Решение № 208 от 13.12.2024 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 373/2024 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК, образувано по въззивна жалба на Т. Н. С., чрез процесуален представител адв.М., против решение № 112/06.06.2024г. на ОС – Разград, постановено по гр. д. № 5/2023г. при участие на Гаранционен фонд като трето лице – помагач на страната на ответника. Предмет на въззивната жалба е цитираното решение в частта, в която въззивникът е осъден да заплати на С. И. А. сумата от 60 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди /болки и страдания/ от травматични увреждания, подробно описани, в резултат на ПТП, настъпило на 07.01.2018г., виновно причинено от Т. С. като водач на л.а. „Ауди А 3“ с рег. № РР 2683 ВС и сумата от 2 600 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди /тотална щета на собствения му л.а. Фолксваген Пасат“ с рег. № СС 1558 АМ/ в резултат на същото ПТП, на основание чл.45 ЗЗД, ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на увреждането – 07.01.2018г. до окончателното им изплащане, както и в частта, в която съдът е прекратил производството по предявените от въззивника против третото лице-помагач – Гаранционен фонд обратни искове като недопустими. Изложените в жалбата оплаквания са за неправилност на така обжалвания съдебен акт. Сочи се, че определения размер на обезщетението за неимуществени вреди не отговаря на критерия за справедливост по см. чл.52 ЗЗД, неправилно съдът е приел за доказани всички претендирани от ищеца травматични увреждания и наличието на причинно-следствена връзка на същите с процесното ПТП. Оспорват се и изводите на съда за липса на съпричиняване на вредоносния резултат, което също е довело до неправилно определяне на размера на следващите се обезщетения. Относно прекратителната част на решението по обратните искове срещу Гаранционния фонд се навеждат подробни доводи, че е налице правен интерес от тяхното предявяване, поради което и същите не са недопустими. Отправеното до настоящата инстанция искане е за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваните му части и постановяване на друго, с което присъдените обезщетения да бъдат намалени, както и да бъдат уважени предявените обратни искове. В срока по чл. 263 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемия С. И. А., който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Третото лице – помагач – Гаранционен фонд не е изразило становище. В проведеното о.с.з. въззивната жалба, съответно отговорът се поддържат. За да се произнесе съдът взе предвид следното: С обжалваното решение първоинстанционният съд се е произнесъл по предявени от С. И. А. против въззивника Т. С. искове с правно основание чл.45 ЗЗД, основани на твърдения, че на 07.01.2018г. ищецът е претърпял неимуществени и имуществени вреди в резултат на виновно причинено от ответната страна ПТП при управление на л.а. „Ауди А3“ с рег. № РР 2683 ВС. Посочено е, че вината на водача е установена с одобрено по НОХД № 288/2018г. на РС-Кубрат споразумение, с което същият се е признал за виновен в това, че на 07.01.2018г. при управление на посочения л.а. и предприета маневра „изпреварване“, е нарушил правилата за движение по пътищата/конкретно посочени разпоредби от ЗДвП/, в резултат на което е възникнал сблъсък между неговия автомобил и насрещно движещия се л.а. „Фолксваген Пасат“, рег. № СС 1558 АМ, управляван от ищеца, при което са нанесени материални щети, както и травматични увреждания на водача и пътуващите в л.а. „Фолксваген Пасат“. Твърди се, че в резултат на получените травматични увреждания /подробно описани/ С. И. А. е претърпял неимуществени вреди – болки и страдания, а във връзка с нанесените щети по лекия му автомобил, изразяващи се в пълна щета и неимуществени вреди, за обезщетяването на които е отговорен въззивника. С оглед на това са предявени искове за осъждане на последния да заплати на ищеца сумата от 60 000 лева – претендирано обезщетение за неимуществени вреди и сумата от 2 800 лева – претендирано обезщетение за причинените имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от датата на деликта до окончателното изплащане на главниците. Наведените в срока по чл.131 ГПК възражения са за неоснователност на исковете. Без да се оспорва наличието на виновно поведение се сочи, че причинените на ищеца травматични увреждания не са в претендирания обем, тъй като съгласно одобреното от съда споразумение по наказателното дело ищецът е получил само една телесна повреда – разкъсване на слезката, довело впоследствие до отстраняването й. Прави възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца поради това, че същият се е движил с превишена скорост, не е спазил задължението си по чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДвП, управлявал е автомобила без поставен предпазен колан. По направено с отговора искане по чл.219 ГПК, с определение от 02.02.2023г. първоинстанционният съд е конституирал Гаранционен фонд като трето лице-помагач на страната на ответника и е приел за съвместно разглеждане предявените срещу Фонда обратни искове за заплащане на сумите по претендираните обезщетения, които евентуално ще бъдат присъдени по исковете по чл.45 ЗЗД. Правният интерес от привличането, както предявяването на обратните искове е обосновано с твърдения, че към датата на ПТП ответникът Т. С. е имал сключена застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ в ЗК „Олимпик“ – клон България, впоследствие ЗК „Олимпик Лимитид“, регистрирана в Република Кипър и чийто клон е този по сключената застраховка, е обявена в ликвидация, като по споразумение между кипърския Гаранционен фонд и българския Гаранционен фонд задълженията по сключените застраховки ГО със ЗК „Олимпик“ – клон България ще се изплащат от Гаранционен фонд – България, след което същите ще му бъдат възстановявани от Гаранционен фонд – Кипър. С подадения отговор от третото лице – помагач и ответник по обратните искове са наведени възражения за липса на предпоставките по чл.219 ГПК, както и за недопустимост, евентуално неоснователност на предявените обратни искове. Излагат се доводи, че Гаранционният фонд не отговаря за задължения по застраховки, сключени с клона относно настъпили застрахователни събития на територията на Република България, който въпрос е разрешен по воденото арбитражно дело между него и кипърския Гаранционен фонд. Поетият ангажимент по споразумение за изплащане на обезщетения от Обезпечителния фонд при Гаранционен фонд – България е при спазване на разписана процедура, изискваща предявяване пред и приемане на вземането от ликвидаторите на ЗК „Олимпик Лимитид“, след което на Гаранционния фонд се представя списък на приетите вземания и по който се извършва плащането. Сочи се, че тези предпоставки не са налице. По предявените главни искове срещу подпомаганата страна са направени възражения за прекомерност на претендираните обезщетения. Поддържа се направеното от нея възражение за съпричиняване. Първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, в която исковата претенция за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди е отхвърлена за горницата над уважения размер от 2 600 лева до предявения от 2 800 лева. По съществото на спора, съобразно предметните предели на въззивното обжалване, наведените в жалбата оплаквания, становищата на страните, въз основа на събраните доказателства и приложимия закон, настоящият състав на съда намира за установено от фактическа и правна страна следното: Между страните не е налице спор, респ. наведени оплаквания в жалбата, относно фактите, обуславящи ангажирането отговорността на въззивника Т. С. по реда на чл.45 ЗЗД - извършен от него деликт и причинени в резултат на това неимуществени вреди на въззиваемия С. А., установен по задължителен за гражданския съд начин с влязло в сила споразумение, одобрено по НОХД № 288/2018г. по описа на Районен съд – Кубрат, съгласно което С. е признат за виновен за това, че на 07.01.2018г. при управление по път 11-23 в посока от с.Брестовене към гр.Завет на МПС – лек автомобил марка „Ауди А 3“ с peг. № РР 2683 ВС, е нарушил правилата за движение по пътищата по смисъла на чл.5, ал.1, т.1, чл.20, ал.1 и ал.2 от ЗдвП и по непредпазливост е причинил на С. А. тежка телесна повреда, изразяваща се в травматично разкъсване на слезката, довело до загубата й, което представлява престъпление по чл.343, ал.1, б.„б“, предл. първо вр. чл.342, ал.1 от НК. Не е спорно и това, че в резултат на възникналото ПТП са били причинени и имуществени вреди, изразяващи се в нанесени материални щети по собствения на въззиваемия А. лек автомобил „Фолксваген Пасат“ с рег. № СС 1558 АМ до степен на пълна щета, която вреда е в размер на 2 600 лева, определена от пазарната стойност на автомобила – 2 800 лева след приспадане на получената сума при бракуването му. Във въззивната жалба не са наведени оплаквания относно размера на имуществената вреда, вън от поддържаното възражение за съпричиняване. Спорните въпроси са относно определянето на справедливия размер на следващото се обезщетение по иска за неимуществени вреди, в това число обема и интензитета на претърпените от въззиваемия болки и страдания, както и по направеното от въззивника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат. Съгласно задължителните разяснения на ППВС № 4/1968г. и константната съдебна практика определянето на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да бъде направено въз основа на съвкупната преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, каквито при телесните увреждания са характера и тежестта на травмите, начинът на получаването им, интензитета на търпените болки, емоционални страдания и преживявания, периодът и възможността за пълно възстановяване, евентуално прогнозите за това, наличието на допълнително влошаване състоянието на здравето, отражението на получените травматични увреждания върху социалния и трудовия живот на пострадалия и др. При произнасяне по размера на обезщетенията за неимуществени вреди, следва да се съобрази и общественото разбиране за справедливост на съответния етап от развитието на обществото, при отчитане на конкретните икономически условия в страната към датата на деликта. На основание чл.300 ГПК одобреното споразумение по НОХД № 288/2018г. има задължителна сила за гражданския съд и по въпроса за вредоносния резултат като част от фактическия състав на престъплението, без обаче да изключва възможността за установяване и на други телесни увреждания, които не са посочени в акта на наказателния съд и които да определят обема на претърпените от деликта неимуществени вреди. В контекста на изложеното и от ангажираните по делото доказателства /налична по наказателното дело медицинска документация и неоспореното заключение на КСМАТЕ/, се установява, че в резултат на процесното ПТП въззиваемият е получил следните телесни увреждания – лекостепенна черепно-мозъчна травма: сътресение на мозъка, без изпадане в коматозно състояние; контузия на гръден кош; контузия на корем: травматично разкъсване на слезка, разкъсване на опорака на червата, кръвоизлив в корема; травматичен и следкръвоизливен шок, наложил поставянето му на командно дишане и прилагане на кръвопреливане; охлузвания по носа, дясна буза и коляно на десен крак, кръвонасядания в областта на лява шийно-ключична област, лява ръка и краката. Съгласно коментираното заключение разкъсването на слезката е наложило провеждането на животоспасяваща операция за нейното отстраняване, последното квалифицирано като постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота. При извършения преглед на въззиваемия вещите лица са констатирали, че в резултат на оперативната интервенция са налични груби следоперативни ръбци в областта на корема, довели до обезобразяване в тази част. Установеният травматичен и хеморагичен шок са обусловили разстройство на здравето временно опасно за живота. Кореспондиращи на установеното от медицинската документация и експертизата са показанията на разпитаните по делото свидетели Ю.М. и С.М.. Според първия, който е пряк участник в процесното ПТП непосредствено след удара въззиваемият е бил в безсъзнание за около 1-2 минути, имал външни наранявания по ръката и носа, след приемането му в болницата претърпял операцията за отстраняване на далака, където пролежал около 10 дни /видно от медицинската документация първо в отделение по анестезиология и интензивно лечение, а след това хирургично отделение/, а после бил в продължителен болничен /около 5-6 месеца/. Св. С.М. също сочи, че престоят в болницата е бил около 10 дни. Взаимно кореспондиращи са показанията на свидетелите и относно състоянието на въззиваемия след изписването му от болницата – същият е имал нужда от чужда помощ, поради което се е наложило да бъде обгрижван от своите родители, подпомагани и от приятели /последното според св. С.М./. При съвкупната преценка на така установеното съдът намира, че присъдената от първоинстанционния съд сума от 60 000 лева е справедлив еквивалент на следващото се обезщетение по чл.52 ЗЗД за претърпените от въззиваемия неимуществени вреди. За да определи този размер съдът отчита, че в резултат на процесното ПТП С. А. е получил повече от една травматични увреди – сътресение на мозъка, разкъсване на слезката и вътрешен кръвоизлив, охлузвания. Разкъсването на слезката е наложило извършването на животозастрашаваща операция, полученият травматичен и хеморагичен шок също са съставлявали реална опасност за живота, а към настоящия момент в резултат на отстранения орган е налице постоянно разстройство на здравето, макар и неопасно за живота, както и видими белези от оперативната интервенция, квалифицирани като обезобразяване на тялото в зоната на операцията. Както непосредствено при инцидента, така и в продължение на продължителен период от време същият е изпитвал значителни по интензитет физически болки и страдания, обусловени от проведеното оперативно лечение, неудобства при самообслужването и придвижването, морални страдания. Към датата на деликта въззиваемият е бил на 37 години, в активна и трудоспособна възраст. Получените увреди са го лишили от възможност да полага труд за период от около 5-6 месеца. Съдът намира, че определеният размер кореспондира и на общественото възприятие за справедливост, както и на икономическата конюктура към датата на деликта. По направеното възражение за съпричиняване на вредоносния резултат /претърпените имуществени и неимуществени вреди/: Възражението за съпричиняване е основано на твърдения, че въззиваемият е управлявал МПС без поставен предпазен колан, движил се е с превишена скорост и не е изпълнил задължението си по чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДвП за намаляване на скоростта и в случай на необходимост да спре, когато възникне опасност за движението. Съгласно заключението на КСМАТЕ сблъсъкът между двата автомобила е настъпил в лентата за движение на управляваното от въззиваемия МПС, след предприета от въззивника маневра за изпреварване на движещ се пред него автомобил, към момента на удара автомобилът на въззиваемия се е движил със скорост от около 86.7 км/ч, при разрешена такава от 90 км/ч. Според вещите лица към момента на възникване на опасността поради навлизането на въззивника в насрещната лента, колите са били на разстояние 59.2 метра един от друг, при което и с оглед скоростта им към този момент и двамата водачи не са имали възможност да предотвратят сблъсъка чрез аварийно спиране. Единствената възможност за водача на л.а. „Фолксваген Пасат“ е била да насочи автомобила на дясно, което е и направил в момента на възприемане на опасността, без обаче това да е можело да предотврати удара между автомобилите. Така посоченото в заключението на вещите лица опровергава твърдението на въззивника за съпричиняване, изразяващо се в това, че пострадалият не е предприел действия за предотвратяване на удара и намаляване на претърпените от него вреди. Неоснователно като недоказано е и твърдението за непоставен предпазен колан от въззиваемия А.. И тримата ангажирани от въззивника свидетели не установавят това обстоятелство. Св. О.О. и св. Т.Ю. са посетили местопроизшествието в по-късен момент, нямат преки впечатления, а възпроизвеждат твърдения на въззивника и трето лице – св. Р.А., който вече в показанията си пред съда сочи, че не е забелязал дали въззиваемият е бил с колан. Това твърдение е и опровергано от заключението на вещите лица, съгласно които ако беше управлявал без предпазен колан травматичните увреждания на въззиваемия по лицето биха били значително по-тежки. Кореспондиращи на този извод са показанията на св.Ю.М., пътувал в автомобила на пострадалия и имащ преки впечатления, който изрично сочи, че всички в колата на въззиваемия са били с поставени колани. Ето защо не се установява, че поведението на въззиваемия обективно е способствало за настъпването на вредоносния резултат, поради възражението за съпричиняване на вредоносния резултат е неоснователно. По гореизложените съображения предявените искове следва да бъдат уважени в присъдените с първоинстанционното решение размери. На основание чл.86 вр. чл.84, ал.3 ЗЗД върху главниците се дължи законна лихва, считано от датата на деликта. Относно участието на Гаранционен фонд като трето лице-помагач и допустимостта на предявените срещу него обратни искове: Привличането и конституирането на трето лице - помагач е допустимо, когато за това лице съществува интерес от постановяване на решение в полза на привляклата го страна, респ., когато привличащата главна страна има право да предяви обратен иск срещу третото лице или да го обвърже с мотивите към решението за целите на бъдещ съдебен процес. В настоящия случай правният интерес за поисканото привличане на Гаранционен фонд като помагач на страната на ответника е обоснован с твърдения, които са заявени и като фактически основания на предявените обратни искове, а именно, че към датата на процесното ПТП виновният водач Т. С. е имал валидна застраховка „Гражданска отговорност“, сключена в ЗК „Олимпик – клон България“. След откриването на производство по ликвидация/несъстоятелност на ЗК „Олимпик Лимитид“ – Кипър е постановено арбитражно решение от 2022г., съгласно което вземанията по сключени с клона договори, в т.ч. и по неговия, следва да бъдат покрити от Гаранционния фонд на страната по произход, а именно кипърския. С оглед това решение и приложимата според него Конвенция от 1995г. относно правото на регрес между гаранционните фондове е постигнато съгласие разплащанията по вземанията да бъдат извършвани от българския Гаранционен фонд, чрез обезпечителен фонд, а заплатените суми впоследствие да бъдат възстановени от кипърския Гаранционен фонд. Конкретният механизъм за тези разплащания е предмет на техническо споразумение, което следва да бъде подписано между двата гаранционни фонда. Не е спорно, а това е и служебно известно на съда предвид извършените вписвания в ТР по партидата на клона, че ЗК „Олимпик“ АД е дружество, регистрирано в Кипър, по отношение на което с решение от 30.07.2019г. на Областен съд, гр.Никозия, Кипър, е открито производство по ликвидация/принудителна съдебна ликвидация поради неплатежоспособност /несъстоятелност/. Известно на съда е и постановеното арбитражно решение по повод спор между българския и кипърския гаранционен фонд относно компетентния орган за изплащане на вземания по застрахователни договори, сключени със ЗК „Олимпик – клон България“, както и че съгласно постигнато споразумение вр. т.нар. Моторна конвенция от 1995г. пращането по тези вземания се извършва от българския Гаранционен фонд, след което изплатените суми се възстановяват от кипърския Гаранционен фонд. Видно от публикуваната информация на интернет страницата на Гаранционен фонд към настоящия момент е извършен четвърти транш плащания по вземания, възникнали по сключени с клона застраховки, като всички плащания са извършени само за такива по посочен от ликвидаторите на ЗК „Олимпик“ списък на приети от тях вземания. Съгласно разпоредбата на чл.624, ал.1 от КЗ решението за откриване на производство по ликвидация или по несъстоятелност на застраховател, получил лиценз в друга държава-членка, поражда действие в Република България от момента, в който има действие в съответната държава членка. Тази норма съответства на чл.274 на Директива 2009/138/ЕО на ЕС относно започването и упражняването на застрахователна и презастрахователна дейност (Платежоспособност II), съгласно който решението за откриване на производство за ликвидация на дадено застрахователно предприятие, производството за ликвидация и неговите последици са регламентирани от правото, приложимо в държавата-членка по произход, освен ако не е предвидено друго. Това е изрично прието и по повод отпочналата ликвидация на ЗК „Олимпик“ с постановеното решение на СЕС по дело С-427/2019. С оглед на това и съгласно приложимото кипърско право /чл.220 от Закон за дружествата/ когато е постановено решение за откриване на производство по несъстоятелност или е назначен предварителен ликвидатор, не се допуска продължаване на заведените съдебни производства или започване на нови, освен с разрешение на съда (по несъстоятелността) и при условията, при които той определи. Определяне на застрахователно обезщетение извън производството по несъстоятелност, без изричното разрешение и определяне на условията за това от съда по несъстоятелността е недопустимо. По аргумент от това и доколкото липсва законова норма, регламентираща самостоятелна отговорност на българския Гаранционен фонд за вземания по договори за застраховки, сключени с клон на застраховател от друга държава-членка, следва и извода, че правоимащите не разполагат с право на иск срещу този Гаранционен фонд. Гарантираните и изплащани от Обезпечителния фонд към Гаранционен фонд, вземания към застраховател в несъстоятелност са посочени в чл.565, ал.1 от КЗ, вр. § 1, т.7, вр. т.6 и т.14 от ДР на КЗ. Видно от тези норми ЗК "Олимпик" АД не е застраховател в несъстоятелност от вида на посочените в хипотезите на чл. 565, ал.1, т.1 и т.2 от КЗ, тъй като е регистриран клон на търговец със седалище в държава-членка на Европейски съюз. На следващо място предвидената в чл.568 КЗ процедура за изплащане на гарантирани от Фонда вземания на ползватели на застрахователни услуги в хипотеза на обявена несъстоятелност изрично предпоставя прието от съда по несъстоятелността вземане, но не и предявяване на иск за установявяне на същото. Правоимащият ще разполага с право на иск само ако вземането му е включено в списъка на приетите вземания, но Гаранционния фонд отказва на му го изплати, каквато хипотеза в настоящия случай не е налице. Следователно предявените от въззивника против Гаранционен фонд обратни искове са недопустими. В този смисъл е и непротиворечивата съдебна практика по идентични казуси – цитираното от първоинстанционния съд определение на ВАпС по в.ч.гр.д. № 315/2023г., недопуснато до касация, Определение № 89/18.02.2020г. по ч.т.д. № 2875/19г. на ВКС, II т.о., Определение на АпС – Велико Търново по ч.гр.д. № 494/21г., Определение на ОС – Плевен по гр.д. № 693/2021г. и др.. Липсата на право на иск срещу Гаранционен фонд и невъзможността последният да оспори претендираното от въззивника вземане по сключения от него договор за застраховка /предвид липсата на законова възможност за това и безспорно установеното, че съгласно постигнатото между двата гаранционни фонда споразумение българският Гаранционен фонд изплаща само вземания по представен му от ликвидаторите списък/, обуславят и извода на настоящата инстанция за липса и на предпоставките за привличането му като трето лице-помагач на страната на ответника. По изложените съображения актът на първоинстанционния съд за прекратяване на производството по обратните искове е правилен и законосъобразен, а постановеното от него решение по главните искове спрямо Гаранционен фонд като трето лице-помагач е недопустимо. С оглед на горното решението на ОС - Разград в обжалваната му част следва да бъде потвърдено, при отчитане недопустимостта на производството спрямо конституираното трето лице-помагач, по отношение на което решението по главните искове следва да бъде обезсилено. На основание чл.78 ГПК въззивникът следва да заплати на въззиваемия разноски за настоящата инстанция, включващи заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 5 000 лева. Водим от горното, съдът