Решение № 4116 от 9.10.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 17735/2023 г.

наказателно дело № 20231110217735 по описа за 2023 година при участието на секретаря Йордана Ташева, след като разгледа докладваното от съдията н. а. х. дело № 17735 по описа на СРС за 2023 година, за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по реда на Глава Трета, раздел V (чл.58д – 63д) от ЗАНН. Образувано е по жалба на К. И. Х., чрез процесуален представител адв. А. Ч., срещу Наказателно постановление (НП) № VI-53/10.12.2023г., издадено от Началника на Първо РПУ-СДВР, с което на осн. чл.53, ал.1 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН) и чл.25, ал.1 от Закона за опазване на обществения ред при провеждането на спортни мероприятия (ЗООРПСМ) за нарушение по чл.21, т.7 от ЗООРПСМ му наложено административно наказание „глоба” в размер на 1 000 (хиляда) лева. В жалбата се сочи, че процесното НП било незаконосъобразно, при издаването му имало неправилно приложение на материалния закон, а по същество същото се явявало и необосновано, т. к. не било установено по несъмнен начин нарушението. Изложено е и твърдението, че дори да бъде прието наличието на нарушение, то се явявало „маловажен случай” по смис. на чл.28 от ЗАНН. В жалбата се моли за отмяна на процесното НП, както и за присъждане на разноски. В съдебно заседание жалбоподателят А. Г. М., редовно призован, не се явява, като и неговият упълномощен представител (адв. Ч.) също не се явява, но е представил писмени съображения (вж. л.68-70 от съд. д.) и списък с разноски (л.71 от съд. д.). Административно-наказващият орган – Началник на 01 РПУ-СДВР, редовно уведомен чрез процесуален представител, не се явява и не се представлява, като са представени писмени съображения от юрк. Б. С. (вж. л.32-34 от съд. д.), в които излага аргументи за отхвърляне на жалбата като неоснователна и желае присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Съдът, като обсъди становището на страните, служебно провери атакуваното наказателно постановление анализира поотделно и в тяхната съвкупност събраните по делото доказателствени материали, съобрази разпоредбите на закона, приема за установено следното: На 10.12.2023г., в гр. София, около 16:00 часа, преди провеждането на футболната среща между отборите на ФК „ЦСКА-София” и ФК „Лудогорец” на ст. „Българска армия”, на КПП № 2, изградено пред сектор „Г” на стадиона, на жалб. К. И. Х. била извършена от служителя на 04 РПУ-СДВР свид. М. С. проверка, при която била открита маска за лице. Жалбоподателят бил отведен в 01 РПУ – СДВР и предаден на съответна група „за обработка”. За случая свид. С. изготвил полицейски доклад (л.9). Издадена била заповед за задържането на жалбоподателя (вж. л.11). В полицейското управление жалбоподателят предал с протокол за доброволно предаване въпросната маска на свид. К. Щ. (вж. л.14). С оглед събраните данни, свидетелят К. Щ. (на длъжност „младши полицейски инспектор” в 01 РПУ-СДВР) преценил, че има данни за административно нарушение, и затова на същата дата (10.12.2023г.) съставил против жалб. К. Х. Акт за установяване на административно нарушение (АУАН) № VI-53 oт 10.12.2023г., в който били отразени обстоятелствата по полицейската проверка, фактическото описание на нарушението (на въпросните дата, място и време в лицето е намерена маска) и неговата правна квалификация по чл.21, т.7 от ЗООРПСМ, като АУАН бил съставен в присъствието на двама свидетели (Иван Тепавичаров и свид. М. С.) и на самия жалбоподателя К. Х., на когото бил връчен екземпляр от Акта, като възражения не са отразени. В срока по чл.44, ал.1 от ЗАНН писмени възражения не били представени. Въз основа на съставения АУАН № VI-53/10.12.2023г., на същата дата (10.12.2023г.) началникът на 01 РПУ-СДВР издал процесното НП № VI-53/10.12.2023 г.,, в което били отразени данни от полицейската проверка, описанието на соченото нарушение с правната му квалификация по идентичен начин с тези в АУАН, като с този санкционен акт на осн. чл.53, ал.1 от ЗАНН и чл.25, ал.1 от ЗООРПСМ на жалб. К. Х. било наложено административно наказание „глоба” от 1 000 (хиляда) лева за нарушението. НП било връчено с разписка на 10.12.2023г. на жалбоподателя (вж. л.7-гръб). Спрямо жалбоподателя К. Х. била издадена и Заповед за налагане на принудителна административна мярка (ЗППАМ) № 23-VI-53-0134/10.12.2023г. за налагане на забрана за посещение на спортни мероприятия в страната и чужбина за срок от една година (вж. л.8), която заповед се оспорва пред административния съд в столицата. На 14.12.2023г. била подадена жалба срещу НП и е образувано настоящото дело. Изложените фактически обстоятелства съдът приема за установени въз основа на събраните по делото доказателствени материали: гласните доказателства, съдържащи се в показанията на свидетелите К. Н. Щ. и М. К. С., дадени пред съдебния състав, и в писмените доказателства, приобщени по надлежния ред на чл.283 от НПК: пълномощно (л.6), НП № VI-53/10.12.2023г. (л.7), ЗППАМ № 23-VI-53-0134/10.12.2023г. (л.8), полицейски доклад № 225р-47211/10.12.2023г. (л.9), протокол за писмено показание на свидетел /чл.27, т.2 от ЗООРПСМ/ (л.10), заповед рег. № 225-зз-1481/10.12.2023г. за задържане (л.11, 43), протокол за обиск на лице (л.12, 44), протокол за доброволно предаване (л.14), писмени сведения (обяснения) от жалбоподателя (л.15), удостоверение за заемана длъжност от наказващ орган (л.35), писмо от 01 РПУ-СДВР (л.42), списък с разноски (л.68-70), договор за правна защита и съдействие (л.71). Този състав на районния съд съобрази съдържанието на приетите по делото писмени доказателства, вкл. процесуалните документи (АУАН и НП), както и останалите материали от административно-наказателната преписка, приложени в съдебното производство, като от тези писмени източници се установяват безпротиворечиво данните относно обстоятелствата по проверката, действията на полицейските служители и на жалб. Х., обстоятелствата по соченото нарушение (вкл. датата и времето на извършването му) и правната му оценка, поради което съдът основа своите фактически изводи въз основа на тях. Настоящият съдебен състав обсъди и показанията на разпитаните в съдебно заседание свидетели К. Щ. и М. С., като прецени същите с оглед тяхната последователност, вътрешна логичност, връзката им с останалия доказателствен материал и непосредственото им отношение към фактите по спора, следва да бъдат кредитирани в тяхната цялост. От показанията на свидетеля К. Щ. се установяват обстоятелствата по съставянето на АУАН – въз основа на данните от документите на неговите колеги, били на мястото на проверката, и без да е имал преки и непосредствени възприятия относно установяването на процесната вещ у жалбоподателя, както и относно начина, по който тя е била носена – дали е била поставена на лицето му или се е намирала на друго място. Поради това съдът приема, че показанията на този свидетел са относими най-вече към обстоятелствата по съставянето на АУАН и към механизма на административното „окомплектоване” на документите по преписката, но не и като пряк доказателствен източник относно основния спорен факт по делото – дали процесната вещ е била носена по начин, който прикрива лицето на жалбоподателя и затруднява разпознаването му. Съществено значение за изясняване на делото имат показанията на свидетеля М. С., който на място е участвал в проверката на жалбоподателя. От неговите показания – писмени по реда на чл.27, т.2 от ЗООРПСМ, се установява, че при осъществявания контрол на входа на спортното съоръжение е била извършена проверката на жалбоподателя, установена е самоличността му и е бил предаден на „група за обработка”, като е информация от съществено значение за предмета на настоящото производство и съдът го отчита като пряко възприет от свидетеля факт. В тази част съдът кредитира показанията на свид. М. С., доколкото същите са относително ясни, конкретни и произхождат от лице, участвало в самата проверка на място на жалбоподателя. Същевременно, съдът държи сметка и за това, че свидетелят не сочи жалбоподателят да е използвал процесната вещ за прикриване на лицето си, нито сочи действия от страна на последния, насочени към затрудняване на разпознаването му, а напротив – вещта е била установена като предмет, намиращ се у жалбоподателя, а не като средство, с което към същия момент лицето му е било прикрито, като идентична е информацията и от полицейския доклад по случая (вж. л.9). Обясненията на жалб. Х., дадени под формата на писмени сведения, следва да бъдат ценени на общо основание като доказателствен материал, доколкото законът позволява подобно събиране на гласен доказателствен материал (вж. чл.27, т.1 от ЗООРПСМ), като са налични доказателства по делото, които подкрепят заявеното от жалбоподателя, че при полицейската проверка в него е била намерена маска. При така събраните доказателства съдът приема за установено, че на инкриминираната дата и време, жалбоподателят К. И. Х. действително се е намирал в района на спортното съоръжение (стадиона) за предстоящо спортно мероприятие (футболна среща между посочените два отбора) и у него е била открита процесната вещ – маска за лице, но не се установява обаче, по несъмнен и безспорен начин същата да е била носена по начин, че да покрива лицето на жалбоподателя или части от него, или да е била използвана за затрудняване на разпознаването на същия. Напротив, от доказателствения материал става ясно, че вещта се е намирала у лицето, но без да покрива лицето, и затова съставът на настоящата инстанция не може да приеме за доказан онзи фактически извод, който административно-наказващият орган е извел, а именно – че самото държане на процесната вещ е равнозначно на съставомерно носене по смис. на чл.21, т.7 от ЗООРПСМ. При така установените фактически обстоятелства, се налагат следните правни изводи на първоинстанционния съд: Жалбата е подадена от лице с правен интерес от обжалване (наказаното физическо лице), насочена е срещу обжалваем (подлежащ на съдебен контрол) санкционен акт, и в рамките на законовия срок по чл.59, ал.2, предл.1 от ЗАНН (НП е връчено на 10.12.2023г., а жалбата е от 14.12.2023г. – л.9), поради което се явява процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата се явява и основателна при следните съображения: При извършената служебна проверка съдът намира, че АУАН и НП са издадени от материално и териториално компетентни органи, в рамките на предвидените в закона правомощия – чл.30, ал.1 и чл.30а, ал.1 от ЗООРПСМ. От представените по делото писмени доказателства (вж. л.35) се установява, че актосъставителят е орган на МВР с полицейски правомощия, а наказателното постановление е издадено от оправомощено длъжностно лице при 01 РПУ-СДВР (началника на полицейското управление). Няма нарушение на сроковете за съставяне на АУАН (чл.26, ал.2 от ЗООРПСМ) – до три месеца от извършване на деянието, съотв. за издаване на НП (чл.30, ал.1 от цит. з.) – не по-късно от 24 часа от съставяне на АУАН. Не се констатират от този съдебен състав пороци и във формата и съдържанието на АУАН и НП, които на формално основание да обуславят незаконосъобразност, доколкото в тях се съдържат обстоятелства по извършването на проверката, фактическото описание на нарушението, вкл. дата, време и място на извършване, и правната му квалификация, с което императивните изисквания на чл.42, ал.1 от ЗАНН (за АУАН) и тези по чл.57, ал.1 от ЗАНН (за НП), се явяват изпълнени при прочит на съдържателните части на двата процесуални документа. Независимо от изложеното обаче, този състав на първата инстанция намира, че в случая е налице неправилно приложение на материалния закон, което обуславя наличие на основание за отмяна на наказателното постановление. Съгласно разпоредбата на чл.21, т.7 от ЗООРПСМ противообществена проява (спортно хулиганство) по смисъла на закона е проява, която не съставлява престъпление по смисъла на НК и е извършена в спортния обект или в спортната зона преди, по време или непосредствено след спортното мероприятие, както и на отиване или на връщане от спортния обект във връзка със спортното мероприятие, изразяваща се в носенето на маски и действия за напълно прикриване на лицето или на части от него, което затруднява разпознаването. От граматическото, логическото и систематическото тълкуване на цитираната законова разпоредба следва, че законът не санкционира всяко държане, притежаване или пренасяне на вещ, която би могла евентуално да бъде използвана за прикриване на лицето. Съставомерно е само онова поведение, при което маската или сходната вещ се носи по начин, свързан с прикриване на лицето или на части от него, и именно това прикриване следва да затруднява разпознаването на лицето. Казано иначе, изпълнителното деяние по чл.21, т.7 от ЗООРПСМ не се изчерпва с простото наличие на подобна вещ у дадено лице, а изисква тя да е използвана за покриване на лицето с цел да се затрудни разпознаването. В настоящия случай от събраните доказателства не се установява по несъмнен и безспорен начин жалбоподателят К. И. Х. да е бил с поставена на лицето маска, шал или каквато и да е друга вещ, закриваща лицето му (изцяло или частично). Напротив – от свидетелските показания, се установява, че процесната вещ не е била поставена на лицето на жалбоподателя и неговото „разпознаване” от полицията е било успешно, защото тя е установила неговата пълна самоличност. В тази насока са както писмените показания на свид. С., извършил проверката, така и обясненията на жалбоподателя, който заявява, че „в него е намерена” маска, а в същото време показанията на актосъставителя Щ. не опровергават тезата на жалбоподателя, т. к. свидетелят не е очевидец на случилото се и на проверката, и възпроизвежда единствено информация, получена от други служители. Съставът на съда не споделя разбирането, че използваният в нормата израз „носенето на маски” следва да се тълкува разширително до степен да обхваща и всяко държане в джоб, носене в себе си или притежаване на подобна вещ в района на спортното съоръжение (стадион), където се провежда спортното мероприятие (футболна среща). Подобно тълкуване би разширило приложното поле на визираната административнонаказателна разпоредба извън нейното действително съдържание и би довело до санкциониране не на изрично забраненото от закона поведение, а на поведение, което законът не е обявил за наказуемо в тази му форма. Известно е, че в административнонаказателното, както и в наказателното право, е недопустимо разширително тълкуване във вреда на санкционираното лице. Санкционната норма следва да бъде тълкувана стриктно, а не по предположение, превантивна целесъобразност или чрез дописване на нови хипотези. Не е допустимо съдът или наказващият административен орган да приравняват „носене в себе си” на вещ, която би могла да бъде използвана за прикриване на лицето, на реално носене на маска по начин, който вече прикрива лицето и затруднява разпознаването. Това би означавало да се санкционира една потенциална бъдеща употреба, а не фактически осъщественото поведение, което законът визира. Именно в този смисъл е и възприетата в съдебната практика линия по сходни случаи, според която държането на маска в джоб или носенето в себе си не е еднозначно на носене на лицето (вж. Реш. № 39240 от 25.11.2025г. по адм. д. № 9063/2025г. на АССГ – XVII к. с.). В тази практика се приема, че обратното разбиране би довело до санкциониране по аналогия или чрез разширително тълкуване, което било недопустимо. Предвид изложеното съдът приема, че по делото е доказано единствено, че у жалбоподателя се е намирала определена вещ (описвана като „маска”) и че същата е била намерена у него при проверката. Не е доказано от доказателствените източници в делото същата да е била носена върху лицето на жалб. Х. или да е била ползвана по начин, който да затруднява разпознаването му. При това положение от обективна страна, не може да се приеме, че е осъществен съставът на административното нарушение по чл.21, т.7 от ЗООРПСМ. Щом не е налице доказана обективна съставомерност на деянието, не следва да се обсъжда в пълнота и субективната страна, защото административно-наказателната отговорност не може да се ангажира при липса на надлежно доказано изпълнително деяние. По разноските: С оглед изхода на делото претенцията на въззиваемата страна (наказващия орган) за присъждане на юрисконсултско възнаграждение (вж. л.32-33 от съд. д.) е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, още повече, че юрисконсулт. От друга страна, искането на процесуалния представител на жалбоподателя за присъждане на адвокатско възнаграждение при усл. на чл.36, ал.1 и ал.2 от Закон за адвокатурата (ЗАдв.), има своето основание, като същото следва да бъде възложено в тежест на Столичната дирекция на вътрешните работи – СДВР), доколкото НП е издаден от неин служител, а въпрос на преценка на съда е какъв да бъде размерът на присъденото възнаграждение (вж. и Решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело № С-438/2022г.). По правило, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз (ЕС) има право на възнаграждение за своя труд (чл.36, ал.1 от ЗАдв.), като размерът на възнаграждението се определя в договор между адвоката или адвоката от ЕС и клиента (чл.36, ал.2, изр.1 от ЗАдв.), а този размер трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в Наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа (чл.36, ал.2, изр.2 от ЗАдв.). В същото време, Съдът на ЕС приел със споменатото решение, че - чл.101, § 1 от ДФЕС вр. чл.4, § 3 от ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения чл.101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, вкл. когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение; - чл.101, § 1 от ДФЕС вр. чл.4, § 3 от ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта” по смисъла на тази разпоредба; при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл.101, § 1 от ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики; - чл.101, § 2 от ДФЕС вр. чл.4, § 3 от ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по чл.101, § 1 от ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, вкл. когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед разпоредбата на чл.18, ал.2 вр. чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (НМРАВ) на осъществилият правната помощ адв. Кристияна Димитрова би следвало да се заплати възнаграждение от 450.00 (четиристотин и петдесет) лева, но с оглед спецификата на делото, неговата несложност откъм фактически обстоятелства и правна квалификация, неутежнено съдебно следствие (проведени две заседания, разпитани двама свидетели и приети писмени доказателства), и доколкото реалните действия по делото представляват изготвяне на жалбата и явяване в едно съдебно заседание на адвоката, които с оглед критериите за оценка на адвокатските действия в НМРАВ, възнагражденията за тях са съотв. 50.00 лева и 200.00 лева (арг. чл.18, ал.1 вр. чл.7, ал.2, т.1 и чл.14, ал.2 от цит. нар.), то и именно разноски в размер на 250.00 (двеста и петдесет) лева (с равностойност в евро – 127.82) отговарят на посочените от съда критерии и характеристики на делото, като не може да се очаква държавата „да покрива” цялостно разноските, които жалбоподател прави при упълномощаването на адвокат по свой избор за реализиране на правна помощ по делото – първо, защото това са отношения в сферата на гражданското право, където действа договорна свобода и изразена воля на страните по мандатното правоотношение (адвокат и клиент); второ, обстоятелството, че се оспорва санкционен административен акт на държавен орган, преценен впоследствие от съда за незаконосъобразен, също не дава право на оспорващия жалбоподател да очаква „пълно овъзмездяване” за разноските, доколкото за евентуални вреди, нанесени от държавата, съществува друг процесуален ред (ЗОДОВ), и трето, в светлината на указанията на Съда на ЕС наличието на документи (списък с разноски, договор за правна защита и съдействие, и пълномощно – л.6, 65, 71 от съд. д.), не обвързват правно съдебния състав при преценката му за дължимите разноски. В тази връзка, именно посочената по-горе сума следва СДВР да бъде осъдена да заплати в полза и по сметка на жалб. К. И. Х., т. к. именно той е лицето, което е сторило разноските, а не неговият адвокат. При законосъобразно образувано и проведено административно-наказателно производство, без допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, но при неправилно приложение на материалния закон, обжалваното наказателно постановление следва да бъде отменено като незаконосъобразно и неправилно, а при този изход на делото не следва да се уважава претенцията на наказващия орган за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, а да се уважи отчасти претенцията за разноски на жалбоподателя, поради което и на осн. чл.63, ал.1, ал.2, т.1 и ал.3, т.2 и чл.63д от ЗАНН , СЪДЪТ