Решение № 789 от 3.7.2024 г. на Административен съд - Силистра по дело № 42/2024 г.

Производството е по чл. 145 и сл. от АПК вр. чл. 46, ал. 1 от ЗЧРБ. Производството по делото е образувано по жалба на К. В. с ЛНЧ 1004483882 от [населено място], общ. К., обл. Силистра против Заповед УРИ № 342з-89-23.01.2024 г. на Директора на ОДМВР – Силистра, с която по отношение на жалбоподателката е наложена принудителна административна мярка (ПАМ) по чл. 40, ал. 1, т. 6 от Закона за чужденците в Република България – отнемане на правото на постоянно пребиваване в Република България. В жалбата се изтъква, че оспореният административен акт е незаконосъобразен и се моли за неговата отмяна. Посочва се, че в случая са налице извънредни обстоятелства по смисъла на § 1, т. 7 от ДР на ЗЧРБ, поради които се е стигнало до пропускането на едногодишния срок за завръщане в страната, като се конкретизира, че причините са свързани с влошеното здравословно състояние на съпруга на жалбоподателката, който се е нуждаел от ежедневни грижи, оправдаващи отсъствието ѝ от страната в посочения в заповедта период. Ответникът по жалбата – Директорът на ОДМВР-Силистра, чрез процесуалния си представител гл. юриск. В. А., изразява становище за неоснователност на жалбата и моли съда да постанови решение, с което да я отхвърли. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение. Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, съобрази доводите на страните и извърши служебна проверка на законосъобразността на оспорения административен акт, приема следното: Жалбата е подадена от процесуално легитимирана страна - адресата на акта, който е неблагоприятно засегнат от него, в преклузивния срок, при наличие на правен интерес, поради което е допустима. Разгледана по същество, тя се явява неоснователна. Оспореният административен акт е издаден от материално и териториално компетентен орган – от директора на ОДМВР-Силистра. Според чл. 44, ал. 1, изр. първо от ЗЧРБ, в приложимите части на нормата, принудителните административни мерки се налагат със заповеди на директорите на областните дирекции, какъвто е издателят на процесната заповед. От своя страна текстът на чл. 39а, ал. 1, т. 1 от ЗЧРБ предвижда, че такава ПАМ е и отнемане на правото на пребиваване в Република България. Заповедта е в изискуемата писмена форма и с необходимото съдържание, съгласно чл. 59, ал. 2 от АПК. Спазено е и изискването на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК за мотивираност на акта, доколкото в него са посочени фактическите и правните основания за издаването му. Съдът не констатира в производството по издаването на оспорения акт да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Административното производство е образувано по повод подадено от жалбоподателката заявление с вх. № 280/30.10.2023 г. за издаване на документи за самоличност и пребиваване на чужденец в Република България. След извършени справки в АИС на МВР било установено, че жалбоподателката е отсъствала от територията на държавите-членки на ЕС за период повече от 12 месеца от 16.10.2022 г. до 30.10.2023 г. (12 месеца и 13 дни). Във връзка с установеното обстоятелство по чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ, в съответствие с чл. 26, ал. 1 от АПК, на 08.01.2024 г. жалбоподателката е била уведомена за образуваното административно производство по издаване на заповед за отнемане на правото на постоянно пребиваване в страната като със същото съобщение (л. 24 от делото) на жалбоподателката е указано и правото ѝ по чл. 34, ал. 1 и ал. 3 от АПК - да се запознае със събраните доказателства по преписката и да представи доказателства и да даде обяснения. Жалбоподателката се е възползвала от така указаната ѝ възможност като е представила документ с превод на български език за извършен медицински преглед и ЯМР изследване на съпруга ѝ в Република Турция на 15.01.2024 г. С документа се е целяло установяването на заболяване на съпруга на жалбоподателката, което е посочено като причина за отсъствието от страната над една година с цел полагане на грижи за болния в дадени по-рано писмени обяснения пред началника на група „Миграция“. По преписката, както и в рамките на съдебното производство, не са представени никакви други доказателства, от които може да бъде направен извод, че здравословното състояние на съпруга на жалбоподателката е било такова, че същият се е нуждаел от ежедневни грижи от страна на съпругата си в периода на пребиваването ѝ в Турция. От изготвената справка за пътуване на лице – чужд гражданин (л. 27 от делото) е видно, че за процесния период последното излизане на жалбоподателката от Република България е регистрирано на 16.10.2022 г. в 18.38 часа, през ГКПП Капитан Андреево, като следващото ѝ влизане в страната е от 30.10.2023 г., в 00.40 часа, през ГКПП Малко Търново. Въз основа на така събраната информация началникът на група „Миграция“ при ОДМВР-Силистра е изготвил предложение до началника на ОДМВР-Силистра за налагане на ПАМ по отношение на жалбоподателката- отнемане правото ѝ на пребиваване в Република България. След запознаване с направеното предложение и материалите по преписката посоченият административен орган е издал оспорения административен акт. В мотивите на заповедта е посочено, че жалбоподателката е прекъснала пребиваването си в страната за период по-голям от 12 последователни месеца за времето от 16.10.2022 г. до 30.10.2023 г., а представените от нея документи, целящи да удостоверят влошеното здравословно състояние на съпруга ѝ, респ. да оправдаят отсъствието ѝ от страната, са приети за неотносими. Оспорената заповед е издадена при правилно приложение на материалния закон. Според чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ, на което правно основание е издадена тя, отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България се налага и когато се установи, че чужденецът, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, е отсъствал от територията на държавите - членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца, освен в случаите на обявено извънредно положение или на разрешено постоянно пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г, както и по отношение на членове на семейство на лице по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 за срока на обявено извънредно положение не се счита за отсъствие отсъствието на чужденеца, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, от територията на държавите – членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца. Както се сочи и в съображение шесто от преамбюла на Директива 2003/109/ЕО на Съвета от 25 ноември 2003 година относно статута на дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни, транспонирана в националното ни законодателство с § 40 от ДР на ЗИДЗЧРБ (обн., ДВ, бр. 29 от 6.04.2007 г.), основният критерий за получаване на статут на дългосрочно пребиваващ следва да бъде продължителността на пребиваване на територията на държавата-членка. Това пребиваване следва да е било легално и непрекъснато, за да свидетелства за трайното привързване на лицето с тази страна. Необходимо е да се предвиди известна гъвкавост при отчитане на обстоятелствата, които биха накарали едно лице временно да се отдалечи от територията. Аналогично, с разпоредбата на чл. 9, § 1, б. "в" от Директива 2003/109/ЕО, е регламентирано, че чужденецът губи правото си на статут на дългосрочно пребиваващ при отсъствие от територията на Общността за период от дванадесет последователни месеца. В съответствие с предвидената в чл. 9, § 2 от Директива 2003/109/ЕО възможност, в нормата на чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ са регламентирани хипотези, при които отсъствия над дванадесет последователни месеца не представляват причина за отнемане или загуба на статута. В конкретния случай такива изключения не са налице. Жалбоподателката е получила разрешение за постоянно пребиваване в Република България на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ, в качеството на лице, което не е от български произход, но е родено на територията на Република България и е изгубило българското си гражданство и желае трайно да се установи на територията на страната. Това основание е извън изчерпателно посочените в чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ случаи, а именно чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г от същия закон. В случая процесният период на отсъствие, станал повод за налагане на оспорената мярка, а именно от 16.10.2022 г. до 30.10.2023 г., попада извън обхвата на обявените в страната извънредно положение и извънредна епидемична обстановка във връзка с разпространението на COVID-19, респ. извън периода по § 32 от ПЗР на ЗИДЗЧРБ (обн., ДВ, бр. 21 от 12.03.2021 г.). На следващо място, разпоредбата на чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ предвижда, че при налагане на принудителните административни мерки компетентните органи са длъжни да отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. По делото не се установява жалбоподателката да е уязвимо лице по смисъла на § 1, т. 4б от ДР на ЗЧРБ, нито пък да е налице инициирано производство по Закона за убежището и бежанците. Относими към нея обаче се явяват останалите обстоятелства по чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ, които трябва да бъдат изследвани. Не се спори, че жалбоподателката, заедно със семейството си, живее постоянно в Турция, както твърди и административният орган. Посещенията ѝ в страната, видно и от справката за влизанията ѝ в страната, са спорадични и краткотрайни. Не се установява наличието на семеен или близък роднински кръг на територията на България, както и на културни или социални връзки. Изложеното сочи, че не е налице "трайно привързване" на лицето с Република България, каквото изисква съображение шесто от преамбюла на Директива 2003/109/ЕО. От събраните доказателства се установява по категоричен начин, че в периода от 16.10.2022 г. до 30.10.2023 г. жалбоподателката е отсъствала непрекъснато от страната. Същата не твърди и не е представила доказателства по чл. 59 от ППЗЧРБ за това, че в този период той е пребивавала в друга държава членка на ЕС (официален документ, издаден от компетентен орган на такава държава – членка на ЕС, гранични печати за вход и изход, документи за хотелско настаняване или други документи, които могат да обосноват пребиваването в тази държава – членка на ЕС), поради което правилен се явява направеният от административния орган извод, че освен от страната, в посочения период жалбоподателката е отсъствала от територията на държавите – членки на ЕС. По делото няма ангажирани доказателства за причините, наложили това продължително отсъствие. Такова доказателство не съставлява представеният по преписката медицински документ от 15.01.2023 г., установяващ извършване на ЯМР изследване на съпруга на жалбоподателката, тъй като този документ от една страна установява извършване на преглед извън визирания в заповедта период, а от друга не свидетелства за толкова тежко здравословно състояние във времето преди това, налагащо ежедневно обгрижване от друго лице. Освен това версията за влошеното здравословно състояние на съпруга на жалбоподателката е изложена от нея на един по-късен етап, което създава съмнения за нейната достоверност. От показанията на свидетеля Я., разпитан в с.з. на 03.06.2024 г., стана ясно, че още при подаването на заявление за издаване на български личен документ е извършена проверка и на жалбоподателката е обяснено, че е отсъствала над 12 последователни месеца от страната, което влече като последица отнемане на разрешението за пребиваване. Към този момент жалбоподателката е обяснила, че е полагала грижи за внуците си в Турция и когато е била помолена да го напише, същата е представила обяснения, че е полагала грижи за болния си съпруг. Липсата на доказателства за наличие на извънредни обстоятелства, предизвикали отсъствието на жалбоподателката от страната и от територията на държавите - членки на ЕС за непрекъснат период над 12 месеца, сочи, че преценката на ответния орган за осъществяване на условията за прилагане на ПАМ по чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ спрямо жалбоподателката е правилна. По изложените съображения оспореният административен акт се явява законосъобразен, а жалбата срещу него неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена. Предвид изхода на спора и своевременно направеното искане за присъждане на разноски, на осн. чл. 143, ал. 3 от АПК, вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК, в полза на ответника следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, определено съгласно чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. По аргумент от §1, т. 6 от ДР на АПК възнаграждението следва да се присъди в полза на юридическото лице, в структурата на което е административния орган, т. е. на Областна дирекция на МВР – Силистра. Така мотивиран и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, съдът