Решение № 149 от 20.3.2025 г. на Окръжен съд - Благоевград по дело № 761/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивна жалба на "СКАЙ 15" ООД, ЕИК 204155797, подадена чрез адв. Ю. С. срещу Решение № 138 от 05.03.2024 г. по гр. д. № 2203/2022 г. на Районен съд Благоевград. С обжалвания съдебен акт: 1/ е отхвърлен предявения от жалбоподателя иск срещу Х. Д. Д., ЕГН ••••••••••, за заплащането на сумата от 5005 лв., представляваща част от задължение в размер на 107 500 лв. за пропуснатите ползи от ищцовото дружество за периода от 28.01.2018 г. до 01.08.2021 г., когато е следвало да изтече договор за наем, сключен на 01.08.2016 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване исковата молба /27.09.2022 г./ до окончателното погасяване; 2/ признато е за установено по отношение на ответниците Х. Д. Д. и З. С. И., ЕГН ••••••••••, че подписите, положени върху уведомление от 05.01.2018 г. и върху констативен протокол от 28.12.2017 г. не са на З. С. И.. С решението на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК Х. Д. и З. И. са осъдени да заплатят на „СКАЙ 15“ ЕООД разноски в производството в размер на 690, 10 лв., съобразно уважената част на предявените искове, а на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК ищцовото дружество е осъдено да заплати на Х. Д. сумата от 425 лв. – общ размер на дължимите разноски, съобразно отхвърлената част от предявените искове. С определение № 1115 от 07.06.2024 г. по гр. д. № 2203/2022 г. на РС Благоевград е отхвърлена молба на Х. Д. за изменение на решението в частта за разноските. С въззивната жалба решението се обжалва в частта, с която е отхвърлен частичният иск за заплащането на пропуснати ползи. Въззивникът оспорва и частта, с която е осъден да заплати на Х. Д. 425 лв. разноски по делото. Изразява несъгласие с извода на първоинстанционния съд, че договорът за наем, сключен на 01.08.2016 г., не е пораждал действие в периода от 28.01.2018 г. до 01.08.2021 г., тъй като изявлението за неговото прекратяване е било получено от Х. Д. в качеството му на законен представител на дружеството наемател. Счита, че за да се прекрати предсрочно договор е необходимо надлежно волеизявление от една от страните. Поддържа, че не е отправено предизвестие за прекратяване на договора за наем от З. И., която била пълномощник на наемодателя С.М.И., тъй като от приетата по делото съдебно-графическа експертиза било видно, че върху уведомлението до управителя на „СКАЙ 15“ ООД от 05.01.2018 г. и върху констативния протокол от 28.12.2017 г. не е положен подписа на З. И. и че някой друг го е имитирал. Счита, че от това следва, че не е отправено уведомление за прекратяване на договора от наемодателя и че договора е продължавал да поражда действие за периода, за който е бил сключен. Твърди, че съдът е намерил за доказан факта, че пълномощникът на наемодателя не е подписал уведомлението и протокола, поради което е уважил иска по чл. 124, ал. 4 ГПК. Счита, че решението е вътрешно противоречиво, тъй като съдът e приел, че представителят на наемодателя не е подписал уведомлението за прекратяване на договора и констативния протокол за причинени вреди, но е приел, че договорът за наем е прекратен, понеже неподписаното от представител на наемодателя изявление за прекратяване на договора е било получено от един от управителите. Оспорва аргумента на районния съд, че валидното прекратяване на договора се доказвало от показанията на М.С.М., от които се установявало, че наетия обект е увреден. Счита, че показанията му не установяват, че уведомлението за прекратяване е надлежно отправено от наемодателя, тъй като свидетелят е заявил, че Х. Д. е подписал протокола пред него, понеже сестрата на М. – З. И. не била там. Поддържа, че съдът не е разгледал останалите предпоставки за основателността на иска – наличието на пропуснати ползи и техния размер. Въззивникът посочва, че съдът е отхвърлил негово искане да се назначи съдебно-счетоводна експертиза, която била необходима за изясняването на точния размер на пропуснатите ползи. Моли да се отмени решението в обжалваната част и да се уважи иска за сумата от 5005 лв. ведно със законната лихва от датата на подаване исковата молба до окончателното погасяване. Претендира присъждането на разноски за двете инстанции. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивна жалба, подаден от Х. Д. и З. И., чрез адв. П. П.. В него се изразява становище за правилност на решението в обжалваната му част и се отправя искане в тази му част то да бъде оставено в сила. Наведени са подробни аргументи, че искът по чл. 124, ал. 4, изр. 1 ГПК е недопустим, тъй като е преклудиран в производството по гр. д. № 1591/2018 г. на РС Благоевград и се поддържа, че липсва интерес за предявяването на този иск. Посочва се, че между „СКАЙ 15“ ЕООД и С.М.И., син на З. И., е било постановено решение № 1626 от 19.02.2019 г. по гр. д. № 1591/2018 г. на Районен съд – Благоевград. Оспорва се посоченото в жалбата, че договорът е действал между страните в периода от 28.01.2018 г. до 01.08.2021 г. Не се оспорва, че такъв договор е бил сключен, но се изразява становище, че той е бил прекратен по надлежния ред, с подписването на уведомлението, получено от Х. Д. на 06.01.2018 г., тъй като отправеното чрез пълномощника И. изявление е произвело своето правно действие. Поддържа се, че наемното правоотношение е прекратено след изтичането на едномесечния срок на предизвестието, в какъвто смисъл било и решението по гр. д. № 1591/2018 г. на РС Благоевград. Изрично се заявява, че подписите на уведомлението и на констативния протокол са на З. И.. В случай, че съдът приеме, че подписите не са положени от И., се отправя молба да се има предвид чл. 301 от ТЗ, като се посочва, че тя не се е противопоставила на прекратяването на договора и чрез конклудентни действия е изразила съгласието с неговите последици. Счита, че Х. Д. не дължи обезщетение за пропуснати ползи, тъй като те не са доказани, като се поддържа, че липсва реалност и сигурност за тяхното настъпване. Поради неоснователност на иска за главното вземане, се изразява становище, че следва да се отхвърли претенцията за законна лихва. Отправя се молба въззивният съд да остави в сила първоинстанционното решение в обжалваната част. Претендират се съдебни разноски. В депозирания отговор няма искане за изменение на първоинстанционното решение, а за оставянето му в сила, поради което той няма характера на въззивна жалба (в този смисъл определение № 148 от 22.02.2018 г. по гр. д. № 3657/2017 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, решение № 263852 от 11.06.2021 г. по в. гр. д. № 5664/2020 г. на СГС и решение № 264319 от 29.06.2021 г. по в. гр. д. № 16270/2019 г. на СГС). Първоинстанционното решение не е обжалвано в частта, с която е уважен иска по чл. 124, ал. 4, изр. 1 ГПК, поради което в тази си част то е влязло в сила и обвързва въззивният съд със сила на пресъдено нещо. Предмет на въззивното производство е единствено иска за пропуснати ползи. З. И. не е страна във въззивното производство, понеже тя е била ответник само по иска по чл. 124, ал. 4, изр. 1 ГПК и спрямо нея производството е приключило с влязъл в сила съдебен акт. Жалбата е редовна и допустима, тъй като отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК и е подадена в срок от легитимирана страна с правен интерес срещу подлежащ на обжалване акт. Редовен е и подадения от Х. Д. отговор, като отговарящ на изискванията на чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 ГПК. Районният съд е бил сезиран с искова молба, подадена от „СКАЙ 15“ ЕООД срещу против Х. Д. Д. и З. С. И.. Ищецът е твърдял, че С.Л.Р. и ответникът Х. Д. Д. са били съдружници в ищцовото дружество, което е било ООД до 05.02.2018 г. Посочва, че на 01.08.2016 г. между ищеца, като наемател, и С.М.И., като наемодател, е бил сключен договор за наем на самостоятелен обект в сграда с идентификатор 04279.612.17.9, с административен адрес: ••••••••• етаж – 1 /минус първи/, с площ от 294 кв.м., като обектът представлявал обект за „фитнес, протеинов бар и кафе“. Навежда, че до 28.01.2018 г. като наемател е ползвал тази вещ като фитнес център. Посочва, че на 05.02.2018 г. ответникът Х. Д. е напуснал ищцовото дружество и то се е преобразувало в ЕООД. Ищецът поддържа, че на 06.01.2018 г. ответникът Х. Д. бил получил уведомление с отправено едномесечно предизвестие за прекратяване на договора за наем. В уведомлението било отразено, че то е подписано от ответника З. И., майка на наемодателя С.М.И.. Ищецът поддържа, че уведомлението не било подписвано от нея. Твърди, че ответникът Д. е подписал констативен протокол за причинени щети на наетото помещение с дата 28.12.2017 г. Излага, че този протокол всъщност не е подписан от З. И., както е посочено в него. Сочи, че за действията по прекратяването на договора за наем и подписването на констативния протокол съдружникът в ищцовото дружество С.Л.Р. е бил уведомен от Д. много по-късно. След като ответникът го уведомил за подписаните документи, той пожелал да напусне дружеството. Според ищеца на 23.01.2018 г. Д. учредил свое дружество "ПЮР 3" ЕООД, което на 15.02.2019 г. сключило договор за наем със С.И. за ползването на същото помещение. Намира за незаконосъобразно прекратен договорът за наем с ищцовото дружество, затова счита, че той не е бил предсрочно прекратен. Счита, че ищцовото дружество е претърпяло пропуснати ползи поради невъзможността да използва помещението за целия период, за които е бил сключен договора за наем. Поддържа, че Х. Д. се е ползвал от неавтентични частни документи, за да прекрати договора за наем. Намира, че този ответник е подписал получаването на уведомлението и самия констативен протокол, като договорът за наем е предвиждал всички съобщения и уведомления да се изпращат на посочен адрес на ищцовото дружество. Въз основа на тези фактически твърдения ищецът иска Х. Д. да бъде осъден да му заплати сума в размер на 5005 лв., предявена като частичен иск част от вземане с общ размер от 107 500 лв., представляваща размера на пропуснатите ползи от ищцовото дружество за периода от 28.01.2018 г. до 01.08.2021 г., когато е следвало да изтече договорът за наем, сключен на 01.08.2016 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от завеждане на исковата молба до окончателното й изплащане. Ищецът е искал и да бъде признато за установено по отношение на ответниците, че подписите на З. И., положени върху уведомление от 05.01.2018 г. и върху констативен протокол от 28.12.2017 г. не са положени от нея. В отговора на исковата молба ответника Х. Д. не оспорва, че между С.И. и ищцовото дружество на 01.08.2016 г. е бил сключен договор за наем на процесното помещение. Счита, че договорът е бил прекратен по надлежния ред, след отправянето на едномесечно писмено предизвестие от страна на наемодателя. Поддържа, че З. И. е била пълномощник на наемодателя и че е имала представителна власт да го представлявала в наемното правоотношение. Оспорва доводите, че предизвестието за прекратяване не е произвело правен ефект. Сочи, че договорът е бил прекратен на осн. чл. 7.4. от него, поради ползването на помещението не по предназначение и по начин, който го уврежда. Изразява становище, че не дължи обезщетение за пропуснати ползи на ищеца. За да постанови решението си районният съд е приел, че искът за обезщетение е по чл. 82, ал. 1, изр. 1, пр. 1 ЗЗД и че уважаването му е обусловено от установяването на валидно наемно правоотношение за периода от 28.01.2018 г. до 01.08.2021 г., наличието на имуществени вреди, изразяващи се в пропусната полза и техния размер, както и неизпълнение на задължението на ответника за заплащането им. Съдът е посочил, че страните не спорят, че на 01.08.2016г. между ищцовото дружество и С.И. е бил сключен договор за наем относно процесното помещение, като наемодателя го бил сключил чрез свой пълномощник – З. И., която е била упълномощена с нотариално заверено пълномощно № 1513/03.05.2012 г. Това се установявало и от съдържанието на самия договор. Посочил е, че от Търговският регистър било видно, че към сключването на договора ищцовото дружество е имало двама съдружника, като те били и неговите управители, един от които е бил ответника Х. Д.. Договорът за наем бил сключен от името на дружеството чрез управителя С.Р.. Затова районният съд е намерил, че е възникнало наемно правоотношение. Намерил е, че по делото е спорно обстоятелството дали договорът за наем е пораждал правни последици между страните през периода от 28.01.2018 г. до 01.08.2021 г. Посочил е, че ищецът поддържа, че З. И. не е подписала уведомлението за прекратяване, поради което счита, че договорът за наем не е бил прекратен. Първоинстанционният съдебен състав е намерил, че договорът не е пораждал действие през процесния период. Посочил е, че по делото е приет констативен протокол за установени щети от 28.12.2017 г., в който са описани щети в наетото помещение. Счел е, че протоколът е бил съставен след като е била извършена проверка на състоянието на помещението. В него било отразено, че той е подписан от представителя на наемодателя ответника З. И. и единия от законните представители на ищцовото дружество – ответника Х. Д. Д.. Другият законен представител и съдружник - С.Р. не присъствал при проверката и не се е подписвал на констативния протокол. Районният съд е намерил за установено, че впоследствие наемодателят отново чрез пълномощника З. И. е отправил уведомление от 05.01.2018 г. за прекратяване с едномесечно предизвестие договора за наем на основание чл. 7.4 от него, тъй като наемателят ползвал обекта при съществено нарушение и уговореното ползване или по такъв начин, че съществено уврежда наетото помещение и имущество. Приел е, че уведомлението е било връчено на Х. Д. на 06.01.2018 г. Съдът е посочил, че във връзка с оспорването на подписите върху протокола и уведомлението е била назначена и приета съдебно-графическа експертиза, от заключението на която се установявало, че подписите, положени за „Наемодател“ върху уведомлението и върху констативния протокол не са изписани от ответника З. И.. Същевременно според заключението ръкописните текстове, сочени за написани от Х. Д., са били изпълнени от него. Според районният съд протоколът и уведомлението не са били подписани от З. И., но изявлението за прекратяване на договора за наем е произвело правно действие, понеже то е било получено от Х. Д., законен представител на ищцовото дружество, който е удостоверил с подпис неговото получаване на 06.01.2018 г. Съдът е посочил, че видно от ТР двамата управители на дружеството са го представлявали поотделно и всеки от тях е имал неограничена представителна власт. Приел е, че всеки законен представител на търговско дружество притежава пасивна представителна власт относно изявления, отправени до дружеството. Затова е намерил, че с изтичането на едномесечен срок от получаването на уведомлението е било прекратено наемното правоотношение. Като аргумент за прекратяването на договора съдът е посочил и разпоредбата на чл. 301 ТЗ, както и показанията на свидетеля М.С.М., който е брат на ответника З. И., от които ставало ясно, че в края на 2017 г. в наетото помещението са били установени разбити стени, счупени фитнес уреди и огледала. Според районният съд се установява, че лошото стопанисване на помещение е било причината за предсрочното прекратяване на наемния договор. Приел е, че липсва една от предпоставките за уважаване на иска, понеже поради прекратяването на договора за наем ищецът не е претърпял претендираните от него имуществени вреди, изразяващи се в пропусната полза от ползване на помещението за периода от 28.01.2018 г. до 01.08.2021 г. Затова е намерил частичният иск за неоснователен. Съгласно чл. 269 ГПК правомощията на въззивния съд са да се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. Първоинстанционното решение е валидно. Ако документ се издава от пълномощник, той може да се подпише вместо със своето име с името на представлявания (виж Сталев, Ж. „Българско гражданско процесуално право. Десето преработено и допълнено издание, второ по действащия ГПК“, „Сиела Норма“ АД, София, 2020, стр. 267, както и Петко Венедиков. „Писмени доказателства и свидетелски показания в гражданския процес. Трето издание“, ИК „Проф. Петко Венедиков“, София 2000, стр. 5). Такова подписване на едно лице от друго е валидно и ако съгласието за това е дадено устно (виж Петко Венедиков, цит. съч., стр. 5). Неистинският частен документ не е съставен от лицето, което е посочено като негов автор, но той е съставен от някое друго лице, което не е имало представителна власт да го представлява. Правните действия, които са извършени без представителна власт, не са нищожни по чл. 26 ЗЗД, а са висящо недействителни по чл. 42 ЗЗД. Докато на нищожността може да се позове всяко едно лице, на висящата недействителност може да се позове само мнимо представлявания и неговите универсални правоприемници – на нея не може да се позове насрещната страна по сделката, нито други трети лица (виж т. 2 от Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г., ОСГТК на ВКС, както и мотивите към т. 3). Дори и един договор да бъде обявен от съда за неистински документ с влязло в сила решение, доколкото не носи подписа на лицето, посочено като негов автор, това обстоятелство е без значение за действителността на договора и за неговото правно действие, понеже следва да се преценява наличието или липсата на потвърждаване от страна на мнимо представлявания (виж решение № 519 от 06.12.2006 г. по гр. д. № 282/2006 г., I г. о. на ВКС). Последиците на чл. 42 ЗЗД настъпват независимо от това кой е действителният автор на положения подпис, като на потвърждаване по чл. 42, ал. 2 ЗЗД подлежат всички волеизявления (виж решение № 9 от 17.01.2022 г. по т. д. № 272/2021 г. на Апелативен съд – Варна). Затова дори и да се приеме, че констативният протокол и уведомлението не са били подписани от З. И. или от наемодателя С.И., те се явяват извършени от някое лице, което не е имало представителната власт да ги представлява. Следователно, независимо от тяхното авторство, дали протоколът и уведомлението като волеизявления пораждат правни последици зависи от правилата за висящата недействителност. По тази причина следва да се отхвърлят доводите на жалбоподателя, че в първоинстанционното решение са налице вътрешни противоречия. Разпоредбата на чл. 301 ТЗ е неприложима, понеже мнимо представлявания не е търговец. Затова се прилага единствено чл. 42 ЗЗД. Според Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г., ОСГТК на ВКС висящата недействителност поражда право в полза на мнимо представлявания да се позове на нея или да потвърди действието, осъществено без представителна власт. След като веднъж бъде упражнено, това право се погасява. В констативният протокол и уведомлението се сочи, че те са подписани от З. И. от името на наемодателя С.И.. Следователно в случая мнимо представляван е именно наемодателя, а по делото не са налице данни същият да се е позовавал на висящата недействителност. На висящата недействителност може да се позовава само мнимо представлявания и неговите универсални правоприемници (т. 2 от Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г., ОСГТК на ВКС). Затова ищцовото дружество и ответника Х. Д. не могат да се позоват на нея. Според тълкувателното решение до ефекта на потвърждаване се стига и когато мнимо представлявания пропусне да се позове на висящата недействителност в срока за отговор на исковата молба. Не се установява наемодателят да се е позовал на чл. 42 ЗЗД в хода на гр. д. № 1591/2018 г. на РС Благоевград, в което той е поддържал, че договорът за наем е бил прекратен по надлежния ред. По тези съображения въз основа на чл. 42 ЗЗД и на Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г., ОСГТК на ВКС следва да се приеме, че констативният протокол и уведомлението за прекратяването на договора на наем са висящо недействителни и доколкото липса позоваване по чл. 42 ЗЗД от страна на мнимо представлявания, не може да се приеме, че те не са породили правни последици. От доказателствата по делото, вкл. от показанията на свид. М. М. се установява, че наетата вещ е била повредена. Затова наемодателят е имал право на осн. чл. 7.4. от договора за наем предсрочно да го прекрати, понеже обекта е ползван в съществено нарушение на уговореното ползване или по начин, съществено увреждащ наетото помещение и/или имущество. Отправеното уведомление не е нищожно, а е висящо недействително, поради което е правилно заключението на първоинстанционният съд, че то е породило правни последици. Следователно следва да се сподели извода на районният съд, че договорът за наем надлежно е бил прекратен след изтичането на едномесечното предизвестие, т. е. на 06.02.2018 г. Наличието на причинна връзка се преценява с оглед на теорията за равноценността, като се приема, че такава е налице, ако след като мислено се премахне поведението на длъжника, резултатът не настъпва (виж Ангел Калайджиев, „Облигационно право. Обща част“, осмо издание, изд. „Сиби“, 2020 г., стр. 376 и решение № 9 от 02.02.2018 г. по гр. д. № 1144/2017 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС). В случая ако мислено бъде премахнато поведението на ответника, описано в исковата молба, неблагоприятните последици за ищеца отново биха настъпили. От доказателствата по делото се установява, че вредите по помещението са били налице. Прекратяването на договора е обусловено от наличието на неизпълнение по него, изразило се в ползването на помещението по начин, който съществено го уврежда. Ищцовото дружество изначално е било в неизпълнение на договора на наем и наемателят вече е имал правото да го прекрати на осн. чл. 7.4. от него, още преди ответникът да предприеме поведението, сочено като основание на иска. Затова няма как то да бъде причина за прекратяването на договора. На осн. чл. 5.3 от договора за наем наемодателят е имал правото веднъж седмично да проверява състоянието и начина на ползване на обекта, което му е позволявало да установи щетите. Свид. М. М. сочи, че към момента на проверката на състоянието на помещението в него са били други лица, които са били клиенти на фитнеса. Той помолил двама от тях да бъдат свидетели и те се съгласили, но накрая не подписали протокола, понеже Х. Д. се е съгласил да го подпише. Следователно констативният протокол е щял да бъде съставен, дори и без ответника. Дори и Д. да беше отказал да получи уведомлението, то винаги би могло впоследствие да бъде връчено на дружеството по друг начин. Дори и никое физическо лице да не желае да получи уведомлението, то може да бъде връчено на търговското дружество по реда на чл. 50, ал. 4 ГПК вр. чл. 18, ал. 5 ЗЧСИ или вр. чл. 50 ЗННД. Затова поведението на ответника не е необходимо условие за настъпването на неблагоприятните последици за ищеца. Намесата на трето лице – наемодателят, който с поведението си обуславя прекратяването на договора за наем, прекъсва пряката причинно-следствена връзка между поведението на ответника и произтичащите от прекратяването на договора пропуснати ползи. Според решение № 50174 от 07.10.2022 г. по гр. д. № 162/2022 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС вредата е пряка, когато тя следва закономерно от неизпълнението на определени задължения и е непосредствена, когато противоправният резултат директно предпоставя вредата без намесата на други фактори на въздействие. Косвени, а не преки, са вредите, които са последица не на неизпълнението, а на други факти, които прекъсват причинната верига. Причината за прекратяването на наемното правоотношение е волеизявлението на наемодателя (виж решение № 2192 от 22.11.2016 г. по гр. д. № 3478/2016 г. на Апелативен съд - София). Ако е неоснователно, прекратяването на договора за наем от страна на наемодателя обуславя основателност на иска срещу него за пропуснати ползи (виж решение № 122 от 15.01.2018 г. по т. д. № 8098/2016 г. на Софийски градски съд). Затова невъзможността да се ползва помещението от ищцовото дружество се намира в пряка причинно-следствена връзка с поведението на наемодателя. Причинната връзка се разкъсва, когато окончателното прекратяване на наемното правоотношение зависи от друго лице (виж решение № 2686 от 17.06.2019 г. по гр. д. № 10785/2018 г. на Районен съд – Варна). Затова отправянето на уведомлението от страна на наемодателя, съответно непозоваването от негова страна на висящата му недействителност, представлява поведение на трето лице, което прекъсва пряката причинно следствена връзка между поведението на ответника, посочено в исковата молба /подписване на констативен протокол, получаване на уведомление/, и последвалите за ищцовото дружество неблагоприятни последици от прекратяването на наемното правоотношение /невъзможност да получава приходи от използването на наетото помещение/. Следователно вредите, които ищецът претендира с исковата молба /пропуснатите ползи за периода от 28.01.2018 г. до 01.08.2021 г., когато е следвало да изтече договорът за наем/, не се намират в пряка причинно- следствена връзка с поведението на ответника, а с това на наемодателя, което е самостоятелно основание за неоснователността на иска. Според Решение от 03.08.2012 г. по гр.д. № 1114/2011 г., Г. К., III г. о. на ВКС ищецът не е длъжен да квалифицира спорното право, чиято защита търси в исковото производство. Дори такава квалификация да е дадена с исковата молба тя не обвързва съда. Правораздавателният орган е обвързан от изложените в исковата молба основания на претенцията, но не и от сочените от ищеца правни норми. Съдът е длъжен сам да квалифицира спорното право като изхожда от твърденията на ищеца за правопораждащите факти и от искането за защита, формулирани в исковата молба. В исковата молба се твърди, че съдружникът С.Р. е бил уведомен от Д. много късно за действията по прекратяване на договора за наем и за подписването на констативния протокол. Р. и Д. са били съдружници и управители в ицщовото дружество. Тези фактически твърдения на ищеца са относими към разпоредбата на чл. 123 ТЗ, въз основа на която С.Р., в качеството си на съдружник, е имал правото да бъде осведомяван за хода на дружествените дела. На това право кореспондира задължение на управителя да съдейства при неговото упражняване, но не и задължение ежедневно да осведомява всички съдружници за цялата дейност на дружеството. Ако съдружник упражни своето право да бъде осведомяван за дружествените дела, а управителят откаже да го осведоми, съдружникът може да защити правото си по чл. 123 ТЗ като предяви иск по чл. 71 ТЗ (виж Ангел Калайджиев. „Търговци“, Издателство „Сиби“, София, 2021, стр. 413). Затова само при предприети надлежни действия, свързани с упражняване на членствените права на съдружниците за осведомяване за хода на дружествените дела, би могло да се преценява дали с действията си управителят на дружеството е нарушил посочените неимуществени права на съдружниците в исковото производство по чл. 71 ТЗ (решение № 41 от 12.02.2006 г. по т. д. № 584/2005 г., ТК, II т. о. на ВКС). В случая не са налице данни съдружника С.Р. своевременно да е искал да се запознае със хода на дружествените дела. Същевременно ищец по делото не е той, а самото дружество „СКАЙ 15“ ЕООД, което няма правото по чл. 123 ТЗ, нито възможността да води иск по чл. 71 ТЗ срещу управителния орган. Затова твърденията, че Д. не е уведомил своевременно другия съдружник се явяват неотносими с оглед на предмета на делото – иск предявен от самото дружество срещу бивш управител и съдружник. В исковата молба се сочи поведение на ответника, свързано с това, че в качеството му на управител е приел волеизявление на наемодателя, отправено до дружеството. Посочва се и съставянето на констативен протокол, който е подписан от Х. Д. в лично качество, поради което това негово поведение е свързано въпроса дали като съдружник е увредил дружеството. При внимателната преценка на фактическите твърдения, изложени в исковата молба, представляващи основанието на иска, се установява, че е предявен иск от търговско дружество, с който то претендира обезщетение за вреди, срещу физическо лице, поради негово поведение, осъществено през период, в който лицето е имало качествата на управител и съдружник на ищцовото дружество. Според Тълкувателно решение № 1 от 31.05.2023 г. по тълк. д. № 1/2020 г., ОСТК на ВКС управителят, притежаващ и качеството на съдружник, е носител на две групи задължения - първите произтичат от членственото му правоотношение, а вторите - от органното и мандатното му правоотношение с дружеството. При неизпълнение на задълженията си както управителят, така и съдружникът отговарят имуществено за нанесени на дружеството вреди: първият по чл. 142, ал. 3 и чл. 145 ТЗ, а вторият - съгласно общите правила на ЗЗД, но съдружникът може да бъде санкциониран и с прекратяване на членственото му правоотношение по решение на общото събрание при условията на чл. 126 ТЗ. Ответникът Х. Д. едновременно е имал качествата на съдружник и управител към момента подписване на констативния протокол и на приемането на уведомлението за прекратяване на наемното правоотношение. Затова трябва да се прецени дали неговата имуществена отговорност би могла да бъде ангажирана на основание чл. 142, ал. 3 ТЗ, чл. 145 ТЗ и въз основа на общите правила по ЗЗД. Получаването на уведомлението за прекратяването на договора за наем касае поведение на ответника, което е пряко свързано с неговата пасивна представителна власт, притежавана в качеството му на управител. Управителят изпълнява правомощията на орган на дружеството, въз основа на дружествения договор, решенията на общото събрание на съдружниците и на закона, поради което отговорността му за причинените на дружеството вреди може да бъде ангажирана единствено по реда на чл. 145 ТЗ, а не по общите правила на ЗЗД (решение № 232 от 16.11.2018 г. по гр. д. № 3745/2017 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС). Затова следва внимателно да се прецени дали ответникът дължи обезщетение на ищеца на осн. чл. 145 ТЗ, понеже искът се квалифицира по чл. 145 ТЗ дори и когато е предявен срещу лице, което вече няма качеството управител (виж решение № 536 от 25.05.2004 г. по гр. д. № 1380/2003 г., Т. К., II т. о. на ВКС). За да се реализира имуществената отговорност на управителя по чл. 145 ТЗ трябва да са налице елементите на фактическия състав, но и да е взето решение на ОС по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ (виж решение № 536 от 25.05.2004 г. по гр. д. № 1380/2003 г., Т. К., II т. о. на ВКС). С това решение ОС се отрича от това да освободи управителя от отговорност, а новият управител няма правомощията да предяви иск по чл. 145 ТЗ без такова решение (виж (решение № 115 от 27.11.2012 г. по т. д. № 61/2011 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС). Първоначално съдебната практика е приемала, че не се изисква решение на ОС, ако към момента на предявяване на иска ответникът вече няма качеството на управител (виж решение № 536 от 25.05.2004 г. по гр. д. № 1380/2003 г., Т. К., II т. о. на ВКС). Тази съдебна практика обаче впоследствие е била преодоляна. В решение № 115 от 27.11.2012 г. по т. д. № 61/2011 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС се посочва, че решението на ОС на съдружниците за предявяване на иск по чл. 145 ТЗ срещу управител на ТД, правно структурно обособено в ООД, след като същият е освободен, към момента на подаване на исковата молба, се явява абсолютна процесуална предпоставка за търсене имуществена отговорност на управителя за причинени на дружеството с ограничена отговорност вреди, съизмерявани в разглеждания случай с претендираната сума. В този смисъл са и решение № 41 от 29.04.2009 г. по т. д. № 669/2008 г., Т. К., І т. о. на ВКС, определение № 123 от 12.02.2016 г. по т. д. № 120/2015 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, решение № 188 от 20.12.2016 г. по т. д. № 1525/2015 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, решение № 152 от 13.01.2017 г. по т. д. № 2795/2015 г., Т. К., І т. о. на ВКС, решение № 234 от 31.01.2017 г. по т. д. № 3150/2015 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, определение № 168 от 30.03.2018 г. по т. д. № 2082/2017 г., Т. К., І т. о. на ВКС, решение № 29 от 23.07.2019 г. по т. д. № 1212/2018 г., Т. К., І т. о. на ВКС. Това важи и когато дружеството с ограничена отговорност е еднолично. Така според решение № 129 от 02.09.2016 г. по т. д. № 1002/2015 г., Т. К., І т. о. на ВКС решение на едноличния собственик на капитала е абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на иска по чл. 145 ТЗ за търсене на имуществена отговорност на управител - заличен от регистъра в това му качество. В този смисъл е и решение № 152 от 13.01.2017 г. по т. д. № 2795/2015 г., Т. К., І т. о. на ВКС. Съдебната практика е константна, че решението на ОСС/ЕСК е абсолютна процесуална предпоставка за предявяването на иска (решение № 99 от 09.12.2019 г. по т. д. № 2823/2018 г., Т. К., І т. о. на ВКС), за която съдът следи служебно във всяко положение на делото (решение № 152 от 13.01.2017 г. по т. д. № 2795/2015 г., Т. К., І т. о. на ВКС, решение № 188 от 20.12.2016 г. по т. д. № 1525/2015 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС), като нейната липса обуславя недопустимост на иска и на постановеното съдебно решение. Затова и в случая за ангажирането на отговорността на ответника в качеството му на бивш управител на ищцовото дружество наличието на решение по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ представлява абсолютна процесуална предпоставка за предявяването на иска. Според решение № 234 от 31.01.2017 г. по т. д. № 3150/2015 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС съдът е задължен да следи за наличието на решението към момента на завеждане на делото във всеки етап от развитието на процеса. Налице е и съдебна практика, според която е ирелевантен момента, в който е било взето решението на ОСС/ЕСК, като това би могло да стане и в хода на делото (виж решение № 50141 от 10.01.2024 г. по т. д. № 1977/2022 г., Т. К., І т. о. на ВКС). Съгласно решение № 234 от 31.01.2017 г. по т. д. № 3150/2015 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС представянето на решението е в тежест на търговското дружество - ищец, поради което ако ищецът не твърди и/или не успее да докаже съществуването му към момента на предявяване на иска по чл. 145 ТЗ, искът следва да се счете за недопустим и производството по него да бъде прекратено. Съдът дължи указване ангажирането на доказателства относно тази абсолютна процесуална предпоставка, вкл. указване последиците при недоказване, като неизпълнението на това задължение съставлява съществено процесуално нарушение, което задължава въззивният съд да преодолее пропуска на първоинстанционния (виж решение № 99 от 09.12.2019 г. по т. д. № 2823/2018 г., Т. К., І т. о. на ВКС, решение № 129 от 02.09.2016 г. по т. д. № 1002/2015 г., Т. К., І т. о. на ВКС). Ако ответникът възразява, че липсва основание за ангажирането на отговорността му като бивш управител, въззивният съд трябва да се произнесе относно необходимостта или не от решение на ОСС, иначе може да се обуслови неправилност на въззивното решение и основание за неговата отмяна (виж решение № 115 от 27.11.2012 г. по т. д. № 61/2011 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС). Налице е съдебна практика по чл. 274, ал. 3 ГПК относно приложението на чл. 130 ГПК (определение № 447/21.09.2010 г. по ч.гр. д. № 416/2010 г. на ВКС, III г.о. и определение № 625/18.12.2013 г. по ч.гр. д. № 7304/2013 г. на ВКС, I г.о), според която, когато преценката за допустимостта на иска зависи от събирането и проверката на ангажираните по делото доказателства, съдът не може да прекрати производството по делото на осн. чл. 130 ГПК преди това. Според решение № 152 от 13.01.2017 г. по т. д. № 2795/2015 г., Т. К., І т. о. на ВКС в рамките на проверката по чл. 130 ГПК, ако се констатира, че искът е недопустим, задължението на съда да върне исковата молба, респ. на въззивния съд - да обезсили първоинстанционното решение и прекрати производството по делото, е безусловно само при безспорност на съответните недостатъци. В рамките на проверката по чл. 130 ГПК при недостатъчна яснота в позицията на ищеца по въпроса за наличието или липсата към датата на предявяване на иска на решение на едноличния собственик на капитала за реализиране по съдебен ред на отговорността на бившия управител за вреди, въззивният съд следва да укаже на дружеството, че е необходимо да представи доказателства в тази връзка като неизпълнението има за последица обезсилване на първоинстанционния съдебен акт и прекратяване на производството по делото. Според същото решение № 152 от 13.01.2017 г. по т. д. № 2795/2015 г., Т. К., І т. о. на ВКС процедирането в отклонение от тази практика, налага отмяна на въззивното решение и връщане на делото за новото разглеждане, при което следва да се дадат указания за представяне на доказателства, свързани с допустимостта на иска по чл. 145 ТЗ, като в зависимост от процесуалното поведение на ищеца ще следва да прецени дължи ли произнасяне по съществото на спора. Затова с определение № 997 от 12.09.2024 г. по в. гр. д. № 761/2024 г. на ОС Благоевград бяха дадени указания на ищеца "СКАЙ 15" ЕООД да уточни дали към датата на предявяване на иска е било налице решение на едноличния собственик на капитала за предявяване на иск срещу Х. Д. Д., ЕГН ••••••••••, както и ако такова решение е налице – да представи доказателства за това. Ищцовото дружество е представило заверен препис от протокол, обективиращ решения на едноличния собственик на капитала на "СКАЙ 15" ЕООД. Според протоколът на 18.08.2022 г. ЕСК е взел решение от името на дружеството да се предяви иск за пропуснати ползи срещу Х. Д. Д. за осъждането му да заплати сумата от 5005 лв., представляваща частичен иск от сумата 107 500 лв., заедно с лихва от завеждане на исковата молба до изплащането на частичния иск. Протоколът посочва, че исковата претенция е обоснована от загуба причинена на „СКАЙ 15“ ЕООД от Х. Д. Д., който с действията си е осуетил бъдеща реална печалба за дружеството, като се е ползвал от частни, неавтентични документи, довели до прекратяване договора за наем, сключен между дружеството и С.М.И. за помещение, представляващо „фитнес“ в гр. Благоевград, на адрес: ул. „Георги Измирлиев - Македончето“ и представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 04279.612.97.17.9. Представянето на доказателства за наличието на решение на ЕСК за завеждането на иск срещу бившия управител обуславя наличието на тази процесуална предпоставка, поради което категорично следва да се приеме, че първоинстанционното решение е допустимо в обжалваната част. Следва да се има предвид, че решението на ОСС за предявяване на иска по чл. 145 ТЗ съдържа в себе си и волята на дружеството, че не освобождава управителя от отговорност (решение № 41 от 29.04.2009 г. по т. д. № 669/2008 г., Т. К., І т. о. на ВКС). Изрично решение за неосвобождаване от отговорност не е необходимо когато е взето решение за завеждане на иск за търсенето й, тъй като последното съдържа имплицитно в себе си и волята на дружеството за неоневиняване на управителя (решение № 29 от 23.07.2019 г. по т. д. № 1212/2018 г., Т. К., І т. о. на ВКС). Според решение № 41 от 29.04.2009 г. по т. д. № 669/2008 г., Т. К., І т. о. на ВКС т.н. "управителски деликт" се изразява както в активно поведение, така и в задължения за въздържащи се действия, като фактическият състав на този вид гражданска отговорност обхваща виновното, противоправно, вредоносно неизпълнение на задълженията на управителя, чието поведение възпрепятства управлението на дружеството и от което са последвали вреди. Следва да бъде отчетено и че чл. 145 ТЗ е управленски деликт, който предполага солидарна отговорност при наличието на повече от един управител (виж определение № 627 от 18.11.2020 г. по т. д. № 91/2020 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, виж и проф. Константин Кацаров, „Системен курс по българско търговско право“, четвърто фототипно издание, София, 1990 г., стр. 325). Управителите отговарят солидарно по арг. от чл. 240, ал. 2 ТЗ, дори и да е имало вътрешно разпределение на техните функции (виж Ангел Калайджиев. „Търговци“, Издателство „Сиби“, София, 2021, стр. 470). Според решение № 536 от 25.05.2004 г. по гр. д. № 1380/2003 г., Т. К., II т. о. на ВКС освен решението на ОС, елементите на фактическия състав по чл. 145 ТЗ са – действия или бездействия на управителя, с които нарушава задълженията си към ООД; настъпване на вреда (претърпяна щета или пропусната полза) на дружеството; причинна връзка между вредата и поведението на управителя и негова вина. За да бъде ангажирана отговорността по чл. 145 ТЗ, е необходимо да се докаже наличие на виновно и противоправно неизпълнение на задълженията на управителя по повод управлението на дружеството, от което за дружеството са произлезли вреди (виж решение № 70 от 07.06.2012 г. по т. д. № 276/2011 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС решение № 41 от 20.07.2016 г. по т. д. № 3314/2014 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС). Презумпцията за вина е приложима съгласно общите разпоредби на гражданското право (решение № 29 от 23.07.2019 г. по т. д. № 1212/2018 г., Т. К., І т. о. на ВКС). Затова съществена за основателността на иска е преценката дали поведението на ответника може да се квалифицира като противоправно неизпълнение на задълженията му като управител на ищцовото дружество. Според решение № 128 от 13.01.2021 г. по т. д. № 2167/2019 г., Т. К., І т. о. на ВКС отговорността на управителя по чл. 145 ЗЗД е договорна, а не деликтна и съставлява обезщетение за неизпълнението на договор за възлагане на управление. Съгласно решение № 177 от 11.08.2014 г. по т. д. № 66/2012 г., Т. К., II т. о. на ВКС дори и да не е подписан договор за възлагане на управлението по обективни или субективни причини, избраният и вписан в търговския регистър управител придобива в пълния им обем правата и задълженията, които законът, дружественият договор или решенията на общото събрание на съдружниците свързват с този избор. Следователно противоправността на поведението на управителя трябва да се изразява в неизпълнението на негово задължение, което е нормативно установено или е предвидено, в дружествения договор, в решение на ОСС/ЕСК или в договор за възлагане на управление (в този смисъл Ангел Калайджиев. „Търговци“, Издателство „Сиби“, София, 2021, стр. 470, както и Вълчин Даскалов. „Имуществена отговорност на управителя за вреди, причинени на дружеството“, С.: Сиела, 2019, стр. 260). Законът предвижда задължения на управителя в разпоредбата на чл. 142 ТЗ. От Търговския регистър се установява, че на 23.01.2018 г. Х. Д. е учредил дружеството "ПЮР 3" ЕООД, ЕИК 204961354, като е бил негов управител и едноличен собственик на капитала. Към този момент Д. все още е бил съдружник в ищцовото дружество. На 05.02.2018 г. е вписано в ТР преобразуването на дружеството в ЕООД, като решението на ОСС на „СКАЙ 15“ ООД и договора за продажба на дружествен дял са от 29.01.2018 г. Следователно е налице период от време, през който ответникът е бил едновременно съдружник и управител на двете дружества. Разпоредбата на чл. 142 ТЗ е озаглавена „Забрана за конкурентна дейност“. Според чл. 142, ал. 1 ТЗ без съгласие на дружеството управителят няма право: от свое или от чуждо име да извършва търговски сделки; да участва в дружества с ограничена отговорност; да заема длъжност в ръководни органи на други дружества. Не се установява през този период ответникът да е извършвал търговски сделки, но се установява, че е участвал в друго ООД – "ПЮР 3" ЕООД и че е участвал в негов ръководен орган, тъй като е бил него управител. Според чл. 142, ал. 3 ТЗ при нарушаване на задълженията по ал. 1 управителят дължи обезщетение за причинените на дружеството вреди. Следва обаче да се отчете, че според чл. 142, ал. 2 ТЗ ограниченията по ал. 1 се прилагат, когато се извършва дейност, сходна с тази на дружеството. Забраната, въведена в чл. 142 ТЗ за управителя на ООД да осъществява конкурентна на дружеството дейност, следва да се тълкува стеснително и то само относно изчерпателно изброените в чл. 142, ал. 1, т. 1-3 ТЗ случаи (решение № 98 от 19.03.1996 г. по ф. д. № 261/1994 г., V гр. о. на ВС). Предвидената забрана се отнася до осъществяване на конкурентна дейност, а не за регистрация на такава дейност (решение № 19 от 14.02.1996 г. по ф. д. № 134/1994 г., V гр. о. на ВС). Според решение № 30 от 27.03.2017 г. по гр. д. № 2924/2016 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС от значение е преди всичко фактически осъществяваната дейност, като фактът на участие в управлението на друго дружество сам по себе си не означава нарушение на това императивно правило. В периода от учредяването на „ПЮР 3“ ЕООД на 23.01.2018 г. до напускането на „СКАЙ 15“ ООД /вкл. към вписването му на 05.02.2018 г./ липсват доказателства „ПЮР 3“ ЕООД да е осъществявало каквато и да било дейност. „ПЮР 3“ ЕООД е сключило договор за наем на процесното помещение на 15.02.2018 г., поради което тази дата следва да се приема за най- ранният възможен момент, в който това дружество е започнало да осъществява дейност, сходна с тази на „СКАЙ 15“ ООД. Към 15.02.2018 г. обаче вече Х. Дюгеров не е имал качеството на управител в „СКАЙ 15“ ООД, тъй като той го е загубил на 05.02.2018 г., след която дата вече не е бил задължен на осн. чл. 142 ТЗ да се въздържа от осъществяването на конкурентна дейност. Следователно отговорността на ответника не може да бъде ангажирана на осн. чл. 142, ал. 3 ТЗ. Независимо от вида на правоотношението между ООД и неговия управител, избраният с негово съгласие и вписан в търговския регистър управител на търговското дружество придобива в пълен обем правомощията и представителната власт, които законът предвижда за уреждане на отношенията с трети за дружеството лица (решение № 232 от 16.11.2018 г. по гр. д. № 3745/2017 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС). Представителната власт е субективно право на представителя да извършва от името на представлявания правомерни правни действия (виж Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г., ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 1 от 07.03.2019 г. по тълк. д. № 1/2018 г., ОСТК на ВКС). Всеки законен /органен/ представител на дружество разполага с пасивна представителна власт спрямо него, представляваща правото да получава от негово име изявления на други лица (виж решение № 2340 от 01.10.2018 г. по т. д. № 2849/2018 г. на Апелативен съд - София). Всеки управител може самостоятелно да я упражнява - може сам да получава волеизявления, адресирани до дружеството (решение № 360 от 15.03.2022 г. по в. гр. д. № 2795/2021 г. на Апелативен съд - София). В случая получаването на уведомлението за прекратяване на договора за наем представлява именно упражняване на пасивна представителна власт от страна на управителя. Субективното право е призната и гарантирана от закона възможност за определено поведение. Затова упражняването на материално право поначало е правомерно (решение № 758 от 11.02.2011 г. по гр. д. № 1243/2009 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС). Следователно не може да се приеме, че получаването на волеизявлението за прекратяване на договора за наем представлява противозаконно действие, тъй като то представлява упражняването на субективно право, поради което законът признава и гарантира възможността за това поведение. Неоснователният отказ да се получи уведомлението би могъл да бъде противоправен. По аргумент от чл. 50, ал. 1 ГПК търговецът има задължение да осигури до адреса си на управление безпрепятствен достъп за връчване на призовки и съобщения по водените от и срещу него дела, като неосигуряването на достъп до адреса или на лице, на което да се връчат адресираните до търговеца призовки и съобщения, създава предпоставки за прилагане на последиците по чл. 50, ал. 2 и, ал. 4 ГПК (определение № 60 от 23.01.2018 г. по ч. т. д. № 123/2018 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС). Видно от съдържанието на уведомлението, то е било изпратено именно на седалището и адреса на управление на дружеството. Дори и управителят да беше отказал да го получи, същото винаги би могло впоследствие да бъде връчено на дружеството по реда на чл. 50, ал. 2 и ал. 4 ГПК на осн. чл. 18, ал. 5 ЗЧСИ или чл. 50 ЗННД. Затова не може да се приеме и че поведението му по приемането на уведомлението се намира в причинна връзка с неблагоприятните последици, които са настъпили за ищеца. Според чл. 4 от договора наемателят е длъжен да полага грижата на добрия търговец и да поддържа обекта в добро състояние. От показанията на свидетеля М. М. се установява, че щетите по помещението в действителност са били налице. Това се потвърждава и от представените писмени доказателства. Съставянето на констативния протокол представлява съставянето на нарочен писмен документ, с което страните са целели да създадат доказателство за състоянието на наетото помещение. Съгласно чл. 233, ал. 1, изр. последно ЗЗД до доказване на противното се предполага, че наетата вещ е била приета в добро състояние. Следователя всяка установена впоследствие щета се презюмира, че е настъпила след като вещта е била предадена на наемателя. Затова се приема, че съставянето на описа на наетата вещ е в интерес и на двете страни (виж Александър Кожухаров, „Облигационно право. Отделни видове облигационни отношения“, нова редакция и допълнения, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, Юриспрес, София, 2002 г., стр. 220 и решение № 130 от 16.07.2015 г. по гр. д. № 148/2015 г. на Районен съд - Мездра). Ищцовото дружество е имало интерес от съставянето на констативния протокол, представляващ именно опис на вещта, понеже с това се е създавало писмено доказателство относно състоянието на помещението, което в бъдеще е можело да се използва срещу наемодателя, ако той започне да претендира, че щетите са били по- големи от реално настъпилите. Според свид. М. към момента на проверката на помещението във фитнеса са били и други лица. М. помолил двама от тях да бъдат свидетели и те се съгласили, но после не го подписали, понеже Д. се е съгласил да го подпише. Според М. Д. е възразил за някои от щетите и част от щетите са били пропуснати от констативния протокол. Следователно от доказателствата по делото не се установява в констативния протокол да са описани щети, които в действителност да не са били налице. Установява се, че вероятно в него не са били описани щети, които са били налице, поради което следва да се приеме, че съставянето му не представлява противоправно действие на ответника. Следва да се отчете, че според чл. 5.3 от договора за наем наемодателят има право веднъж седмично да проверява състоянието и начина на ползване на обекта. На всяко право на наемодателя кореспондира насрещно задължение за наемателя и обратно. Затова наемателят е бил длъжен да осигурява възможност на наемодателя веднъж седмично да проверява състоянието на помещението. Противоправно би било именно неизпълнението на това задължение. Следователно доколкото щетите реално са били налице, дори и ответникът да не беше подписал констативния протокол, наемодателят е можел да провери състоянието на обекта и съответно да упражни правото си прекрати договора. По тези причини не се установява поведението на управителя по подписване на констативния протокол и по получаването на уведомлението за прекратяването на договора да нарушава разпоредба на закона. Затова следва да се прецени дали поведението му представлява неизпълнение на задължение, предвидено в дружествения договор, решение на ОСС или на договор за възлагане на управлението. Съгласно чл. 23, ал. 6 ЗТРРЮЛНЦ ако е посочен ЕИК, съдът няма право да изисква доказването на обстоятелства, вписани в търговския регистър и представянето на актове, обявени в търговския регистър. Съгласно чл. 140, ал. 3 ТЗ решенията на ОС относно изменение и допълнение на дружествения договор влизат в сила след вписването им в търговския регистър. Но следва да бъде отчетено, че не всяко решение на общото събрание на съдружниците подлежи на вписване/обявяване в ТР. Сключването на договор за управление не е задължително и той не се обявява в ТР (виж Ангел Калайджиев. „Търговци“, Издателство „Сиби“, София, 2021, стр. 466-467 и Ангел Калайджиев. „Акционерно дружество“, второ преработено и допълнено издание, Издателство „Сиби“, София, 2022, стр. 222). За да постигне своята цел, главното доказване трябва да бъде пълно – иначе съдът не ще приеме, че фактът, предмет на главно доказване, се е осъществил (Сталев, Ж. „Българско гражданско процесуално право. Десето преработено и допълнено издание, второ по действащия ГПК“, „Сиела Норма“ АД, София, 2020, стр. 248). Затова относно обстоятелствата, за които не са представени доказателства по делото и които не могат да се установят от съда по реда на чл. 23, ал. 6 ЗТРРЮЛНЦ следва да намерят приложение правилата за доказателствената тежест и да се приложат неблагоприятните последици от недоказването им. Установява се, че към датите на подписването на протокола и на получаване на уведомлението е бил в сила първоначалният дружествен договор на "СКАЙ 15" ООД, приет на 27.06.2016 г. В съдържанието му не са налице задължения спрямо съдружниците и управителите, които да са относими по делото. От доказателствата по делото и от справка по реда на чл. 23, ал. 6 ЗТРРЮЛНЦ не се установява ответникът да е сключвал договор за възлагане на управление, нито да е налице решение на общото събрание на съдружниците, което да му възлага задължение, което да е нарушил чрез поведението, описано в исковата молба. Прилагайки правилата на доказателствената тежест, съдът е обвързан да приеме, че ответникът не е в неизпълнение на задължение, породено от дружествения договор, от договор за възлагане или от решение на ОС. Следва да се прецени и възможността ответникът да отговаря в качеството му на съдружник. Имуществените задължения на съдружника са неотносими по делото, тъй като те касаят само задължението за вноска и за допълнителна вноска. Неимуществените задължения на съдружника са уредени в чл. 124 ТЗ – съдружникът е длъжен да участва в управлението на дружеството, да оказва съдействие за осъществяване на неговата дейност, както и да изпълнява решенията на общото събрание. От чл. 126, ал. 3, т. 3 ТЗ се извежда задължение на съдружника да не действа против интересите на дружеството. Вече беше посочено, че не се констатира ответникът да е в неизпълнение на решение на ОС. Задължението за участие в управлението не е свързано с упражняването на правомощията на управител, а касае участието в общото събрание на съдружниците (виж решение № 1507 от 01.05.2016 г. по т. д. № 4855/2015 г. на Апелативен съд – София, решение № 331 от 27.11.2018 г. по т. д. № 541/2018 г. на Апелативен съд – Пловдив, решение № 2399 от 04.11.2019 г. по т. д. № 3346/2019 г. на Апелативен съд – София и Ангел Калайджиев. „Търговци“, Издателство „Сиби“, София, 2021, стр. 420), поради което не е относимо по делото. Според Тълкувателно решение № 1 от 31.05.2023 г. по тълк. д. № 1/2020 г., ОСТК на ВКС ако управителят е и съдружник, двата вида задължения съществуват едновременно, като понякога съвпадат - например както съдружникът, така и управителят са длъжни да се въздържат от действия срещу интересите на дружеството и да оказват съдействие за осъществяване на дейността му. Следователно управителят също има тези задължения. Затова следва да се прецени дали ответникът като съдружник и управител е бил неизпълнение на задължението си да съдейства за осъществяването на дейността на ищцовото дружество и дали е действал против интересите на дружеството по смисъла на чл. 126, ал. 3, т. 3 ТЗ. Приема се, че действията трябва да имат траен, а не епизодичен характер и да демонстрират явното желание на съдружника да действа против интересите на дружеството (виж решение от 28.05.2012 г. по т. д. № 265/2011 г. на Софийски градски съд и решение № 50124 от 17.01.2024 г. по т. д. № 747/2019 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС). Граматическото и систематечно тълкуване на нормата на чл. 124 ТЗ сочи, че неизпълнението на задължения, които не са уредени в закона или в дружествения договор, не съставлява неизпълнение по смисъла на цитираната разпоредба (решение № 1633 от 20.07.2015 г. по т. д. № 405/2015 г. на Апелативен съд – София). Както беше посочено, не се установява ответникът да е в неизпълнение на свое законно задължение или на такова, уредено в дружествения договор. Неимуществените задължения да се участва в управлението и да се оказва съдействие за осъществяване на дейността на дружеството не включват полагане на трудова дейност от съдружника в самото дружество (решение № 479 от 08.07.2022 г. по т. д. № 313/2022 г. на Апелативен съд - София). В обема на дължимото от ограничено отговорния съдружник поведение по оказване на съдействие за дейността на дружеството не се включва полагането на такава грижа, която е несъвместима с членствените му права, предвидени в ТЗ и дружествения договор и която би довела до ангажирането му спрямо дружествените кредитори извън поетия с конкретното дялово участие риск от дейността на ООД (решение № 171 от 14.03.2012 г. по т. д. № 860/2010 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС). Затова ответникът не е бил длъжен сам да поправи наетата вещ, нито с лични средства да заплати отстраняването на щетите по нея. Подписването на констативния протокол не може да се приеме за действие против интересите на дружеството. Той представлява опис, чието съставянето при наемните правоотношения е в интерес и на двете страни, понеже предпазва едната страна от евентуална претенция на другата страна относно състоянието на вещта, която се презюмира, че е предадена от наемодателя в добро състояние. Свид. М. заявява, че Д. е възразил за някои от щетите в помещението. Според свидетелят доста от щетите са били пропуснати от констативния протокол. Същевременно ако ответникът беше отказал да го подпише, вероятно е щял да бъде съставен друг протокол, в който да са описвани повече щети, понеже не биха били взети предвид възраженията на Д.. По делото не се установява в констативния протокол да са описани щети, които в действителност да не са били налице и се установява, че вероятно щети са били пропуснати. Затова следва да се приеме, че съставянето му не е действие против интересите на дружеството. Доколкото то е в интерес и на двете страни, не може да се приеме и че съставянето му представлява неоказване на съдействие за дейността на дружеството. Получаването на уведомлението за прекратяване на договора за наем не би могло да представлява действие против интересите на дружеството, нито неоказване на съдействие за осъществяването на неговата дейност, обуславящо имуществена отговорност. Обратното становище не би могло да бъде вярно, понеже ако се възприеме и логически бъде продължено до край (reductio ad absurdum), би се достигнало до извода, че всякога когато законния представител на едно юридическо лице, съответно служител или работник по чл. 50, ал. 3 ГПК, получи неблагоприятни изявления, които са адресирани до дружеството, той следва да отказва тяхното получаване за да не носи имуществена отговорност. Подобно тълкуване на закона не би могло да бъде правилно, понеже то би обезсмислило пасивната представителна власт и би поставило субектите в гражданския оборот пред невъзможност да упражнят своите права спрямо лицата със законен представител, каквито са и търговските дружества. Напротив, неоказване на съдействие и действие против интересите на дружеството би било поведение на управителя, с което той се отказва от това да упражнява своите представителни функции. Така той би лишил дружеството от възможността да участва в гражданския оборот, иманентна част от което е не само придобиването и упражняването на субективни права, но и поемането на задължения, тяхното изпълнение, както и понасянето на последиците от упражняването на преобразуващи права от страна на кредитори на дружеството, каквото в случая е правото на наемодателя да прекрати договора за наем. Според Тълкувателно решение № 1 от 31.05.2023 г. по тълк. д. № 1/2020 г., ОСТК на ВКС при неизпълнение на задълженията си съдружникът отговаря имуществено за нанесени на дружеството вреди съгласно общите правила на ЗЗД. По общите правила на ЗЗД отговарят и всички трети лица. Ако констативният протокол беше подписан от някои от посетителите на фитнеса, те не биха носили имуществена отговорност към дружеството, освен ако в него не са описани щети по помещението, които в действителност не са съществували. Затова и в настоящия случай не може да се приеме, че ответникът в качеството на съдружник може да носи отговорност по общите правила на ЗЗД за неговото подписване. Което и лице да получи документ от името на дружеството по реда на чл. 50 ГПК, то не отговаря имуществено за вреди, понеже действието му не е противоправно. Затова не може да се приеме и че ответника в качеството си на съдружник дължи обезщетение за вреди от получаването на процесното уведомление. По горепосочените съображения следва да се приеме, че с оглед на предявения иск ответникът Х. Д. не отговаря имуществено към ищцовото дружество на осн. чл. 142, ал. 3 ТЗ, чл. 145 ТЗ, нито по общите правила на ЗЗД. Затова предявеният иск е неоснователен и поради съвпадане в крайните изводи на двете съдебни инстанции, първоинстаницонното съдебно решение следва да се потвърди в обжалваната част. За пълнота на изложението следва да се посочи, че едно поведение може да представлява упражняване на субективно право, но да бъде противоправно и да поражда вземане за обезщетение на причинените от него вреди, ако е налице злоупотреба с право. В исковата молба обаче липсват изрични фактически твърдения и правни доводи относно наличието на злоупотреба с права, от което може да се направи извод, че съдът не е бил сезиран с иск по чл. 8, ал. 2 ЗЗД. Според решение № 758 от 11.02.2011 г. по гр. д. № 1243/2009 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС злоупотребата с право е противоправна, тя налице, когато правото се упражнява недобросъвестно - за да бъдат увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал. 2 от Конституцията), но също и в противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД). Отговорността за вреди от злоупотреба с право по правното си естество е деликтна и противоправността се изразява в недобросъвестното упражняване на законно признато право, като доказването на недобросъвестността е в тежест на пострадалия. Добросъвестността се предполага (решение № 153 от 08.08.2023 г. по в. гр. д. № 101/2023 г. на Апелативен съд - Варна). В случая по делото се установява упражняването на субективни права от страна на ответника: съставяне на констативен протокол; получаване на уведомление въз основа на пасивна представителна власт; учредяване на "ПЮР 3" ЕООД; продажба на дружествени дялове в "СКАЙ 15" ЕООД; сключване на договор за наем от името на "ПЮР 3" ЕООД. В условията на пълно и главно доказване обаче по делото не се установява категорично тези права да са били упражнени при наличието на недобросъвестност. Напротив, установява се, че ответникът е възразил по част от претендираните щети в помещението и че не всички от тях са били отразени в констативния протокол. Според свид. М. е имало известен период от време, който наемодателят на помещението е търсил нови наематели, но изборът му е бил ограничен, понеже е искал те да са лица, които са запознати с дейността, за която е предназначено помещението, поради което накрая се е свързал с ответника. Затова от доказателствата по делото не може да бъде направен категоричен извод за наличието на предварителна и целенасочена дейност на ответника, въз основа на която да се направи заключение, че е налице недобросъвестност. С оглед на неоснователността на жалбата на осн. чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК разноски следва да се присъдят в полза на въззиваемия. Той е отправил такова искане в отговора на въззивната жалба. Представил е договор за правна защита и съдействие (л.45-гръб), който доказва заплащането на 800 лв. адвокатско възнаграждение. Решението е по въззивно търговско дело с цена на иска под 20 000 лв., поради което то не подлежи на касационно обжалване на осн. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК (виж определение № 714 от 25.10.2011 г. по ч. т. д. № 646/2011 г., Т. К., І т. о. на ВКС и Тълкувателно решение № 3 от 23.02.2022 г. по тълк. д. № 3/2019 г., ОСГТК на ВКС). По изложените съображения, Окръжен съд Благоевград