Решение № 4294 от 3.7.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 6813/2024 г.
Софийски градски съд03.07.2025 г.докладчик Станимира Иванова
Диспозитив
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2752/16.02.2024г. по гр.д. № 10800 по описа за 2023г. на Софийски районен съд, 175-ти състав, с което е признато за установено на основание чл. 439 от ГПК, че М. Т. Я., ЕГН •••••••••• не дължи на Р. Б. Г., ЕГН •••••••••• заплащане на месечен наем от по 700 евро за апартамент в гр. София, ул. „•••••••••, за което вземане е издаден изпълнителен лист от 04.01.2023г. по гр.д. № 3793/2020г. по описа на СРС и е образувано изпълнително дело № 99/2023г. по описа на ЧСИ Р. А., поради това че наемното правоотношение по чл. 57, ал.1 от СК, възникнало по силата на Решение от 18.12.2020г. по дело № 3793/2020г. по описа на СРС е прекратено на основание на чл. 238 от ЗЗД на 25.11.2022г., като Р. Б. Г., ЕГН •••••••••• е осъдена да заплати на М. Т. Я., ЕГН •••••••••• на основание на чл. 78, ал.1 от ГПК сумата от 2157, 16лв. представляващи съдебни разноски.
ОСЪЖДА Р. Б. Г., ЕГН •••••••••• да заплати на М. Т. Я., ЕГН •••••••••• на основание на чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 1500лв./ хиляда и петстотин лева/, представляващи съдебни разноски за производството пред СГС.
Решението може да се обжалва при условията на чл. 280 от ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от съобщаването.
Председател: _______________________ Особено мнение на съдията Станимира Иванова Не съм съгласна със становището на мнозинството от състава по въпроса дали е възможно наемно правоотношение възникнало въз основа на съдебно решение по чл. 56 и чл. 57 от СК да се прекрати с едностранно предизвестие от страна по него.
Определянето на мерките относно ползването на семейното жилище по реда на чл. 56 вр. с чл. 57 от СК е акт на спорна съдебна администрация. С този съдебен акт не се признават или отричат субективни материални права със сила на пресъдено нещо, а само се определя реда и начина на упражняването им. Производството по тези мерки е форма на съдебна намеса в гражданските правоотношения, осъществявана по реда на двустранно спорно производство, решението по което няма сила на пресъдено нещо и може да бъде променяно при промяна на обстоятелствата. Тези мерки касаят Членове:
- _____________________ 2. _____________________ ползването на жилището и при изменение на обстоятелствата, които са от значение за предоставянето на ползването, всеки от бившите съпрузи може да поиска промяна на ползването на жилището. Тази правна характеристика на съдебния акт по чл. 56 от СК не е поставена в зависимост от това дали към момента на прекратяване на брака е имало ненавършили пълнолетие деца от брака. Във всички хипотези на предоставяне ползването на семейното жилище по силата на съдебното решение по чл. 56 СК между бившите съпрузи възниква наемно отношение - чл. 57, ал. 1 СК. Тогава, когато със съдебното решение не е посочен срок на наемното правоотношение по определен или по определяем начин, то това наемно правоотношение е за неопределен срок.
Едностранното прекратяване на безсрочно наемното правоотношение с едномесечно предизвестие е безвиновно основание за разкъсване за в бъдеще на съществуваща облигационна връзка по наемното правоотношение, с която възможност разполага всяка страна по договора за наем. Основанието за прекратяване на наемното правоотношение по чл. 238 от ЗЗД се използва тогава, когато интересът на страната по наемното правоотношение от съществуването му е отпаднал по причини, които са без значение за осъществяването на прекратителното основание. Опитните правила показват, че за жилищните имоти интересът на наемателя отпада при отпадане на жилищната му нужда или при възникване на възможност от ползване на имот при по-изгодни условия. Същите причини обичайно са приложими и за наемодателя, но с обратен знак – възникване на жилищна нужда за наемодателя, възможност за събиране на по-висок наем или друго. Жилищната нужда н наемателя е включена в предмета на изследване от съда по искане по чл. 56 от СК. Когато наемно правоотношение е възникнало по реда на чл. 56 вр. с чл. 57 от СК, но жилищната нужда за наемателя е отпаднала и затова той не желае вече да е обвързан от същото, то това правоотношение може да бъде променено, включително прекратено, само от съда по реда на чл. 56, ал. 6 от СК. За тази хипотеза законодателят е предвидил специален ред за промяна на наемно правоотношение и по аргумент от чл. 239 от ЗЗД разпоредбата на чл. 238 от ЗЗД е неприложима. Отпадането на жилищната нужда на наемателя е типична причина за отправянето на изявление по чл. 238 от ЗЗД. Това е приложимо за общия случай, но в конкретния случай то е и установено по делото. Изявленията на ищеца в исковата молба и в хода на развитие на производството са последователни и сочат че отправянето на предизвестието за прекратяването на наемното правоотношение е поради отпадане на жилищната му нужда.
В хипотези, в които причината да се иска прекратяване на наемното правоотношение поради променени обстоятелства спрямо тези, които са съществували към постановяване на решението по чл. 56 от СК, то наемателят, а и наемодателят не разполагат с възможност с едностранно изявление до насрещната страна да постигнат промяна на постановеното от съда за ползването на семейното жилище. Разпоредбата на чл. 238 от ЗЗД е общо основание за прекратяване на договора за наем за неопределен срок, което е приложимо както за наемателя, така и за наемодателя. Няма основание да се прави разграничение между страните по наемното правоотношение и за наемателя по наемно правоотношение по чл. 56 вр. с чл. 57 от СК да се допусне да се позове на чл. 238 от ГПК, а на наемодателя това право да се откаже. Целта на законодателя с разпоредбата на чл. 56 от СК е повдигнатият пред съда спор за ползването на семейното жилище да се разреши с оглед на конкретно посочени от законодателя обстоятелства. Желанието на страните за съществуване между тях на наемно правоотношение за ползването на семейното жилище и за белезите му не е решаващо при постановяване на решение по чл. 56 от СК, затова и не следва да се приеме за решаващо желанието им за изменението му до степен да се допусне същото да доведе до промени в наемното правоотношение без санкция на съда. Това желание на страните е от съществено значение само при липса на ненавършили пълнолетие деца, но дори и в тази хипотеза решаващото му значение се състои главно в предоставянето на правомощие на съда да се произнесе по ползването на семейното жилище. Веднъж възникнало наемно правоотношение по реда на чл. 56 вр. с чл. 57 от СК, то може да бъде променено поради променени обстоятелства от хипотезата на чл. 56 от СК само по реда на чл. 56, ал. 6 от СК. Да се приеме обратното би означавало по волята на една от страните по наемното правоотношение да се допусне промяната му, включително и прекратяването му, независимо че то е възникнало въз основа на съдебен акт, за промяната на който законодателят е предвидил специални ред по чл. 56, ал. 6 от СК, което противоречи на нормата на чл. 239 от ЗЗД.
Следва да се посочи, че за извода дали страна по наемно правоотношение по чл. 56 и чл. 57 от СК може да го прекрати на основание на чл. 238 от ЗЗД не би следвало да е от значение дали от брака има ненавършили пълнолетие деца. Този извод следва при съобразяване на обстоятелството, че въпросът е общ, касае възможността за едностранно прекратяване на правоотношението, което вече е възникнало и страни по него са бившите съпрузи. В хипотеза, в които такива деца е имало, особено ярко проличава несъвместимостта на прекратителното основание по чл. 238 от ЗЗД с наемното правоотношение по чл. 56 и чл. 57 от СК, защото приложението на чл. 238 от ЗЗД би довело без оглед интересите на децата /охрана на които е служебно задължение на съда/ да се постигне разкъсване на облигационната връзка по наемното правоотношение по желание на една от страните по него, какъвто не е замисъла на законодателя. При съобразяване на целта на законодателя с разпоредбата на чл. 56 от СК, то следва извод, че при промяна на обстоятелствата, поради които е постановено съдебното решение по чл. 56 от СК, за изменение на наемното правоотношение за неопределен срок, включително и за прекратяването му, е необходимо да се проведе производство по чл. 56, ал. 6 от СК, прекратяването му не настъпва нито по силата на закона нито по волята на някоя от страните, изявена по чл. 238 от ЗЗД.
Неоснователни са доводите на въззиваемия, че разпоредбата на чл. 56, ал. 6 от СК се прилагала по-скоро по изключение и то в хипотеза, в която се цели ползването на семейното жилище да се предостави на другия бивш съпруг. Действително, с ТР № 77/1971г. и Постановление № 12/1977 на Пленума на ВС е посочено, че изменението на съдебното решение в частта за ползването на семейното жилище следва да се допуска по изключение. Този извод на ВС обаче не е насочен към процесуалния ред по който такова изменение следва да се извършва, а към ограничаване на случаите в които такова изменение се опуска поради стабилността на съдебното решение по начало, вредите от честите промени на ползването на семейното жилище и необходимостта да се изключат искания за промяна на мерки за родителски надзор с оглед получаване на бившето семейно жилище.Сочената от въззиваемия съдебна практика не е задължителна за съда, а и е постановена при друга обстановка. Съдебната практика на която районният съд се е позовал е решение, което е постановена по реда на чл. 290 от ГПК, но въпросът по който е допуснато касационното обжалване и е постановено и решението, не включва приложението на чл. 238 от ЗЗД, поради което и на това допълнително основание не е задължителна за съда.
Мотиви
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С Решение № 2752/16.02.2024г. по гр.д. № 10800 по описа за 2023г. на Софийски районен съд, 175-ти състав е признато за установено на основание чл. 439 от ГПК, че М. Т. Я., ЕГН •••••••••• не дължи на Р. Б. Г., ЕГН •••••••••• заплащане на месечен наем от по 700 евро за апартамент в гр. София, ул. „•••••••••, за което вземане е издаден изпълнителен лист от 04.01.2023г. по гр.д. № 3793/2020г. по описа на СРС и е образувано изпълнително дело № 99/2023г. по описа на ЧСИ Р. А., поради това че наемното правоотношение по чл. 57, ал.1 от СК, възникнало по силата на Решение от 18.12.2020г. по дело № 3793/2020г. по описа на СРС е прекратено на основание на чл. 238 от ЗЗД на 25.11.2022г., като Р. Б. Г., ЕГН •••••••••• е осъдена да заплати на М. Т. Я., ЕГН •••••••••• на основание на чл. 78, ал.1 от ГПК сумата от 2157, 16лв. представляващи съдебни разноски по делото. Срещу така постановено решение е депозирана въззивна жалба вх.№ 94266/21.03.2024г. по регистъра на СРС, изпратена на 15.03.2024г. от ответника по исковете като Р. Б. Г., ЕГН •••••••••• в частта, в която исковете са уважени. Изложил е съображения, че решението е неправилно, постановено при нарушение на съдопроизводствени правила и на материалния закон, необосновано. Посочил е, че с предоставянето на ползването на жилището по реда на чл. 56 и чл. 57 от СК се учредявало наемно правоотношение между страните. Изменение на бракоразводното решение в тази част можело да се постигне по предвидения в чл. 56, ал. 6 от СК ред. По делото не била установена промяна на обстоятелствата, нито твърдените в исковата молба такива – отпадане на жилищната нужда на ищеца, прекратяване на наемното правоотношение с предизвестие. Неправилно било прието от районния съд, ме отпадането на жилищната нужда те представлява възникващо по силата на закона основание за прекратяване на наемното правоотношение. Противоречиви били мотивите на съда за правната квалификация, дали е по чл. 439 от ГПК или не, при предвидена възможност по чл. 56, ал. 6 от СК за последваща защита по специален ред. Неправилно било определено от съда че наемната цена се дължи по договор. Нямало изменени обстоятелства, оспорил бил като фиктивни представените договор за наем и тристранно споразумение. За да се уважи иск по чл. 439 от ГПК следвало да се установи основателност на иска по чл. 56, ал. 6 от СК. Недопустимо било извънсъдебно изменение на решението по делото за развод и самостоятелна защита по чл. 439 от ГПК. Претендирал е разноски. Оспорил е поради прекомерност претенцията на въззиваемия за разноски. Въззиваемият- ищец М. Т. Я., ЕГН •••••••••• е оспорил жалбата. Посочил е, че решението е правилно. По делото нямало спор за фактите. Правилно районният съд приложил правото. Нямало пречка наемно правоотношение възникнало на основание на чл. 56 вр. с чл. 57 от СК да бъде прекратено на някое от общите основания за прекратяването на наемни договори, включително и с едностранно предизвестие. В този смисъл била и съдебната практика, включително посочената от районния съд. Възможността да се измени решението по реда на чл. 56, ал. 6 от СК по-скоро било изключение, като се прилагало преди всичко когато интересите на децата го налагало. Тази разпоредба била предназначена за случаи в които обстоятелства са променени по начин, който налага жилището да се съпруга, на когото първоначално то не било предоставено. Случаят не бил такъв и нямало основание наемателят да инициира производство по чл. 56, ал. 6 от СК, за да прекрати наемното правоотношение. Целта на въззивника била да получава наем. Страните били съсобственици на имота, ищецът не го ползвал, не препятствал въззивника да го ползва съобразно правата си. Въззивникът имала и права по чл. 31, ал.2 от ЗС или да иска връщането на владението на имота, но нямала право да иска да й се заплаща наем по вече не съществуващо наемно правоотношение. В подкрепа на този извод била и разпоредбата на чл. 239 от ЗЗД, препращаща към чл. 238 от ГПК, приложима, защото нормите на СК не уреждали друго. Наемното правоотношение било прекратено на основание на чл. 238 от ЗЗД и правилно иск по чл. 439 от ГПК бил уважен. Без значение за това основание за прекратяване на наемното правоотношение е наличието или липсата на жилищна нужда, дали реално се ползва имота, нямало необходимост от доказване на промяна на обстоятелствата. Делото по иска за прекратяване на наемното правоотношение поради отпаднала жилищна нужда било прекратено с влязло в сила разпореждане на районния съд. Представените договор и тристранно споразумение били представени с исковата молба във връзка с този иск, поради което и те били неотносими към разгледания от СРС иск. Претендирал е разноски. Съдът, след като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното: Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба вх. № 56249/28.02.2023г. по регистъра на СРС на М. Т. Я., ЕГН •••••••••• срещу Р. Б. Г., ЕГН •••••••••• с която е поискал от съда да признае за установено че ищецът не дължи на ответника заплащане на месечен наем от по 700 евро за апартамент в гр. София, ул. „•••••••••, за което вземане е издаден изпълнителен лист от 04.01.2023г. по гр.д. № 3793/2020г. по описа на СРС и е образувано изпълнително дело № 99/2023г. по описа на ЧСИ Р. А., поради това че наемното правоотношение по чл. 57, ал.1 от СК, възникнало по силата на Решение от 18.12.2020г. по дело № 3793/2020г. по описа на СРС е прекратено на основание на чл. 238 от ЗЗД на 25.11.2022г. Навел е твърдения, че сключеният между страните граждански брак от 08.05.1999г. бил прекратен с развод с решение от 18.12.2020г. по дело № 3793/2020г. по описа на СРС, към него момент нямало ненавършили пълнолетие деца на страните, като съсобственото на страните жилище, придобито през време на брака им било предоставено за ползване на ищеца срещу задължение за заплаща наем от по 700 евро на ответника. Срок на така възникналото наемно правоотношение не бил определен, посочено било че наем се дължи до настъпване на промяна на обстоятелствата. В последствие ищецът се преместил в друго жилище и на 29.08.2022г. изплатил на ответника едномесечно предизвестие за прекратяване на наемното правоотношение, защото отпаднала жилищната му нужда, изявлението било връчено на ответника на 24.10.2022г., затова и ищецът спрял да заплаща наемни вноски през декември, но ответникът образувал изпълнителното дело са събиране на сумите по издадения за същото изпълнителен лист. След влизане в сила на решение по дело 3793/2020 била настъпила промяна в обстоятелствата при които е постановено решението – промяна на жилищна нужда, и прекратяване на наемно правоотношение, поради което и съществувал правен интерес да установи, че не дължи сумите. Не предявявал иск по чл. 56, ал. 6 от СК. Наемното правоотношение било прекратено автоматично на основание на чл. 56, ал. 4 от СК считано от 01.03.2022г. поради отпадане на жилищната нужда, евентуално било прекратено на основание на чл. 238 от ГПК Претендирал е разноски. Ответникът Р. Б. Г., ЕГН •••••••••• в предоставения му срок за отговор е оспорило исковете. Навело е твърдения, че влязлото в сила съдебно решение не можело да се промени с едностранно изявление на страната. Нямало решение за промяна на съденото решение по делото за развод. Оспорила е представените с исковата молба договор за наем и тристранно споразумение като фиктивни, свързаност на страните и съвпадение на физическото лице, не бил плащан наем по тях. Ищецът притежавал и управлявал търговски дружества притежаващи множество имоти, такива ищецът притежавал и лично включително и при постановяване на решението по делото за развод. Претендирал е разноски. С Разпореждане от 10.03.2023г. на СРС, което е влязло в сила като необжалвано районният съд е върнал иска за установяване недължимост на сумите поради отпаднала жилищна нужда. С определението по чл. 140 от ГПК районният съд е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че страните са бивши съпрузи, бракът им бил прекратен с развод с решение от 18.12.2020г. по дело № 3793/2020г. по описа на СРС, с което семейното жилище било предоставено за ползване на ищеца срещу задължение за заплаща наем от по 700 евро на ответника, ответникът на 24.10.2022г. получил изявление на ищеца за прекратяване на наемното правоотношение, считано от декември 2022г. ищецът спрял да плаща наема на ответника от по 700 евро месечно, на 04.01.2023г. ответникът се снабдила с изпълнителен лист по влязлото в сила съдено решение за наема от по 700 евро месечно за събиране на които е образувано изпълнително дело № 99/2023г. по описа на ЧСИ Р. А.. Приети са влязло в сила на 21.01.2021г. Решение по дело № 3793/2020г. по описа на СРС, изпълнителен лист, с които е прекратен брака на страните, като на основание на чл. 56 от СК на ищеца е предоставено ползването на семейното жилище апартамент № 16 на ул. ••••••••• в гр. София и ищецът е осъден да заплаща на ответника на основание на чл. 57, ал. 2 от СК сумата от по 700 евро месечно до настъпването на промяна в обстоятелствата, за сумите е издаден на 04.01.2023г. изпълнителен лист и за събирането им е образувано изпълнително дело № 20238480400099 по описа на ЧСИ Р. А., рег. № 848 на КЧСИ. В решението за развод е посочено че се семейното жилище се предоставя по предявен иск по чл. 56 от СК от Я., че от брака няма ненавършили пълнолетие деца, като Г. не желае да ползва семейното жилище. Приети са договор за наем, тристранно споразумение, лична карта на ищеца, съгласно които постоянен адрес на ищеца е на ул. •••••••••, който му е предоставен по договор за наем от 01.03.2022г. с „Диана“ООД, управител на същото е ищецът, като наемодател в това правоотношение Деа 2022“ЕООД е заместил Диана“ООД, ищецът е управител и на Деа 2022“ЕООД. Прието е уведомление, разписка, съгласно които на 24.10.2022г. ответникът е получила от ищеца уведомление с което е прекратил с едномесечно предизвестие наемното правоотношение възникнало по решението по делото за развод. Прието е извлечение от регистъра на АВписвания, съгласно което ищецът притежава жилищни имоти. С оглед на така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивния съд се произнася служебно по валидността на решението а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси въззивния съд е ограничен от посоченото в жалбата. В конкретния случай постановеното по делото решение е валидно и в обжалваната част е допустимо. Районният съд се е произнесъл по исковете така, както са предявени при съобразяване на уточненията на исковата молба, както и на влязлото в силя разпореждане от 10.03.2023г., с което е върната исковата молба в частта за иска, основан на прекратяване на наемното правоотношение по силата на закона поради променени обстоятелства след постановяване на решението по чл. 56 СК. По правилността на решението в обжалваната част: Предявеният отрицателен установителен иск е с правно основание чл. 439 от ГПК – иск за установяване на недължимост на суми, присъдени с влязло в сила съдебно решение, с което на основание на чл. 57 и чл. 56 от СК на ищеца е предоставено ползването на семейното жилище срещу задължение да заплаща месечен наем на ответника от по 700 евро за събирането на които суми е издаден изпълнителен лист и за събирането на които е образувано изпълнително дело, поради прекратяване на наемно правоотношение с едностранно предизвестие по чл. 238 от ГПК след постановяване на съдебното решение. Съдът приема за установено, че сключеният между страните граждански брак от 08.05.1999г. е бил прекратен с развод с решение от 18.12.2020г. по дело № 3793/2020г. по описа на СРС, семейното жилище на ул. •••••••••, ап. 16 в гр. София с това решение е било предоставено за ползване на ищеца до настъпване на промяна на обстоятелствата срещу задължение за заплаща наем от по 700 евро на ответника, на 04.01.2023г. ответникът се снабдила с изпълнителен лист за събирането на тези суми и образувала за събирането им изпълнително дело № 99/2023г. по описа на ЧСИ рег. № 848 на КЧСИ, на 24.10.2022г. ответникът получила от ищеца уведомление за прекратяване на наемното правоотношение за този имот с едномесечно предизвестие. Тези обстоятелства не са спорни по делото, а и се установяват от приетите по делото неоспорени писмени доказателства, обявените за безспорни между страните такива. Спорният въпрос по делото е дали е възможно наемно правоотношение възникнало въз основа на съдебно решение по чл. 56 и чл. 57 от СК може да се прекрати с едностранно предизвестие от страна по него. За прекратяване на безсрочното наемно правоотношение (когато няма ненавършили пълнолетие родени от брака деца и в съдебното решение не е определен срок) възникнало по силата на съдебно решение по чл.57 СК приложение намира чл.238 ЗЗД (Вж. Решение № 160 от 29.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2290/2015 г. на ВКС, цитирано и в Решение № 1459 от 27.03.2023 г. по в. гр. д. № 3472 / 2022 г. на СГС, вкл. съответно практиката по приложение чл.26 ЗНО (отм.), а именно т.14 ППВС № 5/1976, ТР № 46/1965 по гр.д.№ 22/1965 год. на ОСГК, ТР № 82/1975 год. по гр.д.№ 74/1974 год. на ОСГК, Решение № 15/1991 по гр.д.№ 1074/1990 год. на III г.о. на ВКС, в която също се приема, че наемно правоотношение се прекратява по реда на чл. 238 от ЗЗД), поради което и при предизвестие по визираната разпоредба за прекратяване на безсрочното наемно правоотношение от лицето, в чиято полза е възникнало, не подлежи на преценка има ли жилищна нужда, т.е. специалният ред в случая е неприложим, поради което и искът по чл.439 ГПК е основателен / прекратяването по реда на чл. 238 ЗЗД представлява новонастъпило обстоятелство по смисъла на чл. 439, ал. 2 ГПК и наемателят може да се позовава на него/. Мотивите на районния съд се споделят от въззивния съд и към същите съдът препраща по реда на чл. 272 от ГПК. При така възприето съдът приема, че изявлението на ищеца до ответника за прекратяване на наемното правоотношение на основание на чл. 238 от ЗЗД е довело до разкъсване на облигационната връзка между тях по създаденото наемно правоотношение по чл. 56 и чл. 57 от СК, поради което иск по чл. 439 от ГПК е основателен, решението на районният съд е правилно и като такова следва да се потвърди. По отговорността за разноските: С оглед изхода на делото съдът приема, че отговорността за разноски следва да се постави в тежест на въззивника и той следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия съдебни разноски за производство пред СГС в размер на 1500лв., което е съобразена с цената на иска и със сложността на делото с положението от процесуалния му представител усилия. Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд