Решение № 16 от 31.3.2026 г. на Районен съд - Мездра по дело № 30/2026 г.

ОТМЕНЯВА Заповед за задържане на лице под рег. №300зз- 7/17.01.2026 г. издадена от М. Ц. М. на длъжност „Старши полицай“ при РУ- М., с която на основание чл. 72 ал.1 т.1 от ЗМВР на Д. К. Й. от гр.М. е наложена принудителна административна мярка „Задържане за срок от 24 часа“. ОСЪЖДА на основание чл.63д ал.1 от ЗАНН, вр. с чл.144 вр. с чл. 143 ал.1 от АПК, вр. с чл.8 ал.2 т.3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа ОД на МВР гр.В. ДА ЗАПЛАТИ на Д. К. Й. от гр.М. направените по делото разноски за адвокат, в размер на 300 евро. РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба в 14-дневен срок от получаване на съобщението от страните пред ВрАС. РАЙОНЕН СЪДИЯ: МОТИВИ: Д. К. Й. от гр.М. , е обжалвал в срок Заповед за задържане на лице под рег. №300зз-7/17.01.2026 г. издадена от М. Ц. М. на длъжност „Старши полицай“ при РУ-М. Оспорващият редовно призован се явява лично във второто по ред съдебно заседание и се представлява от редовно упълномощения си адвокат в лицето на адв. В. Ч. от ВАК. Последната взема становище да бъде отменен атакувания административен акт като незаконосъобразен и неоснователен, издаден в противоречие с материалния и процесуалния закон. Визира се, че Заповедта за задържане на лице е издадена при нарушение на административната процедура и при липса на изискуемата форма, като в тази насока се претендират и присъждане на направените по делото разноски. Изложени са подробни доводи за незаконосъобразност на оспорения акт за установяване на административно нарушение, които ще бъдат обект на коментар в по-долните абзаци. Органът издал административния акт в лицето на М. Ц. М. на длъжност „Старши полицай“ при РУ-М. се явява лично, като подчертава, че по разпореждане на дежурно-оперативната част в РУ-М. му е наредено да издаде атакуваната Заповед за задържане и всички съпровождащи към нея документи. Пояснява се, че не е присъствал при задържането на лицето и не може да каже подробности по конкретния случай. Производството по делото е по реда на чл.168 ал.1 от АПК във вр. с чл. 146 от АПК. Жалбата е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 149 ал.1 от АПК от надлежна страна имаща правото и интерес от обжалването срещу индивидуален административен акт по чл. 21 ал.1 от АПК връчен на 17.01.2026 г. ,подлежащ на законов съдебен контрол от родово местно и функционално компетентен съд, като жалбата е редовна от външна страна с посочване на изискуемите по закон реквизити. Същата е изготвена в предвидената форма и е придружена от необходимите приложения. Разгледана по същество е и основателна. По делото са събрани гласни и писмени доказателства и доказателствени средства, а именно: Заповед за задържане на лице под рег. №300зз-7/17.01.2026г., Протокол за обиск на лице под рег. 300р611/17.01.2026 г., Декларация за правата на задържаното лице от 17.01.2026 г., Разписка за върнати вещи и пари на задържаното лице от 17.01.2026 г., Фиш за спешна медицинска помощ лист от 17.01.2026 г.,Заповед за конвоиране на лице от 17.01.2026 г.,Протокол от проведен инструктаж на конвоен наряд от 17.01.2026 г.,Бюлетин №17 за състоянието на оперативната обстановка на територията на област В. за времето от 06.00 часа на 17.01.2026 г. до 06.00 ч. на 18.01.2026 г., Писмо от Началника на РУ-М. под рег. №300000- 392/26.01.2026 г., Постановление на РП В., ТО-М. от 26.01.2026 г. по ДП №399/2026 г. по описа на прокуратурата, Съпроводително писмо от Ц. П. – прокурор при РП В.,ТО- М. под вх.