Решение № 665 от 2.10.2026 г. на Районен съд - Благоевград по дело № 932/2026 г.

Производството по делото е образувано по предявена искова молба от С. В. П. с ЕГН: •••••••••• с постоянен адрес: гр. Благоевград, ж.к. •••, чрез пълномощника си Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ представлявано от Д. М. М. срещу „ЮтеКредит България" ЕООД, с ЕИК: 205559807, със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к. 1505, р-н Оборище, ул. Черковна № 38, ет. 2, ап. 4, представлявано от Е Бт И и Т Ва Г. Ищецът твърди, че на 28.07.2024г. е сключил договор за кредит № L359236 с „ЮтеКредит България“ ЕООД, по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 1533,88 евро / 3000 лева, при уговорен ГПР от 35, 53%, със срок на погасяване 24 месеца. В посочения договор кредиторът е уговорил, че кредитополучателя дължи заплащането на такса за разглеждане на документи в размер на 416,05 евро/813,72 лева. Твърди, че е погасил сумата по договора, като за срока на договора е заплатил по сметка на дружеството изцяло сумата по договора, включително такса разглеждане на документи в размер на 2062,08 евро/433,08 лева. Смята, че процесният договор е нищожен на основание чл. 10, ал. 1, вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма, не е предоставено копие от договора и погасителния план, нарушено изискването процесният договор да е написан по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. Смята, че Договорът за кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита, който е посочен единствено като процент, но без изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото изчисляване. Смята, че липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в договора ГПР, което е в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. В договора единствено е посочен годишен лихвен процент по заема, без обаче да става ясно как тази стойност се съотнася към ГПР по договора. Описаните в съдържанието на договора такси и разходи (в това число възнаградителна лихва, такса разглеждане и неустойка) обаче водят до различен размер на ГПР от посочения. Смята, че от гореизложеното е единствено изводимо, че грешното посочване на размера на ГПР следва да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. I, т. 10 от ЗПК, респективно целият договор следва да се обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. Счита, че посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите, както и по смисъла на правото на ЕС. Излага подробни съображения, сочи и практика на СЕС по твърденията си за нищожност на сключения между страните договор и описаните в исковата молба клаузи. Счита за нищожна клаузата, с която е уговорено, че се задължава да заплати на кредитиращото дружество такса за разглеждане на кредита. Съгласно ЗПК кредиторът няма право да събира такси, свързани с отпускането, усвояването и обслужването на кредита. В случая се касае до такса за отпускане на кредита. Същата представлява начин кредиторът да си набави допълнителни средства, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователното обогатяване се калкулира допълнителна /лихва/ печалба към договорената възнаградителна лихва. Всичко това е в пряко нарушение на разпоредбата на чл. 143, т. 19 ЗЗП, тъй като тези клаузи са неравноправни и противоречащи на добрите нрави на основание умишленото въвеждане на потребителя в заблуждение. С оглед на гореизложеното моли съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на клаузата за заплащане на „такса разглеждане на документи“ предвидена в договора, сключен между страните на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22, вр. с чл. 11, чл. 19 ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП, както и да осъди на основание чл. 23 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 55, ал. 1 предл. 1 от ЗЗД ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 1 евро /частичен иск от общо 416,05 евро /813,72 лева/, представляваща недължимо платени суми по договор за кредит, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на настоящата искова молба до окончателното й изплащане. Претендира разноски. В срока за отговор на исковата молба е депозиран такъв от ответника, в който отговор се сочи, че предвид това, че в петитума се иска единствено прогласяване на нищожността на клаузата, предвиждаща заплащане на „такса за разглеждане“ в Договор за кредит № L367638 и осъждането да върне платената сума като такса за разглеждане, прави признание на исковете по основание и размер. Моли да се постанови решение по делото по реда на чл. 237 от ГПК. Възразява срещу твърденията, че целият Договор за кредит № L367638 е недействителен, тъй като са спазени са изискванията на чл. 10 и чл. 11 от ЗПК относно формата и съдържанието на договора за кредит. С определение № 1039/08.07.2026г. съдът е насрочил открито съдебно заседание по делото, като се е произнесъл по доказателствените искания на страните, съобщил им е проект на доклад по делото, като ги е напътил към процедура по медиация или друг способ за доброволно разрешаване на спора. В съдебно заседание ищецът, редовно призован, не се явява, представлява се от надлежно упълномощен процесуален представител, който в депозирана молба прави изменение на предявения иск по чл. 55 ЗЗД чрез неговото увеличаване, ангажират писмени доказателства в подкрепа на заявените твърдения. Предвид направеното от пълномощникът на ответника признание на иска, е направено искане за прекратяване на съдебното дирене като съдът се произнесе с решение по реда на чл.237 от ГПК, като уважи предявеният иск, изцяло като основателен и доказан. Ответникът, редовно призовани не се явяват, не се представлява. В депозирана молба от дата 10.09.2026 година прави признание на иска, като прави възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение. Съдът с протоколно определение от проведено на 15.09.2026 година съдебно заседание, съдът на основание чл. 214 от ГПК допуска изменение на предявения от С. В. П., с ЕГН ••••••••••, и адрес в против „ЮтеКредит България” ЕООД, с ЕИК 205559807, със седалище и адрес на управление в гр.