 от КТ. Касае се за промяна на „работно място“, което понятие не е равнозначно на „място на работа“. Разликата е ясно прокарана в чл. 118, ал. 2 КТ. Преместването на клиниката в която работи ищцата в друга сграда, но в рамките на територията на болничното заведение не е промяна в мястото на работа, а в работното място другата сграда съставлява друго помещение на територията на предприятието ($1, т. 4 ДР на КТ) дори да съставлява мазе. СГС напълно възприема мотивите на СРС в това отношение и препраща към тях. Неоснователни са и останалите оплаквания в жалбата. В делото няма въведени твърдения че ищцата е уведомила работодателя за наличие на някаква непосредствена и сериозна опасност за живота или здравето, както изисква чл. 283 КТ. Не се твърди, че в молбата за прекратяване (която не е представена по делото) се е позовала на такава опасност и на извършено от нея уведомяване. Дори да има такива чл. 283 КТ не дава право на едностранно прекратяване и съответно обезщетение за неспазено предизвестие. В хипотеза на чл. 283 КТ за работника се поражда право на обезщетение по чл. 219 КТ, какъвто иск няма предявен. Цитираното в жалбата решение на ВКС по гр.д. 1708/2019г. (достъпно на интернет страницата на ВКС) се отнася за хипотеза на чл. 327, ал.1, т. 1 КТ, на която ищцата не се е позовавала в исковата молба, (за пръв път това се прави с въззивната жалба), а и не е твърдяла, че в искането си до работодателя (непредставено по делото) е изтъквала такава невъзможност. Няма твърдения и никакви доказателства да е имало предписание от здравните органи за трудоустрояване (представеното Решение на ТЕЛК не съдържа такова), изискуемо от фактическия състав на чл. 327, ал.1, т. 1 КТ. Следователно и СРС не е имало нужда да обсъжда тези въпроси. Освен това под невъзможност за изпълнение на работата по здравословни причини закона има предвид работата, която работника е изпълнявал до установяването на здравните му проблеми по надлежния ред. В случая това е изпълнение на длъжността „лекар“ в „Клиника по нефрология“. ТЕЛК на ищцата е в сила от 22.04.2020г., но до искането си за прекратяване (близо 6 месеца по- късно) тя е работила същата работа. Следователно не е имало невъзможност за изпълнение по смисъла на чл. 327, ал. 1, т. 1 КТ и няма как да има такава невъзможност като основание за прекратяването на ТПО от работника по чл. 327, ал. 1, т. 1 КТ. Ищцата не оспорва твърдението в отговора на иска, че реорганизацията и преместването на клиниката, в която тя е работила е продиктувано от заповеди на МЗ и СРЗИ, издадени предвид необходимост от обособяване на отделения и осигуряване на болнични легла за болни от „Ковид 19“ в периода на извънредната епидемична обстановка. Това само по себе си се квалифицира като форсмажорни обстоятелства (Решение № 20 от 11.01.2024 г. на ВКС по к. гр. д. № 266/2023 г.) и дори да се приемат твърденията на ищцата, че е извършена промяна в мястото на работа, то тя не е по вина на работодателя и не по неговата едностранно формирана и обективирана воля и не може да се породи право на обезщетение за работника по чл. 221, ал. 1 КТ. Предвид горното предявения иск по чл. 221, ал. 1 Кт е неоснователен и правилно отхвърлен от СРС, както и акцесорната претенция по чл. 86 ЗЗД. Решението следва да бъде потвърдено. При този изход на делото само въззиваемото лечебно заведение има право на разноски за юрисконсултско възнаграждение, което СГС определя в размер на 100, 00 лева. Водим от горното СГС, II-А с-в