Решение № 1629 от 18.3.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 9631/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба подадена от С. Д. Д. със съгласието на майка си Д. Д. Д. срещу решение № 10761/22.06.2023г. постановено по гр.д. № 65075/2022г. по описа на Софийски районен съд, ГО27 състав, с което е отхвърлен предявения от него срещу „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“АД иск с правно основание чл.59 от ЗЗД за сумата от 4170, 00 лв. с която неоснователно се е обогатил, удържайки неправомерно издръжката на ищеца платена от родител в периода 01.01.2018 г. – 28.09.2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 29.11.2022 г. до окончателното изплащане на вземането. Във въззивната жалба са наведени доводи за неправилна преценка на доказателствата по делото, следствие на което е достигнал до погрешни фактически и правни изводи и до неправилно приложение на материалния закон. Твърди, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че банката няма задължение да следи произхода на постъпващите по банковата сметка на майката на ищеца парични суми и тяхното основание за постъпване, като въпреки че изрично е посочено като основание за превод и заверяване на сметката „издръжка на дете“, банката е нарушила несеквистируемостта на сумата, като я удържала и поради което кредиторът – ищец не се е удовлетворил. Моли решението да бъде отменено и постановено друго, с което предявения иск се уважи в пълен размер. Претендира разноски. Въззиваемата страна и ответник в първоинстанционното производство „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“АД в срока по чл.263 ал.1 от ГПК е депозирала отговор на въззивната жалба, в която поддържа становище за нейната неоснователност, съответно правилност и законосъобразност на изводите на съда, че процесната сума е получена от банката на годно правно основание – за погасяване на задължения по договор за кредит сключен с Д. Д. Д., титуляр на банковата сметка, като в случая н еса налице хипотеите по чл.446 и чл.446а от ГПК. Моли обжалваното решението да бъде потвърдено. Претендира разноски. Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, поради което следва да бъде разгледана по същество. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за неоснователни по следните мотиви: Първоинстанционният е бил сезиран искова претенция с правно основание чл.59 ал.1 т. от ЗЗД за сумата от 4071, 00 лв. представляваща неоснователно получени от ответника суми, част от патримониума на ищеца и с който ответника не е в договорни правоотношения. Съгласно разпоредбата на чл.59 ал.1 от ЗЗД вън от случаите на чл.55-58 от ЗЗД, всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. Предвид и задължителните разяснения, дадени с ППВС № 1 от 28.05.1979 г. - т.6, кумулативните материални предпоставки за уважаване на предявения иск са: 1.обогатяване на ответника чрез увеличаване на имуществото му/спестяване на разходи, обедняване на ищеца и настъпването на общ факт или обща група факти, от които произтича неговото обедняване и обогатяването на ответницата. /доколкото връзката не е причинна/. Горните предпоставки, следва да бъдат установени от ищеца при условията на пълно и главно доказване – чл.154 ал.1 от ГПК. С оглед правомощията на въззивната инстанция и предвид изричната разпоредба на чл. 269 изр. 2 ГПК, която ограничава правомощията на въззивния съд само в рамките на доводите, заявени с жалбата, следва да се приеме, че единствения спорен въпрос мегжду страните е дали е налице основание ответникът да задържи получената процесна сума. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. Във връзка с конкретните оплаквания във въззивната жалба следва да се добави следното: Не е предмет на оспорване пред въззивната инстанция фактическата обстановка по делото, установена от първоинстанционния съд, а именно: За процесния период 01.01.2018 г. – 28.09.2021 г. по банковата сметка на майката на ищеца – Д. Д. Д. / негов законен представител до 10.08.2020г., а след това – родител с чийто съгласие се извършват правни действия от ищеца/ в ответната банка са превеждани от бащата на ищеца – Д.Ж. Д. суми в общ размер 4071, 00 лв. с основание за превода „издръжка на дете“ като изпълнение на задълженията му по чл.141 ал.2 от СК и съдебно решение по гр.д. № 4028/2014г. по описа на РС-Варна; със сумите е заверена сметката с титуляр Д. Д., след което ответника е удържал сумите и със същите е погасявал съществуващи задължения на Д. Д. по договор за банков кредит от 25.02.2015г., обслужван от същата банкова сметка и със съдържание обективирано в представените по делото договор и Общи условия към него. От горното следва извода, че Д.Ж. Д. е изпълнявал задължението си за издръжка към детото си – ищеца С. Д. по реда на чл.75 ал.1 изр-1 хип. последна от ЗЗД т.е. на овластено от закона лице – неговата майка и законен представител и се е освободил от задължението със заверяване на посочената от същата банкова сметка – в случая, по която съобразно договора за кредит от 25.02.2015г. и ОУ към него между титуляра и ответника, се е обслужвал банковия кредит. Следва да се има предвид, че по изрично договаряне между майката на ищеца и банката в цитирания договор за кредит, кредитополучателя Д. Д. е изразила изрично писмено съгласие и упълномощила банката служебно да събира всички дължими суми по договора за кредит от всяка банкова сметка, налична на името на кредитополучателя в банката – т.12.1 р. ХII от ОУ към договора за кредит т.е. налице е съгласие по смисъла на чл.70 от ЗПУПС за извършване на операциите по погасяване на задълженията по договора за кредит с наличности не само по разплащателната сметка, обслужваща договора за кредит, а всички сметки на името на кредитополучателя в банката, дори и депозитни. На следващо място, с постъпване на паричната сума /заместими движими вещи/ в сметката на титуляра, същите в отношенията с трети лица се считат за негови /доколкото са в негово държане/. Доставчикът на платежни услуги, нито има задължение, нито право да изследва действителното основание на постъпилите суми и дали постъпващите в сметката на титуляра парични средства са получавани от него в лично качество, като представител и с каква цел, съответно достоверността и верността на вписаното основание за превод. Единственото ограничение е при касови операции над 10 000 лв. и банкови преводи над 30 000 лв. е необходимо банката да изиска декларация по чл.66 ал.2 от ЗМСИП т.е. не извършва каквато и да е проверка или преценка, а декларация от нареждащия съответните банкови операции/ползващ касови услуги. Вписаното основание за превод от трето лице по сметка на титуляра има значение само в техните вътрешни отношения, но не и по отношение на банката, осъществява обичайно банково посредсничество по извършване на наредените операции от и по сметката на титуляра. В настоящият случай разпоредбите на чл.444 ал.4 и чл. 446а от ГПК са изцяло неприложими, доколкото същите касаят изпълнение върху доходи на длъжник срещу когото е налице изпълнително производство, какъвто не е настоящия казус. Отделно от горното, видно и от ал.5 на чл.446а от ГПК след налагането на запора върху банковата сметка на длъжника, съдебният изпълнител е оправомощен да прецени какъв е несеквестируемия доход и да уведоми банката за сумите, които следва да превежда т.е. дори и в хода на изпълнително производство съдебният изпълнител, а не банката има задължение да не изпълнява върху несекветируемия доход на длъжника. Предвид изложеното, настоящият състав напълно споделя крайния извод на първоинстанционният съд, че макар и да е налице обедняване на ищеца, поради неудовлетворяването му с процесната сума като кредитор на задължението на трето лице за заплащане на издръжка, то ответникът не се е обогатил неоснователно и което обуславя неоснователност на предявената претенция. В случая не банката, а майката на ищеца е лицето, получило изпълнението по скмисъла на чл.75 ал.1 изр.1 хип.последна вр. чл.75 ал.2 изр.2 от ЗЗД и което носи отговорност за реалното удовлетворяване на кредитора. Поради съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции на основание чл.271 ал.1 изр.1 предл.1 от ГПК обжалваното решение следва да бъде потвърдено. Разноски: При този изход на правния спор, предмет на настоящото въззивно производство, въззивникът /който вече е навършил пълнолетие/ следва да заплати на въззиваемия на основание чл. 78 ал. 3 ГПК във вр. с чл. 273 ГПК направените разноски във въззивното производство в размер на 100, 00 лв. С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване - 280 ал. 3 т.1 ГПК. Така мотивиран, Софийски градски съд