Решение № 882 от 20.4.2022 г. на Софийски градски съд по дело № 1105/2022 г.

Производството е по чл.258 –чл.273 ГПК /въззивно обжалване/. В. гр.д. №1105/2022 г по описа на СГС е образувано по въззивна жалба на ЗК „Л.И.“ АД гр.София ЕИК ••••••• срещу решение №4694 от 14.12.2021 г по гр.д.№34510/21 г на СРС, 126 състав; с което е отхвърлен иска на въззивника да се признае за установено на основание чл.422 ал.1 ГПК във вр.чл.411 КЗ, че „З.Д.Е. ” АД ЕИК ••••••• от гр.София му дължи сумата от 5280, 25 лева – регресно вземане на застраховател по „ГО “ на влекач „МАН“ с рег.№••••••• срещу застраховател по „ГО“ на ремарке „Кроне“ модел СД с рег. №••••••• за вреди от ПТП на 29.08.2017 г в гр.Хаген, ФРГ при което е увредена фасада на сграда, ведно със законната лихва от 10.03.2021 г, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 30.03.2021 г по ч.гр.д.№14269/21 г на СРС, 126 състав. Въззивникът излага доводи за неправилност на решението на СРС, тъй като според чл.59 § 2 от Застрахователния кодекс на ФРГ застрахователят на влекача и този на ремаркето трябва да платят по половината от платеното застрахователно обезщетение. В случая е приложимо германското право. Отношенията между застрахователите са договорни по смисъла на Регламента „Рим I“, но задължението на държателя на ремаркето трябва да се счита за „извъндоговорно задължение“ по чл.1 от Регламента „Рим II“. В случая съгласно чл.4 от Регламента „Рим II“ за деликтната отговорност е приложимо немското право, а за правото на регрес по чл.7 от Регламента „Рим I“ е приложимо българското право. Следователно не трябва да се прилагат чл.479 ал.1 КЗ във вр.чл.483 КЗ, а застрахователят на влекача и този на ремаркето трябва да платят по половината от платеното застрахователно обезщетение. Неправилно СРС не е уважим исканията по чл.190 ГПК и за допускане на автотехническа експертиза. Въззиваемата страна е подала писмен отговор, в който оспорва въззивната жалба. Отношенията между застрахователите на влекача и този на ремаркето трябва да се уредят по чл.479 ал.1 КЗ във вр.чл.483 КЗ, съобразно решение от 21.01.2016 г на СЕС по съединени дела С-359/14 г и С-475/14 г.Германското право урежда длъжниците по задължението за обезщетяване на пострадалото лице. Според СЕС приложимото право спрямо регресният иск на застрахователя на влекача срещу застрахователя на ремаркето трябва да се определи по чл.7 от Регламент „Рим I „ ако правилата на деликтната отговорност приложимо към ПТП по силата на чл.4 и сл. от Регламент „Рим I“ предвиждат разделяне на задължението за поправяне на вредата.Регресният иск на застрахователя се основава на договора за застраховка, поради което е приложимо българското право по отношения на държателя на влекача, респ.неговия застраховател. Евентуално, ако е приложим Регламента „Рим II“, то трябва да се приложи чл.4 ал.2 от същия доколкото страни са български застрахователни дружества или чл.4 ал.3, защото застрахователните договори са сключени в България. Въззивната жалба е допустима. Решението е връчено на въззивника на 15.12.2021 г и е обжалвано в срок на 22.12.2021 г. Налице е правен интерес на въззивника за обжалване на решението на СРС. След преценка на доводите в жалбата и на доказателствата по делото, въззивният съд приема за установено следното от фактическа и правна страна: За да отхвърли иска СРС е приел, че според решение от 21.01.2016 г на СЕС по съединени дела С-359/14 г и С-475/14 г приложимото материално право в отношенията между пострадалия и застрахователя на влекача е германското право. От своя страна германското право /на СРС му е съдебно известно/ предвижда разделяне на отговорността между застрахователя на влекача и този на ремаркето. Приложимото материално право за регресния иск между посочените застрахователи следва да се определи по чл.7 § 2 от Регламент „Рим I“, според който при липса на избор на право договорът се урежда от правото на държавата, в която е обичайното местопребиваване на застрахователя. В случая това е българското право, защото спорът е между български застрахователи. Според чл.479 ал.1 ТЗ за вреди нанесени от ремарке, което е свързано и функционално зависимо от влекача или се откачило по време на движение отговорен е застрахователя на влекача. Следователно процесният иск на застрахователя на влекача срещу този на ремаркето е неоснователен. Решението на СРС е правилно, като мотивите му се споделят и от настоящия съд. Безспорно чл.59 § 2 от Застрахователния кодекс на ФРГ застрахователят на влекача и този на ремаркето трябва да заплатят по половината от платеното застрахователно обезщетение. В случая съгласно решение от 21.01.2016 г на СЕС по съединени дела С-359/14 г и С-475/14 г и чл.4 и сл. от Регламента „Рим II“ за процесното ПТП по отношение на правата на увредения е приложимо германското деликтно и застрахователно право. От друга страна приложимото материално право за регресния иск между посочените застрахователи следва да се определи по чл.7 § 2 от Регламент „Рим I“. При констатираната липса на избор на право от страните по делото възникването на материалното регресно право се урежда от правото на държавата, в която е обичайното местопребиваване на застрахователя. В случая това е българското право, защото спорът е между български застрахователи. Според чл.479 ал.1 ТЗ за вреди нанесени от ремарке, което е свързано и функционално зависимо от влекача или се откачило по време на движение отговорен е само застрахователят на влекача. Процесният иск срещу застрахователя на ремаркето е неоснователен и правилно е отхвърлен от СРС. Само за пълнота трябва да се отбележи, че дори да се приеме възможност ищецът да претендира процесната сума след прилагане на правото на ФРГ, искът е останал напълно недоказан. Не е доказан механизмът на ПТП като за него не са представени никакви относими доказателства. Ищецът е поискал допускане на САТЕ, но същата не е допусната от СРС и от настоящия съд поради липса на данни, по които да работи вещото лице. Не са представени от ищеца констативен протокол за ПТП на съответните органи във ФРГ, административно-наказателна преписка и/или свидетелски показания. Налага се изводът, че решението на СРС трябва да бъде потвърдено. С оглед изхода на делото в тежест на въззивника са разноски на въззиваемата страна в размер на 100 лева юрисконсултско възнаграждение. На основание чл.280 ал.3 т.1 ГПК и с оглед материален интерес на обжалването под 20 000 лева по търговско дело настоящото решение не подлежи на обжалване. По изложените съображения, СЪДЪТ