Решение № 100 от 10.1.2025 г. на Административен съд - Велико Търново по дело № 931/2024 г.

Производството е по реда на чл. 63в от ЗАНН. Касаторът, „Свилоцел“ ЕАД – Свищов, е обжалвал чрез представителя си •••Б. от ВТАК решение №50 от 18.10.2024 година, постановено по АНД №181/2024 година по описа на Свищовският районен съд, с което е потвърдено като законосъобразно наказателно постановление №04-2400046 от 19.06.2024 година на Директора на Дирекция „Инспекция по труда“ – Велико Търново, с което на дружеството, за нарушение на чл.14, ал.1 от ЗЗБУТ, във вр. чл.186, ал.1 от Наредба № 7 от 23.09.1999 г. на МТСП и МЗ за минималните изисквания за безопасни условия на труд на работните места и при използване на работно оборудване, на основание чл.416, ал.5 от КТ, вр. чл.55 от ЗЗБУТ, във вр. с чл.413, ал.2 от КТ е наложено административно наказание „имуществена санкция“ в размер на 2 000 лв. и е осъдено да заплати разноски за процесуално представителство в размер на 100 лв. Оплакванията са, че решението е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост - касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК. Касаторът поддържа, че неправилно съдът е приел, че процесното нарушение, извършено чрез бездействие, не е погасено по давност на основание чл.34, ал.1, предл. 2 от ЗАНН. Сочи, че в случая нарушението е било извършено още през 2012г. /когато е влязла в сила разпоредбата на чл.14, ал.1 от ЗЗБУТ/, а не както съдът приема – на 15.03.2024г., поради което административното производство e следвало да бъде прекратено по реда на чл.34 от ЗАНН. Намира, че в противоречие с доказателствата по делото, съдът е приел за доказано и, че описаната в наказателното постановление лента 1.43 се явява работно място на пострадалия, което е от съществено значение за определяне на нарушителя и степента на неговата отговорност. Твърди, че от обективна страна не е извършено вмененото административно нарушение, тъй като транспортната лента не представлява работно място по смисъла на КТ и достъпа до нея може да стане единствено при грубо нарушение от лице на трудовите задължения и трудовата дисциплина, както е в процесния случай. Моли за отмяна на решението и за постановяване на ново, с което да се отмени обжалваното пред районния съд наказателно постановление. Ответникът по касация, Директорът на Дирекция „Инспекция по труда“ – Велико Търново, в представеният отговор на касационната жалба на пълномощника си, както и в депозираното по делото писмено становище отрича основателността на жалбата по подробно изложени доводи и аргументи. Моли за разноски под формата на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар, претендиран от касатора. Прокурорът дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Административният съд – В. Търново, като прецени наведените в нея касационни основания, съгласно чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна, съгласно чл. 210, ал. 1 от АПК и е процесуално допустима, а по същество е неоснователна. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил наказателно постановление №04-2400046 от 19.06.2024 година на Директора на Дирекция „Инспекция по труда“ – Велико Търново, с което на касатора за нарушение на чл.14, ал.1 от ЗЗБУТ, във вр. чл.186, ал.1 от Наредба № 7 от 23.09.1999 г. на МТСП и МЗ за минималните изисквания за безопасни условия на труд на работните места и при използване на работно оборудване, на основание чл.416, ал.5 от КТ, вр. чл.55 от ЗЗБУТ, във вр. с чл.413, ал.2 от КТ е наложено административно наказание „имуществена санкция“ в размер на 2 000 лв. и е осъдил касатора да заплати на Дирекция „Инспекция по труда“ – Велико Търново разноски за процесуално представителство в размер на 100 лв. Съдът е приел от фактическа страна, че по повод трудов инцидент, станал на 15.03.2024г. около 22, 30 часа с лицето П. П., е извършена проверка по работни места и по документи в обект на работодателя „Свилоцел“ ЕАД [населено място] – цех „Суровинно подготвителен“, като е установено, че работодателят не е изпълнил задължението си да осигури здравословни и безопасни условия на труд във всички случаи, свързани с работата както на работещите, така и на всички останали лица, които по друг повод се намират в или в близост до транспортната лента 1.43, като не оградил с предпазни устройства движещите се части в края на транспортната лента 1.43 при обръщаща ролка на транспортната лента и не е снабдил същата с устройство, спиращо движението й при достигане на опасната зона от човек или предмети. Така констатираното бездействие на работодателя е квалифицирано като нарушение на чл.14, ал.1 от ЗЗБУТ, във вр. чл.186, ал.1 от Наредба № 7 от 23.09.1999 г. на МТСП и МЗ за минималните изисквания за безопасни условия на труд на работните места и при използване на работно оборудване. Отразено е, че нарушението е извършено на 15.03.2024г. в обект – цех „Суровинно подготвителен“, от работодателя „Свилоцел“ ЕАД [населено място] и е открито при извършената проверка по работни места на 18.03.2024г. от ДИТ - [населено място]. Така посоченото нарушение е установено с АУАН №04-2400046/19.04.2024г. Като е възприел изцяло описаната фактология и правна квалификация наказващият орган е съставил процесното наказателно постановление, с което на касатора е наложена имуществена санкция в размер на 2 000 лева. От правна страна съдът е приел, че при издаването на АУАН и НП не са допуснати съществени нарушения на процесуални правила, както и, че и двата акта са формално законосъобразни. Съдът е приел и, че претендираното нарушение е извършено от работодателя и отговорността на същия е ангажирана правилно, вкл. в справедлив размер. Намерил е, че не са налице предпоставките на чл.28 от ЗАНН предвид липсата на доказателства, че процесното нарушение представлява по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на нарушения от този вид, а и предвид настъпилите вредни последици за работника. Така постановеното решение касационната инстанция намира за правилно. Неоснователно е оплакването за неправилност на решението поради неправилна преценка за липса на нарушаване на чл.34, ал.1 от ЗАНН. Съгласно разпоредбата на чл. 34, ал. 1, предл. 2 от ЗАНН „Не се образува административнонаказателно производство, ако не е съставен акт за установяване на нарушението в продължение на три месеца от откриване на нарушителя или ако е изтекла една година от извършване на нарушението, а за митнически, данъчни, екологични и валутни нарушения, както и по Изборния кодекс, Закона за политическите партии, Закона за публичното предлагане на ценни книжа, Закона за пазарите на финансови инструменти, Закона за дружествата със специална инвестиционна цел и за дружествaта за секюритизация, Закона за прилагане на мерките срещу пазарните злоупотреби с финансови инструменти, Закона за дейността на колективните инвестиционни схеми и на други предприятия за колективно инвестиране, част втора, част втора "а" и част трета от Кодекса за социално осигуряване, Кодекса за застраховането и на нормативните актове по прилагането им и по Закона за регистър БУЛСТАТ - две години.“ Оттук следва, че по-дългият давностен срок от една година, респ. от две години, за съставяне на АУАН е винаги субсидиарен спрямо по-краткия тримесечен срок и приложението на единия от двата срока се поставя в зависимост от това кога личността на нарушителя е станала известна на актосъставителя. За да са налице данни за авторството на деянието, е необходимо да са налице данни и за самото деяние. Изводът е, че актът следва да се състави при спазване на по-краткия давностен срок от три месеца в случаите, в които контролните органи установят едновременно признаците на нарушението и личността на нарушителя. В случая нарушението е извършено на 15.03.2024 г., което е посочено и в самото наказателно постановление. Няма спор относно факта, че нарушението и нарушителя са констатирани на 18.03.2024г. при извършена проверка в обекта на дружеството. При това положение тримесечният срок за съставяне на АУАН започва да тече, считано от 18.03.2024 г. – датата на проверката, и изтича на 18.06.2024 г. Доколкото АУАН е съставен на 19.04.2024 г., то същият е издаден при спазване на тримесечния срок по чл. 34, ал. 1 от ЗАНН и в рамките на едногодишния срок от извършване на нарушението. Неоснователни са твърденията в касационната жалба относно началния момент, от който следва да се отчита срока по чл.34, ал.1 от ЗАНН. Законодателят ясно е разписал в разпоредбата на чл.34, ал.1, изр.второ от ЗАНН, че срокът за съставяне на акта е три месеца от откриване на нарушителя и една година от извършване на нарушението. Тълкуването, че този срок следва да започне да тече от влизане в сила на разпоредбата на чл.14, ал.1 от ЗЗБУТ, според настоящата инстанция противоречи на закона и не може да бъде споделено. В процесния случай с данни за признаците на нарушението и личността на нарушителя контролните органи са разполагали на 18.03.2024 г. – датата на извършената проверка по работни места в обекта на дружеството, документирана с протокол, поради което това е и началният момент, от който започва да тече 3 - месечния срок, предвиден в чл.34, ал.1, изр.второ, предл.1 от ЗАНН. В същото време АУАН е съставен в едногодишен срок от извършване на нарушението, поради което, противно на доводите на касатора, при съставянето му и издаване на НП не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, тъй като са спазени сроковете по чл.34 от ЗАНН. Неоснователно се поддържа и неправилност на извода на районния съд, че от обективна страна касаторът е осъществил състава на административното нарушение по чл. 14, ал. 1 ЗЗБУТ във вр. с чл. 186, ал. 1 от Наредба № 7/1999 г. за минималните изисквания за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при използване на работно оборудване. Разпоредбата на чл. 14, ал. 1 ЗЗБУТ въвежда общи изисквания за юридическите и физическите лица, които самостоятелно наемат работещи, юридическите и физическите лица, които ползват работещи, предоставени им от предприятие, което осигурява временна работа, както и лицата, които за своя сметка работят сами или в съдружие с други, да осигурят здравословни и безопасни условия на труд във всички случаи, свързани с работата, както на работещите, така и на всички останали лица, които по друг повод се намират във или в близост до работните помещения, площадки или места. Дължимото поведение на работодателя е уредено в разпоредбата на чл.186, ал. 1 от Наредба № 7/1999 г., съгласно която "движещите части на работното оборудване, които създават риск от злополуки, се ограждат с предпазни устройства, осуетяващи достъпа до опасните зони, или се снабдяват с устройства, спиращи движението им при достигане на опасната зона от човек или предмети". В случая от събраните пред въззивният съд доказателства безспорно се установява, че работното оборудване – транспортна лента 1.43, не е било оградено с предпазни устройства, препятстващи достъпа на работниците до движещите се части на съоръжението, нито е било снабдено със спиращо устройство при попадане в опасните зони на предмет или човек. Това е станало причина и за трудовата злополука с лицето П. П., по който повод е извършена проверката и съответно установено нарушението. Неизпълнението от страна на дружеството на предписанията, съдържащи се в разпоредбата на чл. 186, ал.1 от НАРЕДБА № 7 от 23.09.1999 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при използване на работното оборудване и чл. 14, ал.1 от ЗЗБУТ за осигуряване на безопасни и здравословни условия на труд – обезопасяване на транспортната лента е в пряка причинна връзка с настъпилата трудова злополука с работника и представлява противоправно бездействие, осъществяващо от обективна страна състава на административно нарушение по чл. 413, ал.2 от КТ. Ето защо, настоящата съдебна инстанция намира, че правилно районният съд стига до извод, че вмененото нарушение е извършено. Неоснователно се явява възражението на касатора, че не следва да бъде санкциониран, тъй като въпросната лента не се явява работно място на пострадалия, а възникналият инцидент се дължи единствено на грубото нарушение на трудовите задължения и трудовата дисциплина от негова страна. В тази връзка следва да се посочи, че от наличните по делото доказателства безспорно се установява, че работника П. П. е имал достъп до лентата в качеството си на машинист транспортни съоръжения в дружеството, като е бил ангажиран с работата на същата, поради което не може да се приеме, че възложената му работа няма отношение към работата на съответната транспортна лента. Нещо повече, дори и да не е имал конкретни задължения във връзка с работата на въпросната лента, тази лента следва да е обезопасена по начин, че да не представлява опасност не само за работещите, но и за преминаващите край нея лица, което в случая категорично не е било изпълнено. Що се отнася до твърденията, че пострадалият П. е допуснал нарушение на правилата за здравословни и безопасни условия на труд, следва да се отбележи, че наличието на допуснато нарушение на правилата за безопасни и здравословни условия на труд от страна на същия не изключва отговорността на работодателя по чл. 413, ал. 2 КТ, след като последният не е предприел всички необходими действия, за да обезопаси транспортната лента и да предотврати настъпването на вредоносни последици, поставяйки предпазно устройство, осуетяващо достъпа до движещи се части на машината /ножове/. Относно оплакването за необоснованост на въззивното решение, следва да се отбележи, че необосноваността не е конкретно касационно основание по смисъла на чл. 348, ал. 1 от НПК, за наличието на което по силата на чл. 63в от ЗАНН, настоящата инстанция да дължи произнасяне. Правилното решение следва да остане в сила, като на ответника по касация на основание чл.27е от Наредбата за заплащането на правната помощ във връзка с чл.78, ал.8 от ГПК следва да се присъдят разноски в размер от 80 лв. Водим от горното Административният съд – Велико Търново, първи касационен състав, същото