Решение № 141 от 24.4.2023 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 728/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 ГПК. Образувано е по въззивна жалба на „НОВО ФИНАНС“ООД, ЕИК 203806803, Варна, подадена чрез адв.Д.Т. срещу решение №368/05.09.2022г., постановено по ТД №436/2021г. по описа на ВОС, ТО, с което съдът е отхвърлил предявените от дружеството срещу В. И. В., ЕГН ••••••••••, гр.Варна, обективно съединени искове, както следва:

1. За установяване по отношение на ответника -потребител дължимостта на вземания по заповед за незабавно изпълнение на парично задължение No285/17.03.2021г., издадена по ЧГД 20213110103777 на ВРС, въз основа на ипотечен акт вх.рег.№19407, дв.вх.рег. №19161, акт № 117 т. VIII, д.11341 на СВ –Варна, удостоверяваща обезпечени с договорна ипотека вземания по два договора за заем: по Договор № 836-ВН-13.08.2020г.: за връщане на предсрочно изискуема главница в размер на 116 500 лв., ведно със законна лихва от подаване на заявлението по чл.417 ГПК и за плащане на сборно вземане от 16 180.56 лв., представляващо договорни лихви, претендирани като начислени по редовна главница, уговорени в т.2.2. б.„ж“ и „з“ от договора като ежемесечно възнаграждение за ползване на кредита, за периода от 13.08.2020г. до 01.03.2021г.; по Договор № 835-ВН-12.08.2020г: за връщане на предсрочно изискуема главница в размер на 3 500 лв., ведно със законна лихва от подаване на заявлението по чл.417 ГПК и за плащане на сборно вземане от 486.11лв., договорни лихви, претендирани като начислени по редовна главница, уговорени в т.2.2. б.„ж“ и „з“ от договора като ежемесечно възнаграждение за ползване на кредита, за периода от 13.08.2020г. - до 01.03.2021г.;

2. за присъждане на поискани по ЧГД 20213110103777 на ВРС в отхвърлената част от заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, вземания, както следва: 1. сборно вземане от 485.42лв., претендирано като обезщетение за забава върху цялата предсрочна изискуема главница по договор № 836-ВН/13.08.2020г., от 116 500 лева, в размер на законната лихва след прекратяване на ползването по договора на 01.03.2021г. до датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, на 15.03.2021г. както и 2. сборно вземане от 9.72лв., претендирано като обезщетение за забава върху цялата предсрочна изискуема главница по втория договор за кредит №835, в размер на законната лихва след прекратяване на ползването по договора от 01.03.2021г. до дата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК на 15.03.2021г.

Въззивникът излага, че обжалваното изцяло решение на ВОС е неправилно поради нарушаване на съдопроизводствените правила и материалния закон, постановено в разрез със събраните по делото доказателства и при несъобразяване договореностите между страните. Сочи, че по делото е установено, че двата договора за кредит са били прекратени от кредитодателя поради неизпълнение от длъжника като по същите са останали и са предмет на предявените претенции изискуеми и неплатени задължения. Твърди, че погасяването по договорите е било уговорено чрез заплащане на месечни анюитетни вноски, включващи главница и лихва като за първите 6 /шест/ месеца, при изпълнение на останалите условия по договора, лихвата се опрощава /не се дължи/. Твърди, че заплащането на лихва и част от главницата като ежемесечна вноска е изрично посочено както в предварителните договори към договорите за заем, така и в Европейския формуляр към същите. В този смисъл се оспорва становището на първата инстанция, че цялата главница по договора се дължи в края на срока на договора. Жалбоподателят оспорва изводите, че както предварителните договори, така и формулярите са предоставени на длъжника много по-късно от сключване на окончателните договори. Напротив, твърди че същите са предоставени 14 дни преди сключването им. Поддържа, че не е налице нарушение разпоредбата на чл.9 от ЗКНИП. Въвежда довод, че насрещната страна не е оспорвала съответствието на договора с цитираната разпоредба, а е въвела единствено възражения за нищожност на отделни клаузи от договора. Сочи, че цитираните разпоредби от ЗПК не са приложими към процесните договори. Изчислените и претендирани размери на лихви и главница се потвърждават от изслушаната и кредитирана от съда ССЕ. Твърди се спазване на изискванията за предоставяне на потребителя на преддоговорна информация както и възможността му да се информира и да прекрати своевременно договора. В тази връзка твърди, че е изслушан свидетеля Борис Беков, чиито показания установяват, че клиентът е разполагал с достатъчно време да прецени условията и да избере най- подходящия начин за плащане на кредита. Поддържа твърдение, че потребителят В. В. е разполагал навреме с цялата съществена договорна информация по предлагания кредитен продукт. В този смисъл се твърди, че при сключване на договорите е налице индивидуално договаряне на условията, поради което и хипотезите за неравноправност, предвидени в чл.143 ЗЗП не намират приложение. /арг. В чл.145, ал.2 ЗЗП/ Клаузите са ясни и точни.

В жалбата се излагат доводи във връзка с начина на формиране на задължението за възнаградителна лихва както и нейното съответствие с разпоредбата на чл.29, ал.9 от ЗКНИП, доколкото е уговорен фиксиран лихвен процент от 25% за целия срок на договора. Релевират се доводи във връзка с договорната свобода на страните при договаряне условията по заемите както и качеството им на абсолютна търговска сделка, спрямо която длъжникът следва да проявява завишена грижа към делата си съгл.чл.302 ТЗ. Въз основа на изложеното въззивникът претендира отмяна на постановеното решение на ВОС изцяло и вместо това уважаване на предявените искове ведно с присъждане на сторените съдебно-деловодни разноски.

В срока по чл.263 ГПК е постъпил отговор на насрещната страна /ответник/ В. И. В., чрез адв.С. Н., за неоснователност на жалбата. Твърди, че задължението по договорите е било заплатено на банката чрез продажба на ипотекирания имот в принудителното изпълнение, поради което твърденията за вреди от несъбираемостта на дълга, са неснователни. Сочат се извършени от кредитодателя нарушения: непредоставяне на кредитополучателя на правила за работа с потребители; неосъществен контакт с потребителя за установяване характера на затрудненията му; неуведомяване на потребителя през петте месеца от сключване на договора, че е налице неизпълнено задължение; недоговаряне рефинансиране или други подпомагащи изпълнението на договора действия. Поради това страната твърди злонамерени действия от страна на кредитодателя спрямо потребителя, което представлява нарушение на потребителското право. Изискуемостта на кредита е обявена преди настъпването на първия падеж на 13.03.2021г., още на 01.03.2021г., при това за сума от 235 000 лева /при предоставен кредит в размер на 116 000 лева/. Твърди, че Ново финанс ООД са предоставили на потребителя директно предварителен договор, а не проекти на договора за заем, с което е нарушен чл.9 от ЗКНИП. Всичко това сочи на неравноправно договаряне между страните. На потребителя не са дадени ясни насоки за вземане на информирано решение и последиците от договора за кредит в нарушение на чл.5 от закона. Отделно от това се твърди, че предоставените предварителни договори са били с по-малък шрифт от изискуемия „12“, объркващи и неясни, което е попречило на заемополучателя да изпълни задълженията си.

Твърди, че кредитодателят не е извършил преценка на кредитоспособността на потребителя съгласно чл.13 и чл.14 от приложимия ЗКНИП. Инвокира се довод за нищожност изцяло на договора за кредит от 13.08.20г., на основание чл.38 вр. чл.24, т.7 ЗКНИП и чл.26, ал.1 ЗЗД поради липса на необходимото съдържание. Недоказано се твърди, че е въведеното с жалбата твърдение за допусната в клаузата на т.5.4 от договора от 13.08.20г. техническа грешка. Релевира се довод, че при противоречие в клаузите от договора, същите следва да се тълкуват в интерес на потребителя. Според страната, налице е пълна неяснота относно месечното задължение на потребителя по договора от 13.08.2020г. и конкретно дължимото изпълнение в 6 месечния гратисен период. При тълкуване на тези клаузи се установява, че В. В. не е имал никакво изискуемо задължение до 01.03.2021г., поради което и заявената претенция е изцяло неоснователна. Неправилно заемите са били обявени за изискуеми, при липса на материалните предпоставки за това. Още с уведомяването си за неизпълнението потребителят е бил поставен пред свършен факт, тъй като договорът е прекратен и вземането на заемодателя е обявено за изцяло изискуемо. Претендира се потвърждаване на съдебното решение като правилно и законосъобразно.

Предмет на производството пред АС е и частна жалба на НОВО ФИНАНС ООД срещу определение от 25.10.2022г., постановено по делото, в частта за присъдените допълнително на насрещната страна разноски за адв.възнаграждение в размер на 429.77 лева. В жалбата се излага, че при предявени срещу един ответник обективно съединени оценяеми искове, дължимото възнаграждение на пълномощника на страната следва да се определи въз основа на сбора от цената на всички искове. Съобразно интереса по настоящия спор, възнаграждението по чл.7, ал.2 от Наредбата за МРАВ възлиза на сумата от 4 273.24 лева, каквото е присъдено с решението по делото. Присъденото допълнително възнаграждение в размер на още 429.77 лева води до прекомерност и несъотевтствие с фактическата и правна сложност на спора, обема на свършената работа и продължителността на спора. Сочи, че извършеното по двата договора за кредит от пълномощника процесуално представителство на ответника е идентично. Присъдените разноски следва да бъдат пропорционални, т.е. съобразени с постановеното по същество на спора. Претендира се отмяна на определението по чл.248 ГПК и вместо това отхвърляне на молбата на страната за изменение на възнаграждението за процесуално представителство чрез неговото увеличаване.

В открито заседание пред въззивния съд двете страни поддържат становищата си по спора: въззивникът чрез адв.Т. поддържа въззивната и частната жалба срещу актовете по т.дело №436/2021г. на ВОС, а въззиваемата страна, чрез адв.Н. оспорва същите като поддържа изложените вече становища по двете жалби.

За да се произнесе по спора съдът съобрази, че производството е образувано по искова молба на „НОВО ФИНАНС“ ООД, ЕИК 203806803, Варна, чрез адв.Д.Т. срещу В. И. В., ЕГН ••••••••••, гр.Варна, чрез адв.Св.Н., с която са предявени искове за установяване по отношение на заемополучател на дължимостта на вземания по заповед за незабавно изпълнение на парично задължение No285/17.03.2021г., издадена по ЧГД 20213110103777 на ВРС въз основа на ипотечен акт по чл.417 ГПК, удостоверяваща обезпечени с договорна ипотека изискуеми вземания по два договора за заем: 1. по договор № 836-ВН-13.08.2020г. за връщане на предсрочно изискуема главница в размер на 116 500 лв, ведно със законна лихва от подаване на заявлението по чл.417 ГПК, за плащане на сборно вземане от 16180.56 лв. - договорни лихви, претендирани като начислени по редовна главница, уговорени в т. 2.2. б. „ж“ и „з“ от договора като ежемесечно възнаграждение за ползване на кредита в периода от 13.08.2020г. до 01.03.2021г. и 2. по договор №835-ВН-12.08.2020г. за връщане на предсрочно изискуема главница в размер на 3 500 лв, ведно със законна лихва от подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, за плащане на сборно вземане от 486.11лв за договорни лихви, претендирани като начислени по редовна главница, уговорени в т.2.2. б. „ж“ и „з“ от договора като ежемесечно възнаграждение за ползване на кредита в периода от 13.08.2020г.- до 01.03.2021г. Предмет на производството са и искове да осъждане на ответника да заплати поискани по ЧГД 20213110103777 на ВРС в отхвърлена част от заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение, вземания: сборно вземане от 485.42лв, претендирано като обезщетение за забава върху цялата предсрочна изискуема главница по договор № 836-ВН13.08.2020г. в размер на законна лихва след прекратяване на ползването по договора 01.03.2021г. до дата на подаване на заявлението 5.03.2021г. и сборно вземане от 9.72лв, претендирано като обезщетение за забава върху цялата предсрочна изискуема главница по договор № 835-ВН12.08.2020г. в размер на законна лихва след прекратяване на ползването по договора 01.03.2021г. до датата на подаване на заявлението на 15.03.2021г.

В исковата молба ищецът твърди, че сключил с ответника два потребителски кредита, съответно в размер на 3 500лв. и в размер на 116 500лв., като уговорил предоставяне на заетите средства срещу заплащане на фиксирана лихва от 25% годишно в писмени съглашения със съдържание, оповестено в договори за потребителски ипотечен заем № 835-ВН12.08.2020г. и № 836-ВН-13.08.2020г. и с обезпечение на задълженията по двата договора с ипотека върху жилище и гараж в гр.Варна на ул. Чаталджа №5. /нотариален акт за договорна ипотека, вписана с вх.рег. №19407, дв.вх.рег. №19161, акт № 117 т.VIII, д.11341 на СВ-Варна/ В ипотечния акт, наред с други уговорки, е потвърдена изрично и уговорката за правото на кредитора да прекрати предсрочно договора като поиска връщане на целия остатък от главницата при 90 дни забава на задължение за вноска, отчитана от месечна падежна дата (13-то число). Заемодателят поддържа, че в ипотечния акт били вписани точно всички уговорки за начина на погасяване на дълга, обявени на потребителя в съставени от кредитора погасителни планове конкретни размери на ежемесечно падежиращи вноски и тези уговорки били постигнати при индивидуални преговори след предоставяна на стандартизираната информация за услугата, вкл. и за ГПР от 25% (определен само по фиксирана лихва, без други разходи, дължими от потребителя) и предложен предварителен текст на договорите, преди сключването им. Твърди се, че при съставяне на текстовете на договорите за заем в чл.5.4 на договор №836 е допуснат пропуск, като въпреки останалото съдържание на уговорките, само в този текст е пропуснато да се посочи, че части от главницата се дължат текущо. Кредиторът твърди, че предал на заемателя двете главници, съответно на 12.08.2020г. в брой срещу разписка по първия договор и на 14.08.2020г. - по втория договор, с банков превод по сметка на В.В.. Тъй като длъжникът не изпълнил задълженията си по двата погасителни плана и не платил нито една от уговорените в погасителните планове вноски, кредиторът връчил на 01.03.2021г. на кредитополучателя уведомление за предсрочно прекратяване действието на договора поради допусната забава с искане за плащане на цялата остатъчна и изискуема главница, лихви, такси и неустойки, начислени при предсрочно прекратяване. Поради липса на плащане кредиторът е инициирал заповедното производство и по реда на чл.417 ГПК се снабдил със заповед за незабавно изпълнение, като ограничил претенцията си само до обезпечените с ипотека просрочени, след предсрочно прекратяване на действието на договора, остатъчни главници и договорни лихви, начислени до уведомяване на длъжника за отпадане на срока както и законната лихва върху главниците до подаване на заявлението в съда и до окончателното изплащане. В пледоарията по същество пълномощникът на кредитора заявява допусната техническа грешка в текста на чл.5.4 от договор №836, но поддържа теза за добросъвестно изготвени погасителни планове с вноски, съответни по размер и падеж на съществените уговорки, възпроизведени и в ипотечния акт.

Ответникът В. И. В., чрез пълномощника си, в срока по чл.131 ГПК оспорва претентцията на кредитора с възражения по валидността на договарянето, размера и изискуемостта на подлежащия на връщане дълг. Заемополучателят сочи, че при договаряне на заема от 116 500лв. (Договор №836) в чл.5.4 е посочено изрично, че месечните вноски по погасителния план ще включват само лихви, а главницата е дължима в края на срока. Едновременно с това, за първите шест месеца плащането на тези лихви е отложено със специална уговорка в чл.2.2“з“ от договора. Счита, че изготвения погасителен план е в противоречие с тази уговорка и това е породило неяснота, която не е била разяснена на потребителя по разбираем начин, съответно не може да бъде отговорен за забавено изпълнение по договора за целия период до 01.03.2021г. Отделно сочи, че при договарянето на двата кредита ищецът не е изпълнил преддоговорните си задължения като финансова институция, предлагаща кредитна услуга на потребители, а това опорочава сделките. Ответникът твърди, че е потърсил кредитна услуга при условия, изготвени предварително не само като общи условия, но и като „индивидуални“ договори с фиксирано за неограничен кръг от клиенти типизирано съдържание; в хода на разглеждане на кандидатурата му били предоставени само текстове на документи, върху чието съдържание потребителят не можел да влияе като отделни части са останали неясни. Твърди, че не му е било разяснено съдържанието на договора по разбираем начин.

По договора за заем с главница о т 116 500лв (договор №836) едновременно било уговорен размер на месечна погасителна вноска като сбор от лихва и главница и в съставения план са обявени месечни вноски с включена главница до 13.08.21г., но в раздела на задълженията на потребителя в чл.5.4 е посочено, че текущо ще се погасява само лихва, а главницата ще се върне едва в края на срока, като за първите шест месеца падежа на лихвите е отложен по уговорка в чл.2.2з, отразена в погасителния план. При договарянето в чл.2.2.ж бил обявен ГПР от 25%, което не съответства на законовата методика по изчисляване на този показател, предназначен да ориентира потребителя за тежестта на предлаганото кредитиране. Сочи, че редица клаузи от сключените заемни договори са неравноправни, а клаузи от общите условия са неясни или са обявени във вреда на потребителя, като оспорва начислените изискуеми задължения като определени едностранно от кредитора въз основа на недействителни уговорки, пряко противоречащи на Закона за кредити за недвижими имоти на потребители, евентуално представляващи неравноправни клаузи по смисъла на Закона за защита на потребителите. Оспорва действителността на договорите или на отделни клаузи от същите както и наличието на изискуем дълг в претендираните размери. Твърди се злоупотреба с право на предсрочна изискуемост без да са изпълнени задълженията на кредитора по чл.46 ЗКИ, като длъжникът е лишен от срока за ползване и е задължен прекомерно с неустойки без да е получил предварително предупреждение и без да е изяснена причината за забавата, която в случая е била изцяло провокирана от неясното съдържание на изготвения от кредитора текст на договора и липсата на правила за преодоляване на временни затруднения на клиентите. Моли исковете да бъдат отхвърлени.

Въззивният съд, въз основа на оплакванията в жалбата, твърденията и доводите на страните, в пределите на въззивното производство, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Жалбата е подадена в срок от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество. Жалбата и отговорите са надлежно администрирани.

Съгласно чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По правилността на съдебното решение съдът се произнася съобразно оплакванията във въззивната жалба. В случая въззивното решение се обжалва изцяло.

Страните не правят нови доказателствени искания и не сочат допуснати от първата инстанция процесуални нарушения.

Налице се установени безспорни обстоятелства, а именно: проведеното заповедно производство по ЧГД №3777/2021г. на ВРС и издадената по него заповед за незабавно изпълнение срещу длъжника В. И. В., въз основа на обективирани в НА за учредяване на договорна ипотека, вземания по два договора за заем от 13.08.2020г., предоставени от финансова институция по чл.3а от ЗКИ на физическо лице в идентични на предявените по чл.422 ГПК размери; лично връчено на потребителя – длъжник уведомление за упражнено право на кредитора на предсрочна изискуемост на цялото задължение на 01.03.2021г.; липса на каквото и да е плащане по договорите. Независимо от общото оспорване на длъжника, ищецът е установил и извършения превод на заема от 116 500 лева както и кешовото заплащане на сумата по втория договор за заем в размер на 3 500 лева.

Не се оспорва автентичността на договорите и тяхното съдържание.

Направено е общо оспорване предоставянето на преддоговорна информация на заемополучателя без изрично оспорване истинността на датата на приобщените по делото документи.

Договорите за заем са сключени от финансова институция по смисъла на чл.3а от ЗКИ с физическо лице, което с оглед предмета на договорите се явява потребител по смисъла на пар.13 от ДР на ЗЗП и пар.1, т.20 от ЗКНИП. С оглед обезпечаване задълженията по предоставените заеми с ипотека върху собствен на заемополучателя недвижим имот, спрямо правоотношението приложение намират ЗКНИП и ЗЗП. Доколкото кредитополучателят е физическо лице, касае се за потребителско кредитиране, поради което договорната свобода на страните е ограничена от законови правила за защита на тази категория кредитополучатели като в тази връзка на съда са възложени и служебни правомощия да следи за наличие на неравноправни клаузи съгласно чл.7, ал.3 ГПК.

Предявените искове са допустими и отговарят на особените изисквания по чл.415 и чл.422 ГПК. Проведеното изпълнение върху ипотекирания имот, в реализация на издадената заповед за незабавно изпълнение, не води до отпадане интереса от установяване на именно това вземане на ищеца. В установителните искове по чл.422 ГПК съдът не отчита извършените плащания, резултат от принудителното изпълнение, предприето въз основа на издадените заповед и изпълнителен лист.

