Решение № 2125 от 10.4.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 7378/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. С Решение от 18.02.2022 г., постановено по гр.д.№ 46683/ 2020 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 74 състав, по предявени от „Топлофикация София” ЕАД- гр. София установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД е признато за установено, че Л. Е. С. /ЕГН ••••••••••/ дължи на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД /ЕИК •••••••/ сумата 547.34 лева, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от 01.07.2017 г. до 30.04.2019 г., доставена в имот- апартамент, находящ се в гр. София, ул.••••••• •••••••, аб.№ 204230, ведно със законната лихва от 29.06.2020 г. до окончателното й изплащане; сумата 63.41 лева- законна лихва за забава върху вземането за стойност на неплатена топлинна енергия за периода от 15.09.2018 г. до 19.06.2020 г.; и сумата 29.04 лева- цена на извършена услуга дялово разпределение през периода 01.07.2017 г.- 30.04.2019 г., ведно със законната лихва от 29.06.2020 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по гр.д. № 27700/ 2020 г. по описа на СРС, 74 състав, като исковете са отхвърлени: относно главницата за дялово разпределение- за разликата над уважения размер от 29.04 лева до пълния претендиран размер от 31.29 лева, и относно лихвите за забава върху вземането за дялово разпределение за периода от 01.07.2017 г. до 19.06.2020 г.- за сумата 5.54 лева /изцяло/. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът Л. Е. С. е осъден да заплати на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД сумата 370.49 лева- разноски за исковото производство, и сумата 74.10 лева- разноски за заповедното производство. Постъпила е въззивна жалба от Л. Е. С. /ответник по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение в частта му, в която са уважени исковете, и в частта за разноските, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на исковете, с присъждане на разноски по делото. Въззиваемата страна „Топлофикация София” ЕАД- гр. София /ищец по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от СРС решение като правилно в обжалваната част да бъде потвърдено, като претендира разноски за въззивното производство. Третото лице- помагач “Бруната” ООД- гр. София не изразява становище по повод въззивната жалба на ответника. Предявени са установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД. Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното: Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е частично основателна. Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо- в обжалваната част. По същество обжалваното решение е частично неправилно- относно признатата дължимост на сумата 63.41 лева- лихви за забава, и следва в тази част да бъде отменено. В останалата част, в която е призната дължимостта на главнични вземания в размер на 547.34 лв.- стойност на топлинна енергия, и 29.04 лв.- такса за дялово разпределение, решението е правилно и следва да бъде потвърдено. Основателността на предявените по делото установителни искове е предпоставена от установяване пасивната материално- правна легитимация на ответника да отговаря по същите. Според приложимата през процесния период норма на чл.153, ал.1 ЗЕ потребител на топлинна енергия за битови нужди е собственикът или титулярът на вещното право на ползване на топлоснабдявания имот. Цитираната разпоредба императивно установява кой е страна по облигационното правоотношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е притежанието на вещно право върху имота- собственост или вещно право на ползване. Тази норма легитимира като потребител на топлинна енергия по силата на закона собственика на топлоснабдения имот, освен ако имотът е обременен с вещно право на ползване, в който случай потребител се явява третото лице- ползвател, което разрешение съответства и на общата уредба на задълженията на носителя на ограниченото вещно право по чл.57 ЗС, възлагаща в негова тежест разноските, свързани с ползването на вещта. Горните хипотези са приложими, доколкото относно доставката на топлинна енергия до определен топлоснабден имот няма сключен писмен договор, явяващ се по правило основен източник на облигационните право- отношения. Сключването на писмен договор при условията на договорна автономия е приложимо и в областта на продажбата на топлинна енергия, като чл.149, ал.1, т.6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда- етажна собственост. Същевременно, според посоченото по- горе законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и без наличието на подобен изричен писмен договор, когато се касае за топлоснабдена сграда- етажна собственост, в който случай собствениците и титулярите на вещно право на ползване върху самостоятелни обекти в етажната собственост се считат потребители на топлинна енергия /чл.153, ал.1 ЗЕ/, т.е. страни по договорно правоотношение с доставчика на топлинна енергия. В случая според доводите във въззивната жалба по делото не е безспорно установено, че през посочения в исковата молба период ответникът и ищцовото дружество са били обвързани от валидно договорно правоотношение, основано на валидно сключен помежду им договор за доставяне на топлинна енергия. Според представените от ищеца писмени доказателства: Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 178 от 19.08.2014 г. и Нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане от 19.11.2019 г. на софийски нотариус, през 2014 г. ответникът Л. Е. С. придобил по дарение правото на собственост върху процесния имот: апартамент на ІІ етаж в сградата на ул.••••••• •••••••, вх.Б в гр. София, и в последствие на 19.11.2019 г. го прехвърлил на трето за спора лице, като си запазил пожизнено право на ползване върху имота. В качеството на собственик- до 19.11.2019 г., и на титуляр на ограничено вещно право на ползване върху имота- след 19.11.2019 г. до края на исковия период, следователно Л. С. е бил и потребител на топлинна енергия по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ. Няма твърдения, нито данни и доказателства по делото, запазеното от ответника вещно право върху имота да е било прекратено или погасено към началото или по време на процесния период. Следователно страните са били обвързани от валидно облигационно правоотношение, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, което е достатъчно основание за доказване на иска по основание. Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и конкретно- в жилището на ответника, е от значение единствено за доказване размера на иска, като евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му- съгласно чл.162 ГПК. За установяване доставянето на топлинна енергия в обема, съответстващ на претендираната от ищеца цена, са представени по делото извлечения за начислените за процесния имот суми и дялови разпределения, съставени от фирмата за топлинно счетоводство, като е прието в първоинстанционното производство и експертно заключение на съдебно- техническа експертиза. Няма основание експертното заключение да не бъде съобразено от съда при формиране изводите по съществото на спора, тъй като няма данни експертът да е дал невярно заключение /съзнателно или по непредпазливост/. Според даденото от вещото лице по допуснатата съдебно- техническа експертиза заключение- в конкретния случай дължимата сума за доставена в имота на ответника топлинна енергия е начислена в съответствие с действащата нормативна уредба в областта на енергетиката, т.е. спазени са изискванията на действащите технически правила и норми. Взети са предвид от експерта следните релевантни факти и обстоятелства: че радиаторите в жилището са били демонтирани и затапени, че топлинна енергия за БГВ не е доставяна в имота, а е начислявана само топлинна енергия за щранг- лира в банята и за съответната й сградна инсталация. Следователно дължимата за доставената в процесния имот сума за топлинна енергия е правилно определена от първоинстанционния съд. Не е налице основание за пълна отмяна на решението в установителната му част относно признатата главница за цена на топлинна енергия, както за намаляване на нейния размер, тъй като според събраните в процеса доказателства в процесния имот действително е потребена топлинна енергия, като не е оспорена констатацията на вещото лице, че в същия има щранг- лира, представляваща отоплително тяло. Съгласно разпоредбата на чл.153, ал.6 ЗЕ потребителите в сграда- етажна собственост, които прекратят топлоподаването към отоплителните тела в имотите си чрез монтираната на тях регулираща арматура, остават потребители на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата. Количеството топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, се разпределя пропорционално на пълния отопляем обем на имота по проект. Щранг- лирите са отоплителни тела /§ 1, т.37 от ДР на ЗЕ/ и в случите, когато за тях няма техническа възможност за монтаж на уреди за дялово разпределение и регулиране, какъвто е настоящият случай, отдадената от тях топлинна енергия се определя по изчислителен път. Не са ангажирани от ответника в първоинстанционното производство /същият не е подал писмен отговор на исковата молба по чл.131 ГПК/ доказателства да е налице неправилно отчитане и остойностяване от фирмата, осъществяваща услугата топлинно счетоводство, на доставената в имота от щранг- лирата топлинна енергия или на топлинната енергия за сградна инсталация. Така, при събраните по делото доказателства се налага приемането на извод, че дължимата от ответника на ищеца на основание чл.79, ал.1 ЗЗД сума /главница/ е в размер на 547.34 лв., представляваща стойност на доставена в имота топлинна енергия за отопление /от щранг- лира/ и за сградна инсталация. Неоснователен е доводът на въззивника С. относно приложението на установената в разпоредбата на чл.62 ЗЗП забрана за непоискани доставки, поради следните съображения: Съгласно дадените с Тълкувателно решение № 2 от 25.05.2017 г. по тълк. дело № 2/ 2016 г. на ВКС- ОСГК, задължителни разяснения, за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда- етажна собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на чл.62 вр. § 1 от ДР на ЗЗП. Това е така, защото непоискана е тази доставка, при която доставчикът предоставя характеризиращата договора престация на потребител, без той да е изразил съгласие за това. Именно поради това законът постановява, че непоръчаната от потребителя доставка на централно отопление не поражда за потребителя задължение за плащане- чл.62, ал.2 ЗЗП. Законодателното решение не е в колизия, а в унисон с уредбата на отношенията в топлоенергетиката към този момент, защото чл.133, ал.2 ЗЕ /в редакция след изм. ДВ- бр.30/ 2006 г./ изисква решение на общото събрание на етажните собственици за присъединяването на сградата към топло-преносната мрежа. Потребителите на топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост могат да имат различни интереси, включително по въпроса да бъде ли сградата топлоснабдена. Принципът, който законодателят е възприел при регламентирането на начина на избягване на конфликти между етажните собственици, е „решава мнозинството“. Затова при доставката на централно отопление в сградите в режим на етажна собственост искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен собственик /той не би могъл да получи енергията, без да ползва сградната инсталация като обща част/, а от мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части. Потребителят на услугата е цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху отделни обекти може да откаже заплащането на доставено против волята му централно отопление в тези обекти, но не може да откаже заплащането на отдадената от сградната инсталация или от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централно отопление в сградата. В мотивите на цитираното ТР е посочено, че централното топло-снабдяване се е наложило в България като ефективен начин за отопление на многофамилни сгради в градовете през втората половина на ХХ век. Отношенията между етажните собственици и начина на управление на общите сгради са били регулирани в чл.37- чл.49 ЗС, Правилника за управлението, реда и надзора на етажната собственост /ПУРНЕС- отм./ и с отделни разпоредби в други нормативни актове. Нормативната уредба към онзи момент не изисква съгласие в писмена форма на етажните собственици за топлоснабдяването на сградата, което е икономически обяснимо с оглед съществувалите тогава обществено- икономически условия: отоплението с централно подавана топлинна енергия е лесно, евтино и хигиенично. Поради това желанието за ползване на тази услуга се презумира от нормотвореца. В правилника за прилагане на ЗТСУ, понастоящем отменен, топлоснабдяването на жилищните сгради под режим на етажна собственост в цялостно застроени топлоснабдени райони или в жилищни комплекси е уредено като задължително /чл.162, ал.1 и 2/, а искане от собствениците е предвидено като условие за осигуряване на централно отопление само в сгради, по отношение на които топло-снабдяването не е задължително /ал.3/. Няма изискване за съгласие на собствениците за топлоснабдяването на сградите под режим на етажна собственост и по Наредба № 1 за ползване на топлинна енергия, понастоящем отменена. В чл.55 от нея обаче е предвидена възможност за етажните собственици да се откажат от ползването на топлинна енергия /за цялата сграда или за отделни обекти в нея/ при определени предпоставки. Нормативните актове от този период не предвиждат сключване на индивидуални договори между потребителите на топлинна енергия и топло-снабдителните предприятия. При така даденото разрешение непоискана доставка на топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост /включително за сградна инсталация и отопление на общите части/ е налице тогава, когато е направено надлежно искане при условията на чл.153, ал.2 ЗЕ за прекратяване на топлоподаването до абонатната станция в сградата, но въпреки това същото не е своевременно прекратено от топлопреносното дружество. Отделно от това всеки собственик на индивидуален обект в сградата може по споразумение с топлопреносното дружество да спре подаването на топлинна енергия за отопление и битово горещо водоснабдяване на собствения си имот, като остане потребител единствено на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и на енергия за общите части на сградата. В случая не се твърди, нито се доказва наличието на искане за прекратяване на топлоподаването по реда на чл.153, ал.2 ЗЕ, поради което и доставената през исковия период топлинна енергия не се явява непоискана, респ. ответникът дължи нейната стойност. Следва да се отбележи в тази връзка, че от ответника не е направено изявление, адресирано до ищеца, че не е съгласен да му бъде доставяна топлинна енергия, поради което и извод за наличието на непоискана доставка, респ. за неоснователност на претенцията за заплащане стойността на доставената за имота топлинна енергия в случая не може да бъде направен. Предвид горното, поради неоснователност на доводите за недължимост на главницата от 547.34 лв., представляваща стойност на доставена в процесния имот с аб. № 204230 през периода м.07.2017 г.- м.04.2019 г. топлинна енергия, решението в тази обжалвана от ответника С. част следва да бъде потвърдено. Конкретни доводи за недължимост на признатото с обжалваното решение вземане от 29.04 лв.- такса за услугата „дялово разпределение“, в жалбата на ответника не се съдържат, поради което и въззивният съд не дължи излагането на самостоятелни мотиви за основателност на иска относно тази сума. Искът по чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване дължимостта на лихви за забава в размер на 63.41 лева, претендирани за периода 15.09.2018 г.- 19.06.2020 г., е неоснователен и недоказан и неправилно е уважен с обжалваното първоинстанционно решение. Не се установява от доказателствата по делото, поради непровеждане на дължимото от ищеца доказване на производящите това спорно материално право факти и обстоятелства, същият да притежава такова ликвидно и изискуемо вземане срещу ответника. Съгласно чл.84, ал.1 ЗЗД, когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му. Задълженията на ответника за заплащане стойността на доставената в процесния имот топлинна енергия са възникнали като срочни- съобразно приложимите в отношенията между страните общи условия на договора за доставка на топлинна енергия. В забава за изпълнение длъжникът може да изпадне в случай, че вземането е ликвидно, т.е. установено по основание и по размер. В случая ликвидността на произтичащите от реалното потребление вземания е установена с изравнителни сметки, като относно изискуемостта и забавата на дължимите за консумирана през процесния период топлинна енергия суми, за които са издадени общи фактури на 31.07.2018 г. и 31.07.2019 г., приложение намират Общите условия на „Топлофикация София“ ЕАД от 2016 г., одобрени е Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР. Предвид неспазване на срока по чл.32, ал.2 и ал.3 ОУ за отчитане на ИРРО, изготвяне на изравнителните сметки и издаване на общите фактури за процесния период- „45- дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят“ /общите фактури за отчетния период са издадени на 31.07.2018 г. и 31.07.2019 г., а 45- дневният срок е изтекъл на 14.06. на съответната година- 2018 г., 2019 г., считано от 30.04./, клаузите на Общите условия относно начисляването на лихви за забава са неприложими, а съобразно разпоредбата на чл.84, ал.2 ЗЗД ответникът изпада в забава след покана, каквато не се твърди, нито доказва, да е отправена от ищеца до него, поради което и изпадането му в забава се явява недоказано по делото. Искът по чл.422 ГПК вр. чл.86 ЗЗД за признаване дължимостта на сумата 63.41 лв.- обезщетение за забава при плащане на главницата за потребена топлинна енергия, дължимо за периода 15.09.2018 г.- 19.06.2020 г., следователно подлежи на отхвърляне като неоснователен. При тези съображения и поради частично несъвпадане изводите на двете съдебни инстанции по съществото на спора обжалваното решение като неправилно следва да бъде отменено в частта, в която е уважен искът по чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 63.41 лева- лихви за забава, и вместо това да бъде постановено решение за отхвърлянето му като неоснователен. В останалата обжалвана част, в която исковете по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД са уважени за сумата 547.34 лв.- главница, представляваща стойност на доставена топлинна енергия, и за сумата 29.04 лв.- такса за услугата дялово разпределение, решението като правилно следва да бъде потвърдено. При преразпределяне на отговорността за разноски- с оглед изхода на спора, обжалваното решение следва да бъде отменено и в частта относно несъразмерно присъдените на ищеца разноски: над сумата 333.77 лв.- разноски за исковото производство, и над сумата 66.76 лв.- разноски за заповедното производство. Относно присъдените на същия разноски до размер на сумата 333.77 лв.- за исковото производство, и до размер на сумата 66.76 лв.- разноски за заповедното производство, обжалваното решение следва да бъде потвърдено. На основание чл.273 вр. чл.78, ал.1 ГПК въззиваемата страна дължи да заплати на въззивника сумата 36.18 лв.- разноски за въззивното производство, съразмерно на уважената част от жалбата, а на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивникът дължи да заплати на въззиваемото дружество сумата 90.09 лева- разноски за въззивното производство /при дължимо юриск. възнаграждение от 100 лв./, съразмерно на отхвърлената част от жалбата. Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД