Решение № 202 от 27.2.2025 г. на Апелативен съд - София по дело № 2053/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК. Със съдебно решение № 175 от 28.04.2023г., постановено по гр.дело № 243/2021г. по описа на ОС-Кюстендил, е осъден А. Й. А. да заплати на ГАРАНЦИОНЕН ФОНД сумата от 68 849, 40 лв., представляваща регресно вземане, произтичащо от възстановяване на Нидерландското бюро на автомобилните застрахователи (НБАЗ), чрез Националното бюро на българските автомобилни застрахователи (НББАЗ) обезщетение за претърпени имуществени вреди от дружеството „ВОХТЕН БЕХЕЕР“ БВ, Нидерландия, в резултат на причинено по вина на А. Й. А. при управление на МПС „МАН“ с ДКН ••••••••, без действаща задължителна застраховка „ГО“ ПТП на 17.12.2013г., настъпило на територията на Нидерландия, ведно със следващата се законова лихва от датата на подаване на исковата молба - 09.06.2021г., до окончателното изплащане на сумата, на основание чл. 559, ал. 3 от КЗ. Със същото съдебно решение и с определение № 417 от 08.06.2023г., постановено по същото дело А. Й. А. е осъден за заплати разноски на ГАРАНЦИОНЕН ФОНД съответно в размер на 5224, 98 лв. и на 2300 лв., на осн. чл.78 ал.1 от ГПК. Постъпила е въззивна жалба от А. Й. А., подадена чрез назначения му особен представител адв. А. И. А., с която се обжалва съдебно решение № 175 от 28.04.2023г., постановено по гр.дело № 243/2021г. по описа на КОС, изцяло. Изложени са съображения, че съдебното решение е недопустимо, неправилно, необосновано и неаргументирано, и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Оспорва се активната процесуална легитимация на ГФ. Твърди се, че първоинстанционият съд неправилно и незаконосъобразно е приел, че предявеният иск е основателен и доказан, т.к. не е бил изяснен механизма на ПТП, а заключението на САТЕ е оспорено от въззивиемата страна. Поддържа възражението за изтекла погасителна давност и твърди, че първоинстанционният съд неправилно е изчислил течението на давността. По изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявения иск. Въззиваемата страна, ГФ, представя писмен отговор по подадената въззивна жалба от А. Й. А., чрез особения му представител адв. А. И. А.. Оспорва същата. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира разноски. Постъпила е частна въззивна жалба от адв.А. И. А. срещу Определение № 676 от 20.10.2023г., постановено по гр.д.№243/2021г. на КОС, с което е оставено без уважение искането на адв. А. за увеличение на присъдения му адвокатски хонорар в качеството му на назначен особен представител на ответника в първата инстанция и жалбоподател в настоящата въззивна инстанция А. Й. А., за първата и за въззивната инстанция. Отговор на частната въззивна жалба от ГФ, не е постъпил. СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира от фактическа и правна страна следното: Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК. Предявен е регресен иск с правно осн. чл.559 ал.3 от КЗ, от ГФ срещу А. Й. А.. Искът следва да бъде квалифициран и разгледан по реда на чл.559 от КЗ, въпреки че застрахователното събитие е настъпило на 17.12.2013г., т.е. при действието на КЗ (отм). т.к. плащането на процесната сума от ГФ на НББАЗ е извършено на 25.04.2016г., т.е. ЮФ, даващ право на ГФ да се суброгира в правата на увреденото лице (в случая дружеството „ВОХТЕН БЕХЕЕР“) е настъпил при сега действащия КЗ и следва да бъдат приложени разпоредбите на сега действащия КЗ в сила от 01.01.2016г. В конкретния случай по делото не е спорно обстоятелството, а и същото се установява от приетата ССчЕ, неоспорена от страните по делото, че НББАЗ е претендирало и ГФ е заплатил на НББАЗ сумата от общо 68 849, 40 лв., включваща обезщетение по щета с реф.№ GF-14-576-NL, изплатено но НБАЗ в размер на 30 945, 31 евро, такса обработка по фактура № 3000005489/15.03.2016г. в размер на 4 200 евро, банкови такси в размер на 56, 83 евро. Сумата е преведена по сметка на НББАЗ на 25.04.2016г. Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество. Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от наведените в жалбата възражения. Обжалваното решение е валидно (не е постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание), както и е допустимо. Настоящият състав следва да обсъди доводите на жалбоподателя досежно законосъобразността на обжалваното решение. Разгледана по същество въззивната жалба на А. Й. А. е НЕОСНОВАТЕЛНА. По наведеното възражение за недопустимост на обжалваното решение, поради липса на активна процесуална легитимация на ГФ, ищец в първоинстанционното производство: това възражение е неоснователно и недоказано. Съгл. разп. на чл.559 ал.1 т.1 от КЗ, приложима в случая, Гаранционният фонд възстановява суми, изплатени от компенсационен орган на държава членка, когато моторното превозно средство на виновния водач обичайно се намира на територията на Република България и в двумесечен срок от настъпване на застрахователното събитие не може да се определи застрахователят; Съгл. разп. на чл. 559 ал.3 от КЗ, след изплащането на обезщетението по ал. 1 Гаранционният фонд встъпва в правата на увреденото лице до размера на платеното обезщетение и лихви, както и за разходите за определянето и изплащането му. Не е спорно между страните и обстоятелството, че А. Й. А. е управлявал седлови влекач „МАН“ с рег. № •••••••• с полуремарке „Шмитц“ с рег.№ •••••••• без сключена задължителна застраховка „ГО“ и на 17.12.2013г. е настъпило ПТП на територията на Нидерландия, ГР.Маасрихт, при което еповредена секционна врата на хале №24, собственост на дружеството „ВОХТЕН БЕХЕЕР“. Не е спорно, че по образуваната щета пострадалото нидерландско дружество е обезщетено от Нидерландското бюро на автомобилните застрахователи (НБАЗ), в качеството му на компенсационен орган, в държавата по настъпване на вредите, като НБАЗ е отправило претенция към НББАЗ в качеството му на компенсационен орган в държавата по обичайното местопребиваване на увреждащото МПС за възстановяване на изплатената сума. Сумата е изплатена от НББАЗ на НБАЗ. След изплащане на сумата от НББАЗ, същото е отправило претенция към ГФ и ГФ е заплатило сумата на НББАЗ. Тази фактическа обстановка по делото не е спорна между страните и съобразена с посочените по-горе разпоредби обуславя активната процесуална легитимация на ГФ в процеса. Неоснователни и недоказани са и останалите, наведени от жалбоподателя възражения досежно незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение, както следва: ГФ няма задължение, да следи за изпълнението на задължението за сключване на застраховка „ГО“. Съгл. чл. 461 ал.1 т.1 от КЗ застраховката „ГО“ е задължителна; съгл. разп. на чл.483 от КЗ всяко лице, което притежава и/или управлява МПС е длъжно да сключи застраховка „ГО“. Тези разпоредби са императивни, съгл. § 7, ал. 1, т. 2 от ДР на КЗ, който въвежда изискванията на Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 г. относно застраховката "ГО" при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка. Съгласно чл. 25 от Директива 2009/103/ЕО от 16.09.2009 г., ако превозното средство не може да бъде идентифицирано или в двумесечен срок от произшествието не е възможно да бъде установено застрахователното предприятие, увреденото лице може да представи претенция за обезщетение пред органа за изплащане на обезщетения в своята държава членка на пребиваване, обезщетението се изплаща съгласно процедурата по чл. 9 и 10, в този случай и при спазване на разпоредбите на чл. 24, § 2 от Директивата, предвиждащ, че органът за изплащане на обезщетения, който е обезщетил увреденото лице в неговата държава-членка на пребиваване, има право да иска възстановяване на изплатената като обезщетение сума от органа за изплащане на обезщетения в държавата-членка, където е разположено установяването на застрахователното предприятие, издало полицата. В този случай последният орган встъпва в правата на увреденото лице срещу лицето, причинило произшествието, или срещу неговото застрахователно предприятие до размера, до който органът за изплащане на обезщетения в държавата-членка на пребиваване на увреденото лице го е обезщетил за претърпените вреди; в полза на компесационния орган възниква вземане към органа на държавата членка, в която обичайно се намира превозното средство, ако застрахователното предприятие не може да бъде установено. Тези разпоредби на общностното право са изцяло хармонизирани с българското право и аналогичен ред на обезщетяване е уреден от КЗ. За да бъде уважен регресния иск по чл.559 ал.3 от КЗ следва да бъдат изпълнени следните предпоставки, съставляващи елементи на ФС на иска: 1. Да е настъпило застрахователно събитие (ПТП) на територията на друга държава-членка, причинено от МПС, чието обичайно пребиваване е на територията на Република България; 2. Да не е сключен застрахователен договор по риска „ГО“; 3.причинени вреди в пряка причинно-следствена връзка от ПТП, предизвикано от виновното поведение на незастрахования по риска „ГО“ водач; 4..определено по размер и изплатено обезщетение на увреденото лице от компенсационния орган на другата държава членка, възстановяване по силата на международен договор, респ. споразумение, на изплатените суми на този орган от НББАЗ и възстановяване на НББАЗ на изплатените суми от Гаранционен фонд. В случая, настоящият съдебен състав намира, че този ФС е изпълнен. Неоснователни са възраженията на жалбоподателя досежно механизма на ПТП, досежно вината на водача на седловия влечакч „МАН“ с полуремарке А. Й. А., както и досежно размера на вредите. Видно е от заключението на САТЕ механизма на ПТП, при което са настъпили процесните вреди, със същото се установява вината на водача А. Й. А.. Настоящият съдебен състав изцяло кредитира заключението на САТЕ, то се основава най-вече на двустранно подписан Протокол, т.е Протокол подписан и от водача на МПС. Протокът има характера на частен писмен документ, изходящ от страната, която го е подписала, този документ не е оспорен от подписалата го страна, нито досежно авторството на документа, нито досежно съдържанието, поради което има надлежна доказателствена сила, за удостоверените с него факти и обстоятелства, относими както към механизма на ПТП, така и към виновното поведение на водача на МПС. Неоснователно е и възражението досежно определяне размера на вредите. Размерът на вредите не може да бъде дискутиран от българския компенсационен орган, който съгл. Споразумение между Компенсационните органи и Гаранционните фондове от 29.04.2002 г. няма право да приви преценка по същество ва вредите и не разполага с възможността да възразява досежно техния размер и оценка. Неоснователно е възражението на жалбоподателя за изтекла погасителна давност: Погасителната давност за регресните искове е общата давност по чл. 110 и следващите от ЗЗД, а течението й започва от момента на изплащането на застрахователните обезщетения на правоимащите лица ( ППВС№7/04.10.78г., т.14, незагубило сила и към настоящия момент). Видно е, в случая, че плащането от ГФ е извършено на 25.04.2016г., а исковата молба е подадена на 09.06.2021г. При обичайното течение на погасителната давност, същата би изтекла на 25.04.2021г., но предвид спирането на течението на погасителната давност за периода от 13.03.2020г. до 14.05.2020г., на осн. ЗМЗВИП, то в случая погасителната давност изтича на 25.7.2021г. Неоснователно е възражението та жалбоподателя, че ЗМЗВИП няма действие спрямо течението на давностни срокове, които не изтичат по време на действието на този закон: такова тълкуване на същността на спирането на течението на погасителната давност не само е незаконосъобразно, но е и недопустимо предвид характера на този институт. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира обжалваното решение за правилно и законосъобразно и същото следва да бъде изцяло потвърдено. По разноските: въззиваемата страна претендира изрично разноски и предвид изхода на делото, на същата следва да бъдат присъдени разноски в размер на 4100 лв., съгл. представен списък на разноските. По частната въззивна жалба, подадена от адв. А. И. А., особен представител на жалбоподателя. Същият обжалва Определение № 676/20.10.2023г., на КОС, с което е оставена без уважение молбата му за определяне на допълнително възнаграждение в размер на още 2807, 95лв.за първата инстанция. Частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. Възнаграждението на особения представител на страна в процеса, назначен по реда на чл.47 от ГПК, съгл. разп. на чл.47 ал. 6 предл. второ от ГПК, се определя от съда съобразно фактическата и правната сложност на делото, като размерът на възнаграждението може да бъде и под минималния за съответния вид работа съгласно чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, но не по-малко от една втора от него. В случая размерът на иска е 68850лв., възнаграждението на особения представител е в размер на 4100лв. за всяка от двете инстанции, т.е възнаграждението е определено в почти двоен размер от първоинстанционния съд като е съобразен предмета и сложността на делото. Минималният размер на адвокатското възнаграждение, определен по чл.7 от Наредба №1/20024г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията й към ДВ бр.68/31.07.2020г., при съобразяване датата на назначаване на адв.А. за особен представител на ответника по делото (Определение на КОС от 05.11.2021г.) е 2 595, 50лв. Определеният, внесен и изплатен хонорар на адв. А. в размер на по 4100 лв. за всяка инстанция неможе да бъде завишаван. Обжалваното определение е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Воден от горното СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, ГО, Х-ти състав,