Решение № 210 от 18.11.2024 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 411/2024 г.

Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Обжалвано е решение № 699/2.06.2024 г., постановено по гр.д. № 2714/2022 г. на ОС-Пловдив, в частите му, с които е прогласен за нищожен договор за потребителски паричен кредит •••••••, сключен на 09.08.2022г. между „Б.П.П.Ф.”, клон Б., ЕИК •••••••••• (чийто правоприемник е Ю. Б.”АД-гр.С., ЕИК •••••••••) и В. М. В. на основание противоречие с чл.10, ал.1 от Закон за потребителския кредит, и банката е осъдена да заплати по депозитната сметка на ОС-Пловдив сумата 100 лв. за възнаграждение за вещо лице. Обжалвано е и определение № 2053/22.07.2024 г., постановено по същото дело на окръжния съд, с което е оставена без уважение молбата на адвокат С. П. в качеството му на пълномощник на ищцата В. М. В., с която се прави искане за допълване на решението в частта за разноските, като ответникът бъде осъден да заплати на ищцата направените по делото разноски в размер на 2 476, 00 лева и на адв.П. 4 601, 46 лева - адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от ЗА. Жалбоподателят Ю. Б.“АД-гр.С. моли решението да бъде отменено в обжалваните негови части като незаконосъобразно, неправилно по съображения, изложени във въззивната жалба от 9.07.2024 г., като бъде отхвърлен предявеният срещу дружеството иск. Като ответник в производството пред окръжния съд оспорва предявения иск като неоснователен. Предявява евентуален насрещен иск против ищеца по първоначалния иск В. М. В. с искане при уважаване на нейния иск тя да бъде осъдена да заплати на банката отпуснатата и невъзстановена главница по договора за потребителски паричен кредит, сключен между тях на 9.08.2022 г., възлизаща на 30 870, 26 лв., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаването на исковата молба в съда. Претендира за присъждане на разноски. Ответникът по въззивната жалба В. М. В. моли тя да бъде оставена без уважение като неоснователна по съображения, изложени в отговор от 26.08.2024 г. Като ищца в производството пред окръжния съд предявява установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.22, вр. с чл. 10, ал.1, чл.11, ал.1, т.9, чл.11, ал.1, т.10, чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК, чл.21, ал.1 във вр. с чл.10а, ал.2 от ЗПК и чл.19, ал.5 във вр. с 4 от ЗПК за признаване за установено спрямо ответната банка, че сключеният между страните на 9.08.2022 г. договор за потребителски паричен кредит № ••••••••••••• е недействителен на основание чл. 22 от ЗЗП поради нарушение на разпоредбите на 10, ал.1, чл.11, ал.1, т.9, чл.11, ал.1, т.10, чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК, чл.10а, ал.2 от ЗПК и чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като договорът е написан с шрифт по-малък от 12 пункта, не са посочени условията за прилагане на договорения лихвен процент, не е регламентиран размерът на печалбата на кредитора (възнаградителната лихва) и не е посочено каква част от месечната погасителна вноска представлява главница и каква лихва, не е ясно как е формиран ГПР в размер на 6, 98% и как е определен размерът на общата дължима сума, липсва погасителен план, предвидено е заплащане на „такса ангажимент“ в размер на 700 лв. въпреки че кредиторът не може да събира такси за усвояване и управление на кредита, не са взети предвид при формирането на ГПР „такса ангажимент“ в размер на 700 лв., застрахователна премия в размер на 6 297, 60 лв. и задължение за потребителя да даде обезпечение и да заплати неустойка като разход. Като ответник по предявения от банката при условията на евентуалност насрещен иск моли той да бъде отхвърлен като неоснователен. Претендира за присъждане на разноски. Жалбоподателите по частната жалба, подадена на 31.07.2024 г., В. М. В. и адвокат С. Ж. П. молят определението на окръжния съд от 22.07.2024 г. да бъде отменено по съображенията, изложени в нея, като неправилно и делото да бъде върнато на окръжния съд за произнасянето по искането за присъждане на разноски на ищцата В. и на адвокат П., алтернативно да бъдат присъдени в полза на всеки от тях разноски за производството по делото пред окръжния съд, съответно, в размер на 2 476 лв. за нея и на 4 601, 46 лв. за него. Като молители в производството пред окръжния съд заявяват с молба от 13.06.2024 г. искане за допълване на постановеното от окръжния съд съдебно решение в частта му за разноските, като на В. В. се присъди сумата 2 476 лв. за направени разноски по делото и на адвокат С. П. по реда на чл.38, ал.2 от ЗА се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 4 601, 46 лв. Ответникът по частната жалба Ю. Б.“АД-гр.С. моли тя да бъде частично оставена без разглеждане като недопустима и частично да бъде отхвърлена като неоснователна по съображения, изложени в отговор от 22.08.2024 г. Пловдивският апелативен съд провери законосъобразността на обжалваното решение съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК и във връзка с оплакванията и исканията на жалбоподателите, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, провери законосъобразността на обжалваното определение във връзка с оплакванията и исканията на частния жалбоподател, прецени обстоятелствата по делото и намери за установено следното: Безспорно е между страните, че 9.08.2022 г. между тях е сключен представеният в копия от ищцата с исковата молба и от ответника с отговора на исковата молба договор за потребителски паричен кредит ••••••••. Безспорно е, че съгласно този договор банката е предоставила на ищцата сумата 32 000 лв. със срок на връщане 10 години и общ размер на плащанията 49 393, 20 лв. Безспорно е, че в отношенията между страните по процесния договор за заем приложими са разпоредбите на Закона за потребителския кредит. Безспорно е, видно е и от заключението на в.л. М.М. от 27.11.2023 г., прието в съдебното заседание на окръжния съд на 5.12.2023 г., че ищцата е внесла за погасяване на задълженията си по кредита до дата 23.11.2022 г. само сумата 823, 22 лв. Безспорно е, че първата погасителна вноска по кредита е с дата 1.09.2022 г. и исковата молба е подадена в съда от ищцата против банката на 14.10.2022 г. С подадената на 14.10.2022 г. искова молба ищцата твърди, че в договора за потребителски паричен кредит от 9.08.2022 г. е договорено отделно от главницата еднократно да бъдат заплатени „такса ангажимент“ в размер на 700 лв. и т.нар.“застрахователна премия“ като условие за сключване на договора в размер на 6 297, 60 лв., които допълнителна „такса ангажимент“ и застрахователната премия са такси, свързани с усвояване и управление на кредита. Твърди, че договорът е недействителен, тъй като не са спазени редица разпоредби на ЗПК. Твърди, че договорът е недействителен, тъй като е нарушена императивната разпоредба на чл.10, ал.1 от ЗПК, защото е написан на шрифт по-малък от 12 pt., включително и общите условия към договора за кредит са изписани с шрифт и размер, който е под 12 пункта и не е еднакъв с първата страница от договора. Твърди още, че договорът е недействителен и поради липса на посочване на условията за прилагане на договорения лихвен процент съгласно чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, тъй като в договора се сочи размер на възнаградителната лихва 6, 27% без да се сочат условията за прилагането на лихвения процент, индекс или референтен лихвен процент, не е регламентиран и размерът на „печалбата на кредитора“ (възнаградителна лихва), като не е посочено каква част от месечната погасителна вноска представлява главница и каква лихва. Твърди, че в договора е посочен ГПР 6, 98% без да е ясно по какъв начин е формиран, взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР, което е нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, както и не е ясно по какъв начин е определен размерът на общата дължима сума от 49 393, 20 лв. и какви вземания се включват в нея, които пропуски сами по себе си водят до недействителност на договора за потребителски кредит. Твърди, че съгласно чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа условията за издължаване, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването, и в случая договорът за потребителски кредит е недействителен, тъй като липсва погасителен план. Твърди, че макар в чл.11, т.2 от договора да са посочени датите на погасителните вноски, няма разбивка на сумите, които се погасяват с изплащане на всяка погасителна вноска, в договора не е посочена последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, както и не е посочена и годишната база за изчисление на възнаградителната лихва (без уточнен размер), от която би зависел нейният размер и частта на главницата от всяка вноска. Твърди, че съгласно сключения договор за нея възниква задължението да плати предоставената главница и лихва, а при определени условия неустойка за непредоставяне на обезпечение, както и различни други лихви и такси, при което положение за да е изпълнено изискването на закона, е трябвало да бъде посочено по ясен и разбираем начин разпределението на погасителната вноска между различните дължими суми, както и последователността, в която същите ще се погасяват, което не е направено в случая, като и самата информация е най-обща, не отговаря на изискването да е разбираема и недвусмислена и с нея не се конкретизира какво точно се включва в размера на месечната вноска като части от отделни вземания. Заявява, че съгласно чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9 от ЗПК договорът е недействителен, като липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 от ЗПК – изначална недействителност, тъй като те са изискуеми при самото сключване. Твърди и че е уговорено еднократно възнаграждение в договора за заплащане на „такса ангажимент“ в размер на 700 лв. и т.нар.“застрахователна премия“ като условие за сключване на договора в размер на 6 297, 60 лв. и се касае за услуги, които са свързани с усвояване и управление на кредита, а законът е забранил изискването за заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Твърди, че „такса ангажимент“ не се дължи на основание чл.10а, ал.4 от ЗПК, тъй като в договора няма конкретно описание на вида, размера и действието, за което е начислено възнаграждението за т.нар допълнителни услуги, а освен това тези суми не са усвоени при сключването на договора, за да бъде включена в размера на кредита, поради което е налице противоречие с разпоредбата на чл.143, т.19 от ЗЗП. Моли да бъде приета за нищожна на основание чл.21, ал.1 от ЗПК клаузата в договора за кредит за включване в задълженията на длъжника на еднократна „такса ангажимент“ в размер на 700 лв. предвид на това, че тя цели заобикаляне на изискванията на чл.10а, ал.2 от ЗПК. Заявява, че на пръв поглед не става ясно в какво се изразява съдържанието на „такса ангажимент“ с оглед изискванията на чл.10а, ал.1 и ал.2 от ЗПК. Твърди, че от т.2 на договора за кредит е видно, че „таксата ангажимент“ се заплаща от кредитополучателя, срещу което кредиторът сключва договора при фиксиран лихвен процент по смисъла на §1, т.5 от ЗПК при съдържащите се в този документ условия, размери и срокове и тъй като определянето на лихвения процент, включително дали е фиксиран или не, е свързано с условията на договора, то следва да се приеме, че касае усвояването на кредита, обаче на основание чл.10а, ал.2 от ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояването на кредита. Твърди, че в случая кредиторът не предоставя допълнителна услуга на длъжника по смисъла на чл.10а, ал.1 от ЗПК, а като изисква заплащане на разглежданата такса той заобикаля забраната на чл.10а, ал.2 от ЗПК. Твърди, че по тези съображения клаузата на процесния договор в частта относно еднократната „такса ангажимент“ в размер на 700 лв. е нищожна на основание чл.21, ал.1 във вр. с чл.10а, ал.2 от ЗПК. Твърди, че в противоречие с разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК в ГПР по договора не са включени „такса ангажимент“ в размер на 700 лв. и т.нар. „застрахователна премия“ от 6 297, 60 лв., като с посочването в договора за заем на ГПР, който не е формиран при спазването на чл.19, ал.1 от ЗПК и отразява по-нисък от действителния ГПР, както и на дължимата обща сума в по-малък размер от действителния, се създава заблуждение у потребителя за финансовата тежест на кредита и така се стига до противоречие с Директива 2008/48/ЕО на ЕП и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити, в която е установен принципът на информираност на потребителя, на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за кредит, поради което договорът следва да съдържа цялата информация по ясен и кратък начин, за да може потребителят да получи адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно своите задължения преди да сключи договора за кредит. Твърди, че затова е нарушена в случая императивната разпоредба на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и договорът за кредит се явява недействителен на основание чл.22 от ЗПК. Твърди, че след включването на същата ГПР става по-висок от посочения в договора, което води до нарушаване на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. Твърди още, че в случая е уговорено задължение за потребителя да учреди обезпечение и неустойка за неизпълнението му, разходите за която не са взети предвид при изчисляване на посочения в договора годишен процент на разходите, в резултат на което той не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Затова моли съда да признае за установено по отношение на банката- ответник, че договорът за потребителски паричен кредит от 9.08.2022 г. е недействителен на основание чл.22 във вр. с чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.11 и чл.19, ал.1 от ЗПК. С отговора на исковата молба от 23.11.2022 г. банката-ответник оспорва иска като неоснователен. Твърди, че процесният договор е изготвен на шрифт G., размер 12 и е спазено в случая изискването на чл.10, ал.1 от ЗПК размера на шрифта на договора да е не по-малко от 12, като договорът е съставен в еднакъв размер и шрифт и е ясен, четлив и разбираем и дори основните параметри по кредита са извадени най-отгоре в самия договор, така че за потребителя да бъде изначално ясно при какви условия встъпва в кредитното правоотношение, поради което ищцата по никакъв начин не е била възпрепятствана да се запознае със съдържанието на договора и да прецени обхвата на своето задължение. Твърди, че оплакването на ищцата за нарушение на изискването по чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК относно посочване на условията за прилагане на договорения лихвен процент и по-конкретно за непосочване на индекс, референтен лихвен процент и условия за прилагането на лихвения процент е неоснователно, тъй като в случая е договорен фиксиран лихвен процент и посочените от ищцата реквизити са неприложими. Твърди, че няма нарушение на изискването по чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК, тъй като в съдържащия се в договора подробен погасителен план изрично е посочено каква част от месечната погасителна вноска е главница и каква е лихва, противно на соченото от ищцата, като в погасителния план са отразени размерът, броят, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, както и начинът, по който се намалява всеки един компонент от вноската след извършено плащане. Твърди, че няма нарушение на изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като всички компоненти по тази разпоредба се съдържат в договора (ГПР, обща дължима от потребителя сума и взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР). Оспорва като неоснователно твърдението на ищцата, че „такса ангажимент“ се начислява във връзка с действие по усвояване на кредита в нарушение на чл.10а, ал.1 от ЗПК. Заявява, че в чл.2 от договора ясно е посочено, че кредитополучателят заплаща такса ангажимент, срещу което банката сключва договора при фиксиран лихвен процент по смисъла на §1, т.5, предл.1 от ДР на ЗПК, което е благоприятно за потребителя, защото му гарантира непроменлив размер на погасителните вноски и в този смисъл сигурност на плащанията, но представлява риск за кредитора, от когото ще бъдат поети промените на финансовите пазарни условия. Твърди, че затова е обосновано посоченото задължение да се възлага на кредитната институция срещу определено възнаграждение. Твърди, че ангажиментът за фиксиране на лихвата не представлява действие по усвояване на кредита, каквото е действие, свързано с разглеждане на заявление за отпускане на заем, оценка на кредитоспособността, подготовка на документи, разкриване на банкова сметка, превод на договорената сума по банкова сметка и последващото й ползване (теглене, трансакции), а поемането на задължение от страна на кредитора за фиксиране на лихвата няма нищо общо с тези действия, независимо че е свързано с условията на договора. Заявява, че в нормата на чл.10а, ал.2 от ЗПК е използван съюзът „и“ и не нормативното изискване е за кумулативно наличие на двете действия – на управление и усвояване, поради което за да бъде нарушена тази норма начислената такса трябва да е едновременно за управление и за усвояване на кредита. Заявява, че „таксата ангажимент“ представлява разход по кредита, който се заплаща от кредитополучателя еднократно чрез прихващането му от отпуснатата в заем сума и информация относно основанието, размера и реда за удържането на таксата е дадена на потребителя преди сключването на договора със Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация и така кредитополучателят е бил предварително информиран относно този разход, като е имал възможността да прецени дали да встъпи в кредитното правоотношение при предложените му условия и затова твърдението за нарушение на чл.143, т.19 от ЗЗП е неоснователно. Заявява и че при евентуално приемане, че клаузата на чл.2 в частта, предвиждаща „такса ангажимент“ е недействително, това не води до нищожност на целия договор. Твърди, че е невярно твърдението, че ГПР, посочен в договора, не отговаря на действителния. Заявява, че „таксата ангажимент“ е включена в ГПР по кредита, а застрахователната премия не е включена в ГПР и не представлява разход по него. Твърди, че са налице две самостоятелни договорни правоотношения между различни страни по договора за кредит и по договора за застраховка „Защита на плащанията“ – по първия страна са ищцата и банката, а по втория страни са ищцата и застрахователно дружество и за него са приложими нормите на КЗ, а не тези на ЗПК. Твърди, че сключването на застраховка е въз основа на изразено от кредотополучателя желание и съгласие и не представлява задължителна предпоставка за отпускането на потребителски кредит, което е видно от Стандартния европейски формуляр за предоставяне на преддоговорна информация, като в глава III, т.3 изрично е посочено, че сключването на застраховка не е задължително условие за получаване на кредит от банката. Твърди, че размерът на застрахователната премия, рискът и условията на сключване на застраховката „Защита на плащанията“ са обстоятелства, върху които банката не влияе, тъй като тя се явява единствено лице, в полза на което евентуално ще се изплати застрахователното обезщетение. Твърди, че банката-кредитор по договора за кредит и застрахователят са различни юридически лица, а застраховката е външно правоотношение спрямо договора за потребителски кредит, плащането на застрахователната премия не е финансирано от банката по сключения договор за кредит, което е видно от стр.1, раздел „Параметри и условия“, ред 2, в който е посочен размер на кредита за покупка на застраховка „Защита на плащанията“ – 0, 00. Посочва съдържанието на нормата на §1, т.1 от ДП на ЗПК, даваща определение за „Общ разход по кредита за потребителя“, и че в случая съгласно посочения формуляр сключването на застраховка за защита на плащанията не е задължителна предпоставка за отпускане на кредит, поради което плащанията по застрахователната полица не представляват разход по кредита и не се включват в ГПР. Твърди, че плащането на застрахователната премия едновременно с месечната вноска по кредита е предвидено единствено с оглед улеснение за потребителя като по този начин му се спестява ежемесечно извършване на два банкови превода към две различни юридически лица по различни банкови сметки. Твърди, че след извършване на погасителната вноска частта, представляваща плащане по застрахователната премия, се превежда от банката на застрахователите, застрахователната премия не представлява приход за кредитната институция и тя не задържа платените по нея суми. Заявява, че за ищцата съществува възможността да направи отказ от договора за застраховка и прекратяването на застрахователното правоотношение няма да доведе до промяна на условията по кредита, като в договора за потребителски кредит не се съдържа клауза, която да предвижда санкционни последици при отказ на потребителя от застраховка, което обстоятелство доказва както че застрахователната премия не е разход по кредита, така и че застраховката не представлява обезпечение или неустойка за неизпълнението му. Заявява, че след сключването на договора от 9.08.2022 г. потребителят е имал правото да се откаже от него съгласно ЗПК и условията на договора, като в случая първата погасителна вноска по кредита е с дата 1.09.2022 г., а исковата молба е заведена на 10.10.2022 г. Едновременно с отговора на исковата молба от банката-ответник на 23.11.2022 г. е предявен по делото насрещен иск с правно основание чл. 23 от ЗПК срещу В. В., съединен при условията на евентуалност с предявения от нея срещу банката главен иск. Заявено е, че след сключването на договора за потребителски кредит на 9.08.2022 г. на ищцата е преведена сумата 31 300 лв. след прихващане на такса ангажимент в размер на 700 лв. Твърди се, че към 21.11.2022 г. тя е извършила само едно плащане в размер на 823, 22 лв., с което са погасени 2 месечни вноски по погасителния план, от които 429, 74 лв. главница (236, 59 лв. вноска за главница с падеж 1.09.2022 г. и 193, 15 лв. вноска с главница падеж 1.10.2022 г.). Заявено е искане в случай, че съдът счете договора за потребителски паричен кредит за недействителен, да осъди В. В. да възстанови на банката отпуснатата и невъзстановена главница по кредита, възлизаща на 30 870, 26 лв. (31 300 лв. минус 429, 74 лв.-извършено плащане), като се претендира и за присъждане на законната лихва върху тази сума от датата на подаването на исковата молба по насрещния иск 23.11.2022 г., тъй като евентуалната нищожност на договора би следвало да се счита за изначална. Моли исковата молба по насрещния иск да се счита и като покана за доброволно изпълнение. С отговора на насрещната искова молба от 31.01.2023 г. ответницата по насрещния иск В. В. оспорва иска като неоснователен, тъй като сумите по договора за потребителски паричен кредит не са обявени за предсрочно изискуеми, като не се дължи изпълнение на цялата сума по тях, нито законна лихва от датата на подаване на насрещната искова молба, доколкото претендираната сума от 30 870, 26 лв. се дължи на вноски и само при предсрочна изискуемост на кредита, каквато не е налице, се дължи цялата сума. С обжалваното съдебно решение окръжният съд посочва, че съгласно нормата на чл.10, ал.1 от ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да се сключи в писмена форма, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12 и при неспазване на това изискване съгласно чл.22 от ЗПК договорът е недействителен. Съдът приема за установено въз основа на двете заключения на СТЕ, че процесният договор е материализиран на хартиен носител, като навсякъде в текста на документа размерът на шрифта е в интервал 11, 5-11, 7, като договорът в текстообработващата програма, използвана при съставянето на договора и в електронния му образ е с използван шрифт с размер 12. Съдът посочва, че императивното правило на чл.10, ал.1 от ЗПК, предвиждащо изискване за размера на шрифта, не противоречи на Директива 2008/48/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителските кредити, тъй като законодателят е въвел по-висок стандарт за защита, постигайки по този начин основната цел на Директивата – да се осигури високо и равностойно равнище за защита на интересите на потребителите, като с определение на СЕС от 14.04.2021 г. по дело С-535/2020 е дадено тълкуване в смисъл, че Директивата допуска национална правна уредба, налагаща изискване всички елементи на договора за потребителски кредит да бъдат с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12. С оглед на посочената практика и предвид разпоредбата на чл.22 от ЗПК съдът прави извод, че сключеният между страните договор е недействителен, тъй като е възпроизведен на хартиен носител с размер на шрифта по-малък от 12. Съдът преценява, че обстоятелството, че в съответната текстообработваща програма на ответника текстът е с изискуемия размер на шрифта, не разколебава този извод, тъй като изискването на чл.10, ал.1 от ЗПК е именно договорът в писмена форма да е с размер 12 и на потребителя се предоставя и той подписва именно екземпляр в писмен вид и за защитата на неговите интереси е без значение каква е формата му в електронен вид. Съдът приема само на основание несъответствие с цитираните императивни норми, че искът е основателен и договорът следва да се прогласи за нищожен. Съдът преценява, че предявеният при условията на евентуалност насрещен иск е основателен съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК. Съдът посочва, че е безспорно, както и се установява от заключение на ССЕ, че на 9.08.2022 г. по банковата си сметка ищцата е получила от ответника сумата 31 300 лв., дължима по договора за кредит, след приспадане на такса ангажимент в размер на 700 лв. и е върнала на банката сума в размер на 429, 74 лв., поради което дължимият остатък от чистата стойност на кредита към момента е 30 870, 26 лв. Затова съдът приема, че насрещният иск следва да бъде уважен в пълен размер като главницата се присъди ведно със законната лихва от датата на подаване на насрещния иск 23.11.2022 г. Съдът приема за неоснователно възражението на ответницата по насрещния иск, че не дължи лихва, тъй като вземането за главницата по договора е парично вземане и падежът за неговото изпълнение настъпва от момента на поканата съгласно чл.84, ал.2 от ЗЗД, като в случая това е момента на подаване на насрещния иск, поради което от този момент до момента на погасяване на задължението законна лихва се дължи съгласно чл. 86 от ЗЗД. Съдът посочва, че нормата на чл.23 от ЗПК следва да се тълкува в смисъл, че не се дължат възнаградителна и законна лихва до подаване на исковата молба, но за периода след подаване на исковата молба до изплащането на главницата законна лихва се дължи. Съдът преценява, че предвид изхода на делото и уважаването на исковите претенции и на двете страни по първоначалния и по насрещния иск разноски в полза на никоя от тях не следва да се присъждат. Съдът констатира, че от ответника не са представени доказателства за платен депозит за вещо лице в размер на 100 лв., за което е бил задължен с протоколно определение от 16.04.2024 г., поради което и на основание чл.77 от ГПК приема, че той следва да бъде осъден да заплати сумата по депозитната сметка на съда със съдебното решение. С диспозитива на съдебното решение окръжният съд прогласява за нищожен договора за потребителски паричен кредит от 9.08.2022 г. на основание противоречие с чл.10, ал.1 от ЗПК, осъжда В. В. да заплати на банката сумата 30 870, 26 лв. ведно със законната лихва върху тази сума от 23.11.2022 г. и осъжда банката да заплати по сметка на съда сумата 100 лв. за възнаграждение на вещо лице. С подадената на 13.06.2024 г. молба от адвокат С. П. като пълномощник на В. В. е заявено искане на основание чл.248, ал.1 от ГПК да бъде допълнено решението по делото в частта относно разноските, като ответната банка бъде осъдена да заплати на В. сумата 2 476 лв. за разноски и да заплати на адвокат П. съгласно чл.38, ал.2 от ЗА сумата 4 601, 46 лв. за осъществена безплатна адвокатска защита и съдействие на близък. Счита се за неправилен подходът на съда да не се присъждат разноски поради уважаването на исковите претенции на двете страни по първоначалния и по насрещния иск, тъй като направените от всяка една от страните са различни по размер и адвокат П. е поискал определяне от съда на адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна адвокатска защита на ищцата за своя труд, който е положил за защита и съобразно уважените искове и материалния интерес. Заявено е, че предявеният от ищцата иск за признаване на договора за недействителен е уважен изцяло, поради което тя има право да й бъдат присъдени направените от нея разноски съобразно представения списък в пълния размер 2 476 лв., в която сума влиза заплатената ДТ на база цената на иска 49 393, 20 лв. - сумата 1976 лв. и сумите за две експертизи от по 250 лв. или 500 лв. Заявено е, че в случая материалният интерес е 49 393, 20 лв. и адвокатското възнаграждение се определя на основание чл.7, ал.2, т.4 от НМРАВ (2 650 лв. плюс 8% върху горницата над 25 000 лв. до 49 393, 20 лв. или 1951, 46 лв.) на 4 601, 46 лв. за уважения иск. С отговора на частната жалба от 19.06.2024 г. ответната по нея банка изразява становище, че разноски правилно не са присъдени от окръжния съд след като е преценено, че такива не се следват на страните по компенсация, защото макар да е уважен искът за недействителност на договора за кредит, също така е уважен и насрещният иск на банката за сумата 30 870, 26 лв. ведно със законната лихва от 23.11.2022 г. Заявено е, че посоченият с молбата размер на адвокатското възнаграждение 4 601, 46 лв. е изчислен съгласно Наредба №1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, но тя не следва да бъде прилагана съобразно решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22. Посочено е, че в молбата не се излагат конкретни аргументи относно характеристиките на производството по делото, както и за положения от адвоката труд. Заявено е, че с молбата на банката за последното съдебно заседание е направено възражение за прекомерност на претендираните разноски и конкретно за търсения адвокатски хонорар. Посочено е, че може да се приеме, че производството се характеризира с по-значителен материален интерес, но предвид обстоятелството че освен главния иск е уважен и насрещен такъв в размер на главницата по кредита, приложеният принцип на компенсация е правилен. Заявено е, че делото не се характеризира с правна и фактическа сложност предвид натрупаната съдебна практика по сходни дела, като по делото са проведени няколко съдебни заседания поради забавяне на назначените вещи лица, не са събрани голямо количество писмени доказателства. Заявено е относно качеството на положения труд, че изготвената от адвокат П. искова молба е буквален препис на други искови молби, подавани от него против банката, за което се прилагат към отговора искови молби. Заявено е, че по всички производства, образувани срещу банката по искови молби, подадени чрез адвокат П., тъй представлява свои „близки“, като са посочени примерно гр.д. 11 650/2021 г. на РС-Пловдив, гр.д. № 35 870/2022 г. на СРС, гр.д. № 13 303/2021 г. на СРС, гр.д. № 1890/2021 г. на РС-Карлово, гр.д. № 8634/2023 г. на РС-Пловдив. Изразено е становище, че на адвокат П. не се следва възнаграждение в по-голям размер от възприетия за дължим от съда и съответно компенсиран, като същото се отнася и до съдебните и деловодни разноски на ищцата. Затова моли да бъде оставена без уважение молбата по чл.248 от ГПК. С определението от 22.07.2024 г. окръжният съд оставя без уважение молбата от 13.06.2024 г. като приема, че в мотивите на съдебното решение е взел предвид изхода на делото и уважаването както на първоначалната искова претенция, така и на насрещния иск, и е обосновал извод, че разноски не следва да се присъждат, а следва да останат така, както са направени от страните, като съдът поддържа това свое становище и не намира основание за изменение или допълване на решението в частта за разноските. С подадената на 9.07.2024 г. въззивна жалба банката-жалбоподател твърди, че решението е неправилно в частта му, с която е уважен предявеният срещу банката иск и е прогласен за нищожен сключения с ищцата В. договор за потребителски паричен кредит на основание чл.22 във вр. с чл.10, ал.1 от ЗПК. Твърди, че крайната мярка за обявяване на договора за недействителен и лишаване на кредитора от дължимите му лихви и разноски е наложена от съда без преценка дали действително потребителят е бил затруднен при възприемане съдържанието на процесния договор за кредит и без да бъдат отчетени причините за вероятно възникналото отклонение от наложения размер на шрифт, като е възприето от съда, че предвид разпоредбите на чл.10, ал.1 и чл.22 от ЗПК той е освободен от необходимостта да изследва всички значими обстоятелства във връзка с този спорен въпрос, а длъжен да приложи на всяка цена предвидената санкция. Твърди, че постоянната съдебна практика на СЕС приема, че от националните юрисдикции се изисква при прилагане на вътрешното право да го тълкува доколкото е възможно в светлината на текста и целите на съответната директива, за да се постигнат предвидения от нея резултат и да спазят чл. 249, ал.3 ДЕО. Заявява, че принципът на конформното тълкуване изисква националните юрисдикции да използват всички свои правомощия, взимайки предвид цялото вътрешно право и като приложат признатите от него методи за тълкуване, за да гарантират пълното действие на съответната директива и да достигнат до разрешение, което съответства на нейната цел, като за правилното приложение на националния закон е важно да се тълкува съвместно с директивата и съображенията за приемането й. Посочва, че според съображение 47, изр.2 от Директива 2008/48/ЕД докато изборът на санкции е по усмотрение на държавите-членки, то предвидените санкции следва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи, както и съгласно разпоредбата на чл. 23 „Санкции“ от същата Директива държавите-членки установяват система от санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно Директивата, и взимат всички необходими мерки за гарантирано прилагане на тези санкции, които следва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи. Позовава се на посоченото в пар.63 и пар.72 от решение от 9.11.2016 г. на СЕС по дело С-42/15 (неточно посочено в жалбата като дело С-106/77) – че строгостта на санкциите трябва да бъде в съответствие с тежестта на наказваните с тях нарушения като се гарантира реално възпиращ ефект и се съблюдава своевременно основният принцип на пропорционалност и че прилагането в съответствие с чл.23 от Директивата на санкция, имаща сериозни последствия за кредитодателя, не би могло да се смята за пропорционлано, когато липсващите данни по чл.10, ал.2 от Директивата са от такова естество, че не могат да засегнат способността на потребителя да прецени обхвата на своето задължение. Посочва, че с определение на СЕС от 14.04.2021 г. по дело С-535/20 е прието, че Директивата допуска национална правна уредба, налагаща изискване всички елементи на договора за потребителски кредит да бъдат с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, но заявява, че следва обаче да се има предвид и че съгласно т.28 от този акт на СЕС следва пар.44 от Директивата да се тълкува в смисъл, че мерките за регулиране или контрол на кредиторите, предприети от държавите-членки, следва да не влизат в противоречие с хармонизираните от тази Директива области. Заявява, че практиката на СЕС категорично и безпротиворечиво възприема, че предвидените от страните санкции в тази сфера следва да са пропорционални с оглед справедливото им приложение. Заявява, че обстоятелството, че Директивата не ограничава държавите-членки да въвеждат допълнителни изисквания към договорите за кредит, както и сами да определят мерки за неизпълнението им, не го освобождава от задължението за справедливо и пропорционално приложение на заложените от тях санкции при преценка на обстоятелствата във всеки конкретен случай. Заявява, че допълнителното изискване за определен размер на шрифта е въведено от българския законодател с оглед спецификите на българския кредитен пазар в миналото и наложена тенденция някои неизгодни клаузи от договори за потребителски кредити да се представят с изключително дребен шрифт, затрудняващ потребителя да се ориентира в текста на съответната уговорка, поради което целта на въпросното задължение за съставяне на заемните споразумения при определена големина на шрифта е да се пресекат недобросъвестни, умишлено прилагани практики на някои кредитори. Твърди, че за да бъде постигната целта както на българския закон, така и на Директивата, която изисква пропорционални санкции, е необходимо съдът да преценява всички обстоятелства по конкретното дело, което включва вида на използвания шрифт, дали отклонението е било от такъв характер, че действително да затрудни потребителя при възприемане на съдържанието на договора, както и дали е налице умисъл от страна на кредитора. Твърди, че тясната формулировка на изискването на чл.10, ал.1 и санкцията по чл.22 от ЗПК не освобождава съда от преценка за същественост на нарушението, като следва да се вземе предвид, че освен шрифта решаващо значение има и стилът, на който е изписан текстът на договора. Твърди, че съдът е длъжен да направи преценка за това дали е съществено нарушението и следва ли да бъде наказано с крайната мярка недействителност на договора, а не формално да прилага санкцията без да взима предвид установените факти по спора. Твърди, че в случая в производството пред окръжния съд от заключение на СТЕ относно хартиения носител на договора се установява, че шрифтът на договора е от типа G. и той е в интервал от 11, 5 до 11, 7, но следва да се има предвид, че при материализиране на договорите за потребителски кредити на хартиен носител посредством принтерно устройство е възможно да се получи копие с по-малко „тегло“ на буквата и при изследване се получава резултат с по-малък размер шрифт, отколкото е в действителност, което може да е следствие от настройка на принтера за икономичен печат и/или при неправилно зададен размер на хартията, на която се отпечатва. Посочва, че от заключението на повторната СТЕ се установява, че процесният договор изцяло е съставен на еднакъв формат и размер шрифт G., 12, като от експерта е констатирано, че договорът е създаден в специален модул на софтуерен продукт, в който при генериране на пакет с документи няма човешка намеса и в рамките на този модул автоматично е въведен шрифт G., 12, който е приложен към процесния договор. Твърди, че тези констатации сочат, от една страна, възможна неточност в първоначалното изследване на хартиения носител на договора, а, от друга страна, дори да се приеме, че действително е налице отклонение от електронно заложения от кредитора шрифт G., 12, то не е в резултат на умишлени десйтвия, а вероятно се дължи на технически характеристики на използваното впоследствие принтерно устройство. Посочва, че мерната единица за определяне на размера на шрифта е пункт или още кегел, означава се с pt, като 1 pt се равнява на 0, 376 mm, поради което дори и да се приеме, че в настоящия случай е налице разминаване от 0, 3 pt=0, 1128 mm, то е незначително и невидимо за средностатистическия потребител. Твърди, че затова не може да се приеме ищцата да е била затруднена при възприемане съдържанието на договора. Заявява, че е видно от представения по делото оригинал на договора, че приложеният вид и размер шрифт е напълно четлив, използван е граматически и формално разбираем език и достъпни формулировки на изреченията, най-важната за кредитополучателя информация, позволяваща му да прецени точно икономическите параметри на правоотношението, е представена на първа страница в договора в ясен табличен вид, приложени са интервали между редовете, улесняващи прочитането и възприемането на данните, налице е подробен погасителен план, а в следващите страници четливо и разбираемо са изложени всички права и задължения на потребителя. Посочва, че в нормата на чл.10, ал.1 от ЗПК не е посочен вид на шрифта и поради наличието на многобройни видове шрифтове е възможно договор, съставен при приложение на един стил и вид шрифт да е с много по0ситни и трудно четими букви от договор, отпечатан на шрифта G.-11, 7. Твърди, че затова във всеки отделен случай е необходима преценка дали текстът на договора е четлив и достъпен за възприемане. Твърди, че буквалното приложение на чл.10, ал.1 във вр. с чл.22 от ЗПК може да доведе до ситуация, при която недобросъвестен кредитор, предлагащ договори с изключително ситен и трудноразбираем шрифт, за отделни клаузи удебелен, за други нормален, но с размер на символите 12, да прилага тази практика на кредитния пазар, а да бъдат санкционирани кредитни институции, прилагащи напълно разбираем шрифт, заради минимални невидими за средностатистическия потребител отклонения от правилото за размер 12, възникнали поради технически причини (характеристики на принтерните устройства). Твърди, че санкцията на чл.22 от ЗПК не би могла да бъде ефективна и възпираща без всеобхватна преценка от съдилищата на всички значими за случая обстоятелства относно спазването на изискването по чл.10, ал.1 от ЗПК. Счита, че е неправилна строго формалната преценка на окръжния съд и за непропорционална наложената санкция, която е съществена и съдът трябва да я налага само в случаи на умишлени закононарушения, които водят до невъзможност или значителна затрудненост потребителят да се ориентира в текста на договора. Твърди, че в случая от събраните по делото доказателства е видно, че съдържанието на процесния договор е напълно четливо, ясно и разбираемо и дори да се приеме, че хартиеният носител е с букви по-малки от 12 pt, това е поради технически причини, а не поради умишлени действия на кредитора. Твърди, че трябва да се съблюдава принципът за пропорционалност на санкцията, като нарушението се оценява и по критерия същественост, а не преценката на съда да се формализира, което води до отклонение от целите на българския закон и Директивата. Затова моли решението да бъде отменено в обжалваната негова част, с която е прогласен за нищожен договора от 9.08.2022 г., и да бъде отхвърлена исковата претенция като неоснователна. С отговора на въззивната жалба от ответницата по нея се заявява, че жалбоподателят се позовава на решения на СЕС, които не са относими за конкретния случай, и че жалбоподателят не иска да се съобрази и да зачете императивната разпоредба на чл.10, ал.1 от ЗПК. Твърди, че отговор на поставения от въззивника въпрос дали договорът следва да е изработен на шрифт не по-малък от 12 и неизпълнението на това изискване влече ли недействителност на договора за кредит е даден в Директива 2008/48/ЕО – в съображение 9 от преамбюла във връзка с чл.10, пар.1 и пар.2 от Директивата, като извън въведеното с Директивата изискване за форма „на хартиен или друг траен носител“ държавите-членки не са ограничени да поставят допълнителни условия за действителност на договора и правилото на чл.10, ал.1 от ЗПК предвижда изискване за размер на шрифта, което Директивата допуска и което задължава страните да сключат договора в съответствие с него. Позовава се на даденото тълкуване с определението на СЕС от 14.04.2021 г. по дело С-535/2020 и на решение № 50162/10.01.2023 г. на ВКС по т.д. № 550/2022 г. С подадената на 31.07.2024 г. частна жалба се твърди, че определението на окръжния съд от 22.07.2024 г. е неправилно, тъй като е нарушена императивната разпоредба на чл.81 от ГПК, защото в диспозитива на решението съдът не се е произнесъл по искането за присъждане на разноски. Твърди се, че съдът е задължен по силата на служебното начало да се произнесе по направеното искане за присъждане на разноски на всяка една от страните, като определи разноските съобразно изхода на делото. Твърди се, че няма изявление за прихващане, но дори и да има е недопустимо съдът да прихваща разноски. Твърди се, че разноските, направени от всяка една страна, са различни по размер и съдът следва с оглед изхода на делото да определи тези размери и да ги присъди в диспозитива на своя съдебен акт. Твърди се, че адвокат П. е поискал определяне от съда на адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна адвокатска защита на ищцата, като за своя труд, който е положил за защитата, има право на адвокатско възнаграждение съобразно изхода на делото – степен на уважаване на всеки един от предявените искове и по насрещния иск, по който е защитавал клиента си по съразмерност и с оглед материалния интерес. Заявено е, че в последното по делото съдебно заседание на окръжния съд е поискано присъждане на разноски в полза на ищцата В., включително да се присъди адвокатско възнаграждение на адвокат П., предоставил безплатна адвокатска защита и съдействие на ищцата, на основание чл.38, ал.2 във вр. с чл.38, ал.1, т.3 от ЗА, и съдът е бил длъжен да се произнесе по това искане, което обаче не е сторено. Заявява, че адвокат П. и В. В. са в близки дългогодишни приятелски отношения, която попада във втората хипотеза (близки) на чл.38, ал.1, т.3 от ЗА. Изложени са твърденията, посочени в молбата по чл.248 от ГПК, какви разноски се дължат на ищцата (2 476 лв. и как тази сума е изчислена) и какво адвокатско възнаграждение се дължи на адвокат П. (4 601, 46 лв. и как то е изчислено). Заявеното искане до апелативния съд е определението да бъде отменено и делото да бъде върнато на окръжния съд за произнасянето по искането за присъждане на разноски на ищцата В. и на адвокат П., алтернативно да бъдат присъдени в полза на всеки от тях разноски за производството по делото пред окръжния съд, съответно, в размер на 2 476 лв. за нея и на 4 601, 46 лв. за него. С отговора на частната жалба от 22.08.2024 г. се твърди, на първо място, че тя е частично недопустима, тъй като тя е подадена от името на В. В., но тя няма интерес да атакува определението в частта му относно адвокатското възнаграждение за адвокат П.. Посочено е, че адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА се дължи директно на адвоката и не представлява разход на представляваната от него страна. Заявено е, че затова правен интерес да претендира подобно вземане, включително чрез атакуване на съдебен акт, с който то не се присъжда, има единствено неговия титуляр адвокат П.. Затова се твърди, че частната жалба, подадена единствено от името на В. В., е недопустима в частта относно адвокатското възнаграждение за адвокат П.. Освен това е заявено, че е недопустимо и искането за връщане на делото на окръжния съд за произнасяне по претендираните съдебни разноски и адвокатско възнаграждение, тъй като в случая въпросът относно търсените от страните разноски е разгледан и е решен, като е приложен принципът за компенсация и доколкото не е налице допуснат процесуален пропуск, който да е необходимо да бъде отстранен, няма основание за връщане на делото. На второ място се твърди, че жалбата е неоснователна. Заявено е, че е невярно твърдението за нарушение на чл.81 от ГПК, тъй като в решението е налице произнасяне относно съдебните разноски, като преценката на съда е, че те се компенсират, защото макар да е уважен искът за недействителност на процесния договор за кредит, също така изцяло е уважен и насрещният иск на банката за сумата 30 870, 26 лв. ведно със законна лихва от 23.11.2022 г. Заявено е, че от съда е изпълнено служебното му задължение за произнасяне относно претендираните от страните разноски съобразно изхода на делото. Заявено е, че доколкото разноски се не дължат поради тяхната компенсация и ответникът не е осъден на такива, не е налице условието по чл.38, ал.2 от ЗА за присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния представител на ищцата. Твърди се, че адвокатско възнаграждение не се следва предвид изхода на спора, а справедливите и пропорционални разноски на страните взаимно се компенсират. Заявено е, че е неоснователна претенцията адвокатското възнаграждение да се определя съобразно Наредба №1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения с оглед задължителното за българския съд решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, като съдът следва да определя размерите на адвокатските възнаграждения, особено в хипотезата на чл.38, ал.2 от ЗА, не съобразно Наредбата, а с оглед материалния интерес в производството, неговия предмет, правна и фактическа сложност, както и качеството и количеството на положения от адвоката труд по съответното дело. Посочено е отново, че в случая от адвокат П. е подадена бланкетна искова молба, която представлява буквален препис на всички подавани от него искови молби срещу банката, за което са представени доказателства с отговора на молбата по чл.248 от ГПК. Посочено е, че в производства относно спорове по потребителски кредити, каквото е настоящото дело, доказателствената тежест е преимуществено върху кредитора, делата са подсъдни и протичат в района на съда по настоящ или постоянен адрес на потребителя, където обикновено е и кантората на адвоката, както е в случая. Заявено е, че затова дори да се счете, че в случая хонорар по чл.38 от ЗА е дължим, не може да се приеме, че от адвокат П. е положен труд, който би могъл да бъде справедливо оценен на претендираните 4 601, 46 лв. Заявено е, че следва да се има предвид и че по делото са проведени няколко заседания поради забавяне на назначените по делото вещи лица, не са събрани голямо количество писмени доказателства, като самото производство не се характеризира с правна сложност, особено като се има предвид натрупаната съдебна практика. Затова се иска апелативният съд да остави без разглеждане и/или да отхвърли като неоснователна частната жалба. Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9, договорът за потребителски кредит е нищожен. Съгласно нормата на чл.23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В случая ищцата В. твърди, че сключеният между нея и банката на 9.08.2022 г. договор за потребителски паричен кредит е нищожен поради неспазване на изискванията на чл.10, ал.1 от ЗПК (договорът да е сключен на хартиен носител с шрифт не по-малък от 12), и на чл.11, ал.1, т.9 (договорът да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагане на договорения лихвен процент, индекс или референтен лихвен процент), т.10 (договорът да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение №1 начин) и т.11 от ЗПК (договорът да съдържа погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването). Твърди също така че са нарушени изискванията на чл.10а, ал.2 от ЗПК (кредиторът не може да изисква заплащане на такси за действия, свързани с усвояване и управление на кредита) и на чл.10а, ал.4 от ЗПК (видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит), което води до нищожност съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК (всяка клауза на договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна) на клаузата за договаряне на еднократно възнаграждение в договора за заплащане на „такса ангажимент“ в размер на 700 лв. Твърди и че са нарушени изискванията на чл.19, ал.1 от ЗПК (годишният процент на разходите по кредита да изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи – лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците при сключване на договора, - изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит) и на чл.19, ал.4 от ЗПК (годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС на Република Б.), с което също е нарушена разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Банката като ищец по евентуалния насрещен иск претендира ако бъде уважен главният иск на ищцата против банката за обявяване на договора между тях за недействителен, да бъде осъдена ответницата по насрещния иск да заплати на банката неиздължената част от предоставената й сума по договора за кредит. Окръжният съд е установил нарушение, допуснато от банката при сключването на договора за кредит от 9.08.2022 г., на изискването на чл.10, ал.1 от ЗПК, а именно че договорът на хартиеният носител не е представен с шрифт не по-малък от 12, поради което го е прогласил за нищожен, съответно, затова е уважил изцяло предявеният насрещен иск. С въззивната жалба банката-жалбоподател като ответник по главния иск обжалва решението в частта му, с която договорът е обявен за нищожен на основание противоречие с чл.10, ал.1 от ЗПК, съответно, отговорът на въззивната жалба от страна на ответницата по нея и ищца по този спор е относно приетото от окръжния съд нарушение на тази законова разпоредба. Следва затова на първо място да се прецени налице ли е в случая нарушение по смисъла на чл.10, ал.1 от ЗПК, респективно, налице ли е основание за обявяване на договора за кредит за недействителен заради неспазване на установеното в чл.10, ал.1 от ЗПК законова изискване. Безспорно е, че нормите на чл.10, ал.1 и ал.2 от Директива 2008/48/ЕО на ЕП и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета не съдържат изискване относно размера на щрифта, на който следва да се изготвят на хартиен носител договорите за потребителски кредит. Безспорно е, че нормата на чл.10, ал.1 от ЗПК въвежда изискване, което е в повече от регламентираните изисквания в чл.10, ал.1 и ал.2 от Директивата – договорът за потребителски кредит да се сключва в писмена форма на хартиен носител с размер шрифт не по-малък от 12. Безспорно е и че с определение на СЕС от 14.04.2021 г. по дело С-535/2020 е прието, че чл.10, пар.2 и чл.22, пар.1 от Директивата трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която налага всички елементи на договор за потребителски кредит да бъдат представени с еднакъв по вид, форма и размер шрифт не по-малък от 12. Безспорно е, че с това определение е изяснено, че доколкото в Директивата не се определят подробно форматът и размерът на шрифта, с които информацията относно условията на договора и последиците от сключването му трябва да бъде предоставена на длъжника при сключването на договор за потребителски кредит, държавите-членки остават по принцип компетентни да установят правила както относно конкретната форма на предоставяне на тази информация, така и относно последиците от неспазването й от страна на търговците, при условие, че тези правила допринасят за предоставянето на посочената в чл.10, пар.2 от Директивата информация по ясен и кратък начин, както и че уредбата в ЗПК, която налага всички елементи на договор за потребителски кредит да бъдат представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по-малък от 12, е преценена от СЕС като гарантираща, че информацията ще бъде представена прозрачно и четливо, както и като възпрепятстваща използването на дребен шрифт, който би могъл да породи опасността важна информация към момента на сключване на договора и по време на неговото изпълнение да бъде пропусната от съответния потребител. Освен това е изтъкнато, че уредбата в ЗПК се ограничава да предвиди правила относно формата, в която трябва да се представи информацията, и не налага задължения за предоставяне на допълнителна информация извън хармонизирано установената в чл.10, пар.2 от Директивата. Несъмнено е, че тълкуването на СЕС, направено по повод преюдициалното запитване във връзка въведеното изискване по отношение на размера на шрифта и при отчитане последиците от неспазването му (недействителност на договора съгласно чл.22 от ЗПК), има задължителен характер по силата на чл.633 от ГПК. При тези обстоятелства за банката като кредитор-заемотадел по процесния договор за потребителски кредит, сключен на 9.08.2022 г. между (праводателя на) банката и ищцата В., е налице законоустановено задължение да изготви и предостави на потребителя-заемополучател договора на хартиен носител с текст с шрифт в размер не по-малък от 12 pt, което свое задължение тя е длъжна да спази. Видно от заключението на СТЕ от 5.05.2023 г., изготвено от вещото лице инж. А.К., прието в съдебното заседание на окръжния съд на 16.05.2023 г., след направено изследване на оригинала на договора от 9.08.2022 г. ведно с Общи условия е установено, че типът на използвания навсякъде в тези документи шрифт е серифен, семейството е „Г.“ (G.), на определени места в тескта шрифтът е от описания тип и е удебелен (получер), навсякъде в изследвания документ размерът на шрифта е в интервала 11, 5-11, 7 pt. Видно от допълнителното заключение на СТЕ от 8.04.2024 г., изготвено от вещото лице инж. К., прието в съдебното заседание на окръжния съд на 16.04.2024 г., от техническото изследване е установено, че използваният в информационната система на ответника шрифт за основната част на текста е от типа „Г.“ (G.) с размер 12 pt, както и че използваният шрифт за основната част на текста е изписана с шрифт от типа „Г.“ (G.) с размер 12 pt. В съдебното заседание на 16.04.2024 г. вещото лице К. обяснява, че при изготвянето на допълнителното заключение е изследвана информационната система на банката, където за оформлението на печатните страници се използва шрифт с размер 12 пойнта, както и е изследван електронния вариант на договора-файлът, в който файл основният текст е изготвен с размер на шрифта 12 пойнта навсякъде във файла. Установява се следователно, че в информационната система на банката основният текст на файла на договора е изготвен с размер на шрифта 12 пойнта (pt) навсякъде в него, но текстът в подписания между страните на хартия договор е с размер на шрифта 11, 5-11, 7 пойнта. Налице е следователно нарушение на изискването по чл.10, ал.1 от ЗПК относно размера на шрифта, което е той в текста на договора в писмена форма на хартиен носител да е не по-малък от 12 пойнта, а в случая размерът е 11, 5-11, 7 пойнта, т.е. по-малко от 12 пойнта. Съществено в случая е обаче след констатирането на нарушението да се прецени поведението на страните, за да се установи дали нарушението е допуснато с цел да бъде увреден потребителя и дали потребителят е бил увреден, тъй като тежката санкция по чл.22 от ЗПК и последиците по чл.23 от ЗПК не следва да се налагат формално, без съобразяване с конкретните обстоятелства, без изследване дали санкцията и последиците са пропорционални по смисъла на Директива 2008/48/ЕО от 23.04.2008 г., без преценка дали налагането им е справедлива последица от нарушението и без да се изследва възможност за недопустима злоупотреба с правата на потребителя. Несъмнено е, че размер на шрифт 11, 5-11, 7 пойнта е много близък до размер 12 пойнта и по начало при нормален процес на четене (ако не се твърди и установява наличие на специфични особености на зрението на потребителя, поради което тази разлика да е от значение) не се отразява на възприемането на писмения текст. В случая ищцата нито твърди, нито установява да е била затруднена да се запознае с писмения текст на договора заради шрифт по- малък от 12 пойнта, нейното твърдение за нищожност на договора се основава само на заявлението, че шрифтът е с размер по-малък от 12 пойнта. Смисълът на потребителската защита както съгласно Директива 2008/48/ЕО, така и съгласно българската правна уредба в ЗПК, е да не се допусне увреждане на потребителя при кредитирането поради недобросъвестни търговски практики на другата страна по договора, като потребителите бъдат защитени от нелоялни или подвеждащи практики. В случая не се нито твърди от ищцата, нито се установява по делото банката да е използвала недобросъвестна търговска практика при изготвянето на договора. Установява се, че в нейната информационна програма файлът на договора е с размер 12 пойнта, а при отпечатването на текста на хартиения носител се е получила разликата от 0, 5- 0, 3 пойнта. Видно е от представения договор, че той е напълно четлив, всички части от текста са ясно и добре видими и няма никаква пречка да бъдат спокойно прочетени и разбрани. Несъмнено е, че нормата на чл.10, ал.1 от ЗПК в частта относно изискването за размер на шрифта не по-малък от 12 пойнта на текста на договорите за кредит на хартиен носител е създадено от българския законодател с оглед специфики на българския кредитен пазар и установени злоупотреби, които са довели до увреждане на потребителите поради текстове в договорите с нечетими клаузи поради малък размер на шрифта. Такава злоупотреба обаче в случая не се установява да е налице. На ищцата е била осигурена в случая от банката надлежно с предоставянето на договора на хартиен носител в четим вид възможността да се запознае с договора, като го прочете и разбере, което тя няма основания да се счита в случа, че не е и направила. Безспорно е между страните, че след сключването на договора на 9.08.2022 г. първата и втората дължими от ищцата вноска тя е трябвало да направи на датите 1.09.2022 г. и 1.10.2022 г., на 14.10.2022 г. тя е подала исковата молба в съда, като към датата на предявяване на насрещния иск от банката 23.11.2022 г. (конкретно до 21.11.2022 г.) е извършила едно плащане в размер на 823, 22 лв., с което са погасени 2 месечни вноски по погасителния план, от които 429, 74 лв. за главница (236, 59 лв. вноска за главница с падеж 1.09.2022 г. и 193, 15 лв. вноска за главница с падеж 1.10.2022 г.), и други плащания не е извършила. Безспорно е, че ищцата не е възстановила на банката получената сума, като становището й по насрещния иск е, че не я дължи, въпреки ясната разпоредба на чл.23 от ЗПК. Несъмнено е, че ищцата като потребител не е предприела действия във връзка със законово предоставената й възможност за отказ от договора за потребителски кредит по чл.29 от ЗПК, а 2 месеца и 5 дни след сключването на договора и получаването на кредита е завела исковата молба, претендирайки за нищожност на договора поради неспазване на изискването за размер на шрифта на неговия текст, оспорвайки основателността на искането по евентуалния насрещен иск на банката тя да върне получената сума 31 300 лв. и задържайки така получения от ней предоставен й от банката въз основа на договора финансов ресурс. Директивата в т.26 от преамбюла определя изискване към държавите-членки да предприемат подходящи мерки за насърчаване на отговорното поведение на всички етапи от кредитното правоотношение, като вземат предвид специфичните особености на своя кредитен пазар, а за потребителите е посочено, че следва да действат благоразумно и да спазват договорните си задължения. Затова при разглеждането на правните спорове по договорите за потребителски кредит следва да се взима предвид, че отговорно поведение е дължимо от двете страни по правоотношението, т.е. и от потребителя. При определянето на правните последици за страните в такъв спор съдът е длъжен да приложи и нормите на т.47 от преамбюла и на чл.23 на Директивата. Тъй като именно съдът налага санкциите, разглеждайки споровете между страните по потребителския паричен кредит, той следва да осигури спазването на изискването, че държавите-членки следва да установят система от санкции за нарушаване на разпоредбите на Директивата и да гарантират тяхното привеждане в изпълнение, като изборът на санкции е по усмотрение на държавите-членки и предвидените санкции следва да бъдат пропорционални (както и ефективни и възпиращи). Съдът следва да се съобрази с разпоредбата на чл.23 от Директивата, изискваща санкциите за нарушаване на националните разпоредби, прието съгласно нея, да бъдат пропорционални (както и ефективни и възпиращи). Съдът е длъжен да се съобрази и с решението от 9.11.2016 г. на СЕС по дело С-42/15. Както е посочено в т.63 от решението, СЕС приема, че строгостта на санкциите трябва да съответства с тежестта на наказваните с тях нарушения, като се съблюдава и основният принцип на пропорционалност. Съгласно т.69 от решението, СЕС приема, че изискването, за неизпълнението на което кредитодателят може да бъде санкциониран съгласно националната правна уредба със загубата на правото си на лихви и разноски, трябва да има съществено значение в контекста на Директива 2008/48/ЕО. С оглед т.72 от решението, прилагането на подобна санкция, имаща сериозни последствия за кредитодателя, не би могло да се смята за пропорционално, когато с нарушението не може да се стигне до засягане на способността на потребителя да извърши преценката относно своето задължение. В случая се установява, че е допуснато незначително отклонение от указания в закона минимален размер на шрифта, което не би могло да попречи, не се твърди да е попречило и с оглед обстоятелствата по делото няма основания да се приеме да е попречило на ищцата да се запознае с договора, съответно, с произтичащите от него за нея права и задължения. Целта на законовото изискване е да позволи на кредитополучателя да прочете договора без затруднение с оглед взимането на информирано решение относно неговото сключване, поради което за съществено следва да се приеме само такова отклонение, което изисква полагането на усилия над обичайните за запознаване с текста на договора, какво в случая не е налице поради незначителния характер на същото. При зачитане на посочения в чл.23 от Директива 2008/48/ЕО принцип за пропорционалност на санкциите, обявяването на договора за недействителен единствено поради формалното неизпълнение в незначителен обем на изискването за минимален размер на шрифта, без то да се е отразило на възможността на потребителя да се запознае без особени усилия със съдържанието му, представлява непропорционална с посоченото нарушение мярка, което обоснова неприлагането й в случая. При разглеждането на настоящия казус, съобразявайки доказателствата и обстоятелствата относно поведението и отношенията между страните, настоящата инстанция намира, че допуснатото от кредитора нарушение, изразяващо се в изписване на текста на договора на хартиен носител с шрифт с размер 11, 5-11, 7 pt вместо с предписания от чл.10, ал.1 от ЗПК размер 12 pt, не е съществено в контекста на Директивата и не обосновава санкционната мярка прогласяване на договора за нищожен с произтичащите от това последици – потребителят-кредитополучател да дължи да върне само чистата стойност на кредита, а банката-кредитодател да няма право да получи лихви и други разходи по кредита. Оплакванията на банката- жалбоподател, заявени във въззивната жалба, са основателни. Решението на окръжния съд, с което искът по чл.22 от ЗЗП е уважен единствено поради прието неспазване на изискването на чл.10, ал.1 от ЗПК относно размера на шрифта (не по-малко от 12 пойнта), е неправилно. За да се прецени обаче дали то следва да бъде отменено (евентуално с произнасяне и относно уважаването от окръжния иск на евентуално заявения насрещен осъдителен иск, тъй като при отхвърляне на главния иск той не подлежи на разглеждане), необходимо е да се разгледат и другите твърдения на ищцата, заявени в исковата молба, обосноваващи при тяхна основателност недействителност на договора за потребителски паричен кредит. По начало тъй като с излагането на всички тези твърдения на ищцата не са предявени отделни евентуални искове, съдът следва да разгледа всички тях и да разреши правния спор между страните в пълния негов обем, като посочи дали тези твърдения са основателни и дали договорът между страните е недействителен не само поради допуснато едно, а и на други нарушения, които обосновават недействителност. Още повече че при правните спорове, с които се осъществява защита на потребител, съдът е длъжен и служебно при определени обстоятелства да установи и да се произнесе относно нищожност на договора. Затова, въпреки че окръжният съд не е разгледал останалите твърдения на ищцата за допуснати от банката нарушения при сключването на договора от 9.08.2022 г., поради което той е недействителен, нищожен, по която причина, поради неправилното непроизнасяне от окръжния съд, относно тях няма как да има и няма изложени в жалбата съображения и оплаквания, апелативният съд сега дължи да извърши преценка и във връзка с тях и не е ограничен, съобразно чл.269 от ГПК, от посоченото в жалбата. Относно твърдението на ищцата за недействителност на договора от 9.08.2022 г. поради нарушение на изискването по чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК заради липса на посочване на условията за прилагане на договорения лихвен процент (посочен размер на възнаградителната лихва 6, 27% без да се сочат условията за прилагане на лихвения процент), индекс или референтен лихвен процент, нерегламентиране на размера на „печалбата на кредитора“ (възнаградителна лихва), като не е посочено каква част от месечната погасителна вноска представлява главница и каква лихва, е видно от самия текст на договора, че то не е невярно с оглед на неговото съдържание, на неговите клаузи. Видно е от договора, че с него е договорен лихвен процент 6, 27%, който не се променя, именно заради което е включена и клаузата за „такса ангажимент“, съгласно която е поето задължение от банката лихвеният процент да не бъде променян. В т.2 от договора ясно е посочено, че при заплащане на „такса ангажимент“ от кредитополучателя кредиторът сключва договора при фиксиран лихвен процент по смисъла на §1, т.5 от ДП на ЗПК. При фиксиран лихвен процент е логично, че не е необходимо да се посочват условия за прилагането му, индекс или референтен лихвен процент, съответно, не е налице нерегламентиране на размера на възнаградителната лихва като „печалба на кредитора“. Видно е от таблицата на страници 1-4 от договора, че в погасителния план в отделни графи за целия период от време за погасяване на кредита конкретно е посочено всяка една вноска какво включва, съответно, каква част от месечната вноска представлява главница и каква лихва. Неоснователно е следователно твърдението на ищцата за допуснато нарушение на изискването на чл.1, ал.1, т.9 от ЗПК, съответно, за наличие затова на основание по чл.22 от ЗПК за обявяване на договора за недействителен. Относно твърдението на ищцата за недействителност на договора от 9.08.2022 г. поради нарушение на изискването на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК заради липса на погасителен план, липса на разбивка на сумите, които се погасяват с изплащане на всяка погасителна вноска, непосочване на последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, непосочване на годишната база за изчисление на възнаградителната лихва (без уточнен размер), от която би зависел нейният размер и частта на главницата от всяка вноска, също се установява, че то е очевидно неоснователно с оглед текста на договора. Както бе вече казано по-горе, договорът съдържа в табличен вид на страници 1-4 от него подробен погасителен план, като е видно, че той съдържа в отделните графи разбивка на сумите на всяка погасителна вноска Изискване за последователност на разпределение на вноските между различните неизплатени суми е в случая неприложимо, тъй като то е относимо само при неизплатени суми, които са дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването, а в договореният в случая лихвен процент е фиксиран. При фиксиран лихвен процент няма как да има посочване на годишната база за изчисление на възнаградителната лихва, която в случая очевидно не е без уточнен размер, тъй като той е ясно и конкретно посочен в договора – 6, 27%. Видно е от договора, че с него не е договорена неустойка за непредоставяне на обезпечение, както и различни други лихви и такси (без да е посочено в исковата молба какви са те), поради което е и неоснователно твърдението в исковата молба, че е трябвало да бъде посочено по ясен и разбираем начин разпределение на погасителната вноска между различни дължими суми, както и последователност, в която същите ще се погасяват. Видно е от таблицата на погасителния план, в нея напълно ясно и конкретно е посочено по разбираем и недвусмислен начин какво точно се включва в размера на месечната вноска като части от отделни вземания – главница в лева, лихва в лева, застрахователна премия в лева, размер на вноската в лева, оставаща главница в лева. Неоснователно е следователно и твърдението на ищцата за допуснато нарушение на изискването на чл.1, ал.1, т.11 от ЗПК, съответно, за наличие затова на основание по чл.22 от ЗПК за обявяване на договора за недействителен. Относно договорената „такса ангажимент“ е видно от указанията на страница първа от договора, че тя е в размер на 700 лв., а съгласно текста на т.2 от договора таксата се заплаща от кредитополучателя при усвояване на кредита, като кредиторът удържа сумата от общия размер на кредита. Видно от заключението на ССЕ от 27.11.2023 г., изготвено от вещото лице М.М., прието в съдебното заседание на окръжния съд на 5.12.2023 г., договорената с договора сума 32 000 лв. е усвоена от В. еднократно в пълен размер, като сумата 700 лв. е заплатена от ищцата на банката като „такса ангажимент“ и сумата 31 300 лв. е предоставена по лична банкова сметка и е усвоена от В. на дата 9.08.2022 г. Очевидно е, че не се касае за услуга, свързана с усвояването и управлението на кредита, а за сума, която се плаща за поетото от банката задължение да сключи договора при фиксиран лихвен процент по смисъла на §1, т.5 от ДП на ЗПК, както изрично и ясно е посочено в т.2 от договора, поради което неоснователно се твърди в исковата молба нарушение на забраната на чл.10а, ал.2 от ЗПК и на изискването на чл.10а, ал.4 от ЗПК. Неоснователно е затова и искането да бъде приета за нищожна на основание чл.21, ал.1 от ЗПК клаузата в договора за кредит за включване в задълженията на длъжника и на еднократна „такса ангажимент“ в размер на 700 лв. предвид на това, че тя целяла заобикаляне на изискванията на чл.10а, ал.2 от ЗПК. Относно твърдението за нарушение на изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК договорът да съдържа ГПР и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение №1 начин се установява, на първо място, че на страница първа от договора при посочване на параметрите и условията на договора е посочена обща стойност на плащанията 49 393, 20 лв. и ГПР 6, 98%. Посочено е също така в тази част от договора, че размерът на кредита е 32 000 лв., застрахователна премия 6 297, 60 лв., такса ангажимент 700 лв. В исковата молба се твърди, че при посочването на ГПР 6, 98% не е ясно по какъв начин е формиран той, взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР, както и че не е ясно по какъв начин е определен размерът на общата дължима сума 49 393, 20 лв. и какви вземания се включват в нея. Твърди се още, че в противоречие с разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК, в ГПР по договора не са включени „такса ангажимент“ в размер на 700 лв. и „застрахователна премия“ от 6 297, 60 лв., като след включване на същата ГПР става по-висок от посочения в договора и това води до нарушаване на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. Твърди се, че с посочването в договора на ГПР, който не е формиран при спазването на чл.19, ал.1 от ЗПК и отразява по-нисък от действителния ГПР, както и на дължимата обща сума в по-малък размер от действителния, се създава заблуждение у потребителя за финансовата тежест на кредита и така се стига до противоречие с Директива 2008/48/ЕО. Що се отнася до заявлението в исковата молба, че в процесния случай е уговорено задължение за потребителя да учреди обезпечение и неустойка за неизпълнението му, разходите за която не са взети предвид при изчисляване на посочения в договора ГПР, в резултат на което той не съответствал на действителния такъв, определен съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита, очевидно е, че това заявление е безпредметно, тъй като задължение за потребителя да учреди обезпечение и договаряне на неустойка за неизпълнението му в текста на договора няма. Видно от заключението на ССЕ от 2.02.2024 г., изготвено от вещото лице Б.В., прието в съдебното заседание на окръжния съд на 13.02.2024 г., уговорената „такса ангажимент“ е включена в ГПР по процесния кредитен договор. Видно от заключението на ССЕ от 27.11.2023 г., изготвено от вещото лице М.М., прието в съдебното заседание на окръжния съд на 5.12.2023 г., със сертификат от 9.08.2022 г. от застраховател „Кардиф“ за застраховано лице В. В. е договорена главница за закупуване на застраховка „Защита на плащанията в общ размер на 6 297, 60 лв., която е разсрочена на 120 равни месечни вноски от по 52, 48 лв. с падеж на плащане на падежните дати по погасителния план на договора за кредит от 9.08.2022 г. Видно от същото заключение, съгласно погасителния план кредитът трябва да се върне на 120 равни месечни вноски, всяка от по 411, 61 лв., с посочени падежи за периода от 1.09.2022 г. до 1.08.2032 г., като общият размер на задължението е 49 393, 20 лв. и той включва 32 000 лв. главница по кредита, 11 095, 60 лв. договорна (възнаградителна) лихва и 6 297, 60 лв. застрахователна премия. Установява се следователно, че в посочената в договора обща стойностна плащанията 49 393, 20 лв. е включена сумата на застрахователната премия. Видно от същото заключение, размерът на ГПР по договора, изчислен съобразно формулата по Приложение №1 към чл.19, ал.2 от ЗПК, е 6, 98%, като вещото лице (стр.3 от заключението, лист 163 от делото на ОС) посочва конкретните параметри, както и че те са без включена застраховка, а също и че в ГПР като разход на кредитодателя е включена само договорна/възнаградителна лихва и че при изчисляване на ГПР не са включени сумите за застрахователната премия по застраховката „Защита на плащанията“ общо от 6 297, 60 лв. Видно от същото заключение, размерът на приложения в правоотношението годишен лихвен процент по процесния договор за кредит, както и ГПР, не се променят с размера на договорената застрахователна премия (и с договорената такса ангажимент). Видно от същото заключение, вещото лице е изчислило процентът, с който би се оскъпил кредитът с постигнатата договорка за заплащане на застрахователна премия (и на „такса ангажимент“), като при съпоставяне на размера на законната лихва и размера на договорната лихва по договора и изчисления процент, с който би се оскъпил кредитът с постигнатата договорка за заплащане на застрахователна премия (и на „такса ангажимент“), изчислен годишно и месечно, не надвишават размера на законната лихва. Установява се следователно от заключението, че сумата 6 297, 60 лв., представляваща застрахователна премия по застраховката „Защита на плащанията“, сключена между ищцата и застраховател, не е включена при изчисляването на посочения в договора ГПР. Несъмнено е, че тази сума не се плаща от ищцата на банката, а на застраховател, поради което не представлява приход за банката. Тя обаче несъмнено представлява разход за ищцата като кредитополучател. Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК, „общ разход по кредита“ са всички разходи по кредита, включително застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита. В случая банката освен кредитодател по договора за кредит от 9.08.2022 г. е и застрахователен посредник съгласно сключения между нея и В. договор за застрахователно посредничество (л.52 от делото на ОС), а договорът за застраховка е сключен между В. и застрахователи, различни от банката (л.53). В Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити (л.69-гръб) е посочено в т.3 на част III „Разходи по кредита“, че не се изисква за получаване на кредита или за получаването му при конкретно предлагани условия задължително сключване на договор за застраховка, свързан с договора за кредит, но в т.3 от част II „Описание на основните характеристики на съответния кредит“ като условие за усвояване на кредита (как и кога ще получите кредита) е посочено, че след одобряване на заявление и подписване на договор за кредит, по посочена от клиента банкова сметка, застр.премии се заплащат директно на застрахователя. Видно е от погасителния план, че в него в специална графа за целия период на плащане на вноските всяка една вноска съдържа и застрахователна премия в лева в размер на по 52, 48 лв. Несъмнено е, посочено е и в решението на СЕС от 9.11.2016 г. по дело С-42/15, че посочването на ГПР в договор за кредит е от съществено значение доколкото позволява на потребителя да прецени обхвата на своето задължение (т.67), както и че за неизпълнението на изискване, имащо същестевно значение в контекста на Директива 3008/48, кредитодателят може да бъде санкциониран съгласно националната правна уредба със загубата на правото си на лихви и разноски (т.69), като такова съществено значение има изискването в договора за кредит да се посочат данни като ГПР по чл.10, пар.2, б.“ж“ от Директива 2008/48, както и изискваните застраховки, както предвижда чл.10, пар.2, б.“о“ от нея (т.70), и доколкото непосочването в договора за кредит на тези данни би могло да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение, предвидената в националната правна уредба санкция за кредитодателя, изразяваща се в загуба на правото му на лихви и разноски, трябва да се счита за пропорционална по смисъла на чл.23 от Директива 2008/48 и съдебната практика, посочена в т.63 от решението (т.71). В случая банката-ответник твърди, че застрахователната премия не следва да се включва в ГПР, тъй като сключването на договора за застраховка не е било условие за сключването на договора за кредит и банката не получава този приход, но с оглед включването в Стандартния формуляр на текст относно заплащането на застрахователна премия в графата относно условията за усвояване на кредита (как и кога ще получите парите) и включването на части от застрахователната премия в погасителния план във всяка една дължима на банката месечна погасителна вноска следва да се приеме, че всъщност се касае за вид разход за кредита за потребителя по смисъла на чл.19, ал.1 от ЗПК и §1, т.1 от ДР на ЗПК, който е пряко свързан с договора за кредит и е следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР, но който обаче не е бил включен при изчисляването на размера на ГПР, като е използвана конструкция, водеща до прикриване на действителните разходи по кредита. Обстоятелството, че поради по начало ниския в случая ГПР (6, 98%) и при включване на сумата за застрахователната премия при изчисляването на ГПР неговият размер няма да надхвърли размера по чл.19, ал.4 от ЗПК, не обосновава обаче приемане, че в случая е без правно значение непосочване в договора на правилно изчислен (при включване и на застрахователната премия) ГПР. С решение на СЕС от 21.03.2924 г. по дело С-714/22 е постановено, че с оглед съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по чл.3, б.“ж“ от Директива 3008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент, поради което санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер (т.55). Прието е с т.56 от същото решение, че чл.10, пар.2, б.“ж“ и чл.23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в чл.3, б.“ж“ от Директивата разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Съдът приема сега, че в договора е неточно посочен ГПР, поради което последицата е както за непосочване на ГПР – недействителност на договора за кредит на основание чл.22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. При тези обстоятелства и съображения решението на окръжния съд следва да бъде потвърдено в обжалваната негова част (като се посочи, че основанието е чл.22 от ЗПК, а не, както е посочено в решението на окръжния съд, противоречие с чл.10, ал.1 от ЗПК), с която е уважен главния иск, съответно, няма основания то да бъде променяно в частта му относно уважаването на евентуалния осъдителен насрещен иск. При този резултат от произнасянето на апелативния съд по въззивната жалба висящност на спора по евентуално предявения насрещен иск не е възникнала и не е налице, поради което произнасяне относно него в диспозитива на настоящото решение не следва да бъде постановявано, а само ще бъде посочено, че решението на окръжния съд в частта му относно уважаването на този иск не е било предмет на въззивното производство. Не се установява основание да се приеме за частично недопустима подадената частна жалба против определението на окръжния съд от 22.07.2024 г. Действително, в нея е посочено, че тя е подадена от В. В. чрез адвокат С. П.. Основателно е твърдението на банката, че жалбоподател в случая относно отказа на окръжния съд да измени своето решение в частта му за разноските, като присъди адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗА, следва да е не ищцата В., а адвокат П., тъй като това е негова вземане и сумата следва да се присъжда от съда в негова полза и в тежест на ответната банка, а не в полза на ищцата. Независимо, че в частната жалба не е посочено прецизно в началната й част, че тя се подава от В. с оглед присъждане на разноски в нейна полза и от адвокат П. с оглед присъждане в негова полза на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗА, от нейното съдържание е ясно, че тя се подава именно от тези две лица и са заявени искания от всеки от тях двамата, като адвокат П. действа по отношение на претенцията на В. като неин пълномощник и процесуален представител, а по отношение на своята претенция в лично качество. Заявеното в частната жалба първо искане – да се отмени определението и делото да се върне на окръжния съд, също не обосновава частична недопустимост на жалбата, тъй като въпросът относно произнасянето при приемане на основателност на жалбата по двете искания за присъждане на разноски и на адвокатско възнаграждение в случая касае основателността на жалбата. Несъмнено е, че е налице произнасяне на окръжния съд по същество по молбата по чл.248 от ГПК с обжалваното определение (тя е оставена без уважение, а не без разглеждане), поради което предмет на въззивната проверка е именно това произнасяне, съответно, апелативният съд следва да реши при условията на чл. 278, ал.2, изр.1 от ГПК въпроса по жалбата. Съгласно разпоредбата на чл.81 от ГПК, съдът следва да се произнесе във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, и по искането за разноски. В случая с решението си от 2.06.2024 г. окръжният съд се е произнесъл по искането за разноски, като в мотивите изрично е посочил, че предвид изхода на делото и уважаването на исковите претенции и на двете страни по първоначалния и по насрещния иск разноски в полза на никоя от тях не следва да се присъждат, поради което, логично (тъй като е приел, че няма да възлага разноски), не е постановил в диспозитива съгласно чл.236, ал.1, т.6 от ГПК в тежест на някой да се възлагат разноски. С определението от 22.07.2024 г. по същото съображение окръжният съд е преценил, че няма основание за изменение или допълване на решението в част за разноските, като е оставил без уважение молбата по чл.248, ал.1 от ГПК. В случая е несъмнено, че тъй като съдът е уважил главния иск и евентуалния насрещен иск, на ищцата по първоначалния иск по начало се дължи заплащане на разноски от ответника по този иск, както и на ищеца по насрещния иск по начало се дължи заплащане на разноски от ответницата по този иск. Сумите са внесени от всеки от ищците за ДТ, като страните са направили и разноски за възнаграждение на експерти, като заключенията като доказателства са относими както за произнасянето по главния иска, така и по насрещния иск. Ищцата е направила за платената ДТ и за внесени суми за възнаграждения за вещи лица общо разноски в размер на 2 476 лв. (ДТ 1976 лв., 250 лв. за ССЕ и 250 лв. за СТЕ, за което е представила платежни документи – л.8, л.95 и л.95- гръб от делото на ОС). Банката е направила разноски в размер на 1 784, 81 лв. (ДТ 1234, 81 лв., 100 лв. за ССЕ, 250 лв. за СТЕ и 200 лв. за ССЕ, за което е представила платежни документи – л.82, л.99, л.152, л.159 и л.176 от делото на ОС). Налице е разлика между двете суми в размер на 691, 19 лв., която може сега да се присъди в полза на ищцата и в тежест на ответната банка. Следва да се посочи, че добросъвестността изисква при възникналата ситуация с оглед произнасянето на окръжния съд, с което разноски не са присъдени и на банката, ищцата да претендира за присъждане само на такава разлика, а не да претендира с молба по чл.248 от ГПК за присъждане в нейна полза на пълната сума на направените от нея разноски и неприсъдени от окръжния съд разноски, игнорирайки обстоятелството, че тя също дължи да заплати разноски на банката, направени от банката и неприсъдени от окръжния съд. При тези обстоятелства следва обжалваното определение да бъде частично отменено, като се присъди в полза на ищцата и в тежест на банката сумата 691, 19 лв. за разноски. Що се отнася до присъждането на адвокатско възнаграждение на адвокат П. по реда на чл.38, ал.2 от ЗА и на банката за защитата от юрисконсулт следва да се отчете, че размерите на адвокатското възнаграждение и на юрисконсултското възнаграждение в случая следва да са напълно съизмерими. Неоснователно е становището, че адвокатското възнаграждение за адвокат П. по реда на чл.38, ал.2 от ЗА следва да бъде определено от съда съгласно норми на Наредба №1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и след това да бъде присъдено в негова полза и в тежест на банката в така определен размер. Наредба понастоящем е неприложима съгласно решението по дело С-438/22 на СЕС. Съгласно това решение на СЕС от 25.01.2024 г., при определянето и присъждането на адвокатското възнаграждение съдът не е обвързан от размерите в Наредбата, тъй като такава обвързаност нарушава забраната по чл.101, §1 от ДФЕС в смисъла, разяснен от СЕС, което решение на СЕС е задължително за всички национални съдилища и правото на ЕС има директен ефект и предимство над националната правна уредба, която му противоречи съгласно чл.5, ал.4 от Конституцията на Република Б.. В определение № 350/15.02.2024 г. на ВКС по ч.т.д. № 75/2024 г., 2 ТО, ТК е посочено, че съгласно това решение на СЕС от 25.01.2024 г. приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от чл.101, §1 от ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях, като е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Със същото определение е посочено, че това води до абсолютна нищожност на Наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици, като е изведено, че с оглед абсолютната нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, като предвидените в посочената Наредба минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. При тези обстоятелства Наредбата може да бъде ползвана само като ориентир за определяне на възнаграждението на адвоката, като се отчете извършваната работа по делото. В случая освен това е несъмнено, че се дължи присъждане на банката на сума за юрисконсултско възнаграждение съгласно разпоредбата на чл. 78, ал.8 от ГПК във вр. с чл.37 от ЗПП и чл.25 и 25а от Наредбата за правната помощ и съобразно посочените в тази Наредба размери. Очевидно е при настоящата ситуация, че сумите за адвокатското възнаграждение и за юрисконсултското възнаграждение следва да са еднакви. Недопустимо е да се иска от съда да присъжда адвокатско възнаграждение без да се отчита размерът на юрисконсултското възнаграждение, тъй като при разглеждането на настоящото дело е видно, че работата на адвоката и юрисконсулта е с еднакъв обем и следва да се възнагради по еднакъв начин. Основен принцип при определянето на двете възнаграждения следва да бъде че за еднаквата работа възнаграждението следва да е еднакво. В случая освен това следва да се отчете, че независимо от разликата в организацията на работа на адвокат и юрисконсулт, съответно, на разходите за осъществяването й, от адвокат П. е направен изборът да осъществява процесуалното представителство по реда на чл.38, ал.1, т.3 от ЗА безплатно на близък, за който избор отговорност не следва да носи другата страна, включително и за размера на възнаграждението. Банката следва да дължи да заплати на адвокат П. като възнаграждение точно такава сума, каквато ищцата следва да дължи да заплати на банката като юрисконсултско възнаграждение. При това положение основание да се изменя определението на окръжния съд в частта му относно адвокатското възнаграждение за адвокат П. няма, а то следва да бъде потвърдено. От страните се претендира за присъждане на разноски за въззивното производство. С оглед отхвърлянето на въззивната жалба, макар по други съображения и след приемане на изложените в нея съображения за основателни, разноски в полза на банката-жалбоподател и в тежест на ответницата по жалбата не се дължат. На адвокат П. следва да бъде сега определено и присъдено възнаграждение за защитата, осъществена от него по реда на чл.38, ал.2 от ЗА за ответницата по въззивната жалба. Това възнаграждение следва да се определи реципрочно на юрисконсултско възнаграждение, доколкото другата страна е защитавана от юрисконсулт, при което работата на юрисконсулта по изготвянето на въззивната жалба и представянето на молбата за съдебното заседание на апелативния съд на 23.10.2024 г. е съизмерима с работата на адвокат П. по изготвянето на кратък отговор на въззивната жалба и защита на ответницата по нея с явяване в съдебното заседание на апелативния съд. Като ориентир при тези обстоятелства в случая ще се ползват разпоредбите на чл.25, ал.1 и ал.2 от НПП, поради което възнаграждението се определя в размер на (360 лв. плюс 50% от 360 лв.) 540 лв. За производството по частната жалба относно определението на окръжния съд в производството по чл.248, ал.1 от ГПК разноски на никоя от страните не следва да се присъждат, тъй като не се дължат разноски в производството по определяне дължимостта и размера на разноските по делото, целта на това производство е да се разреши процесуалният спор относно дължимостта на разноските и размера им, поради което не следва да се допуска провеждането му да генерира нови задължения за разноски (в тази насока – определение № 2228/18.07.2023 г. на ВКС по к.ч.гр.д. № 1721/2023 г.). С оглед на гореизложеното съдът