№ 1208/02.03.2026 г., ведно с един брой копие от постановление на разследващ орган при РУ-М. от 02.02.2026 г., един брой от справка от служител при РУ-М. с рег. № 300р1315/05.02.2026 г., един брой копие на заверен на 04.02.2026 г. препис от Заповед за задържане на лице под рег. № 30033-7/17.01.2026 г., един брой копие от заверен на 04.02.2026 г. препис на протокол рег. № 300p611/17.01.2026 г. за обиск на лице, един брой копие на заверен на 04.02.2026 г. препис от декларация за правата на задържано лице, един брой копие на заверен на 04.02.2026 г. препис от разписка за върнати вещи и пари на задържано лице, един брой копие на заверен на 04.02.2026 г. препис от фиш издаден от ФСМП, един брой копие на заверен на 04.02.2026 г. препис от Заповед за конвоиране на лице и един брой копие на заверен на 04.02.2026 г. препис от протокол за проведен инструктаж на конвоен наряд от 17.01.2026 г. /рег. № 300p-610/17.01.2026 г.Съответно са разпитани свидетелите А. Т. Л. и П. И. Х. Съдът след като се запозна с депозираната по делото жалба, изложените в нея доводи и материалите по делото, намира за установено следното от фактическа страна: Жалба под вх. № УРИ 300000-287/20.01.2026 г. по описа на РУ-М. е депозирана от лицето Д. К. Й. от гр.М. , против Заповед за задържане на лице под рег. №300зз-7/17.01.2026 г. издадена от М. Ц. М. на длъжност „Старши полицай“ при РУ-М. Същата е издадена затова, че на 17.01.2026 г. около 16:00 ч. в село Ц., в стопански двор е извършил деяние по чл. 237 ал. 1 от НК. Към заповедта за задържане на лице са приложени Протокол за обиск на лице от 17.01.2026 г. , Декларация за правата на задържано лице, Разписка за върнати вещи и пари на задържаното лице, Заповед за конвоиране на лице от 17.01.2026 г., Протокол от проведен инструктаж на конвоен наряд от 17.01.2026 г. и Бюлетин №17 за състоянието на оперативната обстановка на територията на обл. В. за времето от 06.00 часа на 17.01.2026 г. до 06.00 часа на 18.01.2026 г. От приложените по делото Бюлетин №17 под рег. №369р- 1252/18.01.2026 г., Справка под рег. №300р-1315/05.02.2026 г. до Началника на РУ-М., Постановление на Главен Разследващ полицай под рег. №ДП- 20/26/02.02.2026 г. и Съпроводително писмо от прокурор Ц. П. от РП-В., ТО- М. под вх. №1208/02.03.2026 г. се установява, че ДП №20/26г по описа на РУ М. е образувано затова, че на 17.01.2026г. около 16.20ч в ОДЧ на РУ- М. е получено съобщение, чрез тел. 112 от И. Н. Н. - „главен специалист“ от ИАГ, затова че са установили в землището на с. Ц., общ. М. шест лица, при труповете на две диви свине, в момент на дрането им. На мястото на произшествието е изпратен екип на ППД от РУ М., но лицата установени от служителите на ИАГ, били избягали от служителите на ИАГ с различни МПС, като някои от тях са оказали съпротива, а други са нанесли щети по служебният автомобил на ИАГ „Тойота Ленд Крузер" с рег.№..., блъскайки го при бягството. Извършени за незабавни ОИМ и ПСД, като на място в село Ц. е задържан Д. К. Й., от гр. М., ул.., С." № ..., , а в последствие са установени и задържани П. Й. Й., и Д. Й. Й., и двамата от гр.М.. Д. Й. и П. Й. са освободени по медицински причини, като задържан за срок до 24ч е Д. Й.. По случая в РУ- М. е образувано ДП №20/2026г за престъпление по чл. 237, ал. 1 от НК и е уведомен дежурен прокурор от ТО- М. В Бюлетин №17/17.01.2026г на ОД МВР В. е отразен горният случай, както и са задържани следните лица по чл.237, ал.1 от ЗМВР, както следва:Д. К. Й. от гр. М. ул. "С.“№..., задържан на основание чл. 71, ал. 1 т.1 от ЗМВР, във вр. чл. 237, ал.1 от НК от полицай М. М. - РУ М., със Заповед за задържане рег. №30033-7/17.01.2026г на РУ М., считано от 20.30ч на 17.01.2026г. П. Й. Й. от гр. М. ул. “Я. С.“№.., задържан на основание чл. 71, ал.1 т.1 от ЗМВР, във вр. чл. 237, ал.1 от НК от Началник Участък З. в РУ М. П. Х., със Заповед за задържане рег. №30033- 6/17.01.2026г. на РУ М., считано от 20.40ч на 17.01.2026г.Д. Й. Й. от гр. М. ул. "Я. С."№.., задържан на основание чл. 71, ал.1 т. 1 от ЗМВР, във вр. чл. 237, ал.1 от НК от РИП Х. М. - РУ М., със Заповед за задържане рег. №30033- 5/17.01.2026г. на РУ М., считано от 20.40ч на 17.01.2026г.М. Т. А. от град М., ул. „В..“ №.., задържан на основание чл. 71, ал.1 т.1 от ЗМВР, във вр. чл. 237, ал.1 от НК от РКП К. Н. - РУ М., със Заповед за задържане рег. №30033- 9/19.01.2026г на РУ М., считано от 11.55 ч на 19.01.2026г. Както бе отбелязано в по-горните абзаци това са приложените по делото справки от органа издал административния акт и от наблюдаващия прокурор в лицето на Ц. П. от РП-В., ТО-М. без по делото да се приложени всички налични материали във връзка със задържането на Д. К. Й.. По почин на органа издал административния акт бяха допуснати и разпитани в качеството на свидетели лицата А. Т. Л. и П. И. Х.. Първият от тях работи на длъжност „младши оперативен дежурен“ в Оперативна дежурна група в РУ-М., а вторият работи, като Началник участък с. З. към РУ-М. и е бил дежурен по ръководство в РУ-М. на 17.01.2026 г. От показанията на посочените свидетели се потвърждава за образуваното ДП по отношение на Д. К. Й., както и че свидетеля Л. е разпоредил на органа издал административния акт да издаде Заповед за задържане, ведно със съпътстващите документи без този орган да е присъствал при задържането и да е запознат с конкретния случай. На практика свидетелите А. Т. Л. и П. И. Х. преповтарят отразеното в цитираните по-горе справки, като уточняват, че Д. К. Й. не е указал съпротива и не е пречел относно извършването на оглед на местопроизшествието. Задържането на Д. К. Й. е осъществено от служители на ИАГ, като се твърди от тези служители, че лицето е заподозряно за извършване на обстрел на диви свине. И двамата свидетели не са присъствали при задържането на Д. Й., като изказват предположението си, че той стопанисва имота, в чиято близост са били отстреляните диви свине. И двамата свидетели са категорични,че на полицейските служители Д. К. Й. не е указал никаква съпротива и че данните, че той се е опитал да избяга са постъпили от служителите на ИАГ. Видно от показанията на свидетеля Х. се установява, че на местопроизшествието е бил установен джип с пушка в него и патрони. Впоследствие е установено, че оръжието е на трето лице, не принадлежи на Д. Й., като не е било установено дали е стреляно с процесното оръжие. Всичките беоприпаси, които са открити са били със ситни сачми предназначени за пернат дивеч. Категорично на мястото е открит Д. К. Й., който е бил задържан от служители на ИАГ и се твърди, че той стопанисва имот в близост, до който са открити диви свине. Доказателства, че този имот е собственост или се стопанисва от Д. К. Й. не са събрани по делото. При така установените факти съдът намира от правна страна следното:Оспореният акт е издаден от полицейски орган по смисъла на чл. 57 от ЗМВР в границите на предоставената му съгласно чл. 72 ал.1 т.1 от ЗМВР компетентност. Безспорно служителят М. Ц. М. на длъжност „Старши полицай“ при РУ-М. е полицейският орган съгласно чл. 142 ал.1 т.1 от ЗМВР,а съгласно разпоредбата на чл. 72 ал.1 от ЗМВР полицейските органи могат да задържат лица в законоустановените случаи като при условията на чл. 74 ал.1 от ЗМВР за задържаните лице са издава заповед за задържане. Съдът намира, че оспорената заповед е издадена при неправилно приложение на материалния закон, поради което същата е незаконосъобразна. Преди издаване на заповедта за задържане на лице административният орган следва да изясни фактите и обстоятелствата от значение за случая – както е регламентирано в чл. 35 от АПК и както изискват принципът за законност – чл. 4, ал. 2 от АПК и принципът за служебното начало в административния процес – чл. 9, ал. 2 от АПК, но в настоящия случай това не е сторено, в каквато насока са и оплакванията на оспорващия. Оспорената заповед е издадена при допуснати нарушения на административнопроизводствените правила, довели до постановяване на един незаконосъобразен акт. Лаконично отразените фактически основания за задържането не позволяват да се разбере въз основа на какви факти административният орган е направил своето обосновано предположение за евентуалната съпричастност на задържаното лице в извършване на конкретното престъпление по чл. 237, ал. 1 НК. Съгласно разпоредбата на чл. 30, ал. 1 от Конституцията на Република България всеки има право на лична свобода и неприкосновеност. Алинея 2 предвижда, че никой не може да бъде задържан, подлаган на оглед или обиск или на друго посегателство върху личната неприкосновеност, освен при условията и по реда, определени със закон. Съгласно чл. 30, ал. 3 единствено и само в изрично посочените от закона неотложни случаи компетентните държавни органи могат да задържат граждани, за което незабавно се уведомяват органите на съдебната власт. В срок от 24 часа от задържането органът на съдебна власт се произнася по неговата законосъобразност. В съответствие с чл. 5, § 1, изр. 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, ратифицирана със закон на Народното събрание от 31.07.1992 г. (ДВ бр. 66/1992 г., в сила за РБ от 07.09.1992 г.) всеки има право на свобода и сигурност. В юриспруденцията на ЕСПЧ са изведени няколко стандарта при закрилата на това право. Първият е изчерпателност на изключенията по чл. 5, § 1, изр. 2 , б. "а" - б. "г" ЕКПЧ, чието тълкуване трябва да е задължително стриктно, а разширителните обосновки при приложението им са недопустими. Целта е да се гарантира, че никой няма да бъде произволно лишен от свобода на основание, което не е предвидено в Конвенцията. Вторият е законност на лишаването от свобода по националния закон както от процесуална, така и от материалноправна страна. За целта чл. 5, § 2 -§ 5 от ЕКПЧ гарантира сбор от материалноправни права, свеждащи до минимум рисковете от произвол при лишаването от свобода. Тоест правото по чл. 5, § 2 ЕКПЧ задържаното лице незабавно да бъде уведомено за основанията за ареста си при задължение на държавата чрез компетентния национален орган да обоснове всяко едно лишаване от свобода на всеки един етап. С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 май 2023 г. по дело С-608/21 е прието, че чл. 6, параграф 2 от Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 г. относно правото на информация в наказателното производство, трябва да се тълкува в смисъл, че допуска прилагането на националната правна уредба, според която основанията за задържане на лицата, заподозрени или обвинени в извършването на престъпление, включително информацията за престъпното деяние, в извършването на което са заподозрени или обвинени, могат да бъдат изложени в документи, различни от акта за задържане. Същата разпоредба обаче не допуска тази информация да бъде съобщена на посочените лица само при евентуално оспорване на законосъобразността на задържането по съдебен ред, а не в момента на лишаването от свобода или в кратък срок след началото на същото, евентуално оспорване на законосъобразността на задържането по съдебен ред, а не в момента на лишаването от свобода или в кратък срок след началото на същото. Прието е, че чл. 6, параграф 2 от Директива 2012/13/ЕС трябва да се тълкува в смисъл, че изисква основанията за задържането на лица, заподозрени или обвинени в извършване на престъпление, да съдържат цялата необходима информация, за да имат възможност ефективно да оспорят законосъобразността на задържането си. Тази информация трябва да съдържа описание на релевантните факти, известни на компетентните органи, сред които фигурират известните време и място на настъпване на фактите, формата на конкретното участие на тези лица в предполагаемото престъпление и дадената неокончателна правна квалификация. В съответствие с изложеното и с оглед установената по делото фактическа страна настоящият съдебен състав намира, че разпореденото от органа издал административния акт задържане не покрива стандарта за законност и за непроизволност, като основополагащи общи принципи при ограничаване на правото на свобода и сигурност. Като правно основание за издаване на заповедта за задържане е посочена разпоредбата на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР /полицейските органи могат да задържат лице, за което има данни, че е извършило престъпление. Съгласно чл. 74, ал. 2 ЗМВР , в заповедта за задържане задължително се посочват основанията за задържане, а съгласно чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК административният акт следва да съдържа правните и фактически основания за издаването му. В оспорената заповед не е налице описание на фактическата обстановка, а само лаконично е посочена разпоредбата на чл. 237, ал. 1 НК във връзка с извършено деяние в с. Ц., в стопански двор около 16:00 часа на 17.01.2026 г. Административният орган не е посочил осъществените факти, които са обосновали необходимостта от прилагането на принудителната административна мярка по чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР, което е нарушение на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК и основание за отмяна по чл. 146, т. 3 АПК. Мотивите, които следва да изложи административният орган, трябва задължително да са съобразени с естеството на административния акт и по ясен и недвусмислен начин да излагат съображенията на компетентния административен орган, който е издал акта, така че да дадат реалната възможност на лицето, чиито права са засегнати от акта, да се запознае с основанията за издаване на административния акт, а на компетентния съд да се даде възможност по този начин да упражни своя контрол. Цитирането на текст от особената част на НК, а именно чл. 237, ал. 1 от НК, не отговаря на редица релевантни въпроси – кога и по какъв повод е извършено евентуалното престъпление по цитирания текст и какви са фактите, установяващи съразмерността му, за да извърши съдът служебно дължимата преценка за наличие на данни за извършено престъпление от задържаното лице, като материалноправно основание по чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР за законността на задържането. Мотивите на индивидуалния административен акт следва да се съдържат в него или в нарочен документ, съпътстващ неговото издаване, но това може да стане само след изричното препращане към този документ и след предоставяне на възможност на лицето да се запознае с него. В този смисъл е и Тълкувателно решение № 16 от 31.07.1975 г. на ОСГК на ВС. В случая не са налице данни задържаното лице да е запознато с писмените документи, съдържащи се в цитираното ДП, на съдебното следствие, нито с каквито и да било други документи във връзка със задържането. Константна е съдебната практика, че излагането на несъответни и ирелевантни мотиви, като фактическо основание за издаването на административния акт, следва да бъде приравнено на липса на изискуемите от закона мотиви за обосноваване наличието на материалноправни предпоставки за упражняване на предоставената от закона компетентност и съответно води до нарушаване на императивното изискване за съдържание на акта по чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК. За обосноваване на правото на органа да упражни предоставеното му правомощие в рамките на неговата дискреционна власт и за осигуряване възможност на адресата на акта да защити правата си е следвало в заповедта за задържане по чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР да са описани конкретни фактически обстоятелства, обуславящи издаването й в приложените от полицейския орган хипотези. Не е достатъчно заповедта за задържане да съдържа само позоваване на приложимите правни норми, респективно цитиране на текст от НК, без посочване на специфични обстоятелства или действия/бездействие на задържаното лице, релевиращи наличието на фактически основания за задържането. Както трайно ЕСПЧ приема, при липсата на конкретна фактическа обстановка на необходимостта от задържането, то се явява несъвместимо с принципа за защита на лицата от произвол. В случая, в заповедта липсват обективирани каквито и да било факти и обстоятелства, релевиращи наличието на конкретни обективни данни, сочещи, че лицето спрямо което е постановено задържането по чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР, е извършило действия в нарушение на чл. 237 ал.1 от НК.