Решение № 9419 от 19.5.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 3852/2026 г.

дело № 20261110103852 по описа за 2026 година Производството е образувано по искова молба на Р. П. Д. и Р. Д. К. против БАН, с която са предявени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 8, ал. 1 ЗБАН и чл. 1, ал. 2 от ПМС № 203/14.08.1996 г., изм. и доп. с ПМС № 284/21.11.2008 г., за заплащане на сумата в общ размер от 37 154 лева или по 18 577 лв. за всяка от тях (съобразно допуснатото уточнение на исковата молба в о.с.з. от 10.05.2023 г.) представляваща неизплатена част от допълнително месечно пожизнено възнаграждение, дължимо на наследодателя им акад. Д.Г.К. за периода от 01.08.2018 г. до 12.05.2021 г., както и по чл. 86 ЗЗД за заплащане на лихва за забава върху всяко забавено плащане, считано от падежа до подаване на исковата молба, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 02.08.2021 г. до окончателното й изплащане. Ищците твърдят, че са наследници по закон на акад. Д.Г.К., починал на 12.05.2021 г. Поддържат, че през процесния период наследодателят им е имал право на допълнително месечно пожизнено възнаграждение по чл. 8, ал. 1 ЗБАН и чл. 1, ал. 2 от ПМС № 203/14.08.1996 г., изм. и доп. с ПМС № 284/21.11.2008 г., тъй като не е бил в трудово или служебно правоотношение. Твърдят, че размерът на възнаграждението е нормативно определен и е равен на основното месечно възнаграждение на народен представител за съответния период, като същият подлежи на периодична актуализация. Поддържат, че през процесния период ответникът е изплащал на акад. К. суми в по-нисък размер от нормативно дължимия, определяни ежегодно с решения на Събранието на академиците и членкореспондентите (САЧК) и Общото събрание на БАН. Твърдят, че органите на БАН не притежават правомощие да определят различен размер на пожизнените възнаграждения, нито да поставят изплащането им в зависимост от размера на държавната субсидия и вътрешното бюджетно разпределение на средствата. Излагат, че за периода 01.08.2018 г. – 12.05.2021 г. е останала неизплатена сума в общ размер 37 154 лв., представляваща разлика между дължимото и изплатеното възнаграждение, от която всяка от ищците претендира по 18 577 лв., ведно със законната лихва. Поддържат, че процесните вземания са възникнали и са станали изискуеми приживе на наследодателя, поради което представляват наследими имуществени права. Твърдят, че приживе акад. К. многократно е отправял искания и покани до БАН за изплащане на пълния размер на възнаграждението, а след смъртта му ищците също са отправили покана за доброволно изпълнение, като ответникът е отказал изплащането на претендираните суми. В срока по чл. 131 ГПК ответникът БАН е подал отговор, с който оспорва исковете като недопустими, неоснователни и недоказани. Поддържа, че правото на допълнително пожизнено възнаграждение има строго личен характер и не се наследява, поради което ищците не са активно материалноправно и процесуално легитимирани да претендират процесните суми. Оспорва редовността на първоначалната искова молба и поддържа, че претенциите не са били достатъчно индивидуализирани. По същество твърди, че размерът на изплащаните възнаграждения е определян съобразно решенията на Събранието на академиците и член-кореспондентите и Общото събрание на БАН, както и съобразно средствата, предвидени в бюджета на БАН за съответната година. Поддържа, че средствата за пожизнени възнаграждения са зависими от размера на предоставената държавна субсидия и от ежегодното бюджетно разпределение, поради което изплащаните суми са били определяни съобразно финансовите възможности на БАН и решенията на нейните колективни органи. Оспорва твърдението, че органите на БАН не разполагат с правомощие да определят размера на изплащаните възнаграждения. Прави възражение за погасяване по давност на претендираните вземания на основание чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Не оспорва, че през процесния период акад. Д.Г.К. е имал качеството „академик“ и не е бил в трудово или служебно правоотношение, както и че в негова полза са изплащани суми за допълнително пожизнено възнаграждение. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: В тежест на ищците е да докажат, че са наследници по закон на акад. Д.Г.К., че през процесния период същият е имал право на допълнително месечно пожизнено възнаграждение по чл. 8, ал. 1 ЗБАН и чл. 1, ал. 2 от ПМС № 203/14.08.1996 г., изм. и доп. с ПМС № 284/21.11.2008 г., че не е бил в трудово или служебно правоотношение, както и размера на претендираната разлика между дължимото възнаграждение и реално изплатените суми. В тежест на ответника е да докаже правоизключващите и правопогасяващите си възражения, включително че размерът на изплащаните възнаграждения законосъобразно е определян съобразно решенията на органите на БАН и средствата, предвидени в бюджета на академията за съответната година. Съдът намира за неоснователно възражението на ответника за недопустимост на производството поради липса на активна материалноправна и процесуална легитимация на ищците. Действително правото на допълнително месечно пожизнено възнаграждение по чл. 8, ал. 1 ЗБАН е обусловено от личното качество „академик“ или „член-кореспондент“, както и от обстоятелството лицето да не се намира в трудово или служебно правоотношение, поради което самото право на бъдещо получаване на възнаграждението има личен характер и не може да бъде придобивано по наследство. Предмет на настоящото производство обаче не е право на бъдещи периодични плащания след смъртта на акад. Д. К., а вземания за вече възникнали и изискуеми месечни плащания за периода 01.08.2018 г. – 12.05.2021 г., за които се твърди, че не са били изплатени в пълния нормативно установен размер. След възникването и настъпване на изискуемостта на всяко отделно месечно вземане, последното се трансформира в имуществено притезание част от патримониума на правоимащото лице. Поради това процесните вземания са част от наследствената маса на акад. Д. К. и след смъртта му преминават върху неговите наследници по закон по правилата на универсалното наследствено правоприемство. Обстоятелството, че основанието за възникване на вземането е свързано с лично качество на наследодателя, не променя имуществената природа на вече възникналите и изискуеми вземания и не препятства наследяването им. Ето защо съдът приема, че ищците разполагат както с активна процесуална, така и с активна материалноправна легитимация да претендират процесните суми като наследници на акад. Д.Г.К., предвид което искът е допустим и следва да бъде разгледан по същество. Съгласно чл. 8, ал. 1 ЗБАН академиците и член-кореспондентите, които не са в трудово или служебно правоотношение, получават допълнително месечно пожизнено възнаграждение при условия и ред, определени от МС. Съгласно чл. 1 от Постановление № 203 на МС от 14.08.1996 г. за определяне на допълнително месечно пожизнено възнаграждение на академици и член-кореспонденти на академиците се определя допълнително месечно пожизнено възнаграждение в размер 200 лв., а на член-кореспондентите – 150 лв. С Постановление № 284 на МС от 21.11.2008 г., в сила от 01.01.2009 г., е създадена нова ал. 2 на чл. 1, съгласно която на академиците, които не са в трудово или служебно правоотношение, се изплаща допълнително месечно пожизнено възнаграждение в размер на основното месечно възнаграждение на народен представител за съответния месец, От съдържанието на цитираните разпоредби следва, че след изменението от 2008 г. законодателят е изоставил първоначално възприетия модел на фиксирано по размер пожизнено възнаграждение и е въвел механизъм, при който размерът на възнаграждението за академиците, които не са в трудово или служебно правоотношение, е нормативно обвързан с размера на основното месечно възнаграждение на народен представител за съответния месец. По делото не е спорно, а и от представените писмени доказателства се установява, че през процесния период Д.Г.К. е имал качеството „академик“ по смисъла на ЗБАН и не е бил в трудово или служебно правоотношение, поради което за него е бил приложим режимът по чл. 1, ал. 2 от ПМС № 203/14.08.1996 г., изм. и доп. с ПМС № 284/21.11.2008 г. Не е спорно още, че през периода 01.08.2018 г. – 12.05.2021 г. в полза на акад. К. са изплащани суми за допълнително месечно пожизнено възнаграждение. От представените по делото писмо на БАН от 01.10.2019 г. и платежни документи се установява, че в предхождащ процесния период на акад. Д. К. са били изплащани пожизнени възнаграждения и при наличие на трудово правоотношение, поради което след извършена финансова инспекция от АДФИ е било прието, че за този период сумите са недължимо изплатени и подлежат на възстановяване. Установява се също, че посочените суми са били върнати по сметка на БАН. Същевременно от представената заповед № 001/01.08.2018 г. се установява, че считано от 01.08.2018 г. трудовото правоотношение на акад. Д. К. е било прекратено. Следователно за процесния период същият вече не е бил в трудово или служебно правоотношение, поради което е отговарял на предпоставките по чл. 1, ал. 2 от ПМС № 203/14.08.1996 г., изм. и доп. с ПМС № 284/21.11.2008 г., за получаване на допълнително месечно пожизнено възнаграждение. Между страните не е налице спор относно начина на формиране на размера на допълнителното месечно пожизнено възнаграждение по чл. 1, ал. 2 от ПМС № 203/14.08.1996 г., изм. и доп. с ПМС № 284/21.11.2008 г., нито относно размера на основното месечно възнаграждение на народен представител през процесния период. Ответникът не оспорва и че при прилагане на посочения нормативен механизъм размерът на дължимите суми надвишава реално изплатените такива, като спорът между страните е концентриран единствено върху въпроса дали ответникът е имал право да изплаща възнагражденията в понисък размер съобразно решения на своите колективни органи и размера на предвидените бюджетни средства. В тази връзка и от представените по делото писмени доказателства, включително кореспонденция между акад. К., респективно ищците, и ответника БАН, както и от заключенията на приетите съдебно-счетоводни експертизи, се установява, че през процесния период ответникът е изплащал на акад. К. месечни суми в размер, определян ежегодно с решения на Събранието на академиците и член-кореспондентите и Общото събрание на БАН, които суми са били по-ниски от размера на основното месечно възнаграждение на народен представител за съответния период. Тези обстоятелства се потвърждават и от представените по делото протоколи на Събранието на академиците и член-кореспондентите и на Общото събрание на БАН, както и от приложенията към законите за държавния бюджет за 2019 г., 2020 г. и 2021 г., от които се установява, че средствата за допълнителните възнаграждения по чл. 8, ал. 1 ЗБАН са били ежегодно предвиждани и включвани в бюджета на БАН. Видно от представените бюджетни приложения, за тази дейност са били предвидени средства съответно в размер 2 380 000 лв. за 2019 г., 2 400 300 лв. за 2020 г. и 3 300 000 лв. за 2021 г. Посочените в протоколите размери съответстват на установените от съдебносчетоводната експертиза реално изплащани суми и са били определяни съобразно предвидените в бюджета на БАН средства за тази дейност. В този смисъл с Протокол № 2/22.02.2018 г. е прието пожизненото възнаграждение на академиците да бъде „фиксирано“ на 2950 лв., като от експертизата се установява, че именно този размер е бил реално изплащан на акад. Д. К. за периода от 01.08.2018 г. до 31.03.2020 г. Същевременно с Протокол № 4/25.04.2019 г. е прието възнагражденията да се запазят в същия размер, а с Протокол № 2/27.02.2020 г. е прието размерът им за 2020 г. да не се изменя. По спорния между страните въпрос съдът намира, че в случая правото на допълнително месечно пожизнено възнаграждение е уредено в чл. 8, ал. 1 ЗБАН, а конкретният механизъм за определяне на неговия размер – в чл. 1, ал. 2 от ПМС № 203/14.08.1996 г., изм. и доп. с ПМС № 284/21.11.2008 г., представляващо подзаконов нормативен акт, издаден въз основа на изрична законова делегация. От разпоредбите на Устава на БАН, уреждащи правомощията на Общото събрание на БАН и на Събранието на академиците и член-кореспондентите, не се установява на тези органи да е предоставено правомощие да определят размер на допълнителното месечно пожизнено възнаграждение по чл. 8, ал. 1 ЗБАН, различен от нормативно установения. Съгласно Устава тези органи разполагат с правомощия, свързани с приемане и разпределение на бюджета, организацията и управлението на дейността на БАН, научната политика и изборните процедури, но не и с компетентност да изменят размер на плащане, определен с нормативен акт. Дори да се приеме, че с вътрешен акт на БАН е предвидена възможност колективните органи на академията да определят размера на изплащаните пожизнени възнаграждения, подобна уредба не би могла да дерогира разпоредбата на чл. 1, ал. 2 от ПМС № 203/14.08.1996 г., изм. и доп. с ПМС № 284/21.11.2008 г., тъй като вътрешните актове и решения на органите на БАН не представляват нормативни актове по смисъла на чл. 2 ЗНА и не могат да изменят или ограничават субективни права, уредени с нормативен акт от по-висока степен. Поради това съдът намира, че при противоречие между вътрешните решения на органите на БАН и разпоредбата на чл. 1, ал. 2 от ПМС № 203/14.08.1996 г., изм. и доп. с ПМС № 284/21.11.2008 г., приложение следва да намери нормативният акт от по-висока степен. На следващо място обстоятелството, че предоставеният държавен трансфер не е покривал пълния размер на възнагражденията, изчислени по реда на чл. 1, ал. 2 от постановлението, не освобождава ответника от задължението за изплащане на нормативно определения размер. Противното би означавало чрез вътрешни бюджетни решения и при липса на изрична законова делегация да бъде ограничавано субективно имуществено право, възникнало пряко от нормативен акт. Автономията на БАН при управление на бюджета и вътрешната организация на дейността й не включва правомощие да изменя нормативно определен размер на дължимо плащане. Обстоятелството, че средствата за изплащане на допълнителните пожизнени възнаграждения се осигуряват чрез държавен трансфер по бюджета на БАН, не променя характера на правото и не обуславя неговия размер. Предоставянето на бюджетна субсидия представлява способ за финансово обезпечаване на нормативно установено задължение, а не основание за възникването му, поради което недостатъчността на предвидените бюджетни средства не може да освободи ответника от задължението за изплащане на пълния нормативно определен размер на възнаграждението. Допълнителната съдебно-счетоводна експертиза установява единствено начина, по който ответникът фактически е формирал и изплащал процесните възнаграждения съобразно решенията на органите на БАН и предвидените бюджетни средства, без обаче да обуславя извод за законосъобразност на този механизъм, доколкото преценката дали същият съответства на действащата нормативна уредба е от изключителната компетентност на съда. По изложените съображения съдът приема, че за процесния период ответникът е дължал на акад. Д.Г.К. допълнително месечно пожизнено възнаграждение в размера по чл. 1, ал. 2 от ПМС № 203/14.08.1996 г., изм. и доп. с ПМС № 284/21.11.2008 г., а не в ежегодно определяния с решения на органите на БАН размер. С молба, депозирана в хода на производството, ищците са уточнили иска си, като са претендирали сумата 37 154 лв., представляваща неизплатена част от допълнително месечно пожизнено възнаграждение на акад. Д. К. за периода 01.08.2018 г. – 12.05.2021 г., претендирана по равно от двамата ищци в качеството им на наследници на акад. К.. От заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза, което съдът кредитира като компетентно и обективно изготвено, се установява, че общият размер на дължимите нетни допълнителни пожизнени възнаграждения на акад. Д. К. за процесния период възлиза на 123 708,60 лв., а общият размер на реално изплатените нетни суми е 96 826,50 лв., поради което неизплатената разлика възлиза на 26 882,10 лв. Същата е формирана като разлика между нормативно дължимото възнаграждение по чл. 1, ал. 2 от ПМС № 203/14.08.1996 г., изм. и доп. с ПМС № 284/21.11.2008 г., и фактически изплатените от ответника суми за процесния период. Ето защо предявеният иск за заплащане на неизплатена част от допълнително месечно пожизнено възнаграждение се явява основателен до размера от 26 882,10 лв., като за разликата до пълния претендиран размер от 37 154 лв. следва да бъде отхвърлен като неоснователен. П о възражението за погасителна давност в тежест на ответника е да докаже настъпването на падежа на процесните вземания и изтичането на предвидения в закона давностен срок, а в тежест на ищците е да докажат обстоятелства, водещи до спиране или прекъсване на давността. Съдът намира за неоснователно възражението на ответника за погасяване на процесните вземания по давност. Същите представляват периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, доколкото се касае за ежемесечно дължими плащания, пораждащи се от единен правопораждащ факт и с предварително определяем падеж, поради което за тях е приложим тригодишният давностен срок. Съгласно трайната съдебна практика този срок започва да тече от деня, в който съответното вземане е станало изискуемо, като при парични вземания изискуемостта настъпва в момента, в който плащането е следвало да бъде извършено по надлежния ред. В този смисъл е и Решение № 414/03.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 200/2010 г. В случая исковата молба е подадена на 02.08.2021 г., а процесните вземания касаят периода от 01.08.2018 г. до 12.05.2021 г., поради което към датата на предявяване на исковете тригодишният давностен срок за нито едно от претендираните вземания не е бил изтекъл. Най-ранното претендирано вземане е за месец август 2018 г., като и по отношение на него към датата на подаване на исковата молба не е изтекъл предвиденият в закона давностен срок. Следователно към датата на предявяване на исковете нито едно от процесните вземания не е било погасено по давност, поради което възражението на ответника по чл. 111, б. „в“ ЗЗД се явява неоснователно. Предвид основателността на главния иск за посочения размер, основателен се явява и предявеният акцесорен иск за заплащане на обезщетение за забава. От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че размерът на законната лихва за забава върху неизплатените нетни възнаграждения за периода от датата, следваща извършването на съответното месечно плащане, до 29.07.2021 г., възлиза на 4 028,24 лв. Предвид акцесорния характер на претенцията и установеното неизпълнение на паричното задължение от страна на ответника, искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да бъде уважен за размера от 4 028,24 лв. или по 2 014,12 лева за всяка от ищците. По разноските. С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищците имат право на разноски съразмерно с уважената част от исковете. От представения по делото списък по чл. 80 ГПК и приложените доказателства се установява, че ищците са сторили разноски в общ размер 5 286,16 лв., от които 1 486,16 лв. държавна такса, 800 лв. депозити за съдебносчетоводни експертизи и 3 000 лв. адвокатско възнаграждение. С оглед уважената част от исковете на ищците следва да бъде присъдена сумата 3 824,98 лв. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът също има право на разноски съразмерно с отхвърлената част от исковете. От представените доказателства се установява, че ответникът е сторил разноски в общ размер 1 540 лв., от които 240 лв. депозит за съдебно-счетоводна експертиза и 1 300 лв. юрисконсултско възнаграждение. Съразмерно с отхвърлената част от исковете на ответника следва да бъде присъдена сумата 425,81 лв. Съдът намира за неоснователни възраженията на страните за прекомерност на претендираните адвокатско и юрисконсултско възнаграждение. Съобразно фактическата и правна сложност на делото, обема на събраните доказателства, проведените съдебни заседания и материалния интерес по спора, претендираните разноски за процесуално представителство не надхвърлят значително минималните размери по Наредба № 1/2004 г. и не се явяват прекомерни. Воден от горното, Софийски районен съд, 154 състав