София, Район „Оборище“, ул. „Черковна“ № 38, ет. 2, ап. 4, представлявано от ЕБИ и ТВГ, иск по чл. 55, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, като увеличава същия от сумата от 1 евро (частичен иск от общо 416,05 евро) на сумата от 416,05 евро (четиристотин и шестнадесет евро и пет евроцента). В съдебно заседание по делото с оглед на направеното от ответната страна признание на иска и заявеното искане от страна на ищеца, чрез пълномощника му по чл.237 от ГПК, за постановяване на решение при признание на иска, съдът е прекратил съдебното дирене за произнасяне със съдебно решение съобразно направеното признание. Съгласно чл.237 от ГПК когато ответникът признае иска, по искане на ищеца съдът прекратява съдебното дирене и се произнася с решение съобразно признанието, като в мотивите на решението е достатъчно да се укаже, че то се основава на признанието на иска. Съдът намира, че са налице условията за постановяване на съдебно решение по реда на чл. 237, ал. 1 от ГПК - при признание на иска, а именно: Решението, основано на признание на иска, може да се постанови само ако след проверка на процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, се окаже, че предявеният иск е допустим. Затова, независимо от направено признание на иска, съдът следва да се произнесе по неговата допустимост, защото само един допустим иск може да бъде основателен или неоснователен. В този смисъл е Решение № 20 от 07.04.2014 г. по гр. д. № 5289/2013 г., I г. о. на ВКС. В случая е предявен допустим иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД вр. с чл. 22 и сл. ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. с чл. 143 и 147 ЗЗП, както и иск с правно основание чл. 55, ал. 1 пр. 1 ЗЗД. Признанието на иска е процесуално действие на ответника, с което той заявява, че се отказва от защита срещу иска, защото искът е основателен, като за прилагане на разпоредбата на чл. 237, ал. 1 ГПК, следва да е налице и кумулативно изявление на ищеца, за постановяване на решение по чл. 237 ГПК. Признанието на иска е свързвано със специфични правни последици. Съгласно разпоредбата на чл. 237 ГПК признанието на иска е основание за прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение с оглед признанието, при такова искане от ищеца. Т.е. съдът преустановява извършването на по-нататъшни действия по събирането и преценката на доказателствата, установяващи въведените твърдения, и следва да постанови съдебен акт, без да изследва основателността на иска и да прави собствени фактически и правни изводи по предмета на спора. В случая така установените от законодателя кумулативно изискуеми предпоставки за постановяване на решение при признание на иска са налице, доколкото ответното дружество е заявило, че счита иска за основателен и е сторил признание на същия, като искът по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД вр. с чл. 22 и сл. ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. с чл. 143 и 147 ЗЗП, както и иск с правно основание чл. 55, ал. 1 пр. 1 ЗЗД е признат по основание и размер към момента на приключване на съдебното дирене. Ищецът, чрез процесуалния му представител в депозирана молба е поискал постановяване на решение при признание на иска. В случая не са налице отрицателните предпоставки, установени в разпоредбата на чл. 237, ал. 3 ГПК, а именно - признатото право да противоречи на закона или на добрите нрави или да е признато право, с което страната не може да се разпорежда. Исковата претенция не е от категорията на тези искове, за които законодателят изрично е постановил изключение за приложението на разпоредбата на чл. 237 ГПК - по брачни искове - чл. 324 ГПК; по искове за гражданско състояние - чл. 334 ГПК и по иск за поставяне под запрещение - чл. 339 ГПК. С оглед признанието на исковата претенция от страна на ответника, съдът намира, че във връзка с нормата на чл. 237, ал.1 ГПК, същият следва да бъде уважен на базата на това признание, тъй като признатите права не противоречат на закона и добрите нрави. Предвид изложеното, съдът намира, че са налице предпоставките на чл.237, ал.1 от ГПК, като исковата претенция следва да бъде уважена, като бъде прогласена нищожността на клаузата за заплащане на „такса разглеждане на документи“ предвидена в договора, сключен между страните на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22, вр. с чл. 11, чл. 19 ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП, както и да се осъди на основание чл. 23 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 55, ал. 1 пр. 1 от ЗЗД ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 416,05 евро, представляваща недължимо платени суми по договор за