В допълнение към това, на задържаното лице не е предоставена "незабавно" информация относно задържането и с подробностите, необходими, за да се гарантира справедливостта на производството и ефективното упражняване на правото на защита, а именно описание на релевантните факти, известни на компетентните органи, сред които времето и мястото на настъпване на фактите, формата на конкретното участие на лицето в предполагаемото престъпление и дадената неокончателна правна квалификация, която по своя обем да е достатъчна, така че да бъде реализирана възможността лицето ефективно да оспори законосъобразността на задържането си. Не на последно място следва да се отбележи, че задържането за срок до 24 часа по чл. 72 ЗМВР представлява принудителна административна мярка и като всяка принудителна административна мярка налага неблагоприятни последици за адресата с цел постигане на правноопределен резултат. Мярката по чл. 72 ЗМВР, в зависимост от конкретния случай, би могла да има превантивен или преустановителен характер. В случая приложената принудителна административна мярка, освен фактически необоснована, се явява и несъответна на целта на закона. Нарушен е и един от основните принципи на административния процес, а именно принципът за съразмерност по чл. 6 АПК. Съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 2 АПК, административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава. В контекста на принципа по чл. 6, ал. 2 АПК прилагането на принудителна административна мярка по чл. 72, ал. 1 от ЗМВР следва да е оправдано от гледна точка на съразмерността на налаганото ограничение с необходимостта за постигането на законовата цел. В конкретния случай нито е обосновано, нито е доказано, че за постигането на законова цел е било необходимо задържането за срок от 24 часа. Незаконното лишаване от свобода представлява особено тежка намеса в основното право на лична свобода и сигурност. Самият факт на незаконосъобразното задържане, независимо от неговата продължителност, по естеството си поражда неимуществени вреди, изразяващи се в страх, стрес, унижение, чувство за безпомощност и накърняване на човешкото достойнство. Тези вреди са типични, обичайни и предвидими последици от незаконното лишаване от свобода и не подлежат на доказване като изключителни или извънредни факти.Това разбиране е трайно застъпено в практиката на Европейския съд по правата на човека, съгласно която при нарушение на чл. 5 от Конвенцията , включително при незаконно задържане, самото нарушение обосновава присъждането на обезщетение за неимуществени вреди, без да е необходимо пострадалото лице да доказва конкретни допълнителни последици за здравето или социалния си статус. Съдът последователно приема, че лишаването от свобода само по себе си води до морални страдания, които подлежат на обезщетяване по силата на чл. 5 § 5 от Конвенцията. Същият стандарт се извежда и от практиката на Съда на Европейския съюз относно ефективната съдебна защита и правото на ефективно обезщетение при нарушение на основни права, прогласени в Хартата на основните права на Европейския съюз , включително правото на свобода и сигурност. Това схващане е възприето и се прилага трайно и последователно в практиката на Върховния административен съд по дела със сходен предмет – например Решение № 2080 от 24.02.2023 г. по адм. дело № 7662 от 2022 г., Решение № 8044 от 27.06.2024 г. по адм. дело № 3769 от 2024 г. Съдебния състав намира за основателно да отбележи и акцентува, че в конкретния случай задържаното лице не е запознато с писмените документи съдържащи се в цитираното ДП, нито с каквито и да било други документи във връзка със задържането. Както органа издал административния акт така и съдебния състав многократно изискаха от РП-В., ТО-М. в лицето на прокурор Ц. П. всички налични материали по ДП във връзка със задържането на Д. К. Й.. В своите откази прокурор Ц. П. се позовава на чл. 198 ал.1 от НПК, тъй наречената „следствена тайна“. Съдебния състав отново акцентира, че съдът не е трето лице и разкриването на материали пред съд не е разгласяване в общия смисъл, а е изпълнение на законова процедура.Отново следва да се посочи, когато съдът изисква документи в рамките на висящо дело, той не е трето лице, пред което се разгласява тайни, а орган упражняващ правосъдие. Правото на защита е с приоритет. Съдът не може да провери дали задържането по ЗМВР е законно, ако не се запознае с доказателствата, на които то се крепи. Ако прокурорът, в лицето на Ц. П. крие тези доказателства, той на практика лишава оспорващия от право на съдебна защита, което е нарушение на чл. 6 от ЕКПЧ. Съдебния състав констатира, че Заповедта за задържане е издадена от служител на РУ-М., който не е бил на смяна, когато е посетено местопроизшествието, вместо същата да бъде издадена от Н. К. и Н. М., които са били в този момент на смяна.Отразеното от свидетелите А. Т. Л. и П. И. Х., че причината служителите на РУ-М. в лицето на Н. К. и Н. М., да не издадат процесната заповед е, че са изморени и не са се хранили цял ден, е неправилно и не почива на законово основание. Недопустимо е да се разпорежда на органа издал административния акт да задържа лице при положение,че този орган не е бил запознат с конкретния случай, нито е присъствал при задържането на лицето. Това становище се споделя и от адв. В. Ч. от ВАК. Съгласно разпоредбата на чл.63д ал.1 от ЗАНН страните имат право на разноски в процеса. С оглед изхода на делото такива се дължат единствено на оспорващия, който е направил искане за присъждане на разноски в размер на 300 евро, представляващи адвокатско възнаграждение. По делото е доказано извършването на разноски от оспорващия в пълния претендиран размер, като в приложеното по делото Пълномощно и Договор за правна защита и съдействие от 02.02.2026 г. , е удостоверено възнаграждението да е заплатено в брой на адв. В. Ч. от ВАК. Съобразно чл.63д ал.2 от ЗАНН не е направено възражение за прекомерност от органа издал административния акт.Договорът за правна защита и съдействие е сключен на 02.02.2026 г. Към тази дата и съгласно измененията с ДВ бр. 88 от 2022 г. действащото законодателство – чл. 8 ал.2 т.3 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а впоследствие Наредба за възнаграждение за адвокатска работа е предвиждало, че при процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела без определен материален интерес, а именно и в частност за дела по Закона на министерство на вътрешните работи възнаграждението възлиза в размер на 383,47 евро /750 лева/. В настоящия случай съдействието от адвокат се е изразило както в подаване на жалбата срещу Заповедта, така и становище, изразено на съдебното следствие, в което се сочат доводи по съществото на делото и се обосновава формулираното искане за отмяна на Заповедта. Претендираните от оспорващия разноски от 300 евро не надвишават минималния предвиден в Наредбата размер, напротив под неговия минимум са и съдът не би могъл да присъди по-нисък размер на разноските от минимално определения съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Посочените разноски са съобразени и с разпоредбата на чл.8 ал.4 вр. с чл.7 ал.9 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а впоследствие Наредба за възнаграждение на адвокатска работа, а именно, че при защита по дело с повече от две съдебни заседания, за всяко следващо заседание се заплаща допълнително по 127,82 евро /250 лева/. По делото са проведени общо 3 броя съдебни заседания, на които лично е присъствал процесуалния представител на оспорващия и активно е участвал в събиране на доказателства и разкриване на обективната истина. Съгласно чл.143, ал.1 от АПК, разноските следва да бъдат възстановени от бюджета на органа, издал отменения акт, в случая Заповедта за задържане, какъвто в конкретния случай е ОД на МВР гр. В. Мотивиран от изложеното и съдът ОТМЕНИ Заповед за задържане на лице под рег. №300зз-7/17.01.2026 г. издадена от М. Ц. М. на длъжност „Старши полицай“ при РУ-М. По гореизложените съображения съдът постанови решението си. Съдия при Районен съд – Мездра: _______________________