Решение № 97 от 30.1.2024 г. на Окръжен съд - Бургас по дело № 525/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. Образувано е по повод въззивна жалба вх.№ 7612/02.03.2022г. по описа на РС Бургас, подадена от адв. Георги Янев – процесуален представител на А. Н. М., ЕГН ••••••••••, съдебен адрес: гр. Бургас, ул.“Трайко Китанчев“ № 20, против Решение № 300 от 17.02.2022г. постановено от РС Бургас по гр.д.№ 7331/2021 по описа на същия съд. С посоченото решение е отхвърлен предявения от А. Н. М. срещу Национално бюро за правна помощ, с адрес гр. София, ул. „Развигор“ № 1, иск с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК- за установяване между страните, че М. не дължи на бюрото, като погасено по давност, вземане в размер на 250 лева, представляващо разноски пред Окръжен съд – адвокатски хонорар, за което е издаден изпълнителен лист № 282/03.09.2015 г. по НХОД № 58/2013 г. по описа на РС – Поморие и за събирането на което е образувано изпълнително дело № 20197030400522 по описа на ЧСИ Г. Михалев. С решението е оставено без уважение искането на Национално бюро за правна помощ, за присъждане на разноски по делото. В жалбата са изложени оплаквания, че решението е неправилно. Сочи се, че изпълнителното дело е образувано на 17.12.2019г. по молба на НАП- Централно управление въз основа на изпълнителен лист, издаден на 17.12.2014г. по НОХД № 58/2013г. по описа на РС Поморие за сумата от 332 лв. –разноски, както и сумата от 5 лв. за издаване на изпълнителен лист. Първото изпълнително действие било изпращането на запорно съобщение на 22.01.2020г. до Първа инвестиционна банка. Твърди, че всички изпълнителни действия са извършени след 5 годишния срок, тъй като самото изпълнително дело било образувано точно в последния ден преди да изтече давността, а именно на 17.12.2019г. Изтъква се още, че в мотивите си съдът изрично е посочил, че образуването на изпълнително дело не е изпълнително действие и същото не прекъсва давността. Въззивникът твърди още, че на него като длъжник не са връчвани нито покана за доброволно изпълнение, нито запорно съобщение, още повече, че в момента на образуване на изпълнителното дело е бил в затвора. На следващо място заявява, че всички последващи действия на съдебния изпълнител преграждат правото на защита на длъжника. Според нормата на чл.507 ГПК, запорното съобщение до длъжника се изпращало заедно с поканата за доброволно изпълнение, като в срока за доброволно изпълнение, длъжникът също има право на защита. Присъединяването на друг взискател не следвало да прекъсва давността, при положение, че не била спазена процедурата по чл.507, ал.1 ГПК, нито било налице редовно връчване на поканата за доброволно изпълнение. В тази връзка сочи, че длъжникът има право да заплати в срока за доброволно изпълнение своето задължение, като по този начин би заплатил такси и разноски в по-нисък размер. Заявява, че с молбата за присъединяване, новият кредитор, който бездействал 5 години, не може да се ползва с правата на първоначалния взискател. Горното препятствало правото на защита на длъжника. Твърди, че съгласно нормата на чл.27а ЗПП, разноските за правна помощ по своята същност представляват частни държавни вземания и следва да се събират по друг ред, както и да се образува отделно изпълнително дело. Изразява несъгласие с извода на съда, че давността е била прекъсната с депозираната от НАП- Централно управление молба за присъединяване, както и че същата е била прекъсната и на 27.01.2020г. с получаване на запорното съобщение от Първа инвестиционна банка. Моли решението да бъде отменено и да бъде постановено ново, с което исковата претенция да бъде уважена. Претендира разноски в двете инстанции. В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Националното бюро за правна помощ, представлявано от председателя Наталия Илиева. С него жалбата се оспорва като неоснователна. Въззиваемата страна счита обжалваното решение за правилно и законосъобразно. Заявява, че изп. дело № 20197030400522 на ЧСИ Г. Михайлов е образувано на 17.12.2019г. въз основа на изпълнителен лист, издаден срещу М., на който е изпратена покана за доброволно изпълнение. На 22.01.2020г. е изпратено запорно съобщение до „Първа инвестиционна банка“, което е получено на 27.01.2022г. С молба от 17.08.2020г., НАП е поискала да бъде присъединен и изпълнителен лист № 282 от 03.09.2015г. по НОХД № 58/2013г. по описа на РС Поморие за вземане в размер на 250 лв. – разноски за предоставена правна помощ, както и за 5 лв. за издаване на изпълнителен лист. В молбата е посочено, че държавата ще се ползва от извършените до момента изпълнителни действия. На 10.08.2021г. е изпратено запорно съобщение до „Юробанк България“ АД, както и е наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищеца. На 28.09.2021г., длъжникът е депозирал молба, с която е заявил, че ще заплати доброволно остатъка от задължението. Заявява, че съдът правилно е приел, че няма пречка след изпращането на поканата за доброволно изпълнение да бъде наложен запор, като горното не е обвързано с получаване на поканата от длъжника. Налагането на запора е действие, което прекъсва давността. Намира за неоснователно твърдението във въззивната жалба, че НАП не може да се ползва от изпълнителните действия, извършени преди молбата за присъединяване. Счита за неоснователен доводът, че вземанията по чл.27, ал.3 и чл.27 а от ЗПП се събират по друг ред. Посочва, че на основание чл.163, ал.2 ДОПК, частните вземания на държавата се събират по общия ред, т.е. по ГПК, и същите се подчиняват на общите правила в ЗЗД по отношение на давността. Сочи, че съгласно чл.3, ал.1, т.2 от ЗМДПВИП, давностният срок за погасяване на процесното вземане е спрял да тече за периода от 13.03.2020г. до 21.05.2020г. Също така следва да се вземе предвид и нормата на чл.5, ал.2 от ЗМДПВИП, според която за горепосочения период се забранява извършването на изпълнителни действия спрямо физически лица. Сочи, че направеното от длъжника изявление че ще плати остатъка от задължението по изпълнителното дело, представлява по своята същност признаване на процесното вземане, което също е действие, прекъсващо давността. Сочи още, че по отношение на събраните суми изпълнителното производство е прекратено по силата на закона, и по смисъла на чл.118 ЗЗД, когато вземането е платено, дори и да е погасено по давност, вземането не става недължимо. В тази връзка посочва, че защитата по чл.439 ГПК е срещу изпълняемо право и не би могла да бъде реализирана след погасяване на вземането. Иска от съда обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендират се разноски за юрисконсултско възнаграждение. Възразява срещу претендираното от въззивника адвокатско възнаграждение поради прекомерност. В съдебно заседание процесуалният представител на ищеца- адв. Янев, поддържа жалбата. Подчертава, че докато е излежавал присъдата си в затвора, ищецът не е получавал никакви книжа от ЧСИ Михалев, а призовка за доброволно изпълнение по процесното изпълнително дело е получил едва на 4.10.2021г., макар че редовно е получавал кореспонденция по друго изпълнително дело от ЧСИ Костов и е извършвал по него плащания. Сочи, че молбата, с която е заявил, че ще заплаща суми по изпълнителното дело касае единствено вземането по първия изпълнителен лист, който е за вземане към сектор КАТ- Пътна полиция, за да може след излизането си от затвора да упражнява професията шофьор. Твърди, че сумите са били изтеглени от сметката му без негово знание. Процесуалният представител на ответната страна е представил писмено становище, с което оспорва жалбата и моли същата да бъде отхвърлена. Поддържа приложения отговор и възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от ищеца като разноски. По допустимостта на въззивното производство Бургаският окръжен съд намира следното: Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от надлежно упълномощен представител на страна, която има правен интерес да обжалва съдебното решение. Жалбата отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК и е допустима. Ето защо делото следва да се разгледа по същество. Бургаският окръжен съд, като взе предвид събраните по делото доказателства, становището на страните и съобрази относимите разпоредби на закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Ищецът А. Н. М. от гр.Средец е предявил искова молба против Районен съд – Поморие, в качеството му на взискател по присъда № 25/11.07.2013г. по НОХД № 58/2013г. по описа на РС- Поморие, в сила от 6.11.2013г. отрицателен установителен иск, че не дължи сумите по изпълнителен лист, издаден на 17.12.2014г.- 325 лв. разноски по делото и 5 лв. за издаване на изпълнителен лист, като погасени по давност. Твърди, че е получил поканата за доброволно изпълнение по изпълнително дело на ЧСИ Михалев когато е отишъл в кантората му на 4.10.2021г., за да представи удостоверение за наследници по друго изпълнително дело. С уточнение на исковата молба /вх.№ 22732 от 3.11.21г./ ищецът е посочил, че искът е насочен против взискателя по изпълнително дело № 20197030400522 на ЧСИ Михалев, а именно- Националното бюро за правна помощ, легитимиращ се като такъв с изпълнителен лист № 282 от 3.09.2015г. от РС- Поморие, и е с предмет недължимост на вземания в размер на 250 лв.- разноски за правна помощ пред Окръжен съд, присъдени в полза на НБПП, както и за 5 лв.- разноски в полза на държавата, в полза на РС- Поморие, поради изтекла погасителна давност по чл.110 ЗЗД. С допълнителна молба /вх.№25055 от 22.11.2021г./ ищецът е изяснил, че ответникът по отрицателния установителен иск е НБПП, а не РС- Поморие и е оттеглил иска за недължимост на сумата от 5 лв., задължение за държавна такса към РС–- Поморие, като производството по отношение на последното вземане е прекратено с влязло в сила определение на БРС. Следователно, съдът е сезиран с отрицателен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.439 ГПК против Националното бюро за правна помощ за установяване между страните, че ищецът не дължи сумата от 250 лв. в полза на бюджета на Националното бюро за правна помощ, представляваща възнаграждение за правна помощ за служебен защитник, оказана му дело на Окръжен съд- Бургас, принудителното изпълнение върху която се осъществява по изпълнително дело № 522/2019г. на ЧСИ Г. Михалев. Ангажирани са доказателства, претендират се разноски. Ответникът- Национално бюро за правна помощ, представляван от председателя Наталия Илиева, е представил отговор в законния едномесечен срок от получаването на исковата молба. С него иска е оспорен по основание и размер, като се иска да бъде отхвърлен. Счита, че ищецът няма интерес от предявения иск срещу НБПП, тъй като единствено НАП е оправомощена на основание чл.27 б. от ЗПП да събере процесното вземане и тя следва да е ответник по делото. Оспорени са всички твърдения, изложени в исковата молба, включително за изтекла погасителна давност по чл.110 ЗЗД. Сочи, че давността е прекъсната с образуването на изпълнителното дело. Изтъква, че давностният срок е спрял да тече в периода от 13.03.2020г. до 21.05.2020г. на основание чл.3, ал.1, т.2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение…, а следва да се съобрази и разпоредбата на чл.5, ал.2 от същия закон, съгласно която разпоредба е забранено извършването на изпълнителни действия спрямо физически лица и давността не тече. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Оспорва като прекомерно възнаграждението за разноски на пълномощника на ищеца. Не ангажира доказателства. Районният съд е приел представените по делото писмени доказателства и е приложил като доказателство преписа от изпълнителното дело, изискан от ЧСИ Михалев. С решението си районният съд е приел, че съгласно чл.162, ал.4, вр. ал.2 от ДОПК вземането на НАП е частно, като за него е приложима общата петгодишна погасителна давност по чл. 110 ЗЗД /определение № 538 от 17.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2367/2016 г., III г.о./. Приел е, че за процесното вземане давността е започнала да тече от влизане в сила на определението, въз основа на което е издаден изпълнителният лист- 02.09.2015г. и е следвало да изтече на 02.09.2020г. Посочил е, че образуването на изпълнителното дело през 2019 г. и изпращането на покана за доброволно изпълнение не прекъсват давността. Развил е съображения, че съгласно чл.507, ал.1 от ГПК запорното съобщение на третото задължено лице се изпраща едновременно с изпращане на поканата за доброволно изпълнение до длъжника, поради което няма пречка след изпращане на поканата за доброволно изпълнение да се извърши изпълнително действие по налагане на „запор“ върху сметка на длъжника в търговска банка, но в срока за доброволно изпълнение последният може да упражни свои права – да възрази, да изпълни задължението и др. /Решение № 228 от 12.12.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3047/2019 г., III г.о./. Посочил е още, че съгласно чл. 116, б. „в“ от ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането, каквото е налагането на запор (аргумент от т.10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК), като запорът се счита наложен със самото постановяване на разпореждането за това от страна на съдебния изпълнител и с получаването на съобщението за това от третото задължено лице. Уточнил е, че съществуването на самото вземане (респективно наличието на парични средства по банковите сметки на титуляра ) не е част от фактическия състав на налагането на запора. С оглед доказателствата по делото съдът е констатирал, че „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД е получила запорното съобщение по ИД на 27.01.2020г., поради което е счел, че на тази дата погасителната давност е била прекъсната. Посочил е още, че разпоредбата на чл. 456, ал. 1 ГПК урежда възможността други кредитори, които имат парично вземане срещу същия длъжник, да го предявят за събиране във вече образувано по молба на друг взискател изпълнително производство и да се удовлетворят от събраната по изпълнителното дело сума, като същите имат същите права, каквито има първоначалния взискател. Посочил е също, че присъединените кредитори се ползват от извършените до присъединяването изпълнителни действия – чл. 457, ал. 1 и 2 ГПК (в този смисъл и Определение № 378 от 11.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4686/2018 г., I г.о.). В тази връзка съдът е приел за установено, че НБПП, чрез НАП, е предявило вземането си на 17.08.2020 г. (преди изтичане на 5-годишната погасителна давност за същото), като заедно с молбата за присъединяване е представило и изпълнителния лист, т.е. от тази дата то е присъединен взискател по ИД (Решение № 45 от 17.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 237/2019 г., II т.о.). Затова районният съд е счел, че с присъединяването му по изпълнителното дело давността е била прекъсната. Тъй като от 17.08.2020 г. е започнала да тече нова 5-годишна давност, която не е изтекла към момента на постановяване на решението, районният съд е приел, че вземането на ответника не е погасено по давност. С тези мотиви районният съд е приел, че предявения иск срещу Националното бюро за правна помощ е неоснователен и го е отхвърлил. В рамките на правомощията си по чл.269 ГПК Бургаският окръжен съд приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо въззивната инстанция следва да разгледа спора по същество. От фактическа страна се установява следното: Видно от приложения препис, изпълнително дело №522 по описа за 2019г. на ЧСИ Г. Михалев е било образувано на 17.12.2019г. по молба на НАП за принудително изпълнение на вземания срещу ищеца, дължими по НОХД № 58/2013г. по описа на РС- Поморие, а именно- за сумата от 332 лв.- разноски по НОХД № 58/2013г. на ПРС и 5 лв. държавна такса за издаване на изпълнителен лист, за които е бил издаден изпълнителен лист на 17.12.2014г. въз основа на присъда № 25 от 11.07.2013г., влязла в сила на 6.11.2013г. В молбата на НАП за образуване на изпълнителното дело е поискано да бъдат извършени действия по опис, оценка и продан на движимото имущество, собственост на длъжника, както и налагане на запор върху банковата сметка на длъжника. Покана за доброволно изпълнение до длъжника е изпратен на 17.12.2019г. На същата дата е отправено искане от ЧСИ към БНБ за установяване регистрираните банкови сметки на длъжника. На 9.01.2020г. на основание чл.458 ГПК по изпълнителното дело са приети за събиране и вземания на присъединения по право взискател- НАП, за публични вземания на държавата срещу ищеца, в размер на 2779, 70 лв. На 22.01.2020г. е изпратено запорно съобщение до Първа инвестиционна банка, като от същото е видно, че на 27.01.2020г. е наложен запор по сметката на длъжника в банката. Установява се също, че към момента на налагането на запора в сметката не е имало налични суми. На 17.08.2020г. по висящото изпълнително дело № 522/2019г. по описа на ЧСИ Г. Михалев е било присъединено за принудително събиране и процесното вземане на НБПП срещу ищеца. Въз основа на Определение № 209 от 9.07.2015г. по НОХД № 58/2013г. по описа на Районен съд Поморие, на 3.09.2015г. е бил издаден изпълнителен лист № 282 в полза на Националното бюро за правна помощ против А. Н. М. от гр.Поморие за сумата от 250 лв., представляваща разноски пред Окръжен съд за адвокатски хонорар, както и за сумата от 5 лв. за издаване на изпълнителен лист в полза на ПРС. От изпълнителния лист се установява, че определението на съда, с което ищецът е бил осъден да заплати исковата сума на НБПП е влязло в сила на 9.07.2015г. В молбата на НАП за присъединяване към изпълнителното дело е посочено, че взискателят ще се ползва от извършените до момента изпълнителни действия и от посочените в молбата за образуване на производството изпълнителни способи. На 6.08.2021г. ЧСИ е разпоредил да бъде наложен запор върху сметка на длъжника в „Юробанк България“ АД. Видно от приложената справка за актуално състояние на действащите трудови договори, от 15.06.2021г. ищецът е започнал работа като шофьор на тежкотоварен автомобил в „Автомагистрали – Черно море“ АД. Запорното съобщение до тази банка е изпратено на 10.08.2021г. Запорно съобщение за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на ищеца в „Автомагистрали- Черно море“ АД е било изпратено на същата дата- 10.08.2021г., като видно от отговора на дружеството, с дата 2.09.2021г., същото е било получено на 25.08.2021г. Въз основа на този запор на ЧСИ са преведени 800 лв. На 28.09.2021г. по изпълнителното дело е постъпила молба от ищеца, в което е посочено, че същият доброволно ще изпълни остатъка от задължението към НАП- София, поради което е поискал вдигане на запорите върху банковата сметка и трудовото възнаграждение. На същата дата до работодателя на ищеца и до „Юробанк България“ АД са изпратени съобщения за вдигане на запорите. Поканата за доброволно изпълнение на процесното вземане е била връчена на ищеца на 4.10.2021г. При така установената фактическа обстановка, въззивната инстанция приема следните правни изводи. Спорното вземане на НБПП против ищеца представлява частно държавно вземане- така чл.27б от ЗПП, като същото подлежи на принудително изпълнение по общия ред на ГПК- така чл.163, ал.2 от ДОПК. Институцията, оправомощена да събере вземането е Националната агенция по приходите /НАП/. За този вид вземания са неприложими разпоредбите на чл.171 и чл.172 ДОПК, които касаят единствено публичните държавни вземания. Напротив, приложими са общите правила за давността, уредени в ЗЗД. Безспорно е, че тези вземания се погасяват с изтичането на 5 – годишна давност /така чл.110 ЗЗД/ от датата, на която вземането е станало изискуемо /чл.114 ЗЗД/. Според настоящият съдебен състав в случая това е датата, следваща датата на влизане в сила на определението, с което ищецът е осъден да заплати сумата от 250 лв. в полза на НБПП- в случая 10.07.2015г. Основателно е становището на ищеца, че изпълнителното дело е било образувано въз основа на изпълнителен лист за вземане от 2013г., за което към 2019г. 5- годишният давностен срок е бил изтекъл. Въпреки това, предвид разпоредбата на чл.120 ЗЗД, съгласно която давността не се прилага служебно, съдебният изпълнител е бил длъжен да образува изпълнителното дело, предвид приложения изпълнителен лист, тъй като същият не разполага с компетентност да преценява дали вземането е погасено по давност. Видно от доказателствата по делото, няма данни ищецът да се е възползвал от възможността да предяви иск по чл.439 ГПК, за да отрече със СПН правото на принудително изпълнение на НБПП за вземането от 2013г. Напротив, дори във въззивната жалба се сочи, че с нарочна молба се е съгласил доброволно да изпълнява задълженията си по изпълнителния лист от 17.12.2014г., което е допустимо предвид разпоредбата на чл.118 ЗЗД дори след погасяване на вземането по давност. Налага се извод, че процесното вземане, удостоверено с изпълнителния лист от 3.09.2015г., е присъединено за събиране към висящо изпълнително дело. Тъй като процесното вземане, чиято изискуемост е настъпила на 10.07.2015г., е било присъединено за принудително събиране с молбата на НАП от 17.08.2020г., очевидно е, че към тази дата същото не е било погасено по давност, тъй като давностния срок по чл.110 ГПК не е бил изтекъл. Нещо повече, основателно е становището на въззиваемата страна, че предвид разпоредбата на чл.3, т.2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение…, за времето на извънредното положение / периода от 13.03.2020г. до 21.05.2020г./ давността за процесното вземане е спряла да тече. Съгласно мотивите на т.10 от ТР № 2/2013г. по т.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС: „Прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. С оглед изложеното, с присъединяването на процесното вземане на 17.08.2020г. давността за него също е била прекъсната на основание чл.116, б. „в“ ЗЗД, като от този момент е започнала да тече нова давност /чл.117, ал.1 ЗЗД/, която за съдебно установените вземания е винаги 5- годишна /чл.117, ал.2 ЗЗД/. Тази давност отново е била прекъсната с искането на НАП за налагане на запор от 6.08.2021г. и наложените запори върху трудовото възнаграждение и банковата сметка на ищеца в „Юробанк България“ АД. От момента на налагане на двата запора е започнала да тече и нова 5- годишна давност за процесното вземане. Ирелевантно е обстоятелството, че поканата за доброволно изпълнение до длъжника за процесното вземане му е била връчена на 4.10.2021г., т.е. след като запорите са били наложени, а въз основа на този върху трудовото възнаграждение на ищеца е била удържана сумата от 800 лв. Не съществува задължение на съдебния изпълнител да не предприема изпълнителни действия до изтичането на срока за доброволно изпълнение ищецът, с оглед осигуряване правото на ищеца да организира защитата си срещу изпълнението. Напротив, както правилно е отбелязал и районният съд, разпоредбата на чл.507 ГПК задължава съдебния изпълнител да изпрати запорно съобщение до третото задължено лице едновременно с изпращане на поканата за доброволно изпълнение, а на основание чл.508, ал.3 ГПК третото задължено лице е длъжно да внесе дължимата от него сума по сметката на съдебния изпълнител /в случай, че не оспорва своето задължение/. Предвид горните съображения, въззивната инстанция приема за неоснователен иска по чл.439 ГПК за недължимост на процесното вземане като погасено по давност. Ето защо същият следва да бъде отхвърлен. Понеже правните изводи на въззивния съд съвпадат с тези на първата съдебна инстанция, обжалваното решение следва да бъде потвърдено. С оглед изхода на делото /въззивната жалба е приета за неоснователна/ на въззивника не се дължат разноски. По принцип, предвид изхода на делото, въззиваемата страна има право на разноски. По делото обаче липсват данни НБПП да е било представлявано във въззивното производство от юрисконсулт, поради което и с оглед правилото на чл.78, ал.8 ГПК във вр. с чл.78, ал.1 ГПК- че на възстановяване подлежат действително извършените разноски, искането на въззиваемата страна за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение следва да бъде оставено без уважение. Мотивиран от гореизложеното и на основание чл.271, ал.1, предл.1 ГПК, Бургаският окръжен съд