кредит, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на настоящата искова молба до окончателното й изплащане. Следва да се посочи, че постановеното решение се основава на признание на исковете от страна на ответника. От ищеца е направено искане за присъждане на сторените по делото разноски, както и е направено искане на основание чл. 38, ал. 1, т. 2, вр. чл. 36, ал. 2 ЗАдв на процесуалния представител на ищеца чрез Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ да се присъди възнаграждение за осъществената правна услуга. В случая макар производството по делото да приключва с решение при признание на иска, съдът намира, че на ищеца се следват сторените по делото разноски, тъй като съдът намира, че ответникът е дал повод за завеждане на делото, поради което е неприложима разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК. От страна на ищеца се претендират разноски по делото. По делото от страна на ищеца са направени разноски в размер на 21,73 евро, представляваща заплатена държавна такса. По стореното искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 от ЗА съдът намира следното: В производството по делото ищецът е представляван от Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ въз основа на сключен Договор за правна защита и съдействие, съобразно който адвокатското възнаграждение е договорено при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата, т. е. на материално затруднено лице. От страна на ответника е сторено възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение. По отношение на размера на възнаграждението, който следва да се определи в полза на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ съдът взе предвид изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C428/16 /постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд/, съобразно които установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Тези постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Съобразявайки решение на СЕС по дело С-438/2022, настоящият състав не намира да е обвързан с фиксираните в Наредбата минимални размери на адвокатските възнаграждения, като задължителни, а единствено като инструктивни, ориентировъчни относно представата на съсловието за адекватност на адвокатските възнаграждения, съответно подлежащи на актуализиране. Настоящият състав съобразявайки предмета на делото, обжалваемия материален интерес, вида и количеството на извършената от адвоката правна дейност, правната и фактическа сложност на делото, обстоятелството, че исковете срещу ответника произтичат от едно правоотношение, както и че се касае за искове, част от заведени голям брой еднотипни дела /включително от настоящия ищец в РС-Благоевград/, по които има формирана трайна съдебна практика, намира, че обоснован и справедлив съобразно критериите по чл.36, ал.2 от ЗАДв е адвокатски хонорар от 200.00 евро общо по двата иска. Ищецът претендира отделно възнаграждение и по втория предявен иск по чл.55, ал.1 от ЗЗД. Според съда неприложима за процесния случай е разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредба №1/2004г., съгласно която адвокатските възнаграждения за осъществяване на процесуално представителство по граждански дела се определят съгласно цената на всеки иск, съобразно вида и броя на предявените искове. При приложение на посочената разпоредба и присъждане на две възнаграждения за двата кумулативно предявени иска би се стигнало до злоупотреба с право, неоснователно обогатяване и нарушаване на критериите, залегнали в чл.36, ал.2 от ЗАдв. за обоснован и справедлив размер на възнаграждението. За да отговаря на тези изисквания възнаграждението следва да съответства на обема и сложността на извършената от адвоката работа, както и на фактическата и правна сложност на делото. В случая се касае за предявени искове, които произтичат от един и същи юридически факт– договор за предоставяне на кредит, като осъдителната претенция е следствие на нищожността на клаузата от договора, предмет на първия иск. Разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредба №1/2004г. би била приложима, ако претенциите произтичаха от различни договори, какъвто настоящият случай не е. /В същата насока и Определение № 721/26.06.2024 г. по в.ч.гр.д. № 640/2024 г. по описа на ОС-Благоевград/. Във възнаграждението се включва и ДДС, тъй като в практиката на ВКС се приема, че с присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА се овъзмездява предоставената от адвоката правна услуга, която е обект на облагане по см. на чл. 2, т. 1 във вр. с чл. 8 ЗДДС; съответно предоставянето на безплатна адвокатска помощ на предвидено в чл. 38, ал. 1 ЗА основание не представлява безвъзмездна услуга по см. на ЗДДС; поради което при присъждане на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска защита и съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА следва да включва ДДС С оглед изложеното, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата „ЮтеКредит България" ЕООД, следва да бъде осъдено да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, вписано в регистър БУЛСТАТ под № 177492004, с адрес гр. София, бул. „Александър Стамболийски“ № 125-2, ет. 5, оф. 5.3, представлявано от Д. М. М. сумата от 240.00 евро, с включено ДДС, представляваща възнаграждение за адвокат. Воден от гореизложените съображения и на основание чл.237, ал.1 от ГПК, при условията на признание на иска, съдът