Съгласно приложените Договори за заем, двата сключени на 13.08.2020г., на ответника В. В. е предоставен заем в размер по единия договор 116 500 лева /договор №836/ и 3 500 лева по другия договор /договор №835/, като уговорките относно погасяване на задълженията са обективирани както в договорите, така и в приложените към тях погасителни планове, а така също и в сключения НА за учредяване на договорна ипотека №182, том четвърти, рег.№7458, дело №685/13.08.2020г. /на л.133 по делото/ Съгласно тези уговорки, задълженията по договорите се погасяват чрез погасителни вноски на изрично посочени в погасителния план падежни дати – 13-ти число на месеца. Срокът на договорите е уговорен на 60 месеца/пет години/, с дата на първа погасителна вноска 13.09.2020г. и крайна падежна дата 13.08.2025г., с плащане на равни анюитетни вноски, изчислени на база дължима лихва по чл.2.2.б.“ж“ и част от главница /б.“и“/, с изключение на договореностите в б.“з“. Съгласно последната, дължимата лихва за първите 6 месеца от сключване на договора, се дължи в нейната цялост от заемополучателя в края на срока, уговорен между страните за изтичане на договора на 13.08.2025г., а при предсрочно прекратяване на договора, лихвата, дължима за тези 6 месеца, се дължи към датата на прекратяване на договора. Ежемесечните вноски са в размер на 3 419.43 лева по договора №836 и в размер на 102.73 лева – по втория договор №835/13.08.21г.

Съгласно чл.2.2, б.“й“, през целия срок на договора, заемополучателят погасява дължимата лихва по б.“ж“ и част от главницата, с изключение на договореното в б.“з“ от клаузата на чл.2.2. В случаите на предсрочно прекратяване на договора поради неизпълнение заемополучателят дължи лихвата по б.“з“ от договора /за 6 месеца/ към датата на прекратяване действието на договора. /б.“н“ от договора/ При точно изпълнение на договора и за срока му на действие, тази лихва, платима към изтичане на пълния срок, подлежи на опрощаване. Плащането на погасителните вноски е уговорено по тъждествен начин в чл.2.4 от договорите –чрез връщане ежемесечно освен дължимите лихви по б.“ж“ на чл.2.2, и част от главницата, съобразно размерите в погасителния план, неразделна част от договора. Основното възражение срещу исковете е относно наличието на противоречие и несъответствие в изискуемостта и погасяването на задълженията по договорите – несъответствие на клаузата на чл.5.4 от Договор №836 със същата клауза от идентичния втори Договор за заем №835 както и с останалите уговорки в двата договора, релевантни относно начина на плащане и размера на погасителните вноски. /погасителен план, други клаузи от договорите, ОУ и предварителни договори/ Действително, в клаузата на чл.5.4 от Договор №836/13.08.20г., е уговорено връщане на по-обременителния по размер заем в размер на 116 500 лева чрез ежемесечно плащане само на лихва съгласно погасителен план, а главницата се дължи в края на срока на договора, съобразно погасителен план. В другия договор №835 същата клауза включва плащане на погасителни вноски, които включват както лихва, така и част от главницата, съгласно погасителен план. В погасителните планове към двата договора е налице повдигната контрастно част за вноските през първите шест месеца, в която е отразено плащане само на части от главницата /съобразно цит. б.“з“/ като дължимата помесечно договорна лихва е отложено в колона 7 от таблицата като дължима при предсрочно прекратяване на договора. /вж. на л.9 и л.15 по делото/ Считано от м.март 2021г. /седма поред вноска/ е предвидено плащане на вноска, включваща както части от главницата, така и на договорна лихва. Посочената там месечна сума за плащане съвпада с посочената в договорите в чл.2.2, б.“и“ както и в Стандартен Европейски формуляр /л.17/, вкл. в обективирания в него примерен погасителен план; съвпада и с посочената месечно дължима сума в предварителния договор от 30.07.2020г. Налице е констатирано противоречие между така уговорените начини на разсрочено плащане и обективираното в чл.5.4 от Договор №836, като в раздела за задълженията на заемополучателя е предвидено при месечното погасяване на заема да се дължи само лихва съгласно погасителен план, а дължимата главница да се заплаща в края на срока на договора, съобразно погасителен план към договора. В другия договор за заем рег.№835 не е налице посоченото противоречие, тъй като там месечното задължение на заемополучателя е предвидено като съвкупност от лихва и част от главницата като вноска за текущия месец така, както е уговорено в останалите клаузи от договора и в погасителните планове. Несъответствието се обяснява от ищеца като техническа грешка при възпроизвеждане съдържанието на т.5.4 от Договор №836, съответно същото несъответствие е основно възражение на длъжника срещу исковете поради довод за липса на забава към обявената предсрочна изискуемост.

Въззивният съд не коментира другите уговорки по договорите – за неустойки, наказателни лихви и такси, тъй като същите не са предмет на предявените претенции. По отношение на същите е налице и влязло в сила съдебно решение за отричане действителността и изискуемостта на вземанията. Процесните искове обхващат единствено дължимата главница, договорна лихва и законна лихва до подаване на заявлението по чл.417 ГПК ведно с последиците от уваженото заявление. Претенциите са предявени като продължение на заповедното производство за установяване вземане на кредитора по реда на чл.422 ГПК, а за малка част от акцесорните вземания, представляващи законни лихви от връчване уведомлението за прекратяване на договорите до подаване на заявлението – в хипотезата на чл.415, т.3 от ГПК –като осъдителни искове поради това, че не попадат в предмета на издадената заповед за изпълнение.

За целия срок на договора е уговорен размер на договорната лихва от 25% на годишна база фиксиран лихвен процент, на колкото възлиза и уговорения ГПР по договора. В последния не се включват други допълнителни плащания, извън възнаградителната лихва, която изчерпва оскъпяването на кредита.

Съгласно чл.2.7 от договора /идентично и за двата заема/, заемодателят има право при просрочие на плащанията по б.“ж“, т.е. на погасителна месечна вноска с повече от 90 дни, да прекрати договора като претендира предсрочно погасяване на остатъка от заемната сума по договора, ведно с уговорената неустойка, която в случая не е предмет на претенцията. В идентичен смисъл е и клаузата на чл.4.5 от договора /-ите/.

Тъй като в случая не се спори, че заемополучателят не е погасявал каквато и да е част от вноските по заемите, дължими към 13.09.2020г. и по двата договора /а това се установаява и от ССЕ/, то към 01.03.2021г. заемодателят Ново Финанс ООД е упражнил потестативното си право на прекратяване на договора и обявяване предсрочна изискуемост на задълженията по същия. Не се спори, че заемопоучателят е бил уведомен за тази промяна в правоотношението с връчено лично съобщение на 01.03.21г. Не се спори, че плащания не са били извършвани в този период – не е заплатена изцяло или частично нито една от вноските до 01.03.2021г. Дължимото за м.09, 10, 11.2020г. безспорно не е било заплатено и изпълнява изискването за забава с повече от 90 дни съгласно чл.2.7. Поради това, за заемодателя е възникнала обективната предпоставка за прекратяване на договора и обявяване на предсрочната му изискуемост съобразно уговореното. Упражненото от него право не представлява злонамерено действие на по-силна в правоотношението страна спрямо по-уязвимия потребител.

Настоящата инстанция намира доводите на длъжника за неяснота на клаузите, отнасящи се до начина на разсрочено плащане на задълженията по договорите, за неоснователни. Страната едновременно се позовава на клаузата на чл.5.4, която предвижда разсрочено плащане само на лихва, а плащането на главницата е отложено като консолидирано задължение в края на действие на договора и едновременно с това се позовава на отстъпката в чл.2.2, б.“з“ с предвидения гратисен 6 месечен период за лихвата като част от месечна вноска, но при дължимост на части от главницата за същия период. Обвързването на тези клаузи по посочения от длъжника начин не съответства на съдържанието на цитираните клаузи, на останалите уговорки от договорите, тълкувани една с друга, на погасителния план, който е достатъчен да онагледи постигнато съгласие за начина на плащане. В текста на чл.5.4 няма препращане към б.“з“ от чл.2.2. на договора, а напротив – към погасителния план, който е повече от ясен и точен, съответства изцяло на чл.2.2 и чл.2.4 от договорите. Съгласно двете цитирани от длъжника клаузи – чл.5.4 и чл.2.2., б.“з“, не предвиждат поотделно пълно освобождаване на длъжника от плащане за първите шест месеца. Напротив, в едната е предвидено плащане само на лихва, а в другата, в контекста на чл.2.2, плащане на части от главницата. Липсва спор, че длъжникът не е извършвал никакви плащания след сключване на договорите и усвояване на сумите.

В предоставения на страната стандартен Европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити, подписан на 30.07.2020г. /на л.17/ също се съдържа еднозначна характеристика на договорите за заем – през срока на действие се погасява дължимата по договора лихва и главница като е посочен и размер на месечната вноска, включваща суми както на главница, така и на лихва. От същата дата 30.07.2020г. по делото са представени подписаните от заемополучателя предварителни договори за заем, които са точни образци на проектодоговора. Въпреки формално оспорване от ответника извършеното предварително разясняване условията по кредитния продукт, същият не се е ангажирал с изрично оспорване истинността на отразената в предварителните договори дата като антидатирана. Не е оспорена автентичността на положените от заемополучателя подписи, вкл. в предварителните договори, поради което съдът приема, че не е надлежно оспорено изявлението, вкл.в частта за датата и последният е разполагал с преддоговорната информация в предвидения 14 дневен срок преди подписване на договорите. В тази насока са и кредитираните от съда като непосредствени и достоверни показания на св.Беков. В тази връзка съдът намира за несъстоятелни възраженията за липса на индивидуално договаряне – съобразно тежестта да установи релевантното обстоятелство, финансовата институция е доказала проведените преговори. Израз на индивидуалното договаряне са именно постигнатите уговорки относно начина на разсрочено плащане и гратисния период за лихвата в чл.2.2, б.“з“ от договорите. Съдът констатира, че действително в приложените екземпляри на предварителни договори за заем /л.29 и сл./, съдържанието съвпада с това на окончателните договори, вкл. в частта по чл.5.4 и констатираното несъответствие с останалите текстове. Налице е пълно възпроизвеждане и на проектопогасителен план. Поради изложеното съдът намира за спазени изискванията на чл.9 от ЗКНИП и предходните разпоредби за предоставяне на достатъчно ясна информация относно кредитния продукт и съответно в писмена форма конкретното обвързващо предложение, съдържащо съществените уговорки по бъдещия окончателен договор. Спазен е и предварителния срок за това, доколкото не е оспорена истинността на датата в приложените предварителни договори.

Заемополучателят е разполагал с достатъчно време /и поради идентичността на текстовете/ от 30.07.20г. за обмисляне на предложението съобразно нуждите и възможностите му да погасява кредита. В случая, на страната е бил предоставен на същата дата и Стандартния европейски формуляр относно потребителските кредити, която съдържа по –обобщена информация. В идентичен смисъл са и изложените от свидетеля – консултант по заемите, показания.

Съдът преценява, че съобразно текста на чл.5.4, заемополучателят би дължал месечно само лихва, доколкото няма препращане към уговореното облекчение в чл.2.2, б.“з“, предвиждащо гратисен период за задължението за лихва за период от шест месеца. Няма доказателства, а и твърдения, същият да е заплащал дори лихвата за някой от месеците, макар че същата като перо е значително по-обременителна от договореното в б.“з“ на чл.2.2 от договора заплащане първоначално само на части от главница. Уговореното в чл.5.4 от Договор №836 /не и в другия договор/ не променя установения и обективиран многократно в договорите начин на плащане – чрез равни анюитетни вноски, които включват части от главница и лихва. От нито един текст на договорите не следва, че за периода от 6 месеца, считано от м.09.2020г. до март 2021г., заемополучателят не би дължал нищо. Такъв извод не следва и от буквалния текст на клаузата на чл.5.4 от договор №836, на която се позовава ответника.

Най-вече, такъв извод не следва от изготвения и подписан от длъжника погасителен план, който съдържа ясно разписани правила за отсрочване изпълнението за разсрочена лихва за първите шест месеца от договора, но при дължимост на части от намаляващата главница.

Показанията на св.Беков установяват, че с ответника е проведено договаряне, че нему е сведена цялата необходима и персонализирана информация по заема. Сочи, че ответникът е търсел бързо кредитиране като е очаквал в кратък срок /до една година/ да разполага с парични средства /от продажба на друг имот/, с които да може да погаси предоставения заем; търсел е вариантност за намаляване размера на първоначалните погасителни вноски. Израз на индивидуалното договаряне е обективирания в б.“з“ на чл.2.2 начин на разсрочено плащане за първите шест месеца – само на части от главница /тъй като лихвата е в по-голям размер/, а след това чрез анюитети, които представляват сбор от лихвата по б.“ж“ и части от главницата. Сбора на отсрочената лихва при точно спазване на договорите подлежи на опрощаване /чл.2.2, б.“о“/ или се дължи при прекратяване на договора. Поради основанието за преустановяване действието на договора, тази лихва също се явява дължима част от предсрочно изискуемия дълг.

От заключението на изслушаната ССЕ /на л.199/ се установяват размерите на дължими плащания по двата договора за заем съобразно зададени на вещото лице варианти на изчисляване според уговорките и твърденията на страните. Съобразно същото заключение, по двата договора за кредит не е извършено погасяване на дължима възнаградителна лихва в цялост или на части от нея. При устното изслушване на вещото лице Василев е посочено, че начина на плащане на месечните вноски се отразява на методиката на изчисляване на ГПР като при стандартно плащане чрез анюитетни вноски /които включват лихви и части от главницата/, при липса на други предвидени разходи, не е налице съвпадение на ГРП с ГПР. Ако е налице опрощаване или отлагане на част от погасителните вноски за края на срока на договора, тогава е налице намаляване на ГПР под 25% - флуктуациите на ГПР са проследени от вещото лице в т.2 от ССЕ и същият не превишава съобразно уговорения в погасителен план начин на плащане обявения на страната процент.

При анализ на постигнатите между страните уговорки, очертани по-горе в относимата към спора част от договорите, съдът намира, че не се установяват пороци, които да водят до нищожността им, вкл. на отделните клаузи от тях. /относно вземанията, предмет на спора/ По отношение на предвидените наказателни лихви, такси и неустойки, е налице произнасяне в друго приключило производство относно тяхната неравноправност и нищожност, поради което същите не представляват част от предявените вземания в настоящия спор. Договорите могат да бъдат изпълнени в останалата си част относно основния предмет.

С ТР 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС се прие, че когато по силата на чл. 60, ал. 2 Закон за кредитните институции /ЗКИ/, банката- кредитор е поискала издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.417 ГПК в хипотеза на предсрочно изискуем кредит поради неплащане на една или повече вноски, предсрочната изискуемост следва да се разбира като изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл.20а, ал.2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл.60, ал.2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. С цитираното тълкувателно решение се приема, че предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. В случая, на страната е обявена изискуемостта на задълженията по двата договора лично.

В т.9 на ТР № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че правилото на чл.235, ал.3 ГПК намира приложение и в производството по иска с правно основание чл. 422 ГПК, поради което съдът е длъжен да вземе предвид всички факти, които са от значение за спорното право, настъпили след предявяване на иска – от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до приключване на съдебното дирене в производството по иска. Тази теза е застъпена и в мотивите към т.1.2. на ТР №8/02.04.2019г. по т.д.№8/2017г. на ОСГТК на ВКС, където е посочено, че решението на съда трябва да отразява правното положение между страните по делото такова, каквото е то в момента на приключване на съдебното дирене. Това задължава съда да обсъди и факти, настъпили след предявяване на иска, ако те са от значение за спорното право, с изключение на извършените в принудителното изпълнение плащания /ТР №3/2014г./ Тъй като в случая не се спори, че длъжникът е уведомен на 01.03.2021г./л.41 и сл./, е налице субективния елемент за настъпване промяната на дълга с отнемане преимуществото на разсроченото плащане. Към този момент безспорно е налице неизпълнение на задълженията, обективирани в чл.2.2 и чл.2.4 връзка с погасителния план по договора, а така и на задълженията, които пряко произтичат от чл.5.4 от Договор №836, където е предвидено заплащане на вноска, състояща се единствено от лихва. Ако не бъде споделено това виждане и бъде констатирана липса на изискуемост на задължението към 01.03.2021г., при тълкуването направено от ответника и от първата инстанция, т.е. за липса на изискуемо задължение и забава, то тогава съдът следва да съобрази преобладаващата практика, създадена след постановяване на ТР№8/02.04.2019г. по ТД№8/2017г. на ОСГТК на ВКС, в която се изоставя разбирането, обективирано в решение № 161/08.02.2016 г. по т. д. № 1153/2014 г., решение № 77/10.05.2016 г. по т. д.

№ 3247/2014 г., решение № 114/07.09.2016 г. по т. д. № 362/2015 г. на II ТО на ВКС, че уведомяването на длъжника относно предсрочната изискуемост на кредита, извършено с исковата молба по реда на чл.415 ГПК, има за последица настъпване на тази изискуемост, но не може да бъде взето в предвид по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК, а е основание за предявяване на нов осъдителен иск или ново заявление за издаване на заповед по реда на чл. 410/чл. 417 ГПК. В решение №10/25.02.2020 г. по т. д.№16/2019 г. на II ТО, решение № 86/27.10.2020 г. по т. д. № 2118/2019 г. на I т. о., решение № 42/03.06.2020 г. по т. д. № 1680/2019 г. на I ТО, решение № 60009 от 2.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 2891/2019 г., II т. о., ТК, решение № 60048 от 20.08.2021 г. на ВКС по т. д. № 2122/2020 г., I т. о., ТК; решение № 76 от 7.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2640/2021 г., III г. о., ГК е възприета тезата, че обявяването на кредита за предсрочно изискуем може да бъде извършено в хода на исковото производство по чл.422 ГПК, като изявлението на банката/съотв.финансовата институция/, в тази посока може да бъде инкорпорирано в исковата молба. Упражненото по този начин потестативно право в хода на производството представлява нов факт от значение за съществуване на претендираното вземане за главница и възнаградителни лихви, който следва да бъде взет предвид по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК. Тези обстоятелства съдът намира също, че са налице предвид изявленията в исковата молба и приложените уведомления. Този подход би довел до промяна единствено по отношение на задължението за законната лихва, но би довел до по-голям по размер задължение за възнаградителна лихва, дължима до прекратяването на договора. Независимо от изложеното, съдът намира, че към 01.03.2021г. са били налице както обективния, така и субективен елемент на чл.60, ал.2 ЗКИ. Поради приоритет на погасителния план и свързаните с него уговорки в чл.2.2 и чл.2.4, които са ясни и точни, съдът намира, че към датата на връчените уведомления е била налице допусната от заемополучателя забава по смисъла на чл.2.7 от договора. Това обстоятелство, ценено с надлежното уведомяване на длъжника, са трансформирали дълга по двата договора в предсрочно изискуем за непадежиралите до този момент вноски, съответно считано от 7-ма вноска до 60-та съгласно погасителния план, състоящи се от главница и договорна лихва. Считано от 01.03.2021г. се поражда и задължение за лихва за забава, която тече до момента на подаване на заявлението по чл.417 ГПК и след това върху размера на дължимата главница до окончателното изплащане.

Съдът намира, че съобразно събраните доказателства се установява спазване на изискванията в чл.5 – чл.9 от ЗКНИП за предоставяне на достатъчно предварителна информация и разяснения на потребителя, за да може последният да вземе информирано решение за предлагания му конкретен кредитен продукт, съответно тези, предвидени в Директива 2014/17/ЕС на ЕП и на Съвета от 04.02.2014г. относно договорите за кредити на жилищни недвижими имоти за потребители, вкл. за предоставяне на персонализираната информация в предварителните договори, подписани също от заемополучателя. Съдържащото се в единия от тях несъответствие с уговорения в предходните текстове и в погасителните планове, начин на разсрочено месечно плащане чрез анюитетни вноски, е изолирано и не съответства на установеното договаряне на страните, а така и на предвидимото поведение на търговските субекти, целящи реализиране на печалба от стопанската си /финансова/ дейност. В този смисъл съдът кредитира и дадените свидетелски показания, които са пълни, обективни, непосредствени и последователни и установяват точните и конкретни уговорки със заемополучателя В. В. при подписване на договорите.

Съдът отчита, че обезпечените с ипотечен акт заеми, предмет на производството, са поети от физическо лице, за което няма никакви данни да е действало в рамките на професионалните си интереси. Това налага приложение на правилата за договаряне между обективно неравнопоставени субекти, тъй като доставчикът на финансовата услуга като специалист на пазара на кредитиране ползва специфична информация за търсене, предлагане и себестойност на финансов ресурс, с каквито потребителите не разполагат. Израз на законодателните усилия за въвеждане на баланс в тези отношения са въведените изисквания както към доставчика на услугата, така и към съда като правоприлагащ орга, съотв. в ЗКНИП, Директива 2014/17/ЕС. Специалният закон съдът възприема като нормативен израз на по-обща императивна потребителска закрила, уредена в национален закон, транспониращ Директивите на ЕС, посочени в пар.13а от ДР на ЗЗП, чието приложение остава субсидиарно. В този смисъл съдът квалифицира като позоваване на сключена сделка в нарушение на специален закон (чл.26, ал.1 ЗЗД) възраженията на ответника срещу действителността на договорите, опорочени при уговаряне на съдържание в отклонение от законови изисквания на ЗКНИП. Доколкото това основание за нищожност е от обществена значимост, за него съдът дължи и служебна проверка съгласно указанията в ТРОСГТК 1/2020г. на ВКС. В случая, въведените от ответника възражения се квалифицират от съда като такива за неравноправност на клаузите съгласно чл.143-146 ЗЗП и такива за противоречие със ЗКНИП, съотв. чл.26, ал.1 ЗЗД. Както и по-горе посочи въззивният състав не достига до извод за противоречие както със ЗКНИП, така и с разпоредбите от ЗЗП. Извън предмета на настоящия спор е разглеждането на останалите клаузи от договора /за неустойки и наказателни лихви/, а и същите не оказват влияние на действителността на останалата част от договора, която може да бъде изпълнена и без недействителните клаузи.

Правилата, посочени в чл.38 от ЗКНИП като основания за нищожност опорочават договорите в цялост. В случая съдържанието на раздела "Индивидуални условия" в окончателните договори, подписани от насрещните страни и възпроизведени и в ипотечния акт, съответстват на реквизитите по чл.23, ал.1(съставени са като писмени документи на хартия), чл.24, ал.1, т.5– 9 и 11 ЗКНИП (оповестен е срок на ползване; размери на главниците, условия за усвояването им съответно в брой и с банков превод; приложени са погасителни планове с дати на изискуеми плащания, размери на всяка месечно дължима вноска, общия им брой и разпределение на частите за лихви и главници; приложимия фиксиран лихвен процент; обща сума, дължима от потребителя по кредита като сбор на главницата и лихвата за целия период; в края на погасителния план е посочен текст за дължимост на отсроченото плащане в колона 7 на по-ранната дата от изтичане срока на договора и прекратяването му). ГПР е оповестен като определен от единствен известен предварително разход за фиксирана лихва. Не е налице надхвърляне на допустимия размер съобразно чл.29, ал.9 от ЗКНИП. В заключение съдът не намира основание за обявяване на сделките за нищожни поради противоречие с нормативно императивно изискване по основното им съдържание. Същевременно, не са налице основания спрямо основния предмет на договора за третиране на договарянето като израз на надмощие на търговеца, на неравнопоставеност и злепоставяне интересите на по-слабата страна. Констатираното несъответствие в текста на чл.5.4 от единия договор, съдът тълкува като грешка спрямо останалото съдържание и уговорки на страните, тълкувани в съгласие с чл.20 ЗЗД. При действително констатиране на същото в срока за информиране заемополучателят е могъл да иска разяснение на клаузата. В случая и двете страни са могли да пристъпят към отстраняване на несъответствието и липсата на иницатива за това не може да бъде възлагано единствено в тежест на търговеца. Наличието на текста остава изолирано от останалите ясни уговорки в договора. Липсата му в другия договор също е индиция, че допуснатата разлика в съдържанието на чл.5.4 в двата договора, не представлява злоупотреба от страна на заемодателя, не е опит за налагане на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора както и за уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Характерът ва договора предполага възмездност. Заемополучателят се задължава не само да ползва и да върне заетата сума съобразно уговореното в договора, но и да заплати уговорената лихва по кредита; последната е своеобразна цена, която се дължи като насрещна престация за ползването на предоставените парични средства; предвид правната природа на лихвата по чл.430, ал.2 ТЗ и нейното предназначение, уговарянето в договора за кредит/заем/ на лихва в отнапред известен за заемополучателя размер не нарушава изискването за добросъвестност и не води до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и на заемополучателя – реш. № 92/9.09.19 по т. д. № 2481/17, ІІ Т0/.

Допълнително, тъй като съдът приема, че въззивникът е доказал наличие на индивидуално договаряне, вкл.на процесната част от договора, т.е. в хода на преговорите с клиента са обсъждани различни варианти по основните параметри според нуждите и възможности му за обслужване на кредита, то не е налице основание за разкриване на неравноправност на клаузите. Съгласно чл.146 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, а не са индивидуално уговорени клаузи, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при Общи условия; когато търговецът или доставчикът твърди, че определено условие в договора е индивидуално уговорено, тежестта за доказване пада върху него. Обстоятелството, че някои условия са индивидуално уговорени, не изключва обявяването на останалата част от договора за нищожна. Дори да се приеме, противно на изводите на въззивния съд, че по отношение начина на разсрочено плащане не е проведено индивидуално договаряне и клаузата на чл.5.4 е неравноправна, съотв.нищожна, то е налице заместващата клауза на чл.2.2 и 2.4 както и отразеното в погасителните планове, в която част договорът може и подлежи на изпълнение. Дори при прилагане на чл.40 от ЗКНИП вр.чл.147, ал.2 от ЗЗП и тълкуване на клаузата на чл.5.4 по благоприятен за потребителя начин, съдът достига до извод, че сторената в чл.2.2 отстъпка за лихвата и намаляващата главница при анюитетните вноски, са уговорени именно в интерес на последния. Освен това, съдът намира, че доколкото клаузите, които уреждат начина на плащане, вкл. в табличен вид/погасителни планове/ са ясни и разбираеми и касаят основния предмет на договора, въпросът относно тяхната неравноправност е изключен за преценка.

Неоснователно е възражението за неспазване на изискванията на закона за предоставяне на предварителна информация на потребителя. Наличните по делото писмени доказателства убедително сочат, че доставчикът на финансова услуга е снабдил клиента със специфичната информация за предлагания финансов продукт и така е осигурил възможност на неподготвения потребител да се запознае с нея, сравнявайки я с други евентуално налични на пазара предложения. Дори и да не е проучил нуждите и възможностите на клиента си, макар обратното да се установява чрез свидетелските показания, доставчикът е представил предварителен договор с ясен погасителен план, който съответства на стандартизираната информация по съществените клаузи, индивидуализиращи основния предмет на договорите. Изготвените документи по заемите са ясни по отношение на съществените елементи на задълженията за начина на изплащане на получената главница, олихвяването и размера на прилаганата за целия период лихва, както и общата стойност на сумата, която следва да се върне по заема, вкл. месечната погасителна вноска. Целта на уреденото в чл.9, ал.2 ЗКНИП обвързващо предложение е насочена именно към гарантиране възстановяване на равнопоставеността като основен принцип на договорната автономия в граждански оборот.

Отново в контекста на чл.40 от ЗКНИП, при ползване на кредит с анюитети, потребителят би понесъл по-малка обща тежест, тъй като лихвата би се начислявала върху постепенно намаляващ общ размер на главницата, но същевременно подобен погасителен план би наложил текущо внасяне на много по-висок размер на месечна вноска, за да включва тя не само лихва, но и част от главницата. В конкретния случай, видно от изготвения от вещото лице алтернативен вариант 2 от ССЕ /вж.л.200 по делото/, уговорката в чл.2.2, б.“з“ спрямо тази в чл.5.4 от договора за заем, води до по-изгоден за заемополучателя вариант, при отчитане и първоначалния гратисен период до 13.03.2021г. Това позволява на потребителя да намали текущите си разходи в началния период на заема като същевременно запазва изгодата от разсрочване на дълга през целия срок от пет години.

При преценка основното съдържание на сделката, не могат да се отчитат допълнителните акцесорни клаузи, пораждащи задължения в случай на неизпълнение на задълженията, чието действие вече е отречено в отношенията между страните. Част от възраженията на ответника касаят именно тези престации. Без допълнителните клаузи, договорът изпълнява същественото предназначение на сделка по кредитиране на потребител срещу ясно посочено възнаграждение от 25% фиксирана годишна лихва, дължима през целия срок от 5 години. С това съдържание сделката може да бъде съхранена без неравноправната част. В този смисъл са и насоките по приложението на общоевропейски стандарт на потребителската закрила при кредитиране и принципното разрешение на въпросите за критериите за отграничаване на основен от допълнителен предмет на договаряне (дело C 96/14 и съединени дела C-224/19 и C-259/19 на СЕС).

Най-после, съдът намира, че не се установя опорочаване на волята в противоречие с морални принципи. Накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26 ЗЗД е налице само когато се нарушава неписан правен принцип, като принципа на справедливостта и на добросъвестността в гражданските отношения. Както бе посочено и по-горе, процесните договори не разкриват нееквивалентност на насрещните престации от такъв характер. Потребителят е получил право да ползва заетата сума за целия срок на договора срещу текущо възнаграждение под форма на разсрочена на ежемесечни вноски фиксирана лихва от 25% на годишщна база. При абстрахиране от неравноправната клауза за неустойките, балансът на насрещните престации не се явява нарушен, тъй като потребителят дължи освен главницата, така и обичайната за този тип отношения възнаградителна лихва. Същата е претендирана в размер, съответен на начисляването до 01.03.2021г. След този момент, с оглед отпадане действието на погасителните планове, се дължи единствено законната лихва за забава, която също е предмет на претенциите.

В заключение, въззивният съд намира, че не е налице основание за изключване дължимостта на претендираните с исковете суми. Техните размери са изчислени от изслушаната и кредитирана от съда счетоводна експертиза като съвпадат с предявените размери. Съобразно т.2 от ТР №3/2017г. на ОСГТК на ВКС, размерът на вземането при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума (главницата) и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането. За периода до настъпване на предсрочна изискуемост размерът на вземането се определя по действалия до този момент погасителен план, съответно според клаузите на договора преди изменението му. Съобразно приетото заключение на ССЕ /л.202/, искът за главниците по двата договора подлежи на уважаване изцяло, а по отношение на договорните лихви – до размера на 464.71 лева по договор №835 и до размера от 15 856.92 лева –по договор №836. Дължат се в цялост предоставените главници от 3500 по първия договор и 116 500 лева – по втория договор. Дължат се законните лихви върху главницата, считано от 01.03.2021г. до подаване на заявлението ведно със законните лихви от посочената дата 16.03.2021г. до окончателното изплащане. При изчисляването им с програмен продукт върху съответните главници по двата договора, съдът достига до идентични на заявените размери от: 485.97 лева по договор №836 и 14.58 лева – по договор №835/13.08.20г.

Исковете следва да бъдат отхвърлени единствено в частта за договорната лихва, а именно: по договор №835 – за разликата над 464.71 лева до претендираните 486.11 лева /за 21.40 лева/ и по договор №836 – за разликата над 15 856.92 лева до претендираните 16 180.56 лева /за 323.64 лева/. Съдът се базира на заключението на ССЕ, т.4 от същата, тъй като посочените алтернативни варианти не отговарят на уговорения начин на плащане.

Поради достигане до различни правни изводи по спора, решението на първата инстанция следва да бъде отменено и постановено друго за уважаване на исковете в посочения по-горе размер.

По частната жалба на НОВО ФИНАНС ООД в частта срещу постановеното по реда на чл.248 ГПК определение №1579/25.10.2022г., с което е допълнено дължимото на адв.Н. възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на ответника в първоинстанционното производство: Поради различния правен резултат по спора, определението за разноските в тази част подлежи на отмяна съгласно чл.78, ал.1 вр.ал.3 ГПК. Не са налице основания за присъждане възнаграждение на пълномощкника на страната поради уважаване на исковете срещу доверителя му.Съобразно резултата по спора съдът е извършил ново разпределение на сторените от страните разноски.

Съобразно този резултат, следва да бъдат разпределени сторените между страните разноски съгласно чл.78 ГПК, както следва: за въззивното производство на въззивника се следват съгласно чл.78, ал.1 ГПК – 17 753.36 лева по приложения от страната списък по чл.80 ГПК ведно с договор за правна услуга, анекс към него и разписки за плащане. Поради направено възражение за прекомерност на уговореното възнаграждение от 15 000 лева, съдът го намира за основателно съгласно чл.7, ал.2, т.5 от Наредба №1/2004г. за МРАВ /ДВ, бр.88/2022г./ и го намалява на 11 000 лева. Съдът изчислява окончателния размер разноски на въззивника в размер на 13 763.40 лева. На насрещната страна съобразно отхвърлената част от жалбата се следват 25.15 лева адв.възнаграждение. За първа интстанция на ищеца се дължат 7345.42 лева, на основание чл.78, ал.1 ГПК като спрямо хонорара за първа инстанция не е налице основание по чл.78, ал.5 ГПК /в редакцията от ДВ, бр.68/2020г. на Наредбата/, не е налице прекомерност. За оказаната на ответника/въззиваем безплатна правна помощ съгласно чл.38, т.2 ЗА, на пълномощника на страната се следва съразмерно на отхвърлената част от адв.възнаграждение в размер също на 25.15 лева, на основание чл.78, ал.3 ГПК.

Воден от изложеното, на основание чл.271 ГПК, съдът