Решение № 964 от 13.10.2026 г. на Районен съд - Стара Загора по дело № 783/2026 г.

Производството е по реда на чл. 103 – 257 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/. Предявени са обективно съединени установителни и осъдителни искове както следва: 1/ с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. чл. 6, ал. 1 ЗПФУР и чл. 22 ЗПК /установителен иск за нищожност/ за прогласяване недействителността на договор за паричен заем №••••••••/•••••••• г. като нарушаващ разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, при евентуалност нищожност на клаузите на чл.1, ал.3, чл.2, ал.1, т.5 и чл. 4, ал.2 от договора и 2/ с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД /осъдителен иск за връщане на дадено без основание/ за заплащане на сумата от 344,56 евро /след изменение на иска по реда на чл. 214 ГПК/, представляваща заплатена/надплатена сума над чистата главница по недействителен договор за паричен заем №•••••••••/••••••• г. Ищецът С. С. твърди, че между него и „Вива Кредит“ ООД /с правоприемник „ВИВА КРЕДИТ“ АД/ бил сключен Договор за паричен заем № ••••••••/•••••••• г. при условията на закона за електронния документи и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/. По силата на този договор, на ищеца били предоставени заемни средства в размер на 600 лв., а той от своя страна се е задължил да възстанови заемната сума, ведно с възнаградителна лихва върху предоставената главница. Съгласно чл. 3, ал. 1, т. 5 от договора, годишен лихвен процент на заема бил 40,32 %, а съгласно т. 8 от същия член на Договора, годишният процент на разходите бил 49,35 %. Уговореният срок за издължаване на заема бил до •••••••• г. Между ищеца и ответника бил налице и втори сключен Договор за паричен заем № ••••••/••••••• г. при условията на закона за електронния документи и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/ за сумата от 600,00 лв. Ищецът от своя страна се е задължил да възстанови заемната сума, ведно с възнаградителна лихва върху предоставената главница. Съгласно чл. 3, ал. 1, т. 5 от договора, годишен лихвен процент на заема бил 40,32 %, а съгласно т. 8 от същия член на Договора, годишният процент на разходите бил 49,35 %. Уговореният срок за издължаване на заема бил до 05.06.2023 г. Счита, че действително приложеният в кредитните правоотношения годишен процент на разходите, бил различен от посочения в договорите и с вписания от Кредитодателя годишен процент на разходите от 49,35 %. Това било така, защото съгласно всеки от договорите се дължала „такса за експресно разглеждане на заявка за парични заем“ съгласно чл. 1, ал. 3, както и „неустойка“ по смисъла на чл. 4, ал. 2 от Договорите, в случай, че ищецът не предостави в тридневен срок от подписване на всяко от съглашенията поръчител или банкова гаранция. Кредитодателят, залагайки като клаузи на чл. 1, ал. 3 и чл. 4, ал. 2 в договорите за потребителски кредити всъщност целял заблуда на потребителя и свръхпечалба за себе си. С такива клаузи в договорите за кредит, Вива Кредит ООД целяло да заблуди кредитополучателя в частта, относно действителния годишен процент на разходите, като това обстоятелство поражда недействителност на целите договори, тъй като по смисъла на чл. 11 от ЗПК във връзка с чл. 19 от ГПК във връзка с чл. 22 от ЗПК липсата на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит води до нищожност на договора. Твърдяното се подкрепяло и от факта, че съгласно чл. 4, ал. 1, т. 1 и т. 2 от договорите за потребителски кредити, ищецът е следвало да предостави в срок от 3 /три/ дни обезпечение, на което обезпечение да бъде извършена предварителна проверка от страна на Кредитора и едва след нея, и след като отговаря на посочените от кредитора условия, да се поеме банковата гаранция или да се сключи договори за поръчителство във връзка с процесиите договори за заем, като в противен случай се дължи неустойка, която неустойка се дължи пропорционално към всяка вноска по кредитите, отразена е в погасителните планове и представлява неразделна част от договорите за кредит. Уговорените възнаграждения под формата на „неустойка“ и „такса за експресно разглеждане на заявката“ били разходи по кредитите, които следвало да бъдат включени при изчисляването на ГПР - индикаторът за общото оскъпяване на кредитите, по смисъла на чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК. Изложената теза се потвърждавала и от разпоредбата на чл. 68г ЗЗП. Член 68д от същия закон гласял, че заблуждаваща е такава търговска практика, при която се съдържа невярна информация и следователно е подвеждаща или когато по някакъв начин, включително чрез цялостното й представяне, заблуждава или е в състояние да въведе в заблуждение средния потребител, дори и ако представената информация е фактически точна и има за резултат или е възможно да има за резултат вземането на търговско решение, което той не би взел без използването на търговската практика. Така в чл. 4 от всеки от Договорите било уговорено съответният заем да бъде обезпечен с поръчител, отговарящ на условията посочени по-горе. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията, визирани в чл. 4 от договорите, същият дължал „неустойка“ от договорите на кредитора, която се начислявала пропорционално към всяка вноска по кредитите. Тоест се кумулирала месечната вноска за „неустойка“, с която неустойка падежните вземания нараствали значително. Към тази неустойка и възнаградителната лихва се прибавяла и таксата за експресно разглеждане на заявката по чл. 1, ал. 3 от Договорите, съгласно всеки от договорите. Тази такса също се дължала пропорционално с паричните вноски по заемите. Трябвало да се посочи, че „неизпълнението“ на задължението от ищеца да посочи поръчител, отговарящ на тези условия вдигало лихвеният процент на кредита на месец неколкократно, тъй като тази „неустойка“ представлявала прикрита възнаградителна лихва. В случай, че съдът прецени, че договорите не били изцяло нищожни и в условията на евентуалност, моли да се постанови, че договорната лихва противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД. Видно от съдържанието на договорите, страните са уговорили заплащането на възнаградителна лихва в размер на 40,32 % /четиридесет цяло и тридесет и две на сто/ годишно по договорите за кредит. Отчитайки, че договорната лихва е цена за предоставеното ползване на заетата сума, смята че размерът на лихвата от 40,32 % /четиридесет цяло и тридесет и два процента/ противоречи на добрите нрави. В случай, че се прецени, че договорите не са изцяло нищожни и в условията на евентуалност, моли да се постанови, че уговорените неустойки в чл. 4, ал. 2 от Договорите са нищожни. По никакъв начин уговорената неустойка не обезщетява кредитора за претърпените от него вреди, нито служи за обезпечение на задълженията по договорите за кредит, а още помалко го санкционира, предвид факта, че няма увреждащо действие за кредитора към момента на реализиране на фактическия състав по въпросните клаузи. Единствената цел, която се преследвала с тази разпоредба е свръхпечалба на Заемодателя. Процесните неустойки били неравноправни по смисъла на чл. 145 от ЗЗП и съответно нищожни на основание чл. 146 от Закона за защита на потребителите. Потребителят не е могъл да влияе върху съдържанието им, тъй като били предварително изготвени от дружествотоответник и съответно не били индивидуално уговорени. Счита, че уредените в чл. 4, ал. 2 от договорите за потребителски кредит, неустойки били неравноправни, тъй като представляват уговорка във вреда на потребителя, не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя, поради обстоятелството, че задължават потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. В случай, че договорите не били нищожни и в условията на евентуалност, твърди, че уговорените клаузи, с които се уговаря възнаграждение за дължима „такса за експресно разглеждане“ в чл. 1, ал. 3 от Договорите били недействителни в противоречие с чл. 10а ЗПК. Също така заявява, че С. К. С. е заплатил без основание суми по Договор за паричен заем № ••••••••• от ••••••• година, на „ВИВА КРЕДИТ“ АД. В тази връзка, моли да се осъди „ВИВА КРЕДИТ“ АД, да възстанови недължимо платеното от С. К. С. по договора за кредит, представляващо стойността над усвоената главница, в случай че главницата бъде доказана като предоставена. Твърди, че е заплатил, въпреки липсата на основание по Договор за паричен заем № ••••••••• от ••••••• година сумата от BGN 576 /петстотин седемдесет и шест лева/, представляващи EUR 294,50. Посочените EUR 294,50, които се претендирали като обща сума, която е недължимо платена от страна на ищеца към „ВИВА КРЕДИТ“ АД във връзка с Договор за паричен заем № •••••••••/••••••• година, представлява сбор от възнаградителна лихва, такса за експресно разглеждане на документи и неустойка за непредоставяне на поръчител. Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че Договор за паричен заем № ••••••••/•••••••• г., сключен между „Вива Кредит“ ООД, с правоприемник „ВИВА КРЕДИТ“ АД, е изцяло недействителен, при евентуалност са недействителни чл. 1, ал. 3 от Договор за паричен заем № •••••••• от •••••••• година, съгласно който се дължи такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на заем от кредитополучателя, чл. 2, ал. 1, т. 5 от Договор за паричен заем № •••••••• от •••••••• година, съгласно който се дължи възнаградителна лихва в размер от 40,32 % /четиридесет цяло и тридесет и две на сто/ върху главницата и чл. 4, ал. 2 от Договор за паричен заем № •••••••• от •••••••• година, съгласно който се дължи неустойка, в случай че не се предостави обезпечение по договора в срок от 3 дни от подписването му и да осъди ответника да заплати общата сума от 294,50 евро, на основание чл. 55 от ЗЗД - недължимо платените суми от във връзка с Договор за паричен заем № •••••••••/••••••• г., ведно със законната лихва за забава, считано от датата на депозиране на исковата молба. В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК е депозиран отговор на исковата молба от ответника, като заема становище за неоснователност на исковете. По отношение на твърдението на ищеца относно договор за паричен заем № •••••••• от •••••••• г. и договор за паричен заем № •••••••• от •••••••• г. /по-долу за краткост „Договорите“/ и това, че били недействителни, поради невключване на таксата за експресно разглеждане и неустойката в ГПР - счита за неоснователно, доколкото нямало нарушение и на императивната норма на чл. 11, т. 10 ЗПК. След като ГПР се изчислявал по законоустановена формула, то не следвало в съдържанието на самия договор за кредит да бъде включена „ясно разписана методика“ по формирането на ГПР. В чл. 11, ал. 1 ЗПК било установено минимално задължителното съдържание на договора за потребителски кредит, включително общия размер на кредита и условията за усвояването му, като в нито една от точките не разпоредбата не се съдържала изискване за включване на методиката за изчисляване на ГПР. В случая, за да отговаря на минималното съдържание по закон предвидено в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, било достатъчно ГПР да бъде посочен с цифри в договора за кредит, така както било сторено в чл. 3, ал. 1, т. 8 от договора, съгласно който ГПР е в размер на 49,49 % и не е задължително договорът да съдържа „ясно разписана методика“ на формиране на ГПР по кредит. Безспорно от съдържанието на Договорите било, че са посочени фиксирания годишен лихвен процент, ГПР и общия размер на всички плащания по договора /главница и възнаградителна лихва с включена такса експресно разглеждане на документи/. Несъмнено от договорите било и, че единственият компонент, който определя ГПР е възнаградителната лихва, като са посочени и допусканията, при които този ГПР се изчислява. Тоест, ГПР се формирл от възнаградителната лихва, уговорена като фиксиран лихвен процент в договора. Разпоредбата на чл. 19, ал. 3 ЗПК изрично предвиждала, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се прибавят разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Неустойката за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение имала точно такъв характер и категорично не следва да участва при формирането на ГПР. Нещо повече, включването на неустойката в ГПР би представлявало недопустимо нарушение на императивна разпоредба на ЗПК от страна на финансовата институция и би довело до заблуждаване на потребителя относно размера на действителните разходи по кредита и размера на неговите задължения. Лишено от правна логика било становището, че неустойката следва да участва при формирането на ГПР не само заради изричната забрана за това съгласно чл. 19, ал. 3 ЗПК, но и поради характера на неустойката, представляваща задължение, което възниква условно само и единствено в случай, че кредитополучателят не осигури обезпечение по вид и в срок, посочен във всеки едни процесен Договор. Що се касаело до таксата за експресно разглеждане, този вид услуга била допълнителна, която клиентът доброволно избира да ползва, като на основание чл.19 във връзка с Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК стойността на същата не следвало да се прибавя при изчисляване на ГПР по Договорите. Експресното разглеждане на документи не било действие по усвояване или управление на кредита, а действие, което предхожда във времево отношение и усвояването и управлението на кредита. В процесните договори били посочени фиксиран годишен лихвен процент по кредита, уговорен е срок на договора съдържа, както и условия за прилагането му, поради което не било нарушено правилото на чл. 11, ал.1, т. 9 ЗПК. От Договорите ясно се виждало какъв е размерът на възнаградителната лихва, както и размера на всяка вноска и включените в нея компоненти. Всичко това било достатъчно да обоснове липса на нарушение по чл. 11 ал. 1 т. 9 ЗПК, доколкото Договорите включвали всички реквизити, посочени в тази разпоредба. Неоснователните били твърденията на ищеца, че таксата за експресно разглеждане на документи е в противоречие с разпоредбата на чл.10а, ал.2 от ЗПК. Посочената такса била дължима при избиране на услугата за експресно разглеждане на заявката за кредит, а не при стандартния срок от 10 дни. Както понятието „усвояване“, така и „управление“, упоменати в чл. 10а, ал. 2 от ЗПК ясно посочвали, че става въпрос за действия след зараждане на заемното правоотношение, т.е. след сключване на договора за заем. Таксата за експресно разглеждане била дължима за услуга, предхождаща възникването на заемното правоотношение, което въпреки посочената предоставена услуга, можело да не възникне по решение на която и да е от страните - заемателя или заемодателя. Процесните неустойки били уговорени за неизпълнение на поетите договорни задължения от страна на заемателя за представяне в срок на обезпечение - поръчител или банкова гаранция. Ако заемополучателят добросъвестно е изпълнил поетото договорно задължение и предоставил такава гаранция, то кредиторът щял да е събрал вземането си и нямало да търпи посочените по-горе вреди. Неустойката била предвидена, за да дисциплинира длъжника при изпълнение на поетите от него договорни задължения. Поемайки по-голям риск, кредиторът имал правото да поставя изисквания за обезпечаването му по своя преценка и в случай че потребителят не ги намира за резонни, то той на свой ред има пълното право изобщо да не встъпва в договорни правоотношения.Следвало да се отбележи също така, че всеки заемател по договор за потребителски кредит разполага с гарантираната от чл. 29 ЗПК възможност да се откаже от договора в 14-дневен срок, за която ищецът е бил информиран чрез СЕФ и от текста на самите Договори. Възнаградителната лихва представлявала цената на предоставяната от кредитора услуга - ползването на парични средства - и поради това той е свободен да определи какъв да е нейният размер. Размерът на лихвата бил договорен в съответствие с принципа на свобода на договарянето, предвиден в чл. 9 от ЗЗД. ЗПК не въвеждал лимит на възнаградителната лихва по договорите за потребителски кредит, а единственото ограничение, предвидено в чл. 19, ал. 4 ЗПК, е ГПР да не е по-висок от петкратния размер на законната лихва, като ответното дружество е спазило това ограничение. Преди сключване на Договорите ищецът е бил информиран за размера на възнаградителната лихва с получаването на Стандартен европейски формуляр (СЕФ), съгласно изискванията на чл. 5, ал. 2 от ЗПК. По отношение на осъдителния иск - счита, че не били налице предпоставките за уважаване на осъдителните искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предложение първо от ЗЗД, доколкото и съобразно задължителните постановки на Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС, не е осъществен фактическият състав на цитираната правна норма, респ. не са ангажирани доказателства в тази насока. Моли съда, да постанови решение, с което да отхвърли предявените срещу Дружеството искове, и да присъдите на Дружеството направените разноски в производството в пълен размер. В открито съдебно заседание, ищецът поддържа исковата молба. На основание чл. 214, ал.1 ГПК прави изменение на предявения осъдителен иск от сумата в размер на 294,50 евро на сумата от 344,56 евро. В открито съдебно заседание ответникът редовно призован, не се явява и не се представлява. Депозира молба чрез процесуален представител по хода на делото и по съществото на спора. Съдът, след като взе предвид становищата на страните, прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното: На основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК и поради съвпадащите изявления на страните в исковата молба и отговора на исковата молба с доклада по делото бяха обявени за безспорни между страните правнорелевантните обстоятелства: че са налице сключени два договора между страните: 1/ Договор за паричен заем № ••••••••/•••••••• г., с главница в размер на 600,00 лева и 2/ Договор за паричен заем № ••••••/••••••• г., с главница в размер на 600,00 лева, че при изчисляване на ГПР и в двата договора не е включена неустойката. Съгласно представения по делото Договор за паричен заем •••••• № •••••••••/••••••• година, „Вива Кредит“ ООД е предоставило на ищеца С. К. С. потребителски кредит за сумата от 600,00 лева, която потребителят се е задължил да върне за срок от 36 седмици, на 18 вноски, при фиксиран годишен процент по заема – 40, 32% и годишен процент на разходите – 49,39%. Съгласно чл. 1, ал.3 от договора, за извършената от кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на документи за одобрение на паричен заем, Заемателят дължи такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер на 294,66 лева. С чл.4, ал.1 от този договор, заемателят се е задължил в 3 дневен срок от усвояване на сумата по договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения на задълженията му по този договор: 1. Поръчител – физическо лице, което да представи на Заемодателя бележка от работодателя си, издадена не по-рано от 3 дни от деня на представяне и да отговаря на следните изисквания: да е навършило 21 годишна възраст; да работи по безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000 лв.; през последните 5 години да няма кредитна история в Централен кредитен регистър към БНБ или да има кредитна история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“; да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател или 2. Банкова гаранция, която е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на ццялото задължение на Заемателя по договора, валидна 30 дни след падежа за плащане по договора. Съгласно чл. 4, ал.2 от договора, в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в ал.1, заемателят дължи неустойка в размер на 196,38 лева. Страните са се уговорили неустойката да се разсрочи и да се заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски, като в този случай, общото задължение по договора става в размер на 1183,32 лв. По делото са представени още: удостоверение от 08.05.2026 г. /л.45 от делото/, Справка за кредитна задлъжнялост на ищеца /л. 11-13 от делото/ и справка погасителен план по договор за паричен заем № ••••••••/••••••••• г. От тези документи се установява, че между страните по делото е сключен договор за паричен заем № ••••••••/••••••••• г., по силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца потребителски кредит за сумата от 306,78 евро, която сума потребителят се е задължил да върне на 18 вноски, при лихва в общ размер 47,14 евро, неустойка в общ размер 100,26 евро и такса в общ размер 150,66 евро. С горецитираното удостоверение, ответникът е признал обстоятелството, че този паричен заем е погасен и приключен. С оглед установяване обстоятелствата по делото, се назначи съдебносчетоводна експертиза. От заключението на вещото лице по същата се установява, че ищецът не дължи плащания по договор за паричен заем № •••••••••/••••••• г. По този договор ищецът е заплатил общо 651,34 евро, в това число: 306, 78 евро главница, 47,15 евро лихва, 100,26 евро неустойка , 100,01 евро такса за експресно разглеждане и 97,14 евро начислени разходи за събиране на вземанията. При така установената фактическа обстановка. Старозагорски районен съд прави следните правни изводи: По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. чл. 6, ал. 1 ЗПФУР и чл. 22 ЗПК /установителен иск за нищожност/ за прогласяване недействителността на договор за паричен заем №••••••••/•••••••• г., като нарушаваш разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК: На първо място следва да се има предвид, че с оглед еднаквостта на клаузите в Договор за паричен заем № ••••••••/•••••••• г. и Договор за паричен заем № •••••••••/••••••• г., правните изводи на съда досежно действителността на същите се отнасят еднакво и за двата договора. „Вива кредит“ ООД представлява финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, което е налице в случая. Това определя дружеството като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. След като по делото се установи възникналото облигационно правоотношение между „Вива кредит“ ООД и ищеца, предоставяне на заемната сума в размер на 306,78 евро., следва по иска за недействителност да се прецени дали този договор е действителен. В случая са налице договори за потребителски заем сключени от разстояние. Регламентацията на договора за потребителски кредит се съдържа в Закона за потребителския кредит - ЗПК /Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г., приложима редакция - изм. и доп., бр. 58 от 30.07.2010 г., в сила от 31.08.2010 г. / - чл. 9, като това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при което потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Формата за действителност на договора за потребителски кредит е писмена - чл. 10, ал. 1 ЗПК - на хартиен или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора /дефиниция на понятието „траен носител“ се съдържа в § 1, т. 10 от ДР на ЗПК - това е всеки носител, даващ възможност на потребителя да съхранява адресирана до него информация по начин, който позволява лесното й използване за период от време, съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация/. ЗПК допуска възможността договорът за потребителски кредит да бъде сключен от разстояние, като в този случай съгласно чл. 5, ал. 9, кредиторът трябва да предостави на потребителя стандартния европейски формуляр съгласно приложение 2, а според чл. 5, ал. 13, когато договорът за предоставяне на потребителски кредит е сключен по инициатива на потребителя чрез използването на средство за комуникация от разстояние по смисъла на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, което не позволява предоставяне на преддоговорната информация на хартиен или друг траен носител, както и в случаите по ал. 10 /при използването на телефон като средство за комуникация или друго средство за гласова комуникация от разстояние/, кредиторът, съответно кредитният посредник, предоставя преддоговорната информация посредством формуляра по ал. 2 незабавно след сключването на договора за потребителски кредит. Изискванията за предоставяне на финансови услуги от разстояние са регламентирани в Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние - ЗПФУР /Обн., ДВ, бр. 105 от 22.12.2006 г., приложима редакция - изм., бр. 82 от 16.10.2009 г., в сила от 16.10.2009 г./, като според чл. 6 договорът за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средство за комуникация - едно или повече. Дефиниция на понятието „финансова услуга“ се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР - това е всяка услуга по извършване на банкова дейност, кредитиране, застраховане, допълнително доброволно пенсионно осигуряване с лични вноски, инвестиционно посредничество, както и предоставяне на платежни услуги, а на „средство за комуникация от разстояние“ - в § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР и това е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременно физическо присъствие на доставчика и на потребителя. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12 /дванадесет/, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - недействителност на договора за потребителски кредит, като последиците са уредени в чл. 23 ЗПК - отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. Доколкото се касае за императивни разпоредби, нарушението на които влече нищожност на целия договор за потребителски кредит и тъй като самия ответник е релевирал възражения за нищожност в тази връзка, съдът следва служебно да провери съответствието на договора със същите. Това е така, защото ищецът има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите, според който потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. В случая с отпускането на кредити в посочения по-горе размер в полза на ищеца като физическо лице му е предоставена „финансова услуга“ по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП. Като потребител ищецът разполага със защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи служебно. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни - чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД. Преценката за нищожност в коментирания аспект се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Освен това съгласно Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. на ВКС по т.д. № 1/2020 г., ОСГТК и с новелата на чл. 7, ал. 3 ГПК /ДВ бр. 100/2019 г./ се предвиди изрично задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл. 146 ал. 1 от Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Изрично задължение да следи за неравноправни клаузи в потребителските договори съдът има и в заповедното производство. При установяването на такава клауза, на основание чл. 411 ал. 2, т. 3 ГПК, съдът отказва издаването на заповед за изпълнение. Дори още преди тези промени по отношение задължението на националния съд да преценява служебно неравноправния характер на договорните клаузи, включени в потребителските договори следва е била налице категорично установена съдебна практика /решение № 23/07.07.2016 г. на ВКС по т.д. № 3686/2014 г., I т.о./, която задължава първоинстанционният и въззивният съд да следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни /т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 384/02.11.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1450/2010 г., I г.о. и определение № 751/17.08.2010 г. на ВКС по гр.д. № 2022/2009 г., I г.о./. В разпоредбата на чл. 143, ал. 1 ЗЗП се предвиждат критерии, чрез които може да се установи неравноправният характер на клауза в договор, сключен с потребител. Съгласно посочената разпоредба неравноправни са: 1/ клауза, сключена във вреда на потребителя; 2/ клауза, която не съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите; 3/ клауза, която води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Настоящият съд констатира, че процесните договори за кредит са нищожни на две самостоятелни основания: 1/ Сред посочените по-горе изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК - договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. От систематичното тълкуване на тази разпоредба с чл. 19, ал. 1 и Приложение № 1 към ЗПК се достига до извода, че годишният процент на разходите следва да бъде посочен в договора за потребителски кредит като числова стойност, както и следва да бъде посочен начина на неговото формиране, т.е. какво се включва в годишния процент на разходите. Тази величина се посочва съгласно решение на СЕС от 19.12.2019 г. по дело № С290/19 г. с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Krajsky sъd v Trnave /Окръжен съд Търнава, Словакия/ Член 10, параграф 2, буква ж/ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, изменена с Директива 2011/90/ЕС на Комисията от 14 ноември 2011 г., трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска в договор за потребителски кредит годишният процент на разходите да бъде посочен не като една-единствена ставка, а като диапазон между минимална и максимална ставка. Посочените изисквания на закона да се посочат взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР не са самоцелни, необходимо е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи, като в този смисъл е и изискването на чл. 10, параграф 1, б. „ж“ от Директива 2008/48/ЕО: да се посочат всички допускания, използвани за изчисляването на този процент. В този смисъл процесните договори за кредит формално отговарят на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в тях е посочен годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така посочения размер обаче не съответства на действителния, съобразно поетите от потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за потребителя да учреди обезпечение и да заплаща възнаграждение на вноски за това, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем, при което като краен резултат следва да заплати на заемодателя сума в общ размер съответно на 604,98 евро. неправилно не е калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден в договора, което обстоятелство е отделено като безспорно по делото. Изложеното се подкрепя от трайната практика на съдилищата в страната постановена по въпроса следва ли неустойката за недаване на обезпечение по договори за кредити да бъде включена в ГПР обективирана напр. в решение № 369/14.12.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 457/2022 г., решение № 2261/18.08.2022 г. на Софийски градски съд по в.гр.д. № 14174/2021 г., решение № 1117/29.07.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1298/2022 г., решение № 974/11.07.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1136/2022 г., решение № 976/11.07.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1250/2022 г., решение № 713/27.05.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 887/2022 г., решение № 140/29.04.2022 г. на Пазарджишки окръжен съд по в.гр.д. № 114/2022 г., решение № 553/03.05.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 684/2022 г., в които е прието, че уговорена неустойка, дължима при непредставяне на обезпечение, е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите - ГПР /индикатор за общото оскъпяване на кредита/ - чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, които съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс 10 %/, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни - чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси. В тази връзка предвидената неустойка в процесния договор за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, която да се кумулира към месечните погасителни вноски, води до скрито оскъпяване на кредита. Дължима по уговорения начин на падежа на всяко следващо лихвено плащане, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Същата излиза извън присъщите й обезпечителна и обезщетителна функции. Принципно няма пречка размерът на неустойката да надхвърля вредите от неизпълнението, но в случая няма адекватен критерий за преценка на това надвишение, тъй като неустойката обезпечава изпълнението на вторично задължение за обезпечаване на главното задължение. Следователно и санкционната функция в случая не е налице, тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди. Основната цел на процесната неустоечна клауза е, да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя чрез увеличаване на подлежащата на връщане сума по договора. При това положение е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, предвиждаща че годишният процент на разходите по кредита не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Посочената разпоредба е създадена за защита на икономическите интереси на потребителя като по-слабата страна в правоотношението при сключване на договор за потребителски кредит и целта на същата е да не се допуска той да заплати за предоставения му кредит необосновано високо възнаграждение на кредитора. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но посочената разпоредба се отнася за неизпълнение на основното задължение на потребителя - да върне предоставения му кредит, а не за неизпълнението на други задължения. Да се приеме обратното означава, да се допусне възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК чрез предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на задължения, различни от задължението за връщане на кредита, размерът на които да не се включва в ГПР. Налице е именно такава хипотеза, тъй като при уговорено задължение за потребителя да учреди обезпечение и да заплаща вноски за това, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем, като тези разходи не са взети предвид при изчисляване на посочения годишен процент на разходите, в резултат на което последният не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди от кредитора, който съгласно разпоредбата на чл. 16 ЗПК преди сключване на договора за кредит, следва да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да му предостави кредит без обезпечение при спазване на императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като риска от невръщането на кредита следва да се калкулира в уговорената по договора лихва. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. В случая според настоящия състав е налице заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита, а посочените в договора проценти на възнаградителната лихва и на годишния процент на разходите, не съответстват на действително уговорените такива и са нищожни. Поради това не може да бъде направен и извод, че за потребителя съществува яснота относно точния размер на задължението му и общата стойност на кредита. Настоящият съд изцяло споделя изразеното в решение № 110/07.04.2022 г. на Пазарджишки окръжен съд по в.гр.д. № 64/2022 г. по поставения въпрос дали неустойката има присъщите й функции, а именно обезпечителна, обезщетителна и санкционна по отношение на задължението, във връзка е което е уговорена, или в действителност представлява скрит разход по кредита за потребителя по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, респ. увеличава цената на финансовата услуга и подлежи на включване в годишния процент на разходите и в общата сума, дължима от потребителя: В този случай кредитодателят всъщност скрито променя параметрите на договора, по отношение на които има уредба в ЗПК. С договореното задължение кредитополучателят да предостави в тридневен срок след сключването на договора обезпечение, кредитодателят на практика се освобождава от задължението си да извърши предварителна оценка на риска, като отпуска кредит без да извърши такава, но вменява в тежест на кредитополучателя в невъзможно кратки срокове и при трудно изпълними условия да обезпечи кредита. Неизпълнението на това изискване е обвързано с неустойка, която е значителна по размер, като по този начин увеличава дължимата погасителна вноска. Чрез кумулиране на неустойката към задълженията по договора на практика се стига до различни стойности както на ГПР, така и на лихвата. По същество това представлява порок на договора по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК, което води до последиците, визирани в чл. 22 ЗПК. В случая така наречената неустойка би трябвало да обезпечи изпълнението и евентуално да обезщети вредите от неизпълнението на едно свързано с кредита акцесорно непарично задължение на потребителя - да обезпечи кредита с банкова гаранция или поръчителство. От непредставянето на обезпечение обаче не произтича вреда за кредитора, ако кредитът се обслужва редовно. Неблагоприятните последици за кредитора са свързани с евентуални затруднения при събирането на просрочено необезпечено вземане, а те могат да настъпят едва след падежа на задължението. Но дори и след това за кредитора е налице интерес от представяне на обезпечението, тъй като ще получи банкова гаранция или поръчител, т.е. втори солидарен длъжник, от който да претендира плащане. В контекста на горното съждение е нелогично и неоправдано поставянето на кратък 3-дневен срок от сключването на договора, в който потребителят да представи обезпечението, след което това негово задължение да се замества от неустойка с компенсаторен характер, сякаш кредиторът е изгубил интерес от реалното изпълнение. Освен това се оказва, че ако потребителят не представи обезпечението или го представи, но след срока, той би дължал неустойката дори при редовно обслужван кредит. Уговарянето на такъв кратък срок и възможността задължението да възникне при редовен кредит показва, че целта на кредитора не е да обезпечи кредита, за да гарантира неговото събиране, а да получи сумата от неустойката. Следователно действителната цел на обсъжданата договорна клауза е да породи допълнително парично задължение за потребителя, наред с това за връщане на главницата по кредита и заплащането на възнаградителна лихва. Неустойката е предвидена да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. В същото време обаче неустойката не е обявена по този начин на потребителя. Посоченият размер на разходите по кредита за потребителя като ГПР нараства допълнително с размера на неустойката по договора. Включена по този начин в размера на месечните погасителни вноски, неустойката по същество се добавя към възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и поражда значително фактическо оскъпяване на ползвания заем, тъй като по естеството си позволява на заемодателя да получи сигурно завишено плащане и то в размер, равняващ се на сумата по кредита, без това оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне при потребителско кредитиране /чл. 19 ЗПК/. Представянето като неустойка за неизпълнение на действителната цена за ползване на необезпечен кредит явно цели отклоняване на кредитора от задължението да посочи това плащане в ГПР като основен критерий, ориентиращ потребителя в икономическата тежест от сключената сделка. От една страна, неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга - същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението и по този начин заобикаля ограничението в чл. 19, ал. 4 ЗПК при определяне ГПР, което обуславя нищожност на договорната клауза. Налице е и противоречие с добрите нрави и добрите търговски практики, тъй като представлява уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава последния при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка /чл. 143, т. 5 ЗЗП/. Такава разпоредба е в пряко противоречие и с добрите нрави, поради което е нищожна и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Действително както поддържа ответникът в отговора на исковата молба, съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на ГПР по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но посочената законова разпоредба визира неизпълнение на основно задължение на потребителя по договора, а именно да върне предоставения му кредит, а не неизпълнение на други задължения. Да се приеме обратното би означавало да се допусне възможност за заобикаляне на императивни законови разпоредби чрез предвиждане в договорите на разходи за неизпълнение на задължения - различни от това за връщане на кредита, които разходи да не се включват в ГПР. При сключването на договорите е налице именно такава хипотеза - уговорено е задължение за потребителя да даде обезпечение, при неизпълнението на което дължи неустойка, която като дължим се от него разход не е взета предвид при определяне на ГПР, в резултат на което последният е различен от посочените в договорите и не отговаря на изискванията на чл. 19, ал. 1 ЗПК, като е нарушена и императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК /така изцяло решение № 448/02.04.2024 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 3204/2023 г., решение № 180/06.02.2024 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 3266/2023 г., решение № 553/03.05.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 684/2022 г., решение № 249/28.02.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 3313/2021 г., решение № 32/19.01.2022 г. на Благоевградски окръжен съд по в.гр.д. № 688/2021 г. решение № 21/07.01.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 2692/2021 г./. Също решение № 415/31.03.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 226/2022 г., решение № 341/17.03.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 24/2022 г., в които се сочи, че действително, съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК в ГПР не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за кредит, но в случая предвидената неустойка в договора за заем няма характер на неустоечно съглашение, тъй като не се характеризира с присъщите за неустойката обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции. Неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане на главното задължение по установения в договора ред. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Непредставянето на обезпечението не води до претърпяването на вреди за кредитора, който, съгласно разпоредбата на чл. 16 ЗПК, следва да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора за кредит и да прецени дали да му предостави кредит без обезпечение. В случая уговорената в процесния договор неустойка за непредоставяне на гаранция няма обезпечителна, обезщетителна или санкционна функция, а целта на същата е да се предвиди допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата /т.нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Неустойката, с оглед условията на които следва да отговаря обезпечението и срока за предоставянето му, е уговорена по начин, че да бъде максимално затруднено изпълнението на задължението. Това е уговорена глобална сума в договора, с начин на разсрочено плащане, аналогично на погасителните вноски по договора, предварително заложена като разход в договора. Следователно тези разходи се явяват добавък към погасителните вноски по кредита. Ето защо, доколкото така уговорената сума не изпълнява присъщите на неустойката функции за обезпечение изпълнение на задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение на последното, то се явява скрита печалба за кредитора. По делото е безспорно, че сумата за неустойка по договора не е била включена в ГПР - така изрично и отговор на искова молба. Сходни са съображенията и по отношение на таксата за експресно разглеждане на документи - в отговора на исковата молба също се признава, че таксата за експресно разглеждане също както неустойката за неизпълнение на задължение не е включена в размера на посочения ГПР от договора за паричен заем като отново е нарушена и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Това несъответствие е вероятно по причина че при изчисляването на ГПР не е включена предвидената в чл. 1, ал. 3 от договора такса за експресно разглеждане на документи/, като ответникът счита и излага правни съображения в тази връзка, че тази такса не следва да се включва в размера на ГПР посочен в договора за заем. Тези правни съображения не се споделят от настоящия съд, като в практиката на Старозагорски окръжен съд обективирана напр. в решение № 174/06.07.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 133/2022 г., решение № 369/14.12.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 457/2022 г. се приема, че когато в ГПР не е включена таксата за експресно разглеждане и доколкото се касае за възнаграждение по усвояването на кредита, по този начин реално се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК . С тази допълнителна такса се покриват разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер би надхвърлил законовото ограничение, регламентирано в чл. 19, ал. 4 ЗПК, което води до нищожност на основание чл.19 ал.5 ЗПК. Освен това настоящият съд споделя изразеното в решение № 1491/25.11.2022 г. на Варненски окръжен съд по в.гр.д. № 1687/2022 г., решение № 294/08.03.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 3277/2022 г., решение № 185/15.02.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 2991/2022 г., решение № 374/23.03.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 354/2023 г., решение № 240/28.07.2022 г. на Пернишки окръжен съд по в.гр.д. № 306/2022 г., решение № 28/06.02.2023 г. на Плевенски окръжен съд по в.гр.д. № 888/2022 г., решение № 40/20.02.2023 г. на Шуменски окръжен съд по в.гр.д. № 418/2022 г., /вж. и решение № 345/09.01.2019 г. на ВКС по т.д. № 1768/2018 г., II т.о./, че въведената с договора за паричен заем такса за бързо разглеждане на документи по същество се цели заобикаляне на ограничението на чл. 33 ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост де факто е изцяло свързана с усвояване на кредита. Подобни клаузи противоречат на чл. 33 ЗПК, тъй като преследват забранена от закона цел да се присъди още едно допълнително плащане, чиято сума не е включена в размера на ГПР. На практика дейността, за която е начислена тази такса, не е допълнителна услуга, доколкото разглеждането на документите преди предоставянето на заетата сума, дори и експресно, безспорно е типично действие по усвояване на кредита и съставлява присъщ за основния предмет на договора разход, като при това липсва яснота въз основа на какви критерии се прави разграничение между „обикновено“ и „експресно“ разглеждане на документи. Целта на таксите и комисионите по смисъла на разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК е да се покрият административните разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на кредит, като същевременно съобразно чл. 10а, ал. 2 ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на такси за действия, свързани с управление на кредита, тъй като те са част от дейността му по предоставяне на кредита, както и да събира повече от една такса за едно и също действие. С оглед на изложеното таксата за бързо разглеждане противоречи и на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, която забранява на кредитора да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита, както и на разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 ЗПК, която предвижда, че видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит, доколкото в случая не е ясна разликата между обикновено и експресно разглеждане на документи. Констатираното противоречие на императивни законови разпоредби води до нищожност на договорната клауза, предвиждаща дължимост на такса за бързо разглеждане на документи. Освен това дейността по бързо разглеждане на искането за отпускане на кредит, което включва в себе си и дейността по оценка на риска при конкретния потребител, обаче, за която е предвидена в процесния договор еднократна такса, няма характер на такава допълнителна услуга, а представлява неизменна част от дейността на кредитора по самото отпускане на кредита. В глава четвърта от ЗПК изрично се урежда оценката на кредитоспособността на потребителя, която дейност макар и посочена формално като предшестваща сключването на договора за кредит, представлява неразривна част от същинската дейност на Банката /кредитната институция/ - кредитор по отпускането, респ. усвояването на кредита; тя е проявна форма на дължимата от кредитора грижа за собствените работи при извършване на неговата основна дейност - кредитиране. Затова и в чл. 18 от гл. четвърта на ЗПК е предвидено, че когато въз основа на извършена проверка в ЦКР или в друга база данни, използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на потребителите, кредиторът откаже да предостави кредит, той е длъжен да уведоми незабавно и безвъзмездно потребителя за резултата от извършената проверка и за консултираната база данни. В тази връзка и по аргумент за по-силното основание, няма да има основание и при положителен отговор по молбата за отпускане на кредит да се събира някаква такса от потребителя, чиято кредитоспособност е била оценена положително от кредитора, независимо от това дали искането е било разгледано в обичайните за кредитора срокове или пък е разгледано приоритетно /бързо/. Следва да се има предвид и това, че бързото разглеждане на едно искане за кредит е в интерес както на самия кредитополучател, но така също е в интерес и на самия кредитор, който по този начин ускорява и увеличава оборота на своята основна търговска дейност по отпускане на кредити, така че не се касае за някаква допълнителна услуга оказвана на кредитоискателя, която поради това да следва да се таксува допълнително, а до дейност която е във взаимен интерес. Това означава, че за дейността на кредитора по оценка на риска /или оценка на кредитоспособността на потребителя / не се дължи никаква отделна такса или комисиона от потребителя на кредитора и това е така, защото се касае за част от същинската дейност на кредитора по отпускане на кредита при която е обичайно да се извършва проверка и оценка на риска за всеки евентуален кредитополучател, а не се касае за осигуряване на някаква допълнителна услуга, излизаща извън предмета на дейност на кредитора, независимо от бързината на извършването й. Също определение № 2730/25.07.2019 г. на Варненски окръжен съд по в.ч.т. д. № 1107/2019 г., в което се сочи, че претендираната такса за бързо разглеждане на документите, чрез които длъжникът кандидатства за отпускане на кредита противоречи пряко на ал. 2 на чл. 10а ЗПК, която забранява на кредитора да иска от потребителя заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване на кредита. А бързото разглеждане на документи, респ. проверката на платежоспособността на длъжника, е част от процедурата по усвояване на кредита. Съдът намира, че с тази такса кредиторът цели да си набави допълнителни плащания извън предвидените в закона. Изводът на съда за нищожността на тази уговорка се подкрепя и от това, че липсва предоставяне на допълнителна услуга от страна на кредитора, която да обоснове начисляването на претендираната от него такса - не е ясно каква е разликата между експресното и обичайното преглеждане на документите и дали въобще има друга процедура освен тази, която е наречена от кредитора „експресно разглеждане на документи“. Отделно от това уговореният размер на тази такса /150,66 евро./ представлява почти 50% от размера на самия кредит /306,78 евро/, като не е ясно въз основа на какви критерии е формиран този необосновано висок размер, което е допълнително основание да се приеме, че по същество тази уговорена „такса“ оскъпява по скрит начин кредита, респ. ГПР, като основен критерии за длъжника при определяне на финансовата тежест на кредита. Включена по този начин в договора, тази такса по същество е добавък към възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и го обогатява неоснователно доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на заемодателя. Именно възнаградителната договорна лихва обхваща печалбата на търговеца, но в случая съдът намира, че клаузата за такса за експресно разглеждане от договора въвежда още един сигурен източник на доход на икономически по-силната страна. От една страна, таксата е включена като падежно вземане, а от друга - същата е предвидена в размер, който е почти съизмерим с предоставената сума по кредита. По този начин заобикаля и ограничението в чл. 19, ал.4 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/ при определяне ГПР - таксата представлява 50% от заетата сума. В обобщение - месечният размер на вноската е определен като сбор от части от главница и договорна лихва, както и горница ежемесечно дължима неустойка и такса за експресно разглеждане на документи. Тази неустойка за непредставяне на обезпечение в определения срок и таксата за експресно разглеждане на документи обаче не са отразени като разход при формирането на оповестения ГПР, въпреки че са включени в общия дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките настоящият съд счита, че макар формално процесния договор да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредитите и общата сума, дължима от потребителя, т.е. настоящият съд приема, че нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която възпроизвежда текста на чл. 10/2/ на Директива 2008/48/ЕО е нарушена поради некоректност на данните, които са посочени, а не поради непосочени допълнителни данни, величини, допускания и обстоятелства, каквито не са изрично разписани в нормата /така определение № 527/09.06.2022 г. на ВКС по гр.д. № 151/2022 г., III г.о./. Настоящият съд констатира, че в нарушение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в съдържанието на договора за кредит относно ГПР, не са посочени, и взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, по определения в приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК начин. Годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. В процесния случай в договора е посочен само ГПР без да се посочва как е формиран и какво точно се включва в него, т.е. какви компоненти включва. В тази връзка, според настоящия съдебен състав, въпросната неустойка и таксата за експресно разглеждане не попадат в посочените изключения, поради което е следвало да бъдат включени в ГПР, посочен в договора. На практика, касае се за реален ГПР по договора различен от посочения от кредитора /така изцяло решение № 369/14.12.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 457/2022 г., решение № 260205/19.05.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1038/2021 г./. При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките настоящият съд счита, че макар формално процесния договор да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит ищецът е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка /така и решение № 24/10.01.2022 г. на Софийски градски съд по в.гр.д. № 7108/2021 г. решение № 181/16.02.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 3230/2021 г./. Освен това съгласно практиката на Съда на ЕС по тълкуване на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити, която е транспонирана в българското право посредством Закона за потребителския кредит /Решение на Съда от 21.04.2016 г. по дело С377/14/, общият размер на кредита включва всички предоставени на разположение на потребителя суми и поради това не включва тези, които заемодателят използва за покриване на свързаните със съответния кредит разходи и които на практика не се изплащат на потребителя. В настоящия случай в договора за кредит в противоречие с изискванията на директивата и ЗПК е посочен общ размер на кредита, невключващ неустойката, което е оказало влияние върху точното изчисление на ГПР по кредита. Налага се изводът, че в договора за кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат на което потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му цена, което следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Не на последно място следва да се посочи, че по отправено преюдициално запитване, по тълкуване на българското законодателство, е постановено решение от 21.03.2024 г. на СЕС по дело С-714/22, с което е прието, че член 3, буква ж/ от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на посочения член 3, буква и/, когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Прието е, че член 10, параграф 2, буква ж/ и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж/ от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Ще се посочи още, че в решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следователно относно цената, посочена в член 6, параграф 1, буква „г“/ от Директива 2005/29. След като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случаи не би взел, тази невярна информация трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази директива. В случая при тълкуване на Закона за потребителския кредит в светлината на цитираната Директива, при сключване на договора е допуснато соченото от ищеца нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК относно минималното необходимо съдържание, доколкото не е налице яснота от съответните компоненти на задължението, как последното е формирано, какъв е размерът на общото задължение и разход по кредита, след включване към тях и на задължението за заплащане на неустойка. Предвид горното посоченият в договора годишен процент на разходите не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Налага се изводът, че в договора за кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат на което потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му цена, което следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Според настоящия състав на съда посочването в договора за кредит на годишен процент на разходите, различен от действителния такъв, противоречи на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради което следва да се приеме, че договорът за кредит не съдържа посочване на годишния процент на разходите по кредита и не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК води до неговата недействителност /така определение № 50685/30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г.о., решение № 523/17.04.2024 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 449/2024 г./. 2/ Нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК - както се изясни неустойката и таксата за експресно разглеждане следва да са включени в ГПР, тъй като това е възнаграждение по самия договор за заем - чл. 19, ал. 1 ЗПК. В случая това не е сторено и по този начин, заобикаляйки закона, се постига ГПР, по-голям от петкратния размер на законната лихва. В договора трябва да се посочи размера на лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да са включени неустойката и таксата, които са сигурна печалба за кредитора. Те затова са уговорени и като сигурна част от дълга, като следва да се заплащат разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска. След като това е така, налага се извод, че договора за кредит противоречи на част от императивните постановки на ЗПК. В случая следва да се приложи чл. 21, ал. 1 ЗПК, който гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Нарушен е чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен лихвен процент. Доколкото лихвата е част от ГПР, е следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в договора. Това не е сторено, поради което е нарушена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Посочените в договора за кредит по-ниски стойности, представляват невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. ГПР не се уговаря между страните. Той представлява стойност, която се изчислява съгласно изискванията на Приложение 1 от ЗПК, въз основа на уговорените плащания. Посочването на стойност по-малка от действителната съставлява нарушение на законовата разпоредба. Не е ясно по какъв начин е формиран ГПР, неясни са елементите, които включва /така изцяло решение № 143/27.04.2023 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 50/2023 г./. Обстоятелството, че длъжникът се бил запознал със Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити не променя направените изводи по делото, защото този формуляр съдържа само общи принципни положения. В обобщение - в резултат на неточното посочване на прилагания ГПР, потребителят е въведен в заблуждение относно действителната цена на кредита, което съставлява нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Договорът за кредит реално не съдържа посочване на ГПР, поради което не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради което и съгл. чл.22 от ЗПК се явява недействителен /така също определение № 50685/30.09.2022 г., на ВКС по гр.д. № 578/2022 г., III г.о. решение № 730/31.05.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1067/2023 г., решение № 799/14.06.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1065/2023 г./. В решение № 1029/11.07.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1130/2023 г. се сочи още, че некоректният ГПР води до завишаване на общия размер на кредита /чл. 11, т. 7/ и лихвения процент по кредита /чл. 11, т. 9/. Договорът за потребителски кредит към момента на подписването от страна на кредитополучателят е нямал задължителното си съдържание по чл. 11 от Закона за потребителския кредит, тъй като не е съдържал основните договорки. Ето защо е недействителен на основание чл. 26 ЗЗД, във вр. чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, поради което предявения установителен иск е основателен. С оглед горните констатации, настоящият съд намира, че на основание чл. 22 ЗПК, процесния договор е недействителен, защото при сключването му не са спазени горепосочените императивни изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9, 10 ЗПК /чл. 22 ЗПК/ - така изцяло актуалната практика на Старозагорски окръжен съд напр. решение № 41/26.07.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1128/2021 г., решение № 260205/19.05.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1038/2021 г./. С оглед изложеното съдът намира, че процените договори са недействителни на основание чл. 22, във връзка с чл. 11, ал.1, т.9 и т. 10 ЗПК. Установителният иск за прогласяване недействителността на Договор за паричен заем № ••••••••/•••••••• г. се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен. По предявения евентуален иск следва да се посочи, че доколкото бе уважен главния осъдителен иск, то не е настъпило вътрешнопроцесуалното условие за произнасяне по предявения евентуален иск. По осъдителния иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД: Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение заплащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ГПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита. Както се посочи по-горе, изложеното досежно действителността касаят и двата договора, в т.ч. и Договор № •••••••••/••••••• година, поради чиято недействителност се претендират исковите суми като недължимо платени. В случая, след увеличаване размера на иска ищецът претендира заплащането/възстановяването на сумата от 344,56 евро, представляваща надплатена сума по договора за потребителски кредит. От заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че във връзка с този договор ищецът е заплатил сума в общ размер на 651,34 евро, от които дължима, като чиста стойност, се явява единствено сумата в размер на 306,78 евро. След приспадането на чистата стойност, от общо заплатената сума се получава надплатена сума по Договор № •••••••••/••••••• година – 344,56 евро. Следователно осъдителният иск за заплащане на сумата от 344,56 евро., представляваща недължимо надплатена сума по договор за потребителски кредит № •••••••••/••••••• г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба е основателен. По разноските: При уважаване на предявените искове, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски има ищеца. Същият е претендирала присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение определено на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Настоящият съд определя адвокатското възнаграждение в размер на 263,83 евро с ДДС или 516,00 лв. с ДДС /вж. по отношение на ДДС - решение от 23.10.2025 г. на СЕС по дело С- 744/23/, която сума следва да бъде присъдена в полза на Адвокатско дружество М. с оглед обстоятелството, че са предявени два иска по два различни договора за кредит и следователно се преценява тяхната обща цена. По възражението на ответника относно присъждане на адвокатското възнаграждение по основание и размер: Неоснователно е възражението относно липсата на предпоставки за предоставяне на безплатна правна помощ по реда на чл. 38 ЗА, поради следното - правилото, че на присъждане подлежат само действително направените, т.е., заплатени разноски, не е абсолютно - изключения от него са допустими, но само в изрично предвидените случаи. Според нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, когато адвокатът е оказал безплатна правна помощ на нуждаещо се от издръжка, материално затруднено лице или на свой роднина, близък или друг юрист, при постановяване на благоприятно решение по спора за представлявания, съдът осъжда насрещната страна да заплати на адвоката възнаграждение в размер, не по-нисък от предвидения в наредбата на Висшия адвокатски съвет по чл. 36, ал. 2 ЗА. За уважаване на искането по чл. 38, ал. 2 ЗА е достатъчно по делото да е била осъществена правна помощ без данни за договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗА; заявление, че предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна и липса на данни, които да го опровергават; отговорност на насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл. 78 ГПК. В разглеждания случай ищецът е релевирал своевременно искане за присъждане на разноски, като е представил списък на разноските по чл. 80 ГПК за процесуалния представител, предоставил безплатна правна помощ. По делото е ангажиран и договор за правна защита и съдействие /л. 87 от делото/, в който страните по упълномощителната сделка - ищецът, от една страна и съответният адвокат, от друга страна, са направили съвпадащи изявления, че правната помощ се предоставя като безплатна поради това, че клиентът е материално затруднено лице - чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Действително е налице задължение на националния съд да откаже да приложи Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /поради противоречието й с чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, § 3 ДЕС/ - вж. подробни мотиви в определение № 1001/06.03.2024 г. на ВКС по ч.гр.д. № 553/2024 г., III г.о., определение № 563/11.03.2024 г. на ВКС по ч.т.д. № 188/2024 г., II т.о., определение № 50015/16.02.2024 г. на ВКС по ч.т.д. № 1908/2022 г., I т.о. свеждащи се до следното - с решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Посочено е, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Това води до абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици. Изложени са и мотиви, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, и е пречка за прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че с оглед абсолютната нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, като предвидените в посочената наредба минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Въз основа на тези съображения, СЕС е постановил, че национална правна уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Националният съд е длъжен да откаже да приложи тази правна уредба, вкл. когато страната не е подписала договор за адвокатски услуги, в който по съгласие на страните се определя адвокатско възнаграждение, каквато е хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са задължителни при определяне на размера на хонорара за правна услуга, вкл. в хипотеза на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. при заварени правоотношения между клиент и адвокат, поради тяхната нищожност, като нарушаващи забраната на чл. 101, пар. 1 ДФЕС. Съобразявайки горепосочените съдебни актове на Върховния касационен съд, установените в чл. 78, ал. 5 ГПК критерии, настоящият съдебен състав намира, че следва да посочи още веднъж на ответника нееднократно приеманото от Старозагорски окръжен съд състоящо се в следното: въззивният /бел. съдията докладчик/ съд намира, че въпреки, че искането за събиране на доказателства за материалното състояние на ищеца е направено още в отговора на исковата молба от ответника, съдът правилно е отказал събирането им и отлагане на делото за събиране на доказателства, които нямат връзка с предмета на спора. В допълнение на изложеното от Старозагорски окръжен съд ще се посочи, че не следва да се присъжда адвокатско възнаграждение под определения по-горе размер от 516,00 лв. с ДДС както желае ответника тъй като преценката е конкретна, като в настоящия случай са налице най-малко две причини за определяне на адвокатското възнаграждение в посочения размер - 1/ самият ответник е подал отговор на исковата молба, а в впоследствие сочи, че е налице ниска сложност на делото и 2/ самият ответник сам сочи, че е напълно наясно със съдебната практика дела с предмет договори за потребителски кредити със същите параметри, по които е страна и въпреки това не признава иска, а подава отговор на исковата молба в значителен обем от 12 страници, като впоследствие твърди, че делото не се отличавало с фактическа и правна сложност. Освен това ответникът дължи да възстанови на ищеца и сумата за внесената държавна такса в размер на 51,13 евро и 100,00 евро за възнаграждение за вещо лице. Така мотивиран и на основание чл. 235, ал. 1 ГПК, Старозагорски